№ 1114
гр. Пловдив, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Габриел Р. Русев
при участието на секретаря Славка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Габриел Р. Русев Административно
наказателно дело № 20225330202055 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН и е образувано по
подадена жалба от Й. З. М., против наказателно постановление № 22-0333-
000146 от 14.03.2022г. издадено от Началник РУ Стамболийски към ОД на
МВР- Пловдив, с което на основание чл.177 ал.1 т.2 от ЗДвП, му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 100.00 лева, за извършено
нарушение на чл.150 от ЗДвП. В жалбата си сочи, че наказателното
постановление било неправилно и незаконосъобразно. Оспорва
констатациите посочени в АУАН и НП. Не бил правилно приложен законът.
Не било посочено коя от хипотезите в чл.150 от ЗДвП била нарушена.
Следвало административнонаказателното производство да е по чл.150а от
ЗДвП. Моли съда да отмени наказателното постановление.
Въззиваемата страна в становището си оспорва подадената жалба.
Намира същата за неоснователна. Не били допуснати съществени
процесуални нарушения. Фактическата обстановка била изяснена. Доказало
се извършването на нарушението. Излага подробни съображения за
неоснователност на подадената жалба. Моли съда да остави без уважение
подадената жалба и да потвърди наказателното постановление. Прави
възражение за прекомерност на адвокатски хонорар.
1
В открито съдебно заседание, жалбоподателят се явява лично и
поддържа подадената жалба.
В открито съдебно заседание, въззиваемата страна не изпраща
представител.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становището на страните, намира за установено от фактическа страна
следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред,
поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
В АУАН и издаденото наказателно постановление е приета за
установено следната фактическа обстановка- на 05.03.2022г. около 10.20 часа
в гр. Перущица на ул. „Анка Райкова“, като неправоспособен водач,
жалбоподателят Й. З. М. управлява лек автомобил, собственост на Б.Й. М.,
ЕГН: **********, с посока на движение от изток на запад, след извършена
проверка срещу частен дом № 12 и направена справка с РСОД се установи, че
водачът управлява МПС без да е правоспособен водач. Водачът не притежава
СУМПС.
От показанията на свид. В.Т. актосъставител се установява, че след
проверка било установено, че нарушителят бил неправоспособен водач, за
което била направена справка в системата на сектор „Пътна полиция“. Също
така било установено, че водачът не притежавал валидно свидетелство за
управление на МПС. Съдът намира, че е налице съществено противоречие в
показанията на свидетеля, тъй като първо посочва, че водачът не е
правоспособен водач, след това посочва, че не притежава валидно
свидетелство за управление на МПС. И на последно място, съставя АУАН за
това, че не притежава свидетелство за управление на МПС и контролен талон
и го субсумира под материалната разпоредба на чл.150 от ЗДвП, която визира
абсолютно различно нарушение. Съдът не дава вяра на показанията на
свидетеля. Това е така, тъй като показанията му са нелогични,
непоследователни, вътрешно противоречиви и заинтересовани от изхода на
делото. По своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и оценени
2
с кредит на недоверие посочени гласни доказателства не са пряко относими
към изпълнителното деяние на процесното нарушение и неговото авторство.
Не описват с детайли контатирана в АУАН и НП, фактическа обстановка по
делото. Ето защо, съдът приема свидетелските показанията за недостоверни.
От приложената по делото заповед № 8121з- 1632/ 02.12.2021г. на
Министъра на вътрешните работи се установява, че АУАН и НП са издадени
от упълномощени за това длъжностни лица.
Обстоятелствата, посочени в приетите по делото писмени
доказателствени средства се ценят с правна преценка за достоверност, като
настоящият състав изцяло кредитира и писмените доказателства, приложени в
АНП, приобщени по реда на чл. 283 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН и чл. 284 от
НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН, като същите се цениха изцяло по съдържанието си
спрямо възпроизведените в тях факти.
Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка,
намира за установено от правна страна следното:
Подадената жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от
надлежно и активнолегитимирана страна, в преклузивния срок по чл.59 ал.2
от ЗАНН, срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, предвид което е
породила присъщия си суспензивен спиращ изпълнението и деволутативен
сезиращ съда ефект, и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.150 от ЗДвП „Всяко пътно превозно средство, което
участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва
да се управлява от правоспособен водач, освен когато превозното средство е
индивидуално електрическо превозно средство или превозното средство е
учебно и се управлява от кандидат за придобиване на правоспособност за
управление на моторно превозно средство по време на обучението му по реда
на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 3 и при провеждането на изпита за
придобиване на правоспособността по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т.
4.“
Налице са основания за отмяна на издаденото наказателно
постановление като незаконосъобразно и недоказано, и поради нарушения на
материалния и процесуалния закон.
3
На първо място, от събраните по делото доказателства не се доказа по
несъмнен и категоричен начин, жалбоподателят да е извършил вмененото му
нарушение. Актосъставителят в съдебно заседание с голяма доза колебание и
след предявяване на АУАН не можа да установи констатациите посочени в
АУАН и последвалото го НП. В чл.151 до чл.152 от ЗДвП е изчерпателно
посочен редът и условията за придобиване на правоспособност и издаване на
свидетелство за управление на МПС, на водачите от съответната категория на
МПС. В Тълкувателно решение № 31/ 16.10.1969г. постановено по НД № 29/
1969г. на ОСНК на ВС, се прави важното разграничение между придобита
правоспособност и разрешение за упражняване на определена дейност. Под
понятието „правоспособност" трябва да се разбира признатата по съответния
ред подготовка за правилно упражняване на определена професия или занаят
от едно физическо лице. Административното разрешение (свидетелството за
управление), което в известни случаи се дава за упражняване на занаята, не
създава правоспособност. Последната се придобива чрез получаване на
специални знания за съответната професия или занаят (в случая при
изпълнените изисквания на горепосочените разпоредби на чл.151- 152 от
ЗДвП- изпит по теория и курмуване, навършване на определена възраст и др.)
и веднъж придобита по установения от закона ред, тя не зависи от наличието
или отсъствието на разрешение на административен орган. Ето защо,
настоящият съдебен състав намира, че към момента на проверката
05.03.2022г. не се установява по несъмнен и категоричен начин,
жалбоподателят да е бил неправоспособен водач. Обстоятелството, че към
тази дата той не е притежавал свидетелство за управление на МПС, е
ирелевантно за вмененото му нарушение по чл.150 от ЗДвП. Ето защо,
посочената в АУАН и НП фактическа обстановка не се установява по
категоричен и несъмнен начин от събраните по делото доказателства.
Напротив, презумптивната доказателствена сила за съставения АУАН,
предвидена в разпоредбата на чл.189 ал.2 от ЗДвП, е опровергана и оборена.
Отделно от това, настоящият съдебен състав намира, че при провеждане
на цялата административно- наказателна процедура по ангражиране на
административна отговорност, повдигане на административно обвинение и
налагане на административно наказание са допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила, които водят до ограничаване и нарушаване на
4
гарантираното от закона право на защита на нарушителя и водят до
невъзможност нарушителя да разбере в точно какво административно
нарушение е обвинен.
