Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 13.07.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 15552 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 8.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 48927/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 51 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Л.Г.Ж. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ********/ сумата 718.11 лв.- стойност на
доставена топлинна енергия през периода м.11.2014 г.- м.04.2017 г. в
топлоснабден имот: апартамент № 21, находящ се в гр. София, жк „********, аб.№
276835, ведно със законната лихва от
20.11.2017 г. до окончателното й изплащане; сумата 3.79 лв.- обезщетение за забава
върху стойността на топлинната енергия за периода 15.09.2017 г.- 7.11.2017 г.; и
сумата 27.46 лв.- възнаграждение за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода
м.05.2015 г.- м.04.2017 г., ведно със законната лихва от 20.11.2017
г. до окончателното й изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 81836/ 2017 г. на СРС,
51 състав, като исковете са отхвърлени: относно главницата
/стойност на топлинна енергия/- за горницата над сумата 718.11 лв. до
претендираните 1 715.14 лв. и за периода от м.05.2014 г. до м.10.2014 г.;
относно таксата за дялово разпределение /главница/- за горницата над сумата
27.46 лв. до претендираните 54.92 лв. и за периода м.05.2014 г.- м.04.2015 г.;
и относно лихвите за забава върху първата главница- за горницата над сумата 3.79
лв. до претендираните 221.58 лв. и за периода 16.09.2015 г.- 14.09.2017 г., и
върху втората главница- за сумата 9 лв. /изцяло/, претендирана като обезщетение
за забава върху възнаграждението за дялово разпределение за периода 16.09.2015
г.- 7.11.2017 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Л.Ж. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 396.51 лв.-
разноски за исковото производство, и сумата 47.63 лв.-
разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 81836/ 2017 г. на СРС, 51 състав/.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е
осъден да заплати по сметка на СРС
сумата 200 лв.- депозит за вещо лице по съдебно- графологична
експертиза.
Постъпила
е въззивна жалба от Л.Г.Ж. /ответница
по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в
частта му, в която са уважени предявените срещу нея искове, и в частта относно
разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за отхвърляне на исковете като неоснователни.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от
СРС решение в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Третото
лице- помагач “Техем Съвисис” ЕООД- гр. София не изразява становище по повод
подадената от ответника въззивна жалба.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното
от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в
мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за частично уважаване-
до горепосочените размери /за главници и лихви за забава/, на предявените от „Т.С.”
ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, които
са основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото
установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално-
правна легитимация на ответницата да отговаря по същите.
Основният
спорен по делото въпрос е дали между страните е съществувало валидно договорно
правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през процесния
период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова
договорно отношение възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на вещно
право /право на собственост или вещно право на ползване/ върху самостоятелен
обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на
чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на
закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно
право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател,
което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на
ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските,
свързани с ползването на вещта. Горните хипотези са приложими, доколкото
относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма
сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на
облигационните право-отношения. Сключването
на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е
приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При
наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна
енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така
възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице,
притежаващо вещни права върху имота.
Според
посоченото по- горе по силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ, страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е собственикът или
вещният ползвател на имота, като при конкуренция на тези вещни права превес има
правото на ползване, а не голата собственост, в следствие на което за
потребител на топлинна енергия се счита вещният ползвател, а не „голият
собственик“, лишен от правото да ползва имота, поради учредяването на такова
ограничено вещно право на друго лице.
В
случая в подадения от името на ответницата Ж. писмен отговор на исковата молба
по чл.131 ГПК е заявено оспорване на обстоятелството, че същата е потребител на
топлинна енергия в процесния имот, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в
тежест на ищеца е било да докаже обосноваващите спорното право факти и
обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса е проведено.
В
първоинстанционното производство от ищеца са представени Нотариален акт за
прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 33/ 13.10.1988 г. на
софийски нотариус, според който ответницата Л.Г.Ж. е придобила от Л.П.Б.правото
на собственост върху 1/2 идеална част от процесния апартамент № 21, находящ се
в гр. София, жк „********, ведно с принадлежности, като прехвърлителката Л.Б.си
запазила пожизнено „правото на обитаване“ върху прехвърлената част от имота, от
което няма данни да се е отказала или същото да е било погасено преди или през
процесния период. Другата 1/2 идеална част от процесния апартамент е придобита
от ответницата Л.Ж. по силата на сключен на 28.11.2002 г. с Нотариален акт №
162/ 2002 г. на софийски нотариус договор за покупко- продажба на недвижим
имот, по който няма данни прехвърлителката Х. Г.Р.да си е запазила вещно право
на ползване, нито имотът да е бил обременен с учредено в полза на трето лице
/вкл. предходния собственик Л.Б./ вещно право на ползване. Приложеното по
делото заявление- декларация за откриването на клиентска партида в
топлопреносното предприятие, с посочен в същото заявител Л.Ж., предвид
оспорването му и доказаната със съдебна експертиза неавтентичност на същото, се
явява ирелевантно за приемане изводите по основателността на главния иск, както
правилно е приел първоинстанционният съд .
Предвид
горното, при установената по делото фактическа и правна обстановка в качеството
на вещен ползвател на 1/2 идеална част от процесния имот, чийто „гол
собственик“ е ответницата Ж., третото за настоящия спор лице- Л.Б., е била и
потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и в това си
качество дължи плащане на 1/2 от цената на доставената в имота топлинна
енергия. За останалата 1/2 идеална част от имота, чийто собственик е също ответницата
Ж., придобила я въз основа на сключен с Х.Р.през 2002 г. договор за покупко-
продажба, няма безспорни данни и доказателства по делото да е било надлежно
учредено вещно право на ползване в полза на трето лице, вкл. в полза на същия
вещен ползвател, поради което и правилно е прието в обжалваното решение, че
ответницата е била потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ
в тази част от имота и в това си качество дължи плащане на останалата 1/2 от
цената на доставената в него топлинна енергия. Твърдения, че посоченото трето
лице е вещен ползвател и потребител на топлинна енергия в целия процесен имот в
първоинстанционното производство не са въведени от ответницата, нито са
представени подкрепящи ги доказателства, поради което и наведените в този
смисъл в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на решението са
неоснователни.
Установено
е следователно наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и
ответницата Ж. през процесния период, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е
достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в
жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване размера на иска,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му- съгласно чл.162 ГПК.
За установяване доставянето на топлинна
енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени
по делото извлечения за начислените за имота суми и са приети в
първо-инстанционното производство експертни заключения на съдебно- техническа и
съдебно- счетоводна експертизи, въз основа на които установени релевантните
относно доставката на топлинна енергия факти и обстоятелства, относно които в
жалбата на ответницата конкретни доводи и възражения не са релевирани.
При тези съображения и тъй като с подадената
от ответницата Л.Ж.- чрез особен представител по чл.47 ГПК въззивна жалба не
може да се постигне като резултат както пълна, така и частична отмяна на
обжалваното решение на посочените по- горе основания, същото в обжалваната част
следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи
да заплати на въззиваемото дружество сумата 200 лв.- разноски за адвокатско
възнаграждение на особения представител по чл.47 ГПК /за настоящото
производство/. Независимо от отхвърлянето на подадената от ответницата въззивна
жалба, други разноски на въззиваемата страна за въззивното производство по
преценка на настоящия съд не следва да бъдат присъждани, тъй като не е осъществено
процесуално представителство в проведеното във въззивното производство открито
съдебно заседание, а подадените от дружеството на 19.05.2021 г. и 16.06.2021 г.
писмени молби не могат да обосноват ангажиране отговорността на въззивницата за
други сторени във въззивното производство разноски.
На
основание чл.78, ал.6 ГПК въззивницата Ж. следва да бъде осъдена да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата 50 лв.- държавна такса за въззивното
обжалване.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 8.10.2019
г., постановено по гр.д.№ 48927/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 51
състав, в обжалваната част, в която
по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Л.Г.Ж. /ЕГН **********/
дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ********/
сумата 718.11 лева- стойност на
доставена топлинна енергия през периода от м.11.2014 г. до м.04.2017 г. в
топлоснабден имот: апартамент № 21, находящ се в гр. София, жк „********, аб.№
276835, ведно със законната лихва от
20.11.2017 г. до окончателното й изплащане; сумата 3.79 лева- обезщетение за забава
върху стойността на топлинната енергия за периода 15.09.2017 г.- 7.11.2017 г.;
и сумата 27.46 лева- възнаграждение за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода
от м.05.2015 г. до м.04.2017 г., ведно със
законната лихва от 20.11.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 81836/ 2017 г. на СРС, 51 състав, а също и в частта относно присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК
за исковото и заповедното /ч.гр.д.№ 81836/ 2017 г. на СРС, 51 състав/
производства.
ОСЪЖДА Л.Г.Ж. /ЕГН **********/ да заплати на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ********/
сумата 200 лв. /двеста лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА Л.Г.Ж. /ЕГН **********/ да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 50 лв. /петдесет лева/- държавна
такса за въззивното обжалване, на
основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението по гр.д.№ 48927/ 2018 г. на СРС, І
ГО, 51 състав, като необжалвано е влязло
в сила в останалата му част.
Решението е постановено при участието на “Т.С.”
ЕООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.