РЕШЕНИЕ
№ 275
гр. *, 05.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – * в публично заседание на тридесети юли през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:*
при участието на секретаря *
като разгледа докладваното от * Гражданско дело № 20235440100236 по
описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът Б. Г. Б. от гр. * е предявил срещу ответника „*“ * иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 и 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на
договор за потребителски кредит № 3-1- 12750-*/12.01.2022 г., както и иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 и 146, ал. 1 ЗЗП срещу ответника
„*“ * за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от
12.01.2022 г. Претендира за деловодните разноски.
Фактическите твърдения, на които ищецът основава исковете, се свеждат до
следното:
Страна е по договор за потребителски кредит № 3-1-12750-*/12.01.2022 г., сключен с
„*“ *, както и е страна по договор за предоставяне на поръчителство от 12.01.2022 г.,
сключен с „*“ *. По договора за кредит му е предоставена заемната сума в размер на 5 000
лв., при договорен лихвен процент от 36 % и ГПР 50 %. Твърди, че действително
приложеният в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че
кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 50,00 % е заблудил потребителят, като
използваната заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и
оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК -
нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Уговореното
възнаграждение за фирма - поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен
1
при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на
кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход
по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В нарушение на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения
ГПР разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на
фирмата - поръчител. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер
на ГПР от 50,00 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителят относно
действителния размер на разходите, които той ще следва да направи по време на действие на
договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил
кредитната сделка при планирани разходи в размер на 50,00 % ГПР. На ищеца не е било
разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК какъв е
размерът на всички разходи, които той следва да заплати, нито тази информация произтича
по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с
основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той
следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не е изпълнил
задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя
стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 5000 лв. с посочен ГПР 50,00 %, с
различни стойности на месечната погасителна вноска и други условия от действително
приложените в правоотношението. Поради това, че кредиторът не е представил вярна
информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение,
съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.
Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.
Кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и
разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Посочвайки невярна стойност на
ГПР кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като
потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици
от поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите,
които ще направи. В процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 50,00
%/. Посочен е лихвен процент по кредита - 36,00 %, /който е фиксиран/, но освен
възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други действия,
индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им,
поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 50,00%.
Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за
потребителски кредит размеръта на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат
информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на
договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните
потребности и на финансовите им възможности да го обслужват. Нарушението на чл. 11, ал.
2
1, т. 10 води до нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Уговорката за заплащане
на възнаграждение за поръчител не поражда правни последици, поради следните
съображения: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а
длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент oт
фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл.
138 от ЗЗД/. Длъжникът няма защитен от закона интерес, поради което сключването на
сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно основание. Договарянето,
че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора
противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по
смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК и насрещните престации по договора са явно нееквивалентни,
което нарушава и принципа на справедливост. Поставянето на изискване за заплащане на
възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. Преди сключването на договор за кредит кредиторът е
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост
това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни – чл. 16
ЗПК. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя
има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност
допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им / съображения 8, 9, 23, 24, 43, 45
от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-
565/12 на четвърти състав на СЕС. Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи
възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на
Директивата. Чрез тази клауза се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение,
с което дългът му нараства, тоест опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява
кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-
слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил
ако кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общият
фактически състав на чл. 143 ЗЗП. Поставяйки на кредитополучателят изискване да сключи
договор с поръчителя, „*" * е договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД.
Договорът за поръчителство е с акцесорен характер, той може да съществува валидно
единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията,
3
изложени по-горе кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие
и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение. Недействителна е и
уговорката за учредяване на обезпечение с одобрено от кредитора дружество - поръчител.
Ответникът „*" * в срока по чл. 131 ГПК оспорва исковете като неоснователни и
недоказани и моли да бъдат отхвърлени. Договорът за кредит тип „*“ съдържа всички
предвидени в чл. 11 от Закона за потребителския кредит ЗПК) реквизити и отговаря на
всички изисквания на действащото в Република * законодателство и е действителен. На
12.01.2022 г. между ищеца и ответника „*“ * е сключен Договор за потребителски кредит
тип * № 3-1-12750-* с лихвен процент по кредита 36 %. На същата дата ищецът е усвоил
сума в размер на 5 000 лв., при срок за връщане от 24 месеца и Годишен процент на
разходите (ГПР) в размер на 42,79 %. Кредитополучателят е погасил 13 броя вноски, всяка в
размер на 295.24 лв. или общо 3838.12 лв. Оспорва и размера на предявените искове.
Размерът на главния иск не съответства на развилите се правоотношения по договора за
кредит. Относно твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит на
основания чл. 19, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, счита, че същите не
могат да бъдат основания за недействителност на договора за потребителски кредит, тъй
като не са част от законоустановените в чл. 22 от ЗПК такива. Специална спрямо чл. 26 от
ЗЗД се явява нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно са изброени основанията, на
които договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен. Относно
изложените твърдения за Годишния процент на разходите: Договорът е сключен при
спазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в чл. 1, ал. 4, т. 7 от Договора е
записано, че „Размерът на годишния процент на разходите за всички комбинации, в
зависимост от сумата за усвояване и срока за погасяване, отразен в приложение № I,
представляващо неразделна част от договор". Размерът на ГПР при усвояване на сума в
размер на 5 000 лв. за срок от 24 месеца е 42.79 %. В таблицата към чл. 1, ал. 4, т. 7 от
Договора за кредит са посочени и взетите предвид допускания за неговото изчисляване на
базата на допусканията и конкретните параметри на кредита. Годишният процент на
разходите може да бъде изчислен посредством законоустановената в Приложение № 1 към
чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула за изчисляване. Договорът за потребителски кредит тип „*“ е
рамков договор за кредит, по който могат да се усвояват суми за различни периоди на
погасяване и по-конкретно налице са 156 различни комбинации от сума и срок. Предвид
заложената в закона формула за изчисление на ГПР, в Приложение № 1 към договора за
кредит са записани процентите на ГПР за всички усвоявания. Предвид обстоятелството, че
ГПР трябва да бъде записан като реквизит в договора за потребителски кредит, то неговото
изчисляване следва да се извърши преди сключването на договора, като използваните за
изчисляването „общите разходи по кредита за потребителя“ следва да са били известни на
кредитора именно към момента на сключване на договора за кредит. Оспорва твърдението,
че посