Решение по дело №11436/2016 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 04.12.2019 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2-ри състав, в публично заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                     

                                                          Съдия: Евгени  Г.

                                             

при секретаря Йоана Петрова, разгледа докладваното от съдия Г. гр. д. № 11 436 по описа за 2016 г. и

Р Е Ш И:

 

[1] ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК на В.Г.П., че „БСК-В.“ ЕАД не е собственик на 2/6 идеални части от имот с идентификатор № 68134.4339.665 по КК и КР, одобрени със Заповед на № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК. В.П. е със съдебен адрес – адвокат Л.К.,***. „БКС-В.“ ЕАД е със седалище и адрес на управление *** община е с адрес в гр. София, ул. „*******.

 

[2] ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2, пр. 3 от ГПК нотариален акт № 12, том І, рег. № 1155, дело № 43/2000  г. на нотариус Д.Ч., в частта, с която „БСК-В.“ ЕАД е признат за собственик на дворно място, представляващо недвижим имот с идентификатор № 68134.4339.665 по КК и КР.

 

1.      [3] ОТХВЪРЛЯ следните искове на В.Г.П.:***:

а) иска по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК, че тя не е собственик на:

- сграда с идентификатор № 68134.4339.665.2 по КК и КР, одобрени със Заповед на № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, която съгласно КК и КР представлява „сграда за обществено хранене“ с площ от 127,00 кв.м.;

- сграда с идентификатор № 68134.4339.665.3 по КК и КР, одобрени със Заповед на № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, която съгласно КК и КР представлява „складова база, склад“ с площ от 91,00 кв.м.;

2. срещу „БСК-В.“ ЕАД“ - иска по чл. по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК, че той не е собственик на:

- сграда с идентификатор № 68134.4339.665.2 по КК и КР, одобрени със Заповед на № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, която съгласно КК и КР представлява „сграда за обществено хранене“ с площ от 127,00 кв.м. и правото на строеж за нея;

- сграда с идентификатор № 68134.4339.665.3 по КК и КР, одобрени със Заповед на № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, която съгласно КК и КР представлява „складова база, склад“ с площ от 91,00 кв.м и правото на строеж за нея.

 

[4] ПРЕКРАТЯВА производството по:

1.              иска по чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за замяна от 25.08.2004 г. между „БКС В.“ ЕАД и С.О.;

2.              искането по чл. 537 от ГПК за отмяна на констативния нотариален акт на нотариус Д.Ч. от 20.06.2000 г. по отношение на описаната в него сграда от 81,00 кв. метра.

 

[5] ОСЪЖДА „БСК-В.“ ЕАД да заплати на В.П. 346,83 лева разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

 

[6] ОСЪЖДА В.Г.П. ***,00 лева възнаграждение за юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

 

[7] Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от уведомлението за изготвянето му.

 

[8] Ако някоя от страните обжалва решението, с въззивната си жалба тя следва да представи доказателство, удостоверяващо внасянето на 2% държавна такса от обжалваемия интерес. При неизпълнение съдът ще върне въззивната жалба.

 

МОТИВИ НА СЪДА ЗА ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

 

Производството е исково, пред първа инстанция.

 

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ТВЪРДЕНИ ОТ СТРАНИТЕ, И ИСКАНИЯ НА СТРАНИТЕ КЪМ СЪДА

 

1.              На ищеца

 

[9] В.П. заявява в искова молба от 06.08.2015 г., че е собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор 68134.4339.665 с площ от 697,00 кв. метра. Той твърди, че е придобил собствеността чрез дарение от Е.Е.и Х.Е.. Последните пък са придобили собствеността по наследство от А.Е., на която имотът е бил реституиран по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (по-долу ЗВСВНОИ), защото е била наследник на Е. Ц., от която по-рано имотът е бил отчужден. Останалата 1/2 идеална част от имота е останала собственост на Е.и Х.Е.и.

