Р Е Ш
Е Н И Е
№…………………………./………12.2019 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 2187 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 518250 от 28.10.2018 г.,
постановено по гр.д. № 14013/2017 г. на СРС, 63
състав, е осъдeно „Т.” ЕООД да заплати на „Р.БГ”
на основание чл. 288 вр. чл. 361, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД за организиран
от „Р.Б.” ЕООД международен автомобилен превоз на стоки: сумата 480 лв. -
неизплатен остатък от възнаграждение, за което е издадена фактура №
7436/09.09.2016 г.; сумата 1503,60 лв. по фактура №7655/06.10.2016 г., ведно
със законната лихва върху двете суми от датата на исковата молба /08.03.2017
г./ до окончателното изплащане, както и сумата 996,14 лв. - съдебни разноски,
като е отхвърлено заявеното от „Т.” ЕООД възражение за прихващане с негово
насрещно вземане към „Р.Б.” ЕООД по чл. 373, ал. 1 вр. чл. 362 ТЗ в размер на
1983,60 лв. /с ДДС/, претендирано като обезщетение за вреди от липси на товар.
Това решение е обжалвано изцяло от
ответника „Р.Б.” ЕООД ”чрез пълномощник адв.Д.М. с оплаквания за неправилност поради
неправилноприложение на материалния закон относно спедиционния договор и
отговорността на спедитора спрямо доверителя и за липси и повреди на товара
според чл.361 и чл.365 от ТЗ, когато спедиторът не е превозвач /както е в
случая/ а същински спедитор, за лош избор на превозвач, за неприложимост в
случая на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки
/CMR/ и за допуснати процесуални нарушения/неконтретизирани/. Счита, че предвид
установените от събраните доказателства липси в товара при превоза, като ищецът
е действал като спедитор, то същият отговаря спрямо ответника като доверител за
липсите в товара при реализирания международен автомобилен превоз, на стойност
1672,32 лв. без ДДС, който размер е на предявеното от ответника срещу ищеца
възражение за прихващане, при което предявеният иск се явявал изцяло погасен
поради направеното прихващане. Моли решението да се отмени и иска да се отхвърли. Прави искане за
разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - ответник „Т.” ЕООД оспорва жалбата с писмен отговор
чрез пълномощник адв.В.В., с възраженията, че получателят на товара е приел
стоката без възражения тъй като подобна забележка в товарителницата за такава
констатация съвместно с превозвача липсвала, при което се прилагала презумпцията
по Конвенцията, че получателят е приел стоката в цялост и без липси, че след приключване
на превоза въззивникът-ответник не е направил писмена рекламация за липса до „Р.Б."
ЕООД в 7-дневния срок по чл. 30. § 1 от Конвенция CMR, че евентуално в случая
не ставало и дума за липси, а за неустановеното тегло на по-голямата част от товара,
признато с ел.писмо от ответника-въззивник до получателя на товара от
06.09.2017г.-ден след натоварването и изпращането на стоката. Оспорва
показанията на свид.Христова-Тодорова да доказват рекламация за липсата, което,
съгласно чл. 30. § 4 от Конвенция CMR, доколкото същата сочела, че практиката в
подобни случаи била заедно със спедитора (в случая „р.Б." ЕООД) да се изготвя
„становище" от спедитора и изпращача/ ответника/, което се изпращало на
превозвача, но за конкретния превоз такъв документ не бил съставен. Моли жалбата да не се уважава,
претендират се разноските за въззивната инстанция по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Съобразно твърденията
по исковата молба и отговора на ответника по чл.131 от ГПК, между страните не
се спори, че между тях са съществували търговско отношение по договор за
спедиция, като ищецът-спедитор не е бил упълномощен да сключва договорите за
превоз от ището на додверителя-ответника по спора. Не се спори относно
извършването на сочените в исковата молба международни автомобилни превози в
изпълнение на спедиционния договор, за превоз на стока на доверителя-изпращач,
не се спори относно цената по спедиционния договор, не се сопорва и
сключвавенто на преводните договори от ищеца-спедитор с превозвача. Спорно по
делото е дали при първия от соченикте от ищеца превози-в периода 5-9.09.2017 г.
от България до Германия, е устантовена липса на част от новара при предаването
на стоката на получателя и дали ищецът носи отговорност за причинените от тази
липса вреди на доверителя-ответник. Спорът между страните по същия спорен
въпрос е пренесен и пред въззивния съд, и очертава предмета на въззивната
проверка за правилност.
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции като е
изследвал по иска относимите факти.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
За да уважи предявения
иск и да приеме, че възражението за прихващане е неоснователно,
първоинстанционният съд е приел, че при липсата на спор относно възникване на
главното вземане по спедициионния договор между страните, искът е основателен.
Относно възражението за прихващане като спорво в процеса, е приел, че след като
договорът между ищеца и ответника е за спедиция, а не за превоз, е изключена
отговорността на ищеца- спедитор за липси от превоза, тъй като съгласно
изричната норма на чл.17, ал.1 от Конвенцията CMR за цялостната или частична
липса на стоката отговаря превозвачът, а не спедиторът, какъвто в случая е
ищецът. Така възражението за прихващане счел за неоснователно. Изложените в
обжалваното решение констатации и правни
изводи въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, с
изключение на извода, че спедиторът не тоговаря спрямо доверителя за повреди
или липси на товара.
В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Правилно е преценен характера на договорните отношения между страните по
спора като такива по спедиционен договор, като ищецът-спедитор няма качеството
на превозвач, доколкото превозите са осъществени от трето лице.
