Решение по дело №429/2022 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 742
Дата: 19 юли 2022 г. (в сила от 19 юли 2022 г.)
Съдия: Даниела Дончева Михова
Дело: 20222100500429
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 март 2022 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 742
гр. Бургас, 19.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова

Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20222100500429 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната
жалба, подадена от адв.Атанас Тасков, в качеството му на процесуален представител на Б.
Б. Х. и С. Б. Б., двамата от ***, против решение № 2 от 12.01.2022 г. по гр.д.716/2021 г. по
описа на Районен съд - гр.Айтос, В ЧАСТТА МУ, с която всеки от двамата ответници е
осъден да заплати на А. И. А. от ***, сумата от 1 500 лв, съставляваща обезщетение за
причинените от деликт неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на
увреждането - 10.08.2021 г. до окончателното изплащане на дължимото, както и в частта, с
която двамата въззивници са осъдени да заплатят на А. И. А., съдебно деловодни разноски в
размер на 420 лв съобразно уважената част от исковите претенции.
Твърди се, че решението на АРС в обжалваните части е неправилно.
Твърди се, че първоинстанционният съд, приемайки, че общият размер на
уврежданията на ищеца е 3000 лв, правилно е приел, че при наличието на двама или повече
деликвенти, отговорността за увреждане е солидарна като цялото увреждане може да се
претендира от който и да било от деликвентите. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че
след като солидарността е предвидена в закона в интерес на кредитора и той е предпочел да
предяви вземането си като разделно такова, то съдът следва да уважи претенцията при
условията на разделност и е разделил обезщетението от 3000 лв поравно, и е осъдил всеки
един от ответниците да заплати половината от тази сума. Изложени са подробни
съображения, че е неправилна тезата на съда, че солидарната отговорност по смисъла на
чл.53 от ЗЗД може да се изключи под предлог, че тази солидарност е въведена в интерес на
1
кредитора. Посочва се, че в случая солидарността по чл.53 от ЗЗД попада в първото
предложение от приложното поле на чл.121 от ЗЗД (изрично регламентирана в закона
солидарност на длъжниците), и е след като нормата на чл.121 от ЗЗД е императивна, тя не
може да се тълкува разширително и да се приеме, че кредиторът може да избира друг режим
на реализиране на правата си. Сочи се още, че изводите на първоинстанционния съд са в
противоречие с указанията, дадени в практиката на ВКС. Твърди се, че дори да се приеме, че
солидарността по чл.53 от ЗЗД не е задължителна или че не се прилага служебно, то и тогава
последиците й не могат да бъдат игнорирани от съда в случая, която кредиторът предявява
претенция за обезвреда за една и съща вреда против двама или повече деликвента. На
следващо място се твърди, че решението на АРС е неправилно и защото съдът не е отчел
обстоятелството, че макар и спрямо двама отделни ответници, ищецът предявява искане за
обезщетение на една и съща вреда, определена спрямо всеки един от ответниците в размер
на 2000 лв. Сочи се, че при това положение, ако съдът е приел, че действително
претърпяната от ищеца вреда е в размер на 3000 лв, то той е следвало да уважи претенцията
само до 2000 лв, разделена по равно между двамата деликвента.
На последно място се посочва, че освен, че и по двата иска се заявява претенция
за обезщетение на една и съща вреда, и по двата иска тази вреда е определена в размер на
2000 лв; и по двата иска претенцията е заявена в пълен размер, а не като частичен иск от
общо претендирани 4000 лв. Сочи се, че при така постановеното решение, произнасянето на
съда на практика съставлява произнасяне свръх петитум, тъй като се оказва, че срещу
заявена претенция за обещетение за вреда на причинени неимуществени вреди от 2000 лв,
ищецът получава произнасяне за обещетение за вреда в присъден размер на
неимуществената вреда от 3000 лв.
Претендира се отмяна на решението на АРС в обжалваните части и
постановяване на решение, с което исковете се отхвърлят. Не се сочат нови доказателства.
