РЕШЕНИЕ
№
гр. Русе, 18.01.2018 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д а
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, НО, в публично
заседание на десети януари две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПЕЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РОСИЦА РАДОСЛАВОВА
Р. ГЕРАСИМОВА
при участието на секретаря Маня Пейнова и прокурора ……,
разгледа докладваното от съдия Р. Герасимова в.н.ч.х. дело №783 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 313 и сл.
от НПК.
С присъда № 129/13.11.2018 год. по НЧХД
№ 1668/2018 год. по описа на Русенски районен съд, подс.
И.М.М. е била призната за виновна в това, че на 30.08.2018 г., на публично място – в административната сграда на
Сектор „П. п.“ към ОДМВР – Р., находяща
се на бул.”Л.”№*** в гр.Р., казала думи и изрази, унизителни за достойнството
на Р.Х.Й., поради което и на основание чл.148, ал.1, т.1 вр.
с чл.146, ал.1, вр. с чл. 54 и чл.78а, ал.1 от НК
била освободена от наказателна отговорност
и й било наложено административно
наказание глоба в размер на 1000 (хиляда) лева.
Със същия съдебен акт подс. И.М.М. е била осъдена да
заплати на Р.Х.Й. сумата от 1000 (хиляда) лева,
представляваща обезщетение за претърпени от Й. неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от 30.08.2018 г. до окончателно изплащане, както и
сумата от 412.00 (четиристотин и дванадесет) лева, представляваща
направени от Й. разноски по делото.
Гражданския иск в останалата му част -
за размера над 1000 лева до 3 000 лева е бил отхвърлен като недоказан.
Подсъдимият В. С. В. е бил осъден и да
заплати по сметка на РРС държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева върху
уважената част на гражданския иск.
Срещу така постановения съдебен акт на
РРС е постъпила въззивна жалба от адв. Д. Ц. ***, в
качеството му на упълномощен защитник на подсъдимата И.М.М..
В жалбата се навеждат твърдения за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост на атакувания акт. Твърди
се, че същият е постановен в противоречие с материалния закон, при неправилно
установена фактическа обстановка и неверни правни изводи. Сочи, че РРС е
изградил изводите си при неправилен анализ на събраните в производството гласни
доказателства. Развиват се и съображения, че тъжителката е отвърнала на
обидните изрази с обидни такива, непосредствено след отправянето им от
подсъдимата, че изразите не са били насочени към личността на Й., както и че
извършеното не есъставомерно от субективна страна. Моли
се присъдата да бъде отменена, а от страна на въззивната съдебна инстанция да
бъде постановена нова, с която подсъдимята да бъде
призната за невиновна и оправдана по повдигнатото и обвинение.
В съдебното заседание пред въззивната
инстанция въззивната жалба, допълнението към нея и направените с тях искания са
поддържани от защитника на подс. М. - адв. Ц..
Упълномощеният повереник
на частния тъжител и граждански ищец – адв. М. считат
жалбата за неоснователна, а постановената присъда – за правилна,
законосъобразна и обоснована. Моли същата да бъде потвърдена. Претендира въззивната
инстанция да присъди и направените разноски.
Подс. М. сочи, че не
е извършила престъплението, за което е била привлечена към наказателна
отговорност – че не е отправяла обидни изрази конкретно спрямо тъжителката.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства, доводите и възраженията на страните и след като извърши цялостна
служебна проверка на обжалвания съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314
от НПК, намери за установено следното:
Убеждението на
контролирания съдебен състав по фактите е формирано на основата на правилен
анализ на събраните по делото доказателствени материали – от обясненията на подс. М. (частично), показанията на свидетелите Г. М., С. С.,
С. Д., В. Г., И. С. (частично), Р. М. (частично) и Е. Б. (частично).
