РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Г.О., II-„А“
състав в откритото съдебно заседание на 08.04.2021 г. в състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове: Димитър Ковачев
Мл. с-я Мирослав Стоянов
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия
Ковачев в.гр. дело N. 6429/ 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от С.Б.П. срещу Решение
234706 от 05.10.2019г., постановено по гр. д. № 3639/2017г. по описа на Софийски
районен съд, 59 с-в, с което са уважени срещу жалбоподателя, предявените от ’’С.Ф.А.”
АД искове по чл. 42 ГПК във връзка с чл. 345, ал. 2 от ТЗ – за дължими суми за
платен данък МПС, за обезщетение за ползване след прекратяване на договора
(частичен иск) и за връщане на веща.
В
жалбата се правят оплаквания за неправилност на решението с доводи, че от СЧЕ
по делото е доказано, че е платил всички задължения по договора за лизинг;
неверен бил изводът на съда, че е отказал да придобие собственост върху
лизинговата вещ. Посочва, че е завел и дело срещу ищеца, а именно гр.д.
9465/2012г. на СГС, I-6 с-в по което имало иск за
прехвърляне на собствеността и за пропуснати ползи. Поддържат се всички
възражения в подадения пред СРС отговор на искова молба вх. N. 5192419/19.12.2017г. на адвокат А.. През срока на
договора платил 50239,42 лева, която сума покривала всичко дължимо по договора.
След срока на договора канил ищцовото дружество да му прехвърли собствеността,
но получавал откази. Предвид факта и знанието, че е плати всички суми, владеел
веща като своя след срока и била изтекла придобивна давност в негова полза.
Не бил получавал покани за връщане на веща, нямал
задължение да уведомява ищеца за нов адрес; не следвало да се ценят показанията
на св. Русинов защото той бил служител на ищеца и бил заинтересован, защото
било задължение на този свидетел да му връчва документи, а не бил връчил и с
показанията си се опитвал да избегне отговорност пред работодателя си. Ищцовото
дружество не било се противопоставило на неговото добросъвестно владение.
Нямало законово и договорно основание да заплаща данък
след срока на договора, като тълкуването на СРС на договора в тази насока било
необосновано. Данъка не бил разноски за запазване на веща, а това било
основанието на което е предявена претенцията.
Счита, че средна пазарна наемна цена от 28 евро на ден
на база на която е изчислявана претенцията на ищеца е невъзможна след като сам ищеца посочил, че
цената на лизинговия автомобил била 4000,00 лева. обезщетение по чл. 236, ал. 2
от ЗЗД не се дължало поради липса на птротивопоставяне.
Въззиваемия ищец оспорва жалбата и иска потвърждаване
на решението.
В съдебно заседание страните поддържат възраженията
си.
Въззивника ответник заявява пред съда, че и към
момента процесния лек автомобил е при него.
СГС при
проверка по чл. 269 ГПК намира
решението за валидно и допустимо. По
отношение на неговата правилност СГС е ограничен до оплакванията в жалбата и
императивните материални норми.
От фактическа страна няма спор между страните, относно
сключения договор, относно изтичането на срока, относно неплащането на сумите
за данък МПС, относно факта, че автомобила е във фактическа власт на въззивника
и към момента, което е заявил пред настоящият състав в ОСЗ.
От представеното по делото (л.105-113) Решение на СГС
по гр.д. 9465/2012г. се установява, че е отхвърлен иск на настоящият въззивник
срещу ищеца по настоящото дело за обезщетение за пропуснати ползи от
неизпълнение на задължение на лизингодателя за прехвърляне на собствеността
върху процесния автомобил.
Служебно известно е на настоящият състав, че решението
по посоченото дело е потвърдено от Софийски апелативен съд с решение от
05.08.2019г. по в.гр.д. 5272/2018г., като решението на САС не е било обжалвано и делото е върнато обратно в СГС на 28.11.2019г.
Спора е дали е имало основание за плащане от
въззивника на сумите за данък МПС, дали е бил изправна страна по договора и
съответно ищецът е бил задължен да му прехвърли собственост, дали е
осъществявана фактическа власт с намерението за своене за предвидения в закона
срок върху веща, както и дали ищецът се
е противопоставил на ползването след прекратяване на договора.
След преценка на твърденията и възраженията на
странбите с оглед на събраните доказателства СГС намира обжалваното решение за
правилно по следните съображения:
Договора е за определен срок, който е 24 месеца и е
изтекъл на 15.08.2007г. Безспорно е, че автомобилът не е върнат- въззвникът
изрично е признал този факт в ОСЗ пред настоящата инстанция, а и няма оспорване
в отговра на исковата молба в тази връзка.
При това положение частичния иск за заплащане на
обезщетение за ползване на автомобила след прекратяване на договора за период
от 03.07.2011г.-до 03.07.2014г. (периода е уточнен с молба- становище на ищеца
от 21.05.2018г. и съвпада с представената към исковата молба справка на л. 50
от делото) е основателен.
Не следва да се установява и е ирелевантно дали има
изрично противопоставяне на лизингодателя. Този извод се налага при тълкуване
на чл. 347, ал. 2 от Търговския закон във връзка с чл. 236 от ЗЗД.
Чл. 347, ал. 2 от ТЗ изрично изключва прилагането на
чл. 236, ал. 1 от ЗЗД по отношение на договор за лизинг. Съответно приложение има
само на ал. 2 на чл. 236 ЗЗД. Същевременно ал.2 на чл. 236 ЗЗД урежда
последиците от противопоставяне на наемодателя /лизингодателя/ по смисъла на
ал. 1. Ако има противопоставяне следователно договора не се продължава и се
дължи обезщетение на наемодателя. Дефинитивното изключване по силата на чл.