 

[10] Преди реституирането на имота в него е имало изграденa жилищна сграда, която сега е с идентификатор 68134.4339.665.1 (идентификатор 1). В.П. заявява, че на 21.05.1990 г. е наел от Общинска фирма „Б. С.“ – О.К. (С.) частта от процесния поземлен имот с излаз към ул. „К.“. Върху тази част е имало изградена постройка. Тя е била от 81,00 кв. метра и е била предоставена за ползване на ДФ „Б.“ (Б.). Ищецът твърди, че тази постройка е изгоряла през 1986-1987 г. и впоследствие не е била възстановена.

 

[11] В.П. заявява, че върху тази част от имота и на мястото на изгорялата сграда, той е изградил без строителни книжа едноетажна масивна сграда с площ от около 127,00 кв. метра и идентификатор 68134.4339.665.2 (идентификатор 2). По-късно, през 1994 г. отново без строителни книжа той е изградил и друга сграда, която е с идентификатор 68134.4339.665.3 (идентификатор 3). Така общата площ на двете сгради, построени от него, е станала около 180,00 кв. метра.

 

[12] През 2000 г. нотариус Д.Ч. с констативен нотариален акт е признала ответника „БКС В.“ ЕАД (БКС) за собственик на сграда с площ от 81,00 кв. метра, изградена в процесния имот. През 2004 г. БКС с договор за замяна е прехвърлил на ответника С.О. (ОБЩИНАТА) сградата от 81,00 кв. метра, заедно с припадащото ѝ се право на строеж. В същата година О.е издала акт за частна общинска собственост за тази сграда и припадащото ѝ се право на строеж. В.П. твърди, че тази сградата от 81,00 кв. метра не е съществувала още от 1986-1987 г. Ето защо договорът за замяната ѝ е бил без предмет и следователно нищожен.

 

[13] През 2005 г. О.е отписала от актовите книги 1/2 идеална част от процесния имот, като в акта е вписала, че останалата 1/2 идеална част от имота е била собственост на М.Н.. Тази заповед е била изменена през 2006 г., като отписаната част от имота е била намалена на 1/6 идеална част, а останалите 2/6 идеални части са били вписани като собственост на БКС.

 

[14] През 2013 г. О.е издала акт за частна общинска собственост за сградата с идентификатор 2 и припадащото ѝ се право на строеж.

 

[15] В.П. твърди, че той и Е.и Х.Е.и са собственици по приращение на двете сгради с идентификатори 2 и 3. Затова В.П. моли съда:

1. да признае за установено по отношение на ОБЩИНАТА, че последната не е собственик на сградите с идентификатори 2 и 3, изградени в мястото;

2. да признае за установено по отношение на БКС, че последният не е собственик на: а) сградите с идентификатори 2 и 3; б) правото на строеж за тях; в) 2/6 идеални части от мястото;

3.  да обезсили констативния нотариален акт на нотариус Д.Ч. от 2000 г.;

4. да прогласи нищожността на договора за замяна между БКС и ОБЩИНАТА, защото е бил без предмет (исковата молба, л. 4-16 от делото на СРС; л. уточнителната молба, л. 56-58 от делото на СРС; уточнителната молба, л. 67-68 от делото на СРС; уточнителната молба, л. 89 от делото на СРС и молба, л. 61-62 от делото на СГС).

 

2.              На ответниците

 

2.1.    На О.[16] О.е оспорила предявените искове. Тя заявява, че към 21.05.1990 г. сградата от 81,00 кв. метра не е била изгоряла. Затова О.твърди, че не е нищожен договорът за замяна, сключен с БКС. Тя заявява, че е придобила магазина от 81,00 кв. метра с идентификатор 2, а БКС е собственик на 2/6 идеални части от дворното място. Ето защо О.моли съда да отхвърли исковете (писмения отговор, л. 24-27 от делото на СГС и становището в с. з., л. 98 от делото на СГС). 

 

II.            ПО ПРОЦЕДУРАТА:

 

[17] На 13.08.2018 г. съдът е постановил решение по делото. С него той е приел, че ищецът няма правен интерес от част от исковете, защото не е доказал, че е собственик на имотите, т. е., че има право, което да защити с тях, и, което е засегнато от правния спор. Затова съдът е прекратил производството по исковете за признаване за установено, че :

1. О.не е собственик на сградите с идентификатори 2 и 3, изградени в мястото;

2. БКС не е собственик на: сградите с идентификатори 2 и 3; правото на строеж за тях; 2/6 идеални части от мястото;

3. е нищожен договорът за замяна на процесния имот, сключен през 2004 г. между БКС и ОБЩИНАТА, защото е бил без предмет (решение, л. 132-138).

 

[18] Ищецът е обжалвал прекратяването на производството по тези искове. САС е потвърдил решението на съда (определение, л. 18-23 от ч. гр. д. 5 445/2018 г. на САС). ВКС обаче, е приел, че, когато ищецът извежда правния си интерес от твърдения, че е собственик на спорния имот, тогава доказването, че спорното право му принадлежи, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация. Затова въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Ето защо ВКС е отменил определението на САС и е върнал делото за произнасяне по претенциите по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК и по чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД (определението, л. 24-28 от ч. гр. д. 1 606/2019 г. на ВКС).

 

[19] Настоящият съд изпълнява определението на ВКС, защото то е задължително за него (чл. 278, ал. 3 от ГПК). Съдът приема обаче, че приетото в определението и практиката на ВКС,  цитирана в него,[1] противоречи на т. 1 от ТР 8/2013 г. по т. д. 8/2012 г. на ОСГТК.

 

[20] В т. 1 от ТР 8/2013 г. по т. д. 8/2012 г. ОСГТК изрично е приело, че:

„Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: (1) ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; (2) позовава се на фактическо състояние или (3) има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява.“

 

[21] ОСГТК на ВКС е имало възможност да направи разграничението по отношение доказването на правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът твърди, че притежава самостоятелно право на собственост, което се оспорва от ответника - първата хипотеза, разгледана в т. 1 от ТР 8/2013 г. по т. д. 8/2012 г. ОСГТК на ВКС не го е направило. Такова разграничение ВКС прави в определението по настоящото дело и актовете, които настоящият съд цитира.

 

[22] В решение 24-2019-II Г. О. по гр. д. 280/2018 г. ВКС е разглеждал въпроса как въззивен съд следва да прилага норма, която е била разтълкувана от ВКС. Той е приел, че въззивният съд е длъжен да приложи разтълкуваната норма  със съдържанието, произтичащо от указанията, дадени в тълкувателното решение. Въззивният съд може да съобрази, обаче:

1. евентуално настъпила промяна в тълкуваната или свързани с нея други правни норми;

2. евентуално настъпила промяна в обществено-икономическите условия, които биха направили неприложимо тълкуването, дадено в задължителната практика.

 

[23] Трудно би било да се намери обяснение тези правила да не важат и за съставите на ВКС. Ако те важат, в процесния случай нито е налице промяна в тълкуваната или свързаните с нея други правни норми, нито е налице промяна в обществено-икономическите отношения. Тогава съставът на ВКС, разгледал настоящото дело, както и останалите състави на ВКС, постановили цитираните актове, не би следвало да ограничат приложното поле на т. 1 от ТР 8/2013 г. по т. д. 8/2012 г., като предвидят изключение от него. Ето защо определението на ВКС по настоящото дело противоречи на т. 1. от ТР 8/2013 г. по т. д. 8/2012 г.

 

[24] Въпросът е дали състави на ВКС могат да ограничат или разширят приложното поле на ТР на ОС на колегиите на ВКС или това е само в компетенциите на ОС на колегиите. Ако пък съставите на ВКС могат да правят това, при какви условия.

 

[25] Отговорите на тези въпроси са важни за сигурността и предвидимостта на правоприлагането не само от първоинстанционните и въззивните съдилища, но и от отделните състави на ВКС. Няма процесуална или етична пречка настоящият съд да насочи вниманието към важността на тези въпроси, но ВКС е компетентен да им отговори.

 

III. ОБСТОЯТЕЛСТВА, КОИТО СЪДЪТ УСТАНОВЯВА, СЛЕД КАТО СЕ ЗАПОЗНА С ФАКТИЧЕСКИТЕ ТВЪРДЕНИЯ НА СТРАНИТЕ И ПРЕЦЕНИ СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВА

 

[26] През 1925 г. Е. Ц. е закупила ливада от 661,00 кв. м. в землището на с. Княжево, която е представлявала имот № 1 в кв. 81 (нотариален акт, л. 36 от делото на СРС). Е. Ц. е починала на 01.05.1954 г. (удостоверение за наследници, л. 37 от делото на СРС).

 

[27] На 17.04.1956 г. имотът с пл. № 1 в кв. 81, м. Красно село-Княжевско, е бил отреден за СГНС-магазини (решението, л. 41 от делото на СРС; скица, л. 50 от делото на СРС; скица № 1, л. 84 от делото на СГС). След това имотът е бил отчужден от наследниците на Е. Ц. за нуждите, за които е бил отреден (т. 3 от АДС 4130 и ръкописната бележка в него, л. 34 от делото на СРС).

 

[28] Дворното място е било разделено на два отделни имота (т. 4.2 от констативната част на заключението на вещото лице, л. 72-83 от делото на СГС; скица № 2 към СТЕ, л. 84 от делото на СГС). В единия имот е била построена бакалия от около 55,00 кв. м. (т. 4.2 от раздел I от заключението на вещото лице, л. 76 от делото на СГС; скица № 2, л. 84 от делото на СГС; отбелязване на гърба на АДС 4130, л. 34-гръб от делото на СРС; писмо, л. 107 от делото на СГС; показанията на свидетеля Б.Н., л. 100 от делото на СГС).

 

[29] През 1964 г. в същата част, където е била бакалията, е бил построен още един магазин - плод и зеленчук (отбелязване на гърба на АДС 4130, л. 34-гръб от делото на СРС; писмо, л. 107 от делото на СГС; т. 3 от раздел I и т. 1 от раздел II от заключението на вещото лице, л. 72-83 от делото на СГС; показанията на свидетеля Б.Н., л. 100 от делото на СГС). Той се е намирал на ъгъла на ул. „Баучер“ (сега ул. „К.“) и ул. „Ново село“ и е бил с площ от 81,00 кв. м. (АДС 7935, л. 32-33 от делото на СРС; отбелязване в т. 6 от АДС 4130, л. 34 от делото на СРС; т. 4.3. от раздел I от заключението на вещото лице, л. 76 от делото на СГС; показанията на свидетеля Б.Н., л. 100 от делото на СГС). Този магазин, заедно с дворното място, са били отстъпени за ползване от ДСО „Б.“ – Кирковски район (АДС 7935, л. 32-33 от делото на СРС).

 

[30] През 1990 г. магазинът плод и зеленчук е бил предоставен за стопанисване и управление на Фирма „Б.С.“ – О.К. (бележки на гърба на АДС, л. 39-гръб от делото на СГС, и заповед и протокол, л. 117-119 от делото на СГС). На 21.05.1990 г. В.П. е наел от Фирма „Б.С.“ – О.К. сградата, за да я ползва за продажба на храни и напитки и като стол на фирмата. Наемодателят се е задължил да предаде обекта на договора с оборудване – столове, маси, бар-плот и пердета (договор и допълнително споразумение, л. 51-53 от делото на СРС).

 

[31] Когато ищецът е наел сградата тя е била разрушена. Бакалията също е била разрушена (показанията на свидетелите И.С.и Б.Н., л. 100-101 от делото на СГС; писмо от началника на Управление „Архитектура и градоустройство“, л. 107 от делото на СГС; писмените бележки на О.по адм. д. 944/1997 г. на ВАС, л. 45; решението на СГС, л. 41 от делото на СРС; § 46 по-долу).