Изброените доказателствени
материали са относително еднопосочни. Същите са достатъчни за пълноценното
изясняване на значимите за процеса обстоятелства. Въз основа на тях се
установява, че подсъдимата И.М. и тъжителят Р.Й. се познавали от известно време
от преди м.08.2018 г., тъй като и двете работели
по пълномощие за частни клиенти и/или застрахователни дружества – извършвали
административна дейност свързана с регистрация на МПС в Сектор „ПП“ при ОДМВР – Р.. С такава дейност се занимавали и други
физически лица между които и свидетелите Г. М., С. С., С.
Д., В. Г., И. С., Р. М. и Е. Б.. Практика
било да се изготвят поименни списъци за реда, по който всяко от лицата да
извърши необходимите действия в сградата на Сектор „ПП“ към ОДМВР
– Р.. В последната било обособено отделно гише, на което те да се нареждат
изчаквайки се един друг.
На 30.08.2018 г., тъжителят Й.,
подсъдимата М., свидетелите и други граждани, се намирали административната
сграда на Сектор „ПП“ при ОД на МВР – Р.. В св. Г. М. бил дневния списък
указващ поредността, в която всяко от лицата да
извърши действията по регистрация на МПС за същия ден. Уговорката между тях
била в случай, че не успеят да подадат документи преди края на работния ден да
се прехвърлят в същата поредност като чакащи в нов
списък за следващия ден. Около 17.00 ч. на същата дата полицейски служител при
„ПП“ към ОДМВР – Русе заявила, че работното време на администрацията е
приключило. При това подс. И.М. отишла при св. Г. М.
и поискала да прегледа списъка за деня. Непосредствено след това тя го
издърпала го от ръцете му, прочела и след като видяла, че в него фигурира като
чакаща и тъжителят Р.Й. го смачкала и скъсала обръщайки се към тъжителят Й. с
думите: „Този травестит няма да регистрира утре колата си!“, „к., п., б.“.
Едновременно с това тя сочела с ръка към тъжителят Р.Й., която се почувствала обидена, разплакала се и
напуснала административната сграда на
Сектор „ПП“ към ОДМВР – Русе.
Фактическите констатации на районния съд се базират на изброената
доказателствена маса. Анализът й е направен добросъвестно и обективно.
По отношение значението на обясненията на подсъдимата следва да бъде
отчетен техният двуяк характер – от една страна
гласно доказателствено средство, чиято доказателствена стойност следва да се
преценя с оглед цялата доказателствена съвкупност, приобщена в производството,
а от друга страна – като основен способ, чрез който привлеченото към углавна
отговорност лице упражнява законоустановеното си
право на лична защита в производството. С оглед изложеното принципно положение не следва да се даде вяра на обясненията на подс. М.
в частта, в която същата отрича да е отправяла обидните думи и изрази конкретно
по отношение на тъжителя Й. на инкриминираната дата. В последната насока следва
да се отчете логичната непоследователност, житейската недостоверност и
обстоятелството, че обясненията на подсъдимата категорично се опровергават от гласните
доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите в производството, конкретно –
показанията на очевидците - Г. М., С. С., С.Д. (които
изрично сочат, че обидните израз и думи са били насочени към личността на Р.Й.),
както и отчасти и тези на И. С., Р. М. и Е. Б. (последните конкретизират, че
конфликтът е възникнал между подсъдимата и тъжителят Й. и именно в рамките на
този конфликт подсъдимата е произнесла процесните
думи и изрази). В този смисъл и следва единственият доказателствен извод за
защитен характер на изложеното от страна
на подс. М. в описаната част.
Точни и прецизни са и изводите на първата
инстанция и по отношение на безпротиворечивостта в
изложението на свидетелите Г. М., С. С., С. Д.. Всеки един от тях
последователно и правдиво възпроизвежда преките си възприятия относно
релевантните за настоящото производство факти, очертани с повдигнатото с
тъжбата обвинение за осъществен състав престъпление, квалифицирано правно като „обида”.