347, ал. 2 ТЗ на възможността да се продължи договора за лизинг обезсмисля
противопоставяне на лизингодателя. Липсата на противопоставяне е предвидена в
ЗЗД като условие за трансформацията му безсрочен и няма смисъл от такова
изискване ако договора по силата на материална правна норма не може да се
трансформира.
Следователно
при предвидено „съответно“ приложение на чл. 236, ал. 2 към договор за лизинг
следва да се приеме, че условието „противопоставяне“ на наемодателя, за да
възникне вземането по чл. 236, ал. 2 в негова полза не се прилага при договор
за лизинг.
Неоснователно е възражението за давност. Периода на
претенцията видно от уточнението с молбата – становище от 21.05.2018г. е от
03.07.2011г. до 03.07.2014г., а заявлението по чл. 410 ГПК, прекъсаващо
давността (предвид предявяването на иска в срок) е от 11.07.2014г. давност е
изтекла за периода от 03.07.2011г. до 10.07.2011г, но с оглед факта, че
претенцията е частична от общата дължима за целия период сума, която и според
СЧЕ-неоспорена е много по – голяма (таблицата на стр. 5 от експертизата) то и
правилно частичния иск е уважен в пълен предявен размер.
Оплакванията във връзка с иска за заплащане на разходи
по ползване на веща за данък МПС са неоснователни. Съгласно договора, а и
съгласно чл. чл. 345, ал. 1 от ТЗ вр. с чл. 233, ал. 2 от ЗЗД те са възложени в
тежест на лизингополучателя. След прекратяване на договора и поради невръщането
на веща на основание чл. 236, ал. 2 приложим съгласно чл. 347, ал. 1 от ТЗ
лизингополучателя е длъжен да изпълнява задълженията си по договора. Ищецът е
доказал плащане с представените и неоспорени справки (заверени и от столична
община видно от печатите) и платежни нареждания, че е платил сумите в полза на
Столична община. Ответника не доказва да ги възстановил на ищеца.
Неоснователни са възраженията му, че е платил всички
лизингови вноски. Касае се за различни задължения по договора. Плащане на лизинговите
вноски не го освобождава от задължението да заплати на ищеца дължимия данък.
Частично основателно е възражението за давност по
отношение тези вземания. Приложим е общият срок по чл. 110 ЗЗД. Те не са
вземания за лизингови вноски (наем), нито за обезщетение и за тях не е приложим
чл. 111, б. „б“ и „в“ ЗЗД.
Според т. 3 от раздел 8 от договора за лизинг, срока
лизингополучателя да заплати към лизингодателя данъкът за МПС е 10 дни преди да
изтече първият предвиден в закона срок. Очевидно се има предвид закона за
местните данъци и такси. Чл. 60 от този закон в редакцията до 01.01.2010г. е
предвиждал плащане на две вноски, първата от които до 31.03. на съответната
година. Следователно за 2009 г. ответника е следвало да плати сумата за данък
на ищеца до 21.03.2009г, откогато ищецът има възможност да я търси и по съдебен
ред. Заявлението по чл. 410 ГПК е от 11.07.2014г- след изтичане на петгодишната
давност и следователно претендираната сума за този данък от 386,40 лева за
2009г. не се дължи поради изтекла погасителна давност. За останалите години
няма погасяване по давност на тази претенция.
Няма доказателства по делото да е искал да придобие
собствеността след изтичане срока на договора, напротив от решението по
воденото от самия настоящ жалбоподател гр.д. 9465/2012г. се установява, че той
е бил неизправната страна по договора и следователно за него не е възникнало
правото да придобие веща. Освен това от показанията на св. Русинов по
настоящото дело се установява, че и към 2011г. е имало незаплатени задължения
по договора, които са били обсъждани с ответника на среща в офиса на
дружеството като тези показания се кредитират от съда, защото самият ответник в
ОСЗ на 25.01.2019г. (когато е разпитан св. ) е завил, че такава среща е правена
и е твърдял, че на нея е присъствала и лицетоК.П..
Основателен е и искът за установяване задължението за
предаване на веща. Лизингополучателя е длъжен да върне веща след прекратяване
на договора. Собствеността не е прехвърлена и не са налице предпоставките за
нейното прехвърляне поради което липсва основание за задържане на веща от
лизингополучателя, който пред СГС е признал, че тя е у него.
Неоснователно е възражението за придобиване по
давност.
Въззивника е бил ищец по предходно дело, посочено
по-горе в което е претендирал обезщетение от неизпълнение на задължението на
лизингодателя да му прехвърли собствеността. Делото е образувано 2012г.
предявяване на такъв иск категорично изключва възможността въззивника да има
намерение за своене, щом иска да му се плати обезщетение за това че не е
получил собствеността, значи признава, че собствеността е на другиго.
Владението по смисъла на ЗС е упражняване на фактическа власт върху вещ с
намерение за своене, тоест със съзнанието, че веща се държи като своя
собствена, а тук явно такова намерение липсва.
Предвид гореизложеното решението следва да се
потвърди.
При този изход на въззивното производство право на
разноски има само въззиваемото дружество, което претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300,00 лева, чийто размер не оспорен по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА Решение 234706 от 05.10.2019г., постановено по гр. д.
№ 3639/2017г. по описа на Софийски районен съд, 59 с-в.
ОСЪЖДА С.Б.П. ДА ЗАПЛАТИ НА ’’С.Ф.А.” АД 300,00 лева –
разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване с оглед чл. 280, ал.
1, пр. 2 от ГПк и цената на всеки от исковете, която е под 20000,00 лева.
Председател : Членове : 1. 2.