Съгласно чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН сред задължителните реквизити на
АУАН и наказателното постановление са описание на фактическите признаци
на нарушението и посочване на нарушените правни норми, а конкретно за НП
(като властнически санкционен акт) и на санкционната норма, въз основа на
която се налага наказанието. Същевременно е безспорно, както в теорията,
така и в съдебната практика, че АУАН е акта в административно-
наказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в наказателния
процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава
нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и
субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето,
сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези
факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в
максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с
тях още от началото на административно-наказателения процес, т.е. от
момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5
ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1). В този смисъл са и
задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния
процес Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г.,
ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на
обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни
фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при
словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието
на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение са
винаги съществени и непоправимо накърняват правото на защита на
наказаното лице. Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява
административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на
ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към
неговото съдържание. Наказателното постановление от своя страна е
властническия правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който
дееца бива санкциониран за извършеното административно нарушение. То се
явява аналога в административно наказателния процес на присъдата от
общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към
5
неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени
изисквания, както към АУАН. В този изричен смисъл са и задължителните
разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки
правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен
субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на
всички съставомерни фактически положения, които се приемат за
установени, както и приложимите към тях правни норми. От гореизложеното
следва, че за да бъде законосъобразно ангажирана отговорността на дееца
следва да е налице пълно съответствие между сочените в АУАН и НП факти,
правната квалификация, под която те са подведени от контролните органи и
приложената санкционна норма. Всяко разминаване между предявените на
дееца факти и приложените нормативни разпоредби, освен че представлява
неправилно приложение на материалния закон, неминуемо води и до
съществено ограничаване правото на защита на санкционирано лице,
доколкото то се поставя в невъзможност да разбере какви точно са правните
рамки на нарушението, за което е санкционирано- тези които следват от
надлежно предявените факти или тези, които следват от приложените от
наказващия орган правни норми. По аргумент за обратното при неправилна
квалификация на изложените в АУАН и НП факти и/или неправилно
определена санкционна норма наказателното постановление следва
безусловно да се отмени. Посочването в АУАН и НП на неправилна правна
квалификация и/или санкционна норма представлява порок в дейността на
контролните органи, който няма как да бъде саниран на етап съдебно
следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за ненадлежно
предявено обвинение, като този порок не е от естество да бъде отстранен
чрез събиране на допълнителни доказателства. Следва да се отбележи и, че за
съда не съществува процесуална възможност за първи път да издири и да
приложи сам коректната материално правна или санкционна норма, ако те не
са надлежно очертани или са погрешно посочени в АУАН и НП. Да се
процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение
да разбере кои са правните норми, които е нарушил и явяващи се основание
за ангажиране на отговорността му, едва след като наказанието вече реално
му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита. Не на
последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно издири и накаже
дееца за релевантните материално правна и санкционна норма, без те да са
6
надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в
непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в
производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и
встъпил в правомощията на наказващия орган. В тази връзка следва да се
отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне
на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не
са ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В
случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до
АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим. Ако се
допусне тълкуване, според което съдът може сам, за първи път със своя акт да
установява съставомерните фактически положения и правни норми, които до
този момент не са надлежно предявени на дееца, то напрактика би се
достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в ЗАНН
процедура по повдигане, предявяване и защита по административното
обвинение.
Настоящият случай е точно такъв. В обстоятелствената част на
съставения АУАН и НП първо е посочено, че жалбоподателят е
неправоспособен, а в същото време е посочено и, че жалбоподателят не
притежава СУМПС. Така описаните факти субсумират съставите на две
различни административни нарушение по чл.150 и чл.150а от ЗДвП. В същото
време, посочената нарушена материална разпоредба в АУАН е чл.150 от
ЗДвП (вместо чл.150а от ЗДвП), която материална разпоредба визира съвсем
различен състав на нарушение, а именно, че всяко пътно превозно средство,
което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване,
трябва да се управлява от правоспособен водач. Т.е. съществува пълно
противоречие между словесното описание на нарушението и това посочено
като нарушена материална разпоредба. По нататък, същественият порок
допуснат още със започване на административнонаказателната преписка е
пренесен и в издаденото наказателно постановление, в което отново е
посочено, че водачът не притежава свидетелство за управление на МПС, а в
същото време отново е наказан за друго по вид нарушение, а именно, че не е
правоспособен водач. И в последната част на наказателното постановление е
посочено и, че водачът е неправоспособен. В крайна сметка не става ясно кое
е точното административно нарушение което е извършил нарушителят, и коя
е точната разпоредба която е нарушил. На следващо място, санкцията на
7
чл.177 ал.1 т.2 от ЗДвП визира няколко по вид административни нарушения,
и така описана не става ясно кое от изброените в нея деяния е извършил
нарушителят, а именно същата разграничава непритежаването на
свидетелство за управлвение на МПС, от липсата на правоспособност за
управление на МПС.
Допуснатите пороци в АУАН и НП при описание на изпълнителното
деяние на нарушението и при очертаване на неговия предмет поставят съда в
невъзможност да провери: налице ли е идентитет между деянието, за което
деецът е наказан с НП и това, за което му е повдигнато административно
обвинение с АУАН; налице ли е идентитет между деянието, за което е
наказан дееца и това, което се установява от доказателствата по делото; не е
ли нарушен принципа не бис ин идем, забраняващ наказването на дееца два
пъти за едно и също нещо; верността на фактическите изводи на наказващия
орган, доколкото в процеса на доказване (при липса на яснота на коя дата се
твърди да е извършено деянието) се внася прекалено голяма неяснота и
неопределеност, изключващи несъмнеността на фактическите изводи, а както
е ноторно известно по аргумент от чл. 303, ал.1 НПК, вр, чл. 84 ЗАНН
административно наказателната отговорност не може да почива върху
предположения. В този смисъл констатираните пороци при описание на
съставомерните фактически положение и приложимите правни норми не само
ограничават правото на защита на наказаното лице, доколкото същото е
принудено да гадае за деяние с какви точно фактически и правни параметри е
наказано, но и съществено затруднява до степен на невъзможност
контролните правомощия на съда по преценка за законосъобразност на НП,
което се явява безусловно основание за неговата отмяна.
Отделно то това, доколкото в ЗАНН няма легално определение на
понятието "маловажен случай", предвид препращащата норма на чл.11 от
ЗАНН, следва да намери приложение легалната дефиниция на това понятие,
дадена в нормата на чл.93, т. 9 от НК, като се приеме, че маловажен случай на
административно нарушение е налице, когато извършеното административно
нарушение, с оглед липсата на вредни последици или незначителността им и
с оглед другите смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-
ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
нарушения от съответния вид. Съгласно ТР № 1 от 12.12.2007г. на тълк. н. д.
8
№ 1/2005 г., НК, преценката на административно наказващия орган за
"маловажност" на случая по чл. 28 ЗАНН се прави по законосъобразност и
подлежи на съдебен контрол. Разпоредбите на ЗАНН /чл.6, 12, 27, 28/ налагат
извод, че за всеки конкретен случай е необходимо да се подхожда
индивидуално. Понятието "вредни последици", употребено в НК, е по-
широко от понятието "вреди". В обхвата на "вредните последици" се
включват, както имуществените вреди, така и всички други негативни
имуществени последици, както и такива, които нямат имуществен характер.
Тоест, преценката за степента на обществена опасност на нарушението,
изисква да се обсъдят всички обстоятелства, свързани с обективното
отрицателно въздействие, което деянието е оказало или може да окаже
спрямо обекта на посегателство. За маловажния случай административно
наказващия орган не налага наказание, а отправя писмено или устно
предупреждение, доколкото с оглед спецификата на конкретните
обстоятелства, характеризиращи нарушението, се оказва така, че и най-лекото
предвидено в закона наказание не съответства на степента на обществена
опасност на извършеното и на извършителя.
Според настоящия съдебен състав конкретното деяние разкрива, по-
ниска степен на обществена опасност от останалите деяния от този вид и
представлява маловажен случай. Извършеното нарушение е за първи път,
деецът няма други нарушения по ЗДвП и от нарушението не са настъпили
съставомерни последици.
Предвид гореизложеното, издаденото наказателно постановление е
незаконосъобразно и издадено при нарушение на материалния и
процесуалния закон и следва да се отмени.
При този изход на спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на
разноски има жалбоподателят, но такива не са поискани, не са сторени,
съответно и не следва да се присъждат.
Предвид гореизложеното, Районен съд- Пловдив
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление № 22-0333- 000146 от
14.03.2022г. издадено от Началник РУ Стамболийски към ОД на МВР-
9
Пловдив, с което на Й. З. М., ЕГН: **********, адрес: г****, на основание
чл.177 ал.1 т.2 от ЗДвП, е наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 100.00 лева, за извършено нарушение на чл.150 от ЗДвП, като
незаконосъобразно.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му
пред Административен съд гр.Пловдив, по реда на АПК.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
10