Прецизният анализ на изложеното от тези свидетели, както самостоятелно, така и
след съпоставката им с останалите гласни доказателства не навежда на извод за тенденциозност
в показанията им. Така следва да се посочи, че казаното от тяхна страна относно
израза употребен от подсъдимата, конкретното и поведение и квалификациите на
процесната дата, поводът за това, участниците в конфликта изцяло се подкрепя
както от производното доказателство, събрано чрез разпит на св. В. Г., така и
от изложеното от страна на свидетелите на защитата И. С., Р. М. и Е. Б.,
присъствали на мястото на инцидента (всеки от последните в изложението си сочи
конкретно употребените думи и израз от страна на подсъдимата и обстоятелството,
че разправията е била между нея и тъжителя Й. по повод направения списък и
обстоятелството, че Р.Й. фигурира в него).
Въззивният съд, както и
първоинстанционния възприе и показанията на св. В. Г., които са безпротиворечиви, последователни и логични. Настоящата
въззивна инстанция отчете производния характер на изложеното от нейна страна –
касателно интересуващите производството факти. Същата макар и да не
възпроизвежда преките си възприятия, свидетелства за казаното от страна на тъжителката,
непосредствено след инцидента дал повод за завеждане на настоящата тъжба. Това
същевременно не е пречка заявеното от нейна страна да залегне в констатациите
на съда – като способ за събиране на доказателства, доколкото извънпроцесуалните изявления на гражданите не съставляват
доказателствено средство, а доказателство, което е свързано с обстоятелствата
по делото, допринася за тяхното установяване и е установено по съответния ред –
в случая, чрез свидетелски показания (Р- 57-1995 – ІІ н.о., ВС, Р- 1- 95 – 1995
– І н.о., ВС).
Настоящият въззивен
съдебен състав споделя изцяло и доводите на първоинстанционния съд за оценъчния
характер на част от изложеното от страна на И. С., Р. М. и Е. Б.. В допълнение
към изложеното настоящият съдебен състав отчете обстоятелствата, че всеки един
от тях в отделни части на изложението си изрично сочи, че конфликтът, в рамките
на който подсъдимата е възпроизвела инкриминираните в тъжбата думи е бил именно
между нея и тъжителят Й., както и че св. Б. е категорична, че не е разбрала към
кого са насочени думите, но последното се дължи на факта, че е била на
съседното гише и не е наблюдавала конкретното поведение на подсъдимата.
В обобщение – досежно времето и
мястото на деянието, съдържанието на отправените от страна на подсъдимата
обидни изрази и думи, участвалите в конфликта лица, поводът за това, въззивната
инстанция изгради доказателствените си изводи върху цялата гласна
доказателствена съвкупност в производството, която е безпротиворечива,
а относно тяхната конкретна насоченост към личността на тъжителят Й. – от съвкухпната преценка на показанията на Г. М., С. С., С. Д., В. Г. и отчасти – изложението на свидетелите И. С.,
Р. М. и Е. Б..
На основата на така изяснената
фактическа обстановка въззивният съд намира от правна страна следното:
Доказаната съставомерност на
престъплението „обида”, уредено в разпоредбата на чл.146, ал.1 от НК (по
основния състав) предпоставя казване или извършване
от страна на определено наказателноотговорно лице на
нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие т.е
„обидата” в наказателноправен аспект се изразява в
умишлено унижаване на чувството за лично достойнство на дадено лице. Обектът
охраняван с наказателната норма са обществените отношения свързани и гарантиращи оценката на всеки за собствената му обществена стойност и
значимост.
От обективна страна състава урежда две
алтернативно дадени изпълнителни деяния-казване или извършване на нещо. В
зависимост от това би могло да се касае за обида реализирана с думи или такава
чрез действия. В настоящия случай, след правилен анализ на гласните
доказателства първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразен извод, че на
инкриминираната дата подс. М. е осъществила изпълнителното
деяние на престъплението чрез словесна форма на изразяване, като нарекла
тъжителят Й. „травестит“ „курва“, „проститутка“, „боклук“.
В
тази насока всички доказателства по делото са безпротиворечиви.