 

[32] На мястото на разрушените сгради В.П. първоначално е изградил кафе-аперитив. След това е изготвил проект, по който е изградил ресторант с лятна градина (показанията на свидетелите И.С.и Б.Н., л. 100-101 от делото на СГС; проекта, л. 87 от делото на СРС и приложение № 1 към заключението на вещото лице, л. 83 от делото на СГС). Ресторантът вече е бил изграден към 25.02.1992 г. – датата на влизане в сила на ЗВСВНОИ (решението на СГС, л. 41 от делото на СРС). Към този момент дворното място все още е било собственост на държавата (§ 33 по-долу).

 

[33] На 24.03.1992 г. А.Е. е поискала от кмета на Община О.К. да ѝ възстанови собствеността върху дворното място, което е било одържавено от Е. Ц. (заявление, л. 35 от делото на СРС). А.Е. е била племенница на Е. Ц. М.). Впоследствие А.Е. е починала, а Х. и Е.Е. са нейни синове (удостоверение за наследници, л. 37 от делото на СРС и декларираното в заявлението, л. 35 от делото на СРС).

 

[34] На 12.08.1994 г. кметът на О.е отказал да възстанови собствеността върху имота (отказ, л. 38 от делото на СРС). Впоследствие съдът е отменил отказа и отчуждаването на целия имот (решение от 05.11.1996 г. на СГС, л. 41 от делото на СРС). Е.Е.е възстановил паричното обезщетение от 13 500,00 лева, получено при отчуждаването (бележка върху решението на СГС, л. 41 от делото на СРС и вносна бележка, л. 43 от делото на СРС).

 

[35] На 19.05.1997 г. О.е съставила акт за частна общинска собственост за дворно място и сграда със застроена площ от 81 кв. м., находящи се на ул. „К.“ № 26. В акта е било посочено, че О.е собственик на имотите на основание две заповеди (АОС 125, л. 29-31 от делото на СРС и л. 39-гръб от делото на СГС).

 

[36] БКС е правоприемник на Фирма „Б.С.“ – О.К.. Дружеството е било регистрирано на 16.01.1998 г., а собственик на капитала му е била О.(бележка на гърба на АОС 125, л. 39-гръб от делото на СГС; удостоверение и решение, л. 89-90 от делото на СГС).

 

[37] На 21.01.1999 г. О.е продала на И.М.Н.1/2 идеална част от имота (бележка на гърба на АОС 125, л. 39-гръб от делото на СГС; договор, л. 56 от делото на СГС).  На 20.06.2000 г. БКС е бил признат за собственик на дворното място и на сградата с площ от 81,00 кв. м. (нотариален акт, л. 91-92 от делото на СГС).

 

[38] На 25.08.2004 г. БКС е прехвърлил на О.чрез замяна сградата от 81,00 кв. м. заедно с припадащото ѝ се право на строеж (договор за замяна, л. 25-28 от делото на СРС). Към този момент тази сграда не е съществувала (§ 30 по-горе).

 

[39] На 18.11.2004 г. е бил съставен акт за частна общинска собственост за сградата, заедно с припадащото ѝ се право на строеж. В акта е било посочено, че О.е придобила собствеността на основание „чл. 2, ал. 2, т. 2 от ЗОС и чл. 30, ал. 3 от ППЗОС по замяна от С.О.“ (АОС 1805, л. 24 от делото на СРС и л. 38 от делото на СГС).

 

[40] По заповед на кмета на О.от актовите книги е била отписана 1/2 идеална част от дворното място, цялото актувано с АОС 125/19.05.1997 г. (заповед и удостоверение, л. 47-48 от делото на СРС). Впоследствие заповедта е била изменена, като вместо 1/2 идеална част е била отписана 1/6 идеална част от дворното място[2]. В заповедта е било посочено, че БКС е бил собственик на останалите 2/6 идеални части (заповед, л. 49 от делото на СРС).

 

[41] При одобряването на кадастралната карта със заповед от 15.07.2010 г. в имота е имало два обекта. Те са били отразени като сграда за обществено хранене с площ 127,00 кв. м. и склад с площ 91,00 кв. м. (скици, л. 71-74 от делото на СРС).

