РЕШЕНИЕ №
08.12.2020 г., гр. Пазарджик
Пазарджишкият
районен съд, ХVІ граждански състав, в публично заседание на шести ноември две
хиляди и двадесета година в следния състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
СЕКРЕТАР:
Иванка Панчева
разгледа докладваното
от съдията гражданско дело № 4642 по описа на съда за
2019 година.
Производството е
образувано по искова молба, подадена от “Еос Матрикс” ЕООД – гр. София срещу Н.Д.К.
*** за признаване за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че ответницата дължи
на ищеца сумата 2968,34 лв. главница заедно със законната лихва върху нея,
считано от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК – задължение, възникнало
от договор за потребителски кредит, сключен между ТБ “Биохим” АД с
правоприемник “Уникредит Булбанк” АД и Невена Василева Костадинова, по което
задължение ответницата е поръчител, а вземането на банката е прехвърлено на
ищеца чрез цесия.
В исковата молба се
твърди, че договорът за потребителски кредит за сумата 5000 лв. е бил сключен
на 15.11.2002 г. и на същата дата е сключен договорът за поръчителство между
банката от една страна и ответницата и още две физически лица – от друга, като
поръчители. Заетата сума следвало да се върне на 60 анюитетни вноски, всяка по
115,60 лв., в срок до 25.11.2007 г. Кредитополучателката е погасила част от
задължението, но след това е преустановила плащанията. С договор за цесия от
23.07.2009 г. вземането било прехвърлено на ищеца, който, упълномощен от
цедента, изпратил уведомления за извършената цесия до длъжниците, но те се
върнали с отбелязване “непотърсено”. Към исковата молба също е приложено копие
от уведомлението, което да бъде връчено на ответницата заедно с нея. На
24.02.2015 г. било сключено споразумение за обединяване и разсрочване на
парични задължения и встъпване в дълг между “Еос Файнънс” ООД и “Еос Матрикс”
ООД, от една страна, и Н.К., от друга. Ответницата се съгласила да встъпи в
дълга на Н.К. по договора от 15.11.2002 г., а към 24.02.2015 г. размерът на
задължението бил 5753,07 лв. На 20.12.2016 г. бил сключен анекс към това
споразумение, с който били превдоговорени условията по него, а Н.К. се
съгласила да погаси обединеното си задължение в общ размер 16554,27 лв. на 12
вноски в срок до 30.10.2017 г. На 28.11.2017 г. било сключено друго
споразумение за встъпване в дълг и разсрочване на задължение за сумата 15717,50
лв. общо, от които задължението по договора от 15.11.2002 г. възлизало на
2938,63 лв. Целият дълг следвало да се заплати на 12 месечни вноски. С ново
споразумение от 23.03.2018 г. ответницата отново признала задължението си в
размер общо 15170,43 лв. и 2938,63 лв. по процесния договор и се задължила да
го погаси на 12 вноски по 400 лв. и остатъка – като една 13-та вноска. Тя
отново не изпълнила задължението си, поради което ищецът счита, че има правен
интерес от съдебно претендиране на неиздължената сума. Подадено е заявление за
издаване на заповед за изпълнение, срещу което длъжницата е подала възражение.
Ответницата е подала
отговор, с който оспорва иска. Позовава се на
погасителна давност, изтекла в периода от 2007 до 2015 г. Твърди и че е
изпълнила задължението, за което прилага квитанции. Според нея освен това
договорът за потребителски кредит от 15.11.2002 г. е нищожен поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави,
налице са множество нищожни клаузи, без които договорът не може да съществува –
конкретно клаузите за лихвен процент и ГПР. Нарушени са императивни разпоредби
на ЗПК. Това са чл. 22, чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 1, 7-12 и 20 и чл. 12,
ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Не е определена точно възнаградителната лихва – чл. 11,
ал. 1, т. 9, и годишният процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. За
тях информацията в приложение 1 към договора е най-обща, не отговаря на
изискването да е разбираема и не се конкретизира какво е включено в размера на
месечната вноска. Няма посочване на лихвен процент при просрочие,
предупреждение за последиците при просрочие, липсва право на отказ на
потребителя от договора. Клаузите за годишния лихвен процент и годишния процент
на разходите са и неравноправни по смисъла на ЗЗП. Освен противоречие със
закона е налице и противоречие с добрите нрави, тъй като са нарушени принципите
на добросъвестността и на справедливостта, които имат за цел да предотвратят
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Съдът в доклада си е
квалифицирал иска като иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД във връзка
с чл. 430 от ТЗ и чл. 9 от ЗПК. В действителност обаче квалификацията не би
следвало да обхваща последния от трите цитирани текста – ЗПК не е приложим към
това вземане, тъй като не е бил в сила при първоначалното му пораждане през
2002 г., т.е. при квалифицирането на иска съдът е допуснал грешка, която обаче
не се отразява на предмета и тежестта на доказване, нито на останалата част от
доклада и на протичането на производството изобщо.
Страните
поддържат становищата и исканията си в хода на делото.
От
представените по делото писмени доказателства се установява следното:
На
15.11.2002 г. между Невена Василева Костадинова и „Търговска банка Биохим“ АД е
бил сключен договор за потребителски кредит за сумата 5000 лв. със срок на връщане
от пет години – до 25.10.2007 г. Като поръчители по него са се задължили
ответницата Н.К. и още две други физически лица.
През
2007 г. банката кредитодател прекратява съществуването си, като се влива в
„Уникредит Булбанк“ АД.
С
договор за цесия от 23.07.2009 г. „Уникредит Булбанк“ АД като универсален
правоприемник на „ТБ Биохим“ АД прехвърля вземането си по договора за кредит на
ищеца „Еос матрикс“ ЕООД.
На
24.02.2015 г. между ответницата Н.Д.К., от една страна, и от друга – „Еос
макрикс“ ЕООД и Еос файнънс“ ЕООД е сключено споразумение за обединяване и
разсрочване на парични задължения и встъпване в дълг. С него страните са
уредили отношенията си по договора за кредит от 15.11.2002 г. и още четири
договора за кредит, вземанията по които са били придобити от двете дружества. В
споразумението К. е определена като кредитополучател по два договора за кредит,
които не са предмет на настоящото дело, и като встъпващ в дълг по процесния
договор и още два договора за кредит. По отношение на процесния договор, описан
в чл. 2, т. 3 от споразумението, страните са уговорили, че задължението е към
„Еос матрикс“ ЕООД и е в размер 5753.07 лв. към момента на споразумението.
Уговорено е, че длъжникът „признава задълженията, произтичащи от горецитираните
договори, и се задължава (…) да погасява задълженията си при следните условия“
– след което се уреждат вноските, с които общо да се погасяват задълженията по
петте договора за кредит. Предвижда се да се внесе сумата 1000 лв. в срок до
27.2.2015 г., да се направят 11 равни месечни вноски по 400 лв., платими до
30-то число на календарния месец, и остатъкът от дълга да се заплати като 12-та
месечна вноска. При забава с повече от три работни дни на някоя вноска
действието на споразумението се прекратява и се възобновяват действията по
принудителното изпълнение по двете образувани изпълнителни дела, посочени в
споразумението.
На
20.12.2016 г. е сключено ново споразумение (анекс № 1 към споразумението от
24.02.2015 г.) за разсрочване, с което е уговорено изплащане в срок до
30.10.2017 г., отново на месечни вноски, от които последната е най-голяма и
представлява остатъкът от задължението.
На
28.11.2017 г. и 23.02.2018 г. са сключени два нови подобни анекса за
разсрочване, като и с двата се признава, че задължението по процесния договор
възлиза на 2938.64 лв.
Ответницата
е извършвала частични плащания по споразуменията, но в уговорения срок, а и
по-късно, до момента, не са погасени всички задължения.
От
заключението на изслушаното вещо лице се установява, че плащанията са взети
предвид от кредиторите и са отнесени всяко по конкретно вземане от вземанията
по петте договора за кредит. Вещото лице е дало отговор по кои точно от петте
договора за кредит кредиторът е отнасял плащанията. Според заключението му
остатъчното задължение по процесния договор за кредит е в размер 2938.64 лв.
На
11.07.2019 г. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение
солидарно срещу Н.К. и Н.К.. И двете длъжници са подали възражения срещу
издадената заповед, но иск е предявен само срещу Н.К., поради което заповедта
срещу Н.К. е обезсилена от заповедния съд.
В
заявлението по чл. 410 от ГПК е допусната грешка в датата на първото от
споразуменията, пренесена и в заповедта за изпълнение.
При
така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Възраженията
на ответната страна, свързани с недействителност на договора за кредит поради
нарушение на норми на ЗПК и на Закона за защита на потребителите, са
неоснователни, доколкото към момента на сключването на договора през 2002 г. и
двата закона не са действали. Предхождащият ЗЗП Закон за защита на
потребителите и правилата за търговия, действал към 2002 г., също съдържа
уредба на неравноправните клаузи и тяхната нищожност, но съдът не открива в
договора клаузи, които да могат да се определят като неравноправни по смисъла
на този закон, уредбата с който е аналогична на тази по ЗЗП. Дори да
съществуваха такива неравноправни клаузи, те биха били нищожни сами за себе си,
без да влекат непременно невъзможност за съществуване на целия договор. Съдът
не намира, че е налице и накърняване на добрите нрави или заобикаляне на закона
(не се сочи коя норма е заобиколена) с договора.
Със
споразумението от 2015 г. се преурежда задължението по договора от 2002 г.,
такова, каквото то вече е възникнало. За това споразумение също няма изискване
да отговаря на изискванията на междувременно влезлия в сила ЗПК. Същото се
отнася за анексите от 2016 г., 2017 г. и 2018 г.
Със
споразумението от 2015 г. Н.К. е встъпила в задължението на Н.К. и от поръчител
се е превърнала в един от двамата главни солидарни длъжници по силата на чл.
101 от ЗЗД.
В
процеса тя прави възражение за погасителна давност, изтекла още преди сключването на това споразумение – в периода
между падежа на последната вноска през 2007 г. и 2015 г. Във връзка с това
възражение следва да се отговори на въпроса дали споразуменията от 2015 г. и следващите
години заличават действието на изтеклия изцяло преди това давностен срок.
Настоящият
състав намира, че със сключените споразумения за признаване и разсрочване на
задължения ответницата Н.К., задължавайки се да извърши плащания според
уговореното разсрочване, недвусмислено се е отказала от изтеклата в нейна и на
първоначалния длъжник полза погасителна давност. Самото съгласие за обвързващо
страните разсрочване на задължението за в бъдеще представлява такъв отказ от
изтекла давност. Той е допустим и поражда действие по аргумент от обратното от
чл. 113 от ЗЗД. Уговореното „прекратяване“ на действието на споразумението от
2015 г. при забава, което има за цел да ползва кредитора, се отнася само до отпадането
на изискуемостта при новоуговорените падежни дати и не заличава действието на
извършения отказ от давност. След отказа тече напълно нова погасителна давност,
която не е изтекла към деня на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Допуснатата
в заявлението по чл. 410 от ГПК и в издадената заповед за изпълнение грешка в
датата на споразумението не води до недопустимост на иска поради несъответствие
на основанието му с това на заповедта, тъй като е явно, че става дума за
техническа грешка на заявителя.
При
тези правни изводи и при положение, че се установява и остатъчният размер на
задължението, искът следва да се уважи изцяло. С оглед непредявяването на иск
срещу втората длъжница и обезсилването на заповедта за изпълнение срещу нея ответницата
следва да бъде осъдена да заплати само половината от разноските по заповедното
производство, които не се дължат солидарно, а разделно.
По
изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
Признава
за установено, че ответницата Н.Д.К., ЕГН **********,***, дължи на ищеца „Еос
матрикс“ ЕООД – гр. София, ЕИК *********, сумата 2938,64 лв. главница по
договор за потребителски кредит от 15.11.2002 г., сключен с „ТБ Биохим“ АД, и
сключено към него споразумение от 24.02.2015 г. и анекс към него от 20.12.2016
г., за което е издадена заповед за изпълнение № 1612 от 15.07.2019 г. по
ч.гр.д. 2848/2019 г. на Пазарджишкия районен съд.
Осъжда
Н.Д.К. да заплати на „Еос матрикс“ ЕООД – гр. София сумата 29,39 лв.,
представляваща съразмерна част от разноските за заповедното производство.
Осъжда
Н.Д.К. да заплати на „Еос матрикс“ ЕООД – гр. София сумата 458,77 лв.,
представляваща разноски, направени в исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия: