ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 647
гр. Перник/26.07.2019
г.
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, I състав, в закрито заседание на двадесет и шести юли две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИАН ПЕТРОВ
мл. съдия КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова в. ч. гр. д. № 480 по описа на ОС – гр.Перник
за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274
от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 19692/05.07.2019 г., подадена от С.В.П.,
с ЕГН: **********, чрез пълномощника му – адв. В.М., срещу Определение №
2346/10.06.2019 г., постановено в закрито заседание по гр.д. № 8040/2018 г. по
описа на Районен съд – гр. П., с което исковата молба е върната и производството
по делото е прекратено поради недопустимост на предявения от С.В.П. срещу „Топлофикация Перник“ АД положителен установителен
иск с правно основание по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 49
вр. с чл. 45 от ЗЗД, като е обезсилена и издадената
по ч.гр.д. № 6894/2018 г. по описа на РС – гр. П. заповед за изпълнение.
В частната
жалба се излагат доводи, че постановеният съдебен акт е неправилен и
незаконосъобразен, постановен в нарушение на материалния закон.
В тази
връзка на първо място се твърди, че доколкото съдебният изпълнител не е
правораздавателен орган, който да установява вземания, то в хода на
производството по принудително изпълнение, същият може да присъжда разноски
единствено в полза на взискателя, но не и на
длъжника. Акцентира се върху обстоятелството, че разпоредбата на чл. 79, ал. 1
от ГПК не предвижда възможност за съдебния изпълнител да присъжда разноски в
полза на длъжника при прекратяване на изпълнителното дело.
На следващо
място се твърди, че дори длъжникът да претендира разноски в своя полза пред
съдебния изпълнител, то евентуален отказ на същия да му присъди такива не би
подлежал на обжалване по арг. от чл. 435, ал. 2 от ГПК. Обръща се внимание, че обжалване от страна на длъжника на разноските в
изпълнителното производство е допустимо само когато такива са възложени в
негова тежест. Твърди се, че в обратната хипотеза ако съдебният изпълнител
уважи искането за разноски на длъжника и му присъди такива, то взискателят би бил поставен в невъзможност да оспори същите
по арг. от чл. 435, ал. 1 от ГПК.
На последно
място се обръща внимание и върху обстоятелството, че производството пред
районния съд е преминало през размяна книжа и е обявено за решаване, като
именно в този срок е постановено обжалваното определение. С тези аргументи се
иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на районния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират се и разноски в
настоящото производство.
В срока по
чл. 276 от ГПК от насрещната страна по делото – „Топлофикация Перник“ АД е
депозиран отговор на частната жалба, с който същата се оспорва изцяло като
неоснователна. Излагат се доводи за правилност и законосъобразност на
обжалваното определение като се твърди, че изложените в същото мотиви са правно
обосновани и съответстват на фактическите отношения между страните. Цитирана е
и съдебна практика. По тези съображения се иска частната жалба да бъде оставена
без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
По допустимостта:
Частна жалба с вх. № 19692/05.07.2019 г. е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок като отговаря
на изискванията за нейната редовност, в това число е заплатена дължимата
държавна такса за разглеждането й.
Пернишкият окръжен съд, като взе предвид доводите, изложени от страните и представените по делото доказателства, и след като съобразно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС прецени служебно всички правно релевантни факти, намира за установено следното от фактическа страна:
Производството по гр.д. № 8040/2018 г. по описа на РС – гр. П. е образувано
по исковата молба на С.В.П. срещу „Топлофикация
Перник“ АД. Със същата е предявен осъдителен,
впоследствие изменен в положителен установителен иск по чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 49
вр. с чл. 45 от ЗЗД като се иска съдът да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 200 лева – представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение за представителство по изп.д. №
20187530400432 по описа на ЧСИ С. Б.. В
исковата молба се твърди, че по посоченото изпълнително дело ищецът е бил
конституиран като длъжник в качеството си на наследник на починалия
първоначален длъжник В. Д. П.. Уточнява се, че процесното изпълнително
производство е било образувано въз основа на заповед за изпълнение от *** г. и
изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. № 6737/2009 г. по описа на ПРС. Твърди
се обаче, че в хода на производството по принудително изпълнение, последните са
били обезсилени с определение, влязло в сила на 06.06.2018
г., доколкото се е установило, че лицето В. П. е починало преди образуването на
заповедното производство. Посочва се, че въпреки това по изпълнителното дело в
качеството на длъжник е бил конституиран ищецът като това е станало по молба на
взискателя. В тази връзка се твърди, че доколкото
срещу ищеца е било водено изпълнително производство, същият е ангажирал адвокат
за защита на правата и интересите му, на когото е заплатил и възнаграждение.
Излагат се доводи, че въпреки последвалото прекратяване на изпълнителното дело
поради обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, на ищеца са
причинени имуществени вреди от незаконосъобразно насоченото срещу него
принудително изпълнение, които вреди се изразяват в заплатения адвокатски
хонорар и за които отговорност следва да носи взискателят
– ответник по предявения иск.