 

[42] На 14.09.2012 г. Е.и Х.Е.и са дарили на В.П. 1/2 идеална част от поземления имот (нотариален акт за дарение, л. 17 от делото на СРС). На 26.06.2013 г. сграда с идентификатор 2 и със застроена площ от 127,00 кв. м. е била актувана като частна общинска собственост. В акта е било посочено, че правното основание за придобиване на собствеността е било чл. 2, ал. 1, т. 7 и чл. 59 от ЗОС, а предходният АОС е бил този от 18.11.2004 г. (АОС 3402, л. 22-23 от делото на СРС и л. 37 от делото на СГС).

 

[43] В момента в имота има изграден ресторант с площ 127,00 кв. м. и склад към него от 23,49 кв. м. Ресторантът представлява сграда с идентификатор 2, а складът към него не е отразен в кадастъра (скица, л. 82 от делото на СРС и скица № 5, л. 84 от делото на СГС). В имота е изградена и лятна градина към ресторанта с площ от 73,14 кв. м., която е нанесена в кадастъра като склад с площ от 93,00 кв. м. (скица, л. 71 от делото на СРС). Двете сгради са изградени в съответствие с архитектурен проект, който не е одобрен (л. 87 от делото на СРС).

 

[44] Ищецът В.П. е заплатил: 2 834,70 лева държавна такса (л. 3 от делото на СРС; л. 9-10 от делото на СГС); 20,00 лева за съдебни удостоверения (л. 62-63 от делото на СРС); 400,00 лева възнаграждения за вещи лица (л. 60 от делото на СГС); 1 200,00 лева на адвокат (л. 2 от делото на СРС). Държавната такса, която ищецът е заплатил, се разпределя по следния начин: 440,50 лева по положителните установителни искове срещу О.и БКС (предмет на първото решение от 13.08.2018 г.); 1 470,92 лева за отрицателния установителен иск за сграда 2 (удостоверение за данъчна оценка, л. 91 от делото на СРС; разпореждане, л. 3 и молба с платежни нареждания, л. 9-11 от настоящото дело); 843,17 лева за отрицателния установителен иск за сграда 3; 80,00 лева по искането за отмяна на нотариалния акт. О.не е направила разходи за делото и е била представлявана от юрисконсулт.

 

2.              Спорни по делото обстоятелства:

 

[45] По делото е било спорно дали двата магазина, построени в имота, са били разрушени към 21.05.1990 г. Съдът приема, че те са били разрушени към този момент поради следното: от една страна, на 19.05.1997 г. О.е съставила акт за частна общинска собственост. В него по отношение на вида и състоянието на актувания имот е било посочено, че сграда от 81,00 кв. м. се е състояла от търговска зала и склад.

 

[46] Актът за общинска собственост е официален документ. Той се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия (Решение на ВКС 149-2013-IV Г. О. по гр. д. 647/2012 г.).

 

[47] От друга страна по делото са налице доказателства, от които се установява, че към момента на съставяне на акта за общинска собственост и двата магазина са били съборени. Това се установява от:

а) писмото на началника на Управление „Архитектура и градоустройство“, което е от 1993 г. и е на л. 107 от делото на СГС;

б) писмените бележки на О.на л. 45 от делото на СРС, които са от 1997 г.;

в) решението на СГС по обжалвания отказ за възстановяване на собствеността СГС, в което съдът изрично е приел, че към момента на влизане в сила на ЗВСВНОИ - 25.02.1992 г. - в процесния имот, не е имало изградени магазини, а масивна жилищна сграда и ресторант. Затова съдът приема, че магазините са били разрушени към момента на съставяне на акта за общинска собственост през 1997 г. Нещо повече, от писмото на л. 107 от делото на СГС се установява, че те са били разрушени към 1993 г., от решението на СГС, че те са били разрушени към 25.02.1992 г., а от показанията на свидетелите И.С.и Б.Н.се установява, че те са били разрушени още преди 1990 г.