Отговорността на спедитора се индивидуализира според договора,
специфичните разпоредби на ТЗ - чл. 361 и следв. ТЗ, респ. за неуредените
случаи - според договора за поръчка - чл. 361, ал. 2 ТЗ вр. чл. 280 и следв. ЗЗД. Спедиционният договор не се регламентира от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ - така чл. 1, очертаващ
предметната приложимост на акта. Независимо от сходството с посочените правни
институти, спедиционният договор съставлява самостоятелно основание за
възникване на облигационната връзка и поражда отговорност, различна от тази,
формирана чрез съглашенията по договора за превоз. Спедиторът отговаря пред
товародателя за вредите, ако при изпълнение на поръчката не е сключил
договорите с последващи изпълнители с грижата на добър стопанин, т.е. за лош
избор на превозвач на товара - превозвач, от който са причинени вреди на
доверителя / чл. 365, ал. 1 ТЗ /, и от друга страна- ако не е упражнил правото
му по договора за превоз да получи от превозвача обезщетение за настъпилите
вреди и да го прехвърли на доверителя / чл. 361, ал. 2 вр. чл. 355 ТЗ /. Макар
между страните по настоящия спор да не се прилага Конвенцията CMR, то същата се
явява приложима в отношенията между спедитора и превозвача, като в
доказателствена тежест на ответника-доверител е да установи, че при получаване на стоката от получателя е
установена липса на част от товара, съгласно предвиденото рекламационно
производство по гл.V от Конвенцията CMR, тъй като на такъв факт се основава
възражениетому за прихващане. Събраните по делото обаче доказателства не сочат
на това.
Съгласно чл. 17 от Конвенцията превозвачът е
отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на
приемането й за превоз до този на доставянето, както и при забава извън срока,
който е уговорен. Товарителницата удостоверява условията на договора за превоз
и получаването на товара от превозвача до крайния получател. В чл. 30 от
Конвенцията CMR е предвидено по какъв начин се констатират липсите и повредите
на получената стока- първо, тези липси могат да бъдат констатирани съвместно от
превозвача и получателя, като ако са явни, получателят на стоката трябва да
формулира възражението си в товарителницата, най-късно в момента на
доставянето, ако при скрити липси и
повреди в срок от седем дни, считано от доставянето (празничните и неделните
дни не се броят), като посочи общото естество на липсата или повредата. В
случая от съдържанието на процесната товарителница за превода в периода 5-9.09.2017
г. не може да се установи такава констатирана явна липса на товара, като
направеното ръкописно отбелязване в гР.12 не може да се приеме за такава
констатация-същата не е ясно какво отразява, кога и от кого е нанесена. В гР.12
от товарителницата следва да се отразява обема на товара при изпращането му. По
делото липсват доказателства за надлежно проведено рекламационно производство
спрямо превозвача. Не може да се приеме за рекламация представеното ел.писмо от
получателя до изпращача/който в торарителницата е сочен да е ответника/, доколкото
няма данни същото да е получено от превозчава или от спедитора, съответно това
да е станало и в сроковете по Конвенцията CMR и по чл. 373, ал. 5 ТЗ. Освет
това въззивният съд отбелязва, че с ел.писмо от 06.09.2017 г. ответникът
признава, че само част от товара е била в чували, а останалото количество
чубрица и босилен/сушени/ са били в насипно състояние в палетите, при което не
може да се направи извод, че изпратеното количество не съответства на
полученото в крайния пункт. Ето защо въззивнитя съд приема, че по делото не е оборена предвидената в
Конвенцията CMR презумция /чл. 30, ал. 1/, че получателят е получил стоката в
състоянието, описано в товарителницата, т.е. че процесният товар е бил предаден
от превозвача в изправност. По делото
няма ангажирани други доказателства в подкрепа на твърдението за наличие на липса
на стоката, станала по време на извършения от третото лице превоз, както и за
установяване на направено от получателя пред превозвача възражение за такава
липса в срока Конвенцията CMR , също и за причинна връзка между претендираните
имуществени вреди и действията на избрания от спедитора превозвач, поради което
направеното възражение за прихващане с цената на липсващата стока се явява недоказано и неоснователно.
Показанията на свидетеля не може да изгнорира императивното изискване на Конвенцията
CMR възражението за липса да е писмено и да е отправено към превозвача, а и
такива показаният свидетелят не дава. Така предявеният иск за заплащане на
остатъка от стойността на навлото по
процесните две фактури, е основателен и следва да се уважи.
Поради съвпадане крайните
изводи на двете съдебни инстанции, макар и по частично различни мотиви, решението следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1
от ГПК и изхода на спора, претендираните от въззивника-ответник разноски за въззивната
инстанция остават за негова сметка. Въззиваемата страна-ищец има право на
разноски по чл.78, ал.1 от ГПК, съобразно и направеното искане за въззивната инстанция, в пълен размер по
списъка по чл.80 от ГПК -460лв., поради липса на оспорване по чл.78, ал.5 от ГПК. Доказват се разноски в размер на 460лв.
за адвокатско възнаграждение, платено по банков път.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 518250 от 28.10.2018 г., постановено по гр.д. № 14013/2017 г. на
СРС, 63 състав.
ОСЪЖДА „Т.” ЕООД с ЕИК ****** седалище ***, да заплати на „Р.Б.”
ЕООД с ЕИК ******, седалище
***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 460 лв. разноски
за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.