РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 21. 10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, II-А въззивен
състав в откритото съдебно заседание на 13.05.2021 г. в състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове Димитър
Ковачев
Мл.
с-я Мирослав Стоянов
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия
Ковачев в.гр. дело N. 8242 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Б.Д. Ш. с ЕГН ********** чрез адвокат В. Петрова - Сачева срещу Решение № 8165/10.01.2020 на СРС, 153 състав, по гр.д. № 400/ 2019 г., в частта, с която са уважени срещу жалбоподателката (в условия на солидарност с необжалвалия другар М.Д.) предявените от „Р.Б.“АД с ЕИК ******** искове по чл. 422 ГПК вр. с чл. 430 от ТЗ за сумите от 10696,78 лева – главница по договор за банков потребителски кредит N. 1512141117036163/23.12.2015г. и за сумата 367,37 лева – възнаградителна лихва за периода от 05.04.2017г.-31.10.2017г. и сумата от 29,81 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 05.04.2017-31.10.2017г.
В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на решението. Иска се отмяна и отхвърляне на всички искове.
Ответника по жалбата я оспорва и иска потвърждаване на решението.
При проверка по чл. 269 от ГПК СГС намира решението за валидно – същото
е постановено от законен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда
и съдържа необходимите реквизити.
Оплакванията
за недопустимост на решението са неоснователни. Жалбоподателя извежда недопустимост
на решението от недопустимото според него предявяване на искове за суми,
различни от тези по заповедното производство, което водело до извод, че няма
предявени главни установителни искове и съответно не могло да се предявяват
евентуални искове към главните явно визирайки евентуално съединените осъдителни
искове.
Горното
не се споделя от настоящият състав. Няма различие между претенциите в
заповедното и тези в исковото производство. Единствено с исковата молба е
уточнено по отношение исковете за възнаградителна лихва и наказателна лихва, че
сумите (посочени общо в заповедното) включват възнаградителна лихва върху
падежирали главници и върху предсрочно изискуемия остатък (тоест общо
посочената възнаградителна лихва е сбор от такава по погасителни вноски и от
такава върху предсрочно изискуемата главница). Същото важи за наказателната
лихва. Горното е допустимо да се прави с исковата молба и не води до излизане
извън предмета на заповедното производство, който е определящ и за предмета на
исковото като период и размер на лихвите.
Предвид
горното е налице и евентуално съединяване на осъдителни искове за вземанията, а
доколко то е допустимо в случая е отделен въпрос, който обаче не подлежи на
разглеждане от СГС, тъй като СРС не е разгледал евентуалните осъдителни искове,
защото е приел, че условието под което те са предявени (отхвърляне на главните
в хипотеза на ненастъпила предсрочна изискуемост) не е се е сбъднало, тъй като
е счетено, че има предсрочна изискуемост преди заявлението по чл. 410 ГПК, при
което положение и решението не е недопустимо.
Предвид
горното решението е допустимо, а по същество след преценка на твърденията и
възраженията на страните с оглед на събраните писмени доказателства и СЧЕ СГС
намира решението за правилно по следните съображения:
Договора
за кредит не оспорен от въззивника - кредитополучател. Неоснователно е
оплакването, че не е доказано реалното предаване на сумата. От СЧЕ се
установява, че именно посочената в самия договор банкова сметка ***а по
кредита. Оплакванията за това, че вещото лице получило по електронен път
информация от банката са неоснователни. Вещото лице е поддържало заключението и
за верността му носи наказателна отговорност. А самото заключение не е
оспорвано при неговото изслушване. Страната се е противопоставила да се приемат
приложени към заключението документи. Следва да се отбележи, че в отговора на
исковата молба на Ш. на стр. 6, последните три абзаца съдържат признание за
получаването на сумата, като се оспорва само дали е по договора за кредит или
на друго основание (за което обаче липсват доказателства). Същото се твърди и
във въззивната жалба на стр. 8, т. 2, буква „а“ последните три абзаца.
При
това положение СГС намира, че сумата е реално предоставена по банковата сметка
на жалбоподателката, посочена в договора в същата банка.
Неоснователни
са оплакванията за липса на предсрочна изискуемост.
Представените
в тази насока писмени доказателства не се оспорват. Видно е от отбелязванията
на пощенския служител и от съдържанието на обратната разписка, че уведомлението
за предсрочна изискуемост (посочено в обратната разписка с неговия номер) не е
било фактически връчено на жалбоподателката, но предвид изричната уговорка
между страните в т. 12.8 от договора за кредит достигането на писмото до адреса
на кредитополучателя посочен в договора следва да се приравни на лично
връчване. Видно е, че пощенският служител е посетил адреса, като са били
оставени и съобщения до получателя на пратката на 12.10.2017 и
21.10.2017г.-удостоверено от пощенския служител на гърба на обратната разписка
(л. 30 – гръб от делото).
При
това положение за дата на предсрочна изискуемост следва да се приеме датата на
която писмото е върнато обратно на подателя, а именно 01.11.2017г.
От
тук следва, че цялата непогасена главница по договора, установена и от СЧЕ е
била дължима към деня на заявлението по чл. 410 ГПК и при липса на
доказателства за плащане правилно искът по чл. 422 ГПК е уважен.
Правилно
са уважени и исковете за възнаградителна лихва до настъпването на предсрочна
изискуемост, както и за мораторно обезщетение (неточно посочено в диспозитива
като неустойка) за забавата. СРС правилно е приел, че до момента на
предсрочната изискуемост кредиторът има право на възнаградителна лихва, като
нейния размер е установен от СЧЕ. Не се касае до начисляване на възнаградителна
лихва след предсрочната изискуемост, защото до настъпване на последната е
налице предоставяне ползването на сумата и възнаграждение за ползването ѝ
се дължи в размера уговорен с договора за съответния период от падежа на
вноската от 05.10.2017г. до настъпване на предсрочната изискуемост.
Правилно
също е преценено, че клаузата за размера на т.нар наказателна лихва е нищожна и
е приложен закона за потребителския кредит, който императивно урежда размерът
на обезщетението за забава и то не е неустойка, както неточно е записано в
диспозитива макар в мотивите правилно да се посочва, че се полага обезщетение
за забава в размер на законната лихва. След проверка с помощта на софтуерна
програма за изчисляване на законни лихви СГС намира, че размера уважен от СРС е
правилно определен на 29,81 лева.
По
изложените съображения решението в обжалваните части следва да се потвърди.
По
разноските:
При
този изход на делото право на разноски за въззивното производство има само
въззиваемото дружество, което претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто
размер СГС определя на 50,00 лева.
Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8165/10.01.2020 на СРС, 153 състав, по гр.д. № 400/ 2019 г., в частта, с която са уважени срещу Б.Д. Ш. с ЕГН ********** (в условия на солидарност с необжалвалия другар М.Д.) предявените от „Р.Б.“АД с ЕИК ******** искове по чл. 422 ГПК вр. с чл. 430 от ТЗ за сумите от 10696,78 лева – главница по договор за банков потребителски кредит N. 1512141117036163/23.12.2015г. ведно със законна лихва от 30.11.2017г. до окончателното плащане; 367,37 лева – възнаградителна лихва за периода от 05.04.2017г.-31.10.2017г. и 29,81 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 05.04.2017-31.10.2017г.
ОСЪЖДА Б.Д. Ш. с ЕГН ********** да заплати на „Р.Б.“АД с ЕИК ******** 50,00 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2