Въззиваемият А. И. А., чрез процесуалния си представител адв.Тургай Рафет
Хасан, оспорва въззивната жалба като неоснователна с писмен отговор в законовия срок,
както и в съдебно заседание. Твърди се, че обжалваното решение е валидно, допустимо и
правилно, постановено при съблюдаване на всички процесуални правила и отчитане на
всички събрани в хода на делото гласни и писмени доказателства.
Сочи се, че ответниците по иска не оспорват деликтното си поведение, което е
станало основание за искане ангажиране на гражданската им отговорност, както и
настъпилите в резултат на това деликтно поведение неимуществени вреди за въззиваемия.
Твърди се, че при определяне размера на обезщетението, съдът се е съобразил с
естеството на уврежданията, съпътствано от болка, периода на възстановяване от
причинените травми, претърпените физически и психически страдания, които подлежат на
обезщетяване. Твърди се, че именно изхождайки от горепосочените факти и обстоятелства,
съдът по справедливост, е определил обезщетение в размер на общо 3000 лв.
Сочи се, че е неоснователно оплакването във въззивната жалба, относно
изключването на солидарната отговорност под предлог, че тази солидарна отговорност е
въведена в интерес на кредитора. Твърди се, че няма практика на ВКС, която да отрича
възникването ех lege на пасивната солидарност на преките съпричинители на вредите.
Излагат се твърдения, че солидарната отговорност на причинителите на вредата по чл.53
ЗЗД е установена само в интерес на кредитора, и той може да реши как ще насочи
претенцията си за обезвреда - дали изцяло срещу един от неколцината съпричинители на
вредата или срещу всички тях, или за частта от претенцията, за която всеки е отговорен с
2
оглед на своя отделен принос. Цитира се съдебна практика - решение № 203 от 12.05.2005 г.
по н.д.№ 782/2004 г. на Върховен касационен съд, НК.
Твърди се, че когато кредиторът не желае да се ползва от солидарната
отговорност, въпреки, че увреждането му е причинено от неколцина, съдът не може да я
прилага служебно, а следва да се съобрази с искането му, както е постъпил в случая. Твърди
се, че нормата на чл.53 ЗЗД няма императивен характер, цитира се съдебна практика в
подкрепа на това твърдение (решение № 203 от 12.05.2005 г. по н.д.№ 782/2004 г. на ВКС).
Твърди се, че солидарността, според разпоредбата на чл.121 от ЗЗД, не се
предполага, докато солидарната отговорност, която има предвид разпоредбата на чл.53 от
ЗЗД е в хипотезата на увреждане, което е било причинено от неколцина, е само по
отношение на увреденото лице (посочва се решение № 83 от 22.08.2016 г. по т.д.№
3426/2014 г. на ВКС, 1-во ТО).
По изложените съображения се твърди, че първоинстанционният съд правилно е
определил общ размер на обезщетението за обезвреда в размер на 3000 лв, след което по
аргумент от чл.127, ал.1 ЗЗД, е разделил размера на обезщетението по равно между
ответниците.
Претендира се потвърждаване на решението на АРС в обжалваната част. Също
няма искания по доказателствата. Претендират се съдебни разноски.
Въззивната жалба е подадена от легитимирани лица, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния АРС е образувано по исковите молби
на въззиваемия А. И. А. от ***, срещу въззивника Б. Б. Х. (вх.№ 2253/17.08.2021 г. на АРС)
и срещу С. Б. Б. (вх.№ 2254/17.08.2021 г. на АРС), двамата от ***, за сумата от по 2 000 лв
срещу всеки от двата ответници, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в следствие непозволено увреждане, изразяващо се във физическа и вербална
агресия от страна на ответниците срещу ищеца, осъществена на 10.08.2021 г. в ***.