 

IV. ПРИЛОЖИМО КЪМ СПОРА ПРАВО, СЪОТНАСЯНЕ НА УСТАНОВЕНИТЕ ОТ СЪДА ОБСТОЯТЕЛСТВА КЪМ ПРИЛОЖИМОТО КЪМ СПОРА ПРАВО И РЕШЕНИЕ НА СЪДА ПО ДЕЛОТО

 

1. По иска по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК съдът да установи, че  О.не е собственик на сградите с идентификатори 2 и 3

 

[48] Съгласно чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК, всеки може да предяви иск за установяване несъществуването на едно правно отношение. В определението си по настоящото дело ВКС е приел, че, когато ищецът извежда правния си интерес от твърдения, че е собственик на спорния имот, тогава доказването, че спорното право му принадлежи, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация.

 

[49] Докато процесуалната легитимация на ищеца се определя от твърденията му дали е носител на спорното материално право, материалната му легитимация се определя от доказателствата по делото дали той е действителният носител на спорното право (Сталев, Живко. Българско гражданско процесуално право, с. 152-154. София 1994). Следователно, като се следва възприетото от ВКС в определението по настоящото дело и актовете, цитирани в бележка под линия 1, предпоставките за уважаването на иска са:

3.              ищецът да е собственик на процесните сгради - това е неговата материална легитимация;

4.              О.да не е собственик на процесните сгради.

 

[50] Ищецът твърди, че е собственик на процесните сгради по приращение. Съгласно чл. 92 от Закона за собствеността, собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго.

 

[51] По делото е установено, че през 1990 г. ищецът е изградил постройките без разрешение и без да му е учредено право за това. Към този момент имотът е бил държавна собственост. Затова собствеността върху изграденото също е станала държавна (арг. от чл. 92 от ЗС). Ето защо ищецът не е станал собственик на постройките на основанието, заявено от него. Следователно ищецът не е материално правно легитимиран по иска. Затова съдът го отхвърля.

 

[52] В решение 35-2017-I Г. О. по гр. д. 3 475/2016 г. ВКС е разгледал отрицателен установителен иск за близък случай, в който районният и окръжният съд са приели, че ищецът не е имал материална легитимация по иска и не са разглеждали дали ответникът е собственик на имота. В решението си ВКС е приел, че окръжният съд не се е произнесъл по предмета на делото - дали ответниците са били собственици на имота – отменил е решението на окръжния съд и е върнал делото за произнасяне от друг състав на окръжния съд по предмета на делото – дали ответниците са били собственици на имота. ВКС е постановил решението си по реда на чл. 290 от ГПК.

 

[53] Съгласно 290, ал. 3 от ГПК, решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, не са задължителна съдебна практика. Следователно те не са задължителни за по-нискостепенните съдилища. Въпреки това тези решения се ползват с голям авторитет. Това се дължи от една страна на обстоятелството, че са постановени от върховната съдебна инстанция на страната, а от друга страна, че преди приемането на чл. 290, ал. 3 от ГПК през 2017 г., тези решения бяха задължителни за по-нискостепенните съдилища. Въпреки големия авторитет на решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, и въпреки това, че настоящият съд по правило се съобразява с тях, съдът не се съобразява с решение на ВКС 35-2017-I Г. О. по гр. д. 3 475/2016 г.

 

[54] Съдът не се съобразява с това решение на ВКС, защото: в т. 1 от ТР 8/2013 по т. д. 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че, когато ищец твърди, че е собственик на вещ, но е предявил срещу ответника отрицателен установителен иск за собственост на същата вещ, дали ищецът е собственик на тази вещ ще бъде от значение за процесуалната легитимация на ищеца. В практиката на ВКС, цитирана в бележка под линия 1, и в определението на ВКС по настоящото дело, е прието, че това е от значение за материалната легитимация на ищеца. Ако съдът приложи решение на ВКС 35-2017-I Г. О. по гр. д. 3 475/2016 г., това би означавало съдът да приеме, че, дали ищецът по такъв иск е собственик на вещта, е без значение както за процесуалната му, така и за материалната му легитимация. Това ще противоречи не само на т. 1 от ТР 8/2013 г. по т. д. 8/2012 г., но и на практиката на ВКС, цитирана в бележка под линия 1, и определението на ВКС по настоящото дело. Нещо повече, напълно би се обезсмислила т. 1 от ТР 8/2013 г. по т. д. 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Затова съдът не се съобразява с решение на ВКС 35-2017-I Г. О. по гр. д. 3 475/2016 г.