Всеки един от изразите е бил възпроизведен
в присъствието на тъжителя Й. и възприет от нея, като в този смисъл е
осъществен и вторият елемент от състава на престъплението. Категорично от
приобщената в първата фаза на наказателното производство доказателствена
съвкупност се установява и последната
обективна особеност на състава-използваните
изрази са имали характера на изявления, унизителни за честта и достойнството на
Й.. При преценката на обидната форма на даден израз и доктрината и
практиката са въвели обективен критерий за преценка-следва да се изхожда не
просто субективното възприятие на засегнатия, а от приетите в обществото
морални норми. Така изрично и в теорията и практиката се е изградило
становището, че следва да се касае унизителни
епитети, отразяващи отрицателни качества, ругателни думи и изрази или
унизителни разсъждения за качествата на пострадалия. Конкретно в
процесния случай всички инкриминирани
изрази имат характера на обидни
такива-всеки един от тях
съставлява негативна оценка за личността на тъжителя Й. (на нейните физически
качества, квалификация на нейното поведение, сравнението му) - „травестит“
„курва“, „проститутка“, „боклук“.
Тук следва да се посочи, че по отношение
на това обвинение без правно значение се явява истинността или неистинността на
казаното, доколкото при обидата се касае за отрицателна оценка, респ. лично
мнение за определен човек, а не се навежда твърдение за настъпване на
определени факти. Единственото, което е достатъчно в тези случаи е казаното да
съдържа нещо унизително, каквото първоинстанционният състав е правилно е намерил,
че е налице в инкриминираните изрази.
Правилно контролираната съдебна
инстанция е констатирала липсата на основания, респективно на доказателства,
обуславящи приложението на института на реторсията,
както и наличието на квалифициращото обстоятелство на състава – публичен
характер на обидата. В последната насока и настоящият съдебен състав споделя
доводите на първоинстанционния такъв, че
деянието е било извършено на
общодостъпно място – в административната сграда на „ПП“ при ОД на МВР -Р., където освен тъжителя Й. е имало и много други
лица, които са възприели обидните думи отправени от подсъдимата.
От субективна страна всяко едно
от отделните деяния е реализирано при форма на вина внезапен, пряк умисъл – подс. М. е съзнавала, че отправя изявления с обективно унизителен характер спрямо тъжителя Й., че е сторила това на публично място и е
целяла пряко засягането за честта и достойнството и. Обстоятелството, че за
подсъдимата и част от свидетелите е било нормално да си разменят обидни реплики
в рамките на обичайната им работа, съвсем не означава, че липсва съответната
субективна насоченост към засягане честта и достойнството на тъжителя чрез
словесните квалификации използвани от страна на подсъдимата, респ. че
извършеното от нейна страна е несъставомерно от
субективна страна. Именно възникналия конфликт и обстоятелството, че Й. е била
включена в списъка е мотивирало подсъдимата да засегне честта и достойнството
на Й., като в случая не се касае за несериозно нейно изявление в шеговита
форма, а за нарочна словесна агресия с обективно обиден характер.
При индивидуализацията на
наказанието на подсъдимата М. за извършеното престъпление по чл. 148, ал.1,
т.1, вр. 146, ал.1 от НК, първоинстанционният
съд правилно е съобразил, че са налице всички предпоставки по чл.78а от НК за
освобождаването и от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание. Наложеното административно наказание - глоба в размер на 1000 лева, е
съобразено с оглед конкретно установеното смекчаващо отговорността на М. обстоятелство.
В конкретния случай като такива следва да се отчетат още и влошените отношения, формата на вина –
внезапен пряк умисъл, ниската степен на обществена опасност на деянието (конкретните
обидни изрази не са множество на брой и не се характеризират със значителен
интензитет на засягане личността на пострадалата с цинизъм, бруталност или
неприличие, което да определя процесната обида като очертаваща по-висока степен
на обществена опасност на извършеното в сравнение с обичайната за този вид
деяния). Така при значителен превес на смекчаващите обстоятелства и липсата на отегчаващите
такива (публичния характер на обидата е основание за квалифициране на
извършеното по по-тежко наказуемия състав и не следва да се отчита като
отегчаващо обстоятелство) наказанието на подс. М.
правилно е било отмерено на предвидения от закона минимум – в размер на 1000
лева.