В постъпилия по делото отговор ответникът е изложил подробни съображения, с
които е оспорил исковата претенция.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е прекратил
производството по делото поради недопустимост на иска. В тази връзка решаващият
състав е отбелязал, че отговорността за разноски е уредена в разпоредбите на
чл. 78 от ГПК, които се намират в частта „Общи правила“ в ГПК. По тези
съображения е счел, че цитираните законови текстове на общо основание намират
приложение и в изпълнителния процес, доколкото последният представлява
продължение на исковото производство. В тази връзка районният съд е изложил
аргументи, че при прекратено изпълнително производство съдебният изпълнител е
този, който следва да се произнесе по отговорността за разноски в
изпълнителното дело. По тези съображения решаващият състав е достигал до
извода, че след като длъжникът е пропуснал да поиска разноски в последното,
правото на такива от негова страна е преклудирано, поради което не може такива
разноски да се претендират в отделно производство. С тези аргументи районният
съд е приел иска за недопустим и е прекратил производството по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав
намира от правна страна следното:
В разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК е предвидена процесуална възможност
за длъжника да обжалва разноските по изпълнението като законовият текст
действително е формулиран общо и не уточнява дали касае отговорността за
разноски, възложени в полза или в тежест на длъжника. Тази непълнота във
формулировката на законодателя въззивният съд намира за преодоляна чрез
приетата задължителна съдебна практика, обективирана
в Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълкувателно дело № 3/2015 г.
на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 2 от
последното на обжалване подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се
определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението. В
тази връзка следва да се приеме, че на обжалване по смисъла на чл. 435, ал. 2,
т. 7 от ГПК подлежат актовете на съдебния изпълнител, които същият издава
съобразно уредената в чл. 79 от ГПК отговорност за разноски. С тези актове
съдебният изпълнител осъществява компетентността си за възлагане на сторените
/или дължимите/ в изпълнителното производство разноски от взискателя
върху длъжника.
Цитираната разпоредба
на чл. 79, ал. 1 от ГПК обаче не урежда процесуална възможност в случай на
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433 от ГПК съдебният
изпълнител да има правораздавателни функции и да присъжда в полза на длъжника
сторени от него разноски в изпълнителното производство, като да осъжда взискателя да му ги заплати. Това разрешение е и логично, тъй
като съдебният изпълнител вече е прекратил изпълнителното производство и не
може да извършва никакви действия по прекратеното дело.
Същевременно
обаче, съгласно общото правило на чл. 78, ал. 4 от ГПК при прекратяване на
делото ответникът има право на разноски. Предвид обстоятелството, че
разпоредбите на чл. 78, ал. 4 и чл. 79 от ГПК се намират в Част първа „Общи правила”,
последните действително важат не само да исковия процес, но и за изпълнителното
производство, както правилно е отбелязал и районният съд. В този контекст
следва извод, че на длъжника като страна по изпълнителното дело се дължат
разноските, които последният е направил в изпълнителния процес. По тези
съображения длъжникът има право да му бъдат възстановени онези имуществени
вреди под формата на разноски, които същият е направил в изпълнителния процес.
Отговорността за последните в настоящата хипотеза е именно на взискателя и е последица от обстоятелството, че вредите се
претендират заради незаконосъобразното завеждане на изпълнителното дело, което
той е инициирал, а не от процесуално незаконосъобразни действия на съдебния
изпълнител.
След
обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, издадени по
ч.гр.д. № 6737/2009 г. на РС – гр. П. изпълнителното дело подлежи на
прекратяване и е прекратено. Длъжникът обаче има право да претендира заплащане
на разноските, направени в изпълнителното производство, но това може да стане в
отделен съдебен процес по общия ред. Посочената конструкция се налага от
изведения по-горе извод, че съдебният изпълнител не е компетентен да присъжда
суми за разноски в полза на длъжника (посочените изводи кореспондират и и със
съдебната практика – напр. Определение № 1691/05.22.2017 г. по в.гр.д. №
2408/2017 г. на Софийския АС).
По
тези съображения обжалваното определение е неправилно и като такова следва да
бъде отменено, като делото следва бъде върнато на РС – гр. П. за продължаване
на съдопроизводствените действия.
По
исканията за разноски на страните:
Предвид резултата от настоящото дело
отговорността за разноски подлежи на разпределение с оглед крайния извод в
производството по иска.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е
Л И:
ОТМЕНЯ Определение № 2346/10.06.2019 г.,
постановено в закрито заседание по гр.д. № 8040/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. П., с което исковата молба е върната и производството по делото е
прекратено поради недопустимост на предявения от С.В.П. срещу
„Топлофикация Перник“ АД положителен установителен
иск с правно основание по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 49
вр. с чл. 45 от ЗЗД, като е обезсилена и издадената
по ч.гр.д. № 6894/2018 г. по описа на РС
– гр. П. заповед за изпълнение.
ВРЪЩА делото на Районен съд – гр. П. за
продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.