Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 25.06.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря К. И., като
разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №177 по описа за 2020
год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по реда на гл.25 от ГПК „Бързо производство“.
Образувано е по въззивна жалба
против Решение №80/28.01.2020г. по гр.д.№5512/2019г. на Сливенски районен съд,
с което е признато за незаконно уволнението на Т.М.П. и е отменена като
незаконосъобразна Заповед №РД-18-1/22.08.2019г. на Началника на РУО – Сливен, с
която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и Т.М.П. е възстановена на
заеманата преди уволнението длъжност „Директор” на Професионална гимназия по
механотехника - гр. Сливен. С решението са присъдени разноски на ищеца Мартинов
в размер на 600лв. и ответника е осъден да заплати държавна такса в размер на
160лв. по сметка на СлРС.
Въззивната жалба е подадена
от ответника в първоинстанционното производство Професионална гимназия по
механотехника - гр. Сливен и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.
Във въззивната жалба
въззивникът посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е незаконосъобразно
и неправилно, постановено при съществени процесуални и материални нарушения.
Намира за неправилен извода на първоинстанционния съд за допуснати процесуални
нарушения в издадената заповед. Твърди, че в заповедта се съдържа основанието,
въз основа на което е наложено дисциплинарното наказание, като същото е
изписано с думи, но не като число на законов текст. Ясно, точно и конкретно
било посочено защо е наложено наказанието, като инкорпорира текста на закона.
Въззивникът посочва, че в заповедта е посочен периода, през който са извършени
нарушенията, тъй като не може да се установи всяко едно нарушение на коя дата
точно е извършено. Твърди, че е в заповедта е обосновано, че допуснатите
нарушения са тежки и са посочени точно и конкретно вредоносните последици за
всяко от тях. Районният съд не обсъдил спора по същество, не е анализирал
събраните по делото писмени и гласни доказателства, липсват правни изводи в
тази насока. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да отмени
обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно и да
постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане
на направените по делото разноски.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства във
въззивната фаза на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр.
с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
В съдебно заседание,
въззивникът Професионална
гимназия по механотехника - гр. Сливен, редовно призован, не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по
пълномощие адв. М.Р., която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба на
изложените в нея основания. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно
решение и да постанови ново, с което да уважи исковите претенции. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание, въззиваемата
Т.М.П., редовно призована, се явява
лично и с процесуален представител по пълномощие адв. Р., който оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно
решение, като правилно, законосъобразно и обосновано. Излага подробни
съображения в писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав
на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Сливенският
районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както
следва: иск за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ и иск за възстановяване на заеманата
преди уволнението длъжност с правно основание чл.344, ал.1 т.2 от КТ.
Първоинстанционният
съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти
и обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявения иск. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна
и равна възможност за защита в производството.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
І. Искът за
признаване уволнението, извършено със
Заповед
№РД-18-1/22.08.2019г. на Началника на РУО – Сливен за незаконно и неговата отмяна, е основателен.
Безспорно по делото е установено, че ищцата Т.М.П. е работила в ответната Професионална гимназия по механотехника - гр.
Сливен по трудово правоотношение на длъжността
„Директор“, като длъжността е заета въз основа на конкурс.
Прекратяването
на трудовото правоотношение с ищцата Т.П.
е извършено със Заповед №РД-18-1/22.08.2019г. на Началника на РУО – Сливен, с което й
е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл.195, ал.1 от КТ, чл.188, т.3, чл.187, т.8, предл. първо,
чл.187, ал.1, т.10 от КТ и чл.186 от КТ.
Дисциплинарните наказания се налагат и дисциплинарната отговорност се
реализира, като се следва едно определено дисциплинарно производство. То
обхваща четири основни въпроса: установяване на факта на нарушението на
трудовата дисциплина; определяне на вида на дисциплинарното наказание; издаване
на заповед за дисциплинарно наказание и връчване на тази заповед на лицето,
извършило нарушението.