С оглед изхода на делото в
наказателната част, а именно признаването на подсъдимата за виновна в
осъществяване на престъплението по чл. 148, ал.1, т.1, вр. 146, ал.1 от НК, са налице предпоставки за
реализиране на деликтната отговорност на И.М. на
основание чл. 45 ЗЗД. Деянието на подсъдимата е противоправно
и виновно и в резултат са настъпили неимуществени вреди за потърпевшата, чието
достойнство и чест са били засегнати от нанесената обида. Следователно, налице
е виновно противоправно увреждане по смисъла на 45
ЗЗД, което определя като принципно правилно разрешението за присъждане на
обезщетение на пострадалата. При определяне на размера му съдът следва да
отсъди по справедливост (чл. 52 ЗЗД). Прилагането на справедлив подход предпоставя отчитането на всички релевантни обстоятелства
във всеки конкретен случай. В последната насока съображенията на
първоинстанционния съд следва да бъдат допълнени със собствените съждения на
въззивния съд. Обидата е била нанесена публично, чрез няколко отделни израза.
Тези обстоятелства разкриват завишена степен на неуважение, проявено от страна на
подсъдимата. От друга страна – както беше посочено по-горе, обидните изрази не
се отличават с цинизъм, бруталност или неприличие, което да определя процесната
обида като очертаваща по-висока степен на обществена опасност на извършеното в
сравнение с обичайната за този вид деяния. Няма и данни, въз основа на които да
се приеме, че неимуществените вреди за частния тъжител – изпитаните от нея
негативни емоционални усещания в резултат на засягането на честта и да са били
тежки и са обусловили особено неприятни душевни последици. При комплексното
отчитане на значението на така изброените обстоятелства въззивният съд също
счита, че предявеният иск за сумата от 3 000 лева е прекомерно завишен, а присъденото
обезщетение от 1000 лева за адекватно на конкретно установените обстоятелства,
касаещи претърпените от ищцата неимуществени вреди и тежестта на противоправното поведение.
Правилен и законосъобразен се
явява първоинстанционният акт и в частта, в която подс.
И.М. е била осъден да заплати сумата от 50
лева – държавна такса върху уважената част от гражданския иск.
Разрешението за присъждане на
лихвите, считано от датата на увреждането – 30.08.2018 г. до окончателното им
изплащане е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционната
присъда е правилна и следва да се потвърди и в частта й, с която подсъдимата е била
осъдена да заплати на частния тъжител Й. направените от нея разноски пред
първата инстанция.
Въззивният
жалбоподател следва да бъде осъден да заплати по сметка на РОС държавна такса в
размер на 6 лв. за обжалването на присъдата на първата инстанция на
основание т.12 вр. т.9 от Тарифа № 1 към Закона за
държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата,
следствените служби и Министерството на правосъдието, доколкото не е внесъл
държавна такса при обжалването на присъдата на първата инстанция.
С оглед изхода на делото, на
основание чл.189 ал.3 от НПК подсъдимата И.М.М.
следва да бъде осъдена и да заплати на частния тъжител и граждански ищец Р.Х.Й.
и направените от нея разноски - адвокатски хонорар за повереник
по делото пред въззивната инстанция, които видно от представения договор за
правна защита и съдействие № 0171608/10.01.2019 год. са в размер на 400 лева.
Мотивиран така и на основание чл.
337, ал.1, т.1 и чл.189 ал.3 от НПК, Русенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда
№ 129/13.11.2018 год. по НЧХД № 1668/2018 год. по описа на Русенски районен
съд.
ОСЪЖДА подсъдимата И.М.М., ЕГН **********,
да заплати по сметка на РОС държавна такса в размер на 6 лв. за въззивно обжалване
на присъдата на основание т.12 вр. т.9 от Тарифа № 1
към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата,
прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието.
ОСЪЖДА
подсъдимата И.М.М., ЕГН **********, да заплати на Р.Х.Й., ЕГН ********** сумата от 400 (четиристотин)
лева, представляваща направени от нея разноски за повереник
по делото пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.