Образуваните против всеки от ответниците дела на основание чл.213 ГПК са съединени за
общо разглеждане под общ номер - гр.д.716/2021 г. на РС Айтос. Ищецът твърди, че в
инцидента на 10.08.2021 г. са участвали и двамата ответници, които са нанесли на ищеца
побой, съпроводен с псувни и закани, от които на ищеца са нанесени множество удари с
юмруци, а от отправените от ответниците обидни думи и псувни на обществено място –
площада на с.Тополица, ищецът е изпитал уплаха, обида и е било накърнено достойнството
му.
По изрични указания на съда, с нарочна молба (л.33) ищецът, е посочил изрично,
че обезщетението се претендира разделно от всеки от ответниците и се иска всеки от
ответниците да бъде осъден поотделно – за по 2 000 лв. В съдебното заседание на 22.11.2021
г. ищецът, чрез процесуалния си представител, отново е уточнил, че претендира сумата от
3
общо 4 000 лв, поотделно - от всеки от ответниците по 2 000 лв.
Предявени са при условията на субективно съединяване, искове с право
основание чл.45 ЗЗД.
Ответниците са оспорили исковете. Всеки от тях е депозирал в законовия срок
писмен отговор на исковата молба. Исковите претенции се оспорват като неоснователни и
недоказани. Оспорва се описаната от ищеца в исковите му молби фактическа обстановка,
като се твърди, че „шумните спорове и разправии, както и скандали на публично място
(центъра на селото), не представляват пряка заплаха за честта и достойнство на ищеца“;
„наличието на нищожни следи от удари на практика опровергава собственото твърдение на
ищеца, че върху него е нанесен юмручен побой“, като твърденията на ищеца в тази насока
не се подкрепят от представеното от него съдебно удостоверение. Сочи се още, че по
твърдение на ищеца, двамата ответници са отправили към ищеца едни и същи обидни думи
и изрази, поради което би следвало на ищеца да се определи едно обезщетение, размерът на
което да се определи по справедливост. Твърди се, че представените доказателства не
доказват, че ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да подлежат на обезвреда,
още по-малко – в претендирания размер.
С обжалваното решение АРС е осъдил всеки от ответниците Б. Б. Х. и С. Б. Б., да
заплати на ищеца А. И. А., сумата от по 1 500 лв, представляваща обезщетение за
причинените от деликт неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на
увреждането - 10.08.2021 г. до окончателното изплащане на дължимото. Исковете са
отхвърлени в останалата част - до предявените размери от по 2 000 лв. Ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца съдебно деловодни разноски в размер на 420 лв съобразно
уважената част от исковите претенции. Съдът е приел, че предвид естеството на
увреждането, съпътствано от болка, периода на възстановяване от травмите (физически и
психически), ищецът е претърпял физически и психически страдания, които подлежат на
обезщетяване, като справедливо, с оглед на претърпените неимуществени вреди, би било
обезщетение в размер на 3 000 лв, което на основание чл.53 от ЗЗД се дължи солидарно от
двамата ответници. Съдът е посочил, че макар обезщетението от 3 000 лв да се дължи от
двамата ответници солидарно, поради липсата на искане от ищеца за солидарно осъждане на
ответниците, въпреки изричните разяснения и указания на съда, съдът следва да се осъди
всеки от ответниците да заплати половината от обезщетението, тъй като при липса на искане
за солидарно осъждане, ако съдът осъди ответниците солидарно, той ще се е произнесъл
свръхпетитум. Съдът е посочил, че солидарността по закон е предвидена в интерес на
кредитора и след като неговата воля, е да се откаже от преимуществото, което му дава
законът в чл.53 от ЗЗД, то съдът следва да зачете неговата воля и да се произнесе по начина,
по който е сезиран.
Решението на АРС е обжалвано само от ответниците, поради което е висящо само
в осъдителните си части, а в отхвърлителната си част решението е влязло в сила.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК, съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно.
4
В обжалваната си част, подлежаща на проверка за допустимост, решението е и
допустимо. По отношение на допустимостта на решението следва да се посочи, че
настоящият състав не споделя оплакването на въззивниците, че първоинстанционното
решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл свръхпетитум, присъждайки
обезщетение в по-висок размер от претендираното. С оглед изричното конкретизиране от
ищеца, заявено по повод изричните указания на съда, направено с нарочна молба (л.33) и в
съдебното заседание на 22.11.2021 г. чрез процесуалния представител на ищеца, че
обезщетението се претендира разделно от всеки от ответниците и се иска всеки от
ответниците да бъде осъден поотделно – за по 2 000 лв, като претендираната „сума е общо
4 000 лв … по 2000 лв от всеки от двамата“ ответници, съдът приема, че ищецът е определил
размера на обезщетението за причинените му неимуществени вреди общо на 4 000 лв, като е
заявил, че претендира от всеки от ответниците по 2 000 лв. При това положение настоящият
състав приема, че определяйки на ищеца обезщетение в общ размер от 3 000 лв,
първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на предявената претенция.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението,
по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът намира, че първоинстанционният съд е установил правилно
и в пълнота фактическата обстановка по делото, поради което въззивният съд не следва да
преповтаря изводите на АРС по фактите, още повече, че оплакванията във въззивната жалба
не касаят установената и възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
правните изводи на съда.
Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че съгласно
чл.53 от ЗЗД, отговорността на деликвентите е солидарна, т.е.възниква по силата на закона.
Когато обаче кредиторът не желае да се ползва от нея, макар увреждането да е причинено от
неколцина, предвид диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не може да я
приложи служебно, а следва да се съобрази с направеното от кредитора искане.
Солидарността по чл.53 от ЗЗД е в полза на кредитора и само кредиторът може да реши как
ще предяви претенцията си за обезвреда - солидарно срещу съпричинителите на вредата или
за част от претенцията си срещу всеки от длъжниците.
В настоящия случай ищецът е предявил претенциите си срещу всеки от двамата
причинители на вредата, и е потвърдил волята си за разделно предявяване на исковете при
изрично дадените му от първоинстанционния съд съд указания с определение №
493/19.10.2021 г., че „на основание чл.53 ЗЗД, отговорността за увреждане, причинено от
неколцина, е солидарна“.
Именно предвид разделното предявяване на исковете, първоинстанционният съд
е определил общия размер на обезщетението (3 000 лв), и го е разделил по равно между
двамата ответници-деликвенти.
На последно място съдът намира, че е неоснователно оплакването на въззивника,
че претендираните против всеки от ответниците вреди са едни и същи, ищецът е определил
5
техния размер на 2000 лв, поради което съдът е следвало да осъди всеки от ответниците да
заплати на ищеца по 1000 лв. Както се посочи по-горе, ищецът е конкретизирал претенцията
си, като е заявил, че общо претендираната сума е 4000 лв, т.е.общият размер на
обезщетението за причинените му вреди е 4000 лв, а така определеното от ищеца общо
обезщетение се претендира от всеки от ответниците по 2 000 лв. Действително в двете
искови молби са посочени едни и същи действия, извършени от всеки от ответниците
(употребени са едни и същи думи и изрази, твърди се, че всеки от двамата ответници е
нанасял на ищеца „удари с юмруци по цялото тяло“, т.е.касае се за една и съща вреда, но
обезщетението за нея е определено от ищеца в общ размер от 4000 лв, а не в размер от 2000
лв, както се твърди във въззивната жалба.
По изложените съображения съдът намира предявените искове за основателни до
присъдените от първоинстанционния съд размери.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, решението на АРС следва
да бъде потвърдено в обжалваната част при споделяне на мотивите на първоинстанционния
съд, към които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.
Предвид постановения резултат, на въззиваемия следва да се присъдят съдебни
разноски за въззивното производство в размер на 400 лв за заплатено адв.възнаграждение
съобразно представения Договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2 от 12.01.2022 г. по гр.д.716/2021 г. по описа на
Районен съд - гр.Айтос, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Б. Б. Х. с ЕГН ********** и С. Б. Б. с ЕГН ********** да заплатят на
А. И. А. с ЕГН ********** от ***, съдебно деловодни разноски за въззивното производство
в размер на 400 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6