Установяването на факта на нарушението се извършва от работодателя –
установява извършването на определено по фактическия си състав нарушение на
трудовата дисциплина, извършено от работника, като е длъжен да събере
необходимите за това доказателства, които го потвърждават. В тази фаза от
развитието на дисциплинарното производство, съгласно разпоредбата на чл.193,
ал.1 от КТ, работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да
приеме писмените му обяснения. Значението на това задължение е работодателят да
събере доказателства относно извършеното нарушение, да си изясни всестранно и
пълно фактическата обстановка, при която е извършено нарушението на трудовата
дисциплина, да си изясни отношението на работника към извършеното, да му даде
възможност да се защити. Това задължение на работодателя като орган на
дисциплинарната власт представлява от друга страна право на работника или
служителя да бъде изслушан или да даде писмените си обяснение. То е израз на
неговото конституционно право на защита като гражданин съгл. чл.56 от Конституцията на РБългария.
В тежест на работодателя в процеса е да докаже, че дисциплинарното
производство е проведено съгласно изискванията на закона, в т.ч. и
обстоятелството, че са поискани обяснения от работника. В конкретния
случай, работодателят по трудовото
правоотношение е доказал факта на поискване на обяснения от ищцата за конкретните
дисциплинарни нарушения, за
които му е наложено дисциплинарното наказание “уволнение” с атакуваната заповед, като ищцата е дала писмени обяснения.
Следователно процедурата по чл.193 от КТ е спазена.
На следващо място въззивният съд, също както първоинстанционния съд,
извърши преценка на атакуваната Заповед №РД-18-1/22.08.2019г. на
Началника на РУО – Сливен относно спазване на изискванията на чл.195,
ал.1 от КТ и връчването й на ищеца. Настоящият състав
напълно споделя изложените от районния съд съображения относно пороците,
от които заповедта страда и споделя извода, че същата не отговаря на
законовите изисквания по чл.195, ал.1 от КТ.
Съгласно
разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ заповедта, с която е наложено
дисциплинарното наказание следва да е мотивирана и да съдържа посочване на
нарушителя, нарушението, кога е извършено, наказанието и законния текст, въз
основа на който се налага.
Въззивният съд, подробно
обследвайки атакуваната заповед, намира, че в нея не е посочено по ясен и
несъмнен начин, каквото е императивното изискване на разпоредбата на чл.195,
ал.1 от КТ, времето /кога/ на извършване на всяко едно отделно нарушение, било
като точна дата, респ. като определен период от време.
Неоснователно е възражението
във въззивната жалба, че е посочен периода, през който са извършени
нарушенията, тъй като не може да се установи всяко едно нарушение на коя дата
точно е извършено.
Единственият посочен период
е в края на заповедта, при преценката за спазване на срока за налагане на
наказание по чл.194, ал.1 от КТ и той е изключително общ, т.е. не е посочен
времеви момент на извършване на всяко отделно нарушение и освен това посочения
период всъщност е периода на проверката, възложена от Министъра на образованието
и науката и целия период на съществуване на последното трудово правоотношение с
ищцата Т.М.П. /от възникването му в резултат на проведения конкурс – м.12.2018г.
до 24.02019г. – получаване в РУО – Сливен на писмо от МОН за резултатите от
проверката, извършена в периода 02-04.07.2019г./. Следователно периода от време,
визиран във въззивната жалба не е периода на извършване на нарушенията, т.е. на
всяко отделно нарушение, а целия проверяван от МОН период, периода на
съществуване на трудовото правоотношение с ищцата и той не изпълва нормативното
изискване на разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ за посочване кога е извършено
нарушението. Той не е и времевия интервал /при невъзможност за конкретизиране
на точна дата/ на извършване на отделните нарушения.
Въззивният състав не приема
довода на въззивника, че не може да се установи точната дата на извършването на
всяко отделно нарушение. Анализирайки всяко отделно нарушение, така, както е
описано в заповедта, се стига до извод, че за всяко едно от нарушенията, които
работодателят е приел за извършени от П., може да се определи, съответно да се
посочи ясно в заповедта, ако не точна дата, то сравнително точен период от
време, в което е било извършено. Видно от подробната обстоятелствена част за
всяко отделно нарушение, всъщност дословно преповтаряща доклада на служителите
на МОН, извършили проверката, за всяко едно от описаните подробно нарушения
може да се посочи и ограничи конкретен времеви период. Това обаче не е сторено
в процесната заповед.
На следващо място,
въззивният състав не приема възраженията, че в процесната заповед е посочено
основанието за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, макар и само „с
думи”, но не и като числов израз на законовия текст. Словесно посочване на основанието в заповедта няма.
Следва да се посочи, че
основанията за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение” са
изчерпателно посочени в чл.190, ал.1 от КТ. В процесната заповед, нито като
цифров израз, нито като словесен израз не е посочено някое измежду основанията
по чл.190, ал.1 от КТ за налагане на въпросното наказание. Законодателят е
категоричен, че в заповедта следва да се посочи изрично законния текст, въз
основа на който се налага дисциплинарното наказание. В последната обобщаваща
изводите на Началника на РУО – Сливен част от заповедта не е посочено основание
по чл.190, ал.1 от КТ, дори и „с думи”. Изводът на органа, налагащ наказанието /стр.8
от заповедта/ е за извършено дисциплинарно нарушение /в единствено число/ по
чл.187, т.10, предл.1 и 2, чл.187, т.8, предл.1 от КТ и чл.186 от КТ –
злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на
предприятието, както и неизпълнение на трудовите задължения, предвидени в
закони и други нормативни актове.
Следва да се отбележи, че
като нарушение по чл.187, т.8 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя,
е посочено в обстоятелствената част на заповедта само едно нарушение на
трудовата дисциплина – това по т.5, свързано с обработка, несвоевременна според
проверяващите от МОН и работодателя, на пътните листи на служебния автомобил,
управляван от П.. Друго нарушение, явяващо се злоупотреба с доверието на
работодателя няма посочено. Няма посочено нарушение, което да е по чл.187, т.8,
предл.2 от КТ – уронване доброто име на предприятието. По този начин остава
напълно немотивирано в обобщителната част на заповедта /стр.8/ как
работодателят е стигнал до извода, че извършеното и то кое от всичко, посочено
в предходната част на заповедта, се явява злоупотреба на доверие и уронване
доброто име на работодателя и то обуславящо налагането на най-тежкото наказание.
Няма мотиви, че това е тежко нарушение по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 от КТ, а
не, както е посочено като такова по чл.187, т.8 от КТ. Разликата между двата
текста е в тежестта на нарушението, като по чл.190, ал.1, т.4 от КТ, то трябва
да е изключително тежко, за да обуслови налагане на най-тежкото наказание. В
случая обаче, както бе посочено, само едно от нарушенията, описани в
обстоятелствената част на заповедта е квалифицирано по чл.187, ал.1, т.8 от КТ,
а не по чл.190, ал.1, т.4 от КТ и то само по себе си, според съда, преценявайки
събраните по делото доказателства, в т.ч. и гласните такива, не е с тежест,
обуславяща квалифицирането му по чл.190, ал.1, т.4 от КТ.
Всички останали нарушения,
описани в процесната заповед, са квалифицирани от наказващия орган, като такива
по чл.187, ал.1, т.3 /т.1/ и т.10 от КТ. Никакво посочване и аргументиране за
състави на дисциплинарни нарушения по чл.190, ал.1 от КТ не се съдържа в
Заповедта. Посочения на второ място словесен израз „неизпълнение на трудовите задължения,
предвидени в закони и други нормативни актове”, не е текстово означение на
дисциплинарно нарушение по чл.190 от КТ /то е такова по чл.187, ал.1, т.10 от КТ/. За да се наложи най-тежкото дисциплинарно наказание, то трябва, както бе
посочено по-горе, да изпълва състава на изчерпателно посочените в чл.190 от КТ
дисциплинарни нарушения и безспорно да е ясно и точно посочен като законов
текст в уволнителната заповед.
Освен това, съдът намира, че
наказващият орган не е мотивирал в достатъчна степен заповедта, тъй като само
общо е посочил, че с оглед тежестта на извършените нарушения и с оглед
писмените обяснения на Директора на ПГМ, налага дисциплинарното наказание
„уволнение”. Това не е мотивиране на решението за налагане на най-тежкото
дисциплинарно наказание, не доказва, че реално наказващия орган е изпълнил
задължението си по чл.189, ал.1, вр. с чл.190, ал.2 от КТ за вземане предвид
при определяне на дисциплинарното наказание на тежестта на нарушението,
обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя. Мотиви в
тази насока, относно извършването на тази преценка няма изложени, което прави и
заповедта немотивирана. Разпоредбата на
чл.195, ал.1 от КТ изрично е поставила изискването заповедта за дисциплинарно
наказание да е мотивирана. Мотивирането на заповедта е различно от наличието на
изчерпателно изброените реквизити, които тя трябва да съдържа. Наличието им не
означава автоматично, че заповедта е мотивирана. Мотивите трябва, макар и
кратко, да излагат съображенията, поради които работодателят е решил да накаже
съответния работник или служител. В работодателската власт влиза правото на
работодателя да реши свободно и неподлежащо на съдебен контрол дали да накаже
работника за извършеното дисциплинарно нарушение и какво наказание да му наложи,
но е длъжен в заповедта да посочи тези си съображения. Мотивите доказват, че
работодателят е изпълнил задължението си по чл.189, ал.1 от КТ, като се е
ръководил от законово определените критерии за определяне на наложеното
наказание. В случая, заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание на
ищеца не съдържа подобно изложение.
Съдът следи служебно за наличието на задължителната
форма по чл.195, ал.1 от КТ на заповедта за дисциплинарно наказание. Предмет на
заповедта е едно от основните права на всеки човек, а именно правото на труд, и
защитата му, както и общите изисквания към всяко санкционно производство,
налагат стриктно спазване на предвидените в закона защитни норми. Поради това,
съдът намира, че същата е незаконосъобразна, неотговаряща на изискванията на
чл.195, ал.1 от КТ.
Тези процесуални нарушения
са достатъчни за определяне незаконосъобразността на издадената заповед и
наложеното с нея дисциплинарно наказание и за тяхната отмяна, без да е
необходимо съда да разглежда по същество спора, т.е. да изследва въпроса дали
са извършени посочените нарушения, те явяват ли се такива на трудовата
дисциплина, извършени ли са виновно и тежестта им може ли да обуслови налагане
на най-тежкото дисциплинарно наказание.
С оглед изложеното,
предявеният иск за признаване на уволнението за незаконно и отменяването му е
основателен и като такъв следва да се уважи.
Основателността на главния иск обуславя и
основателността на акцесорния иск за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност. Абсолютна предпоставка за основателност на този иск е
признаване на уволнението за незаконно и отмяната му, което в случая е налице –
съдът установи незаконосъобразност на уволнението, поради което този иск се
явява основателен и са налице условията на закона за уважаването му.
С оглед изложеното, исковите претенции се
явяват изцяло основателни и като такива следва да се уважат.
Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат
изцяло, въззивната
жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден
като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора и
съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, правилно и законосъобразно
районният съд е присъдил на ищцата направените по делото разноски. Правилно, на
основание чл.78, ал.6 от ГПК ответния работодател е осъден да заплати по сметка
на съда дължимата държавна такса. Решението на СлРС и в тази част следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските,
направени във въззивната фаза на производството:
Претенции за разноски са
направили и двете страни.
С оглед изхода на спора по
въззивната жалба – неоснователност на същата, разноските следва да се възложат
на въззивника, като той поеме своите, така, както ги е направил и заплати на
въззиваемата страна сторените от нея разноски в доказания размер от 600лв. за
платено адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №80/28.01.2020г., постановено по
гр.д.№5512/2019г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Професионална гимназия по
механотехника - гр. Сливен, ЕИК 00582643, с адрес: гр.Сливен, ул. „Стефан
Султанов“ №9 да заплати на Т.М.П. с
ЕГН ********** *** сумата от 600 лева,
представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с
касационна жалба в едномесечен срок, считано от деня на обявяването му – 25.06.2020г.
Препис от решението да се връчи на страните!
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.