 

2. По иска по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК съдът да признае за установено по отношение на БКС, че последният не е собственик на:

а) сградите с идентификатори 2 и 3 и правото на строеж за тях;

б) 2/6 идеални части от мястото

 

[55] По съображенията, по които съдът отхвърля предния иск, съдът отхвърля иска, с който ищецът моли съда да признае за установено по отношение на БКС, че последният не е собственик на сградите с идентификатори 2 и 3 и правото на строеж за тях.

 

[56] Съдът приема, че е основателен искът съда да признае за установено по отношение на БКС, че последният не е собственик на 2/6 идеални части от мястото. Искът е основателен, защото с решението си от 13.08.2018 г. съдът е приел, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част, която той е придобил от Е.и Х.Е.и по дарението от 2012 г. Съдът също е приел, че до извършването на дарението Е.и Х.Е.и са били собственици на цялото място, защото собствеността за него е била възстановена на тяхната наследодателка Е. Ц. (пар. 40-43 от решението от 13.08.2018 г., л. 132-138 от делото на СГС).

 

5.              По иска по чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за замяна между БКС и ОБЩИНАТА, защото е бил без предмет

 

[57] Лице, което не е страна по една сделка, може да предяви иск за прогласяване на нищожността ѝ, само ако решението по делото, ще се отрази върху неговата правна сфера (Решения на ВКС: 299-2012- ІІ Г. О. по гр. д. № 1331/2010 г.; 706-2010-IV Г. О. по гр. дело 1394/2009 г.). В случая това би станало, ако ищецът беше установил процесуалната си/материалната си легитимация по отрицателните установителни искове. Ищецът не направи това. Ето защо неговата правна сфера не би могла да бъде засегната от договора за замяна. Затова съдът приема, че искът е недопустим и прекратява производството по него (така е постъпил ВКС с Решение 299-2012- ІІ Г. О. по гр. д. № 1331/2010 г.).  

 

6.              По искането по чл. 537 от ГПК за отмяна на констативния нотариален акт на нотариус Д.Ч. от 2000 г.

 

[58] Съгласно чл. 537, ал. 2 от ГПК, когато издаден охранителен акт засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред. Искът се предявява срещу лицата, които се ползват от акта. При уважаване на иска издаденият акт се отменя или изменя.

 

[59] С решението си от 13.08.2018 г. съдът призна за установено по отношение на БКС, че В.П. е собственик на ½ идеална част от поземления имот, като съдът установи, че останалата 1/2 идеална част от поземления имот е собственост на Е.и Х.Е.и. С настоящото решение съдът признава, че БКС не е собственик на 2/6 идеални части от същото място. Ето защо съдът отменя нотариалния акт в частта му, с която нотариусът е признал БКС за собственик на дворното място. Съдът прекратява производството по искането за отмяна на нотариалния акт в частта му относно сградата от 81,00 кв. метра, защото ищецът няма правен интерес от това искане.

 

7.      По разноските

 

[60] Ищецът търси разноски. Той е направил такива за 4 454,70 лева (3 254,70 лева-разноски и 1 200,00 лева – възнаграждение за адвокат).

 

[61] С настоящото решение съдът уважава само иска по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК за признаване, че БКС не е собственик на 2/6 идеални части от дворното място. Затова съдът осъжда БКС да заплати на ищеца 146,83 лева държавна такса по този иск и 200,00 лева адвокатско възнаграждение (съдът определя това възнаграждение предвид обстоятелството, че за процесуално представителство по всички искове са заплатени 1 200,00 лева).

 

[62] Съдът вече е присъдил 200,00 лева юрисконсултско възнаграждение на О.. Затова съдът ѝ присъжда още 100,00 лева.

 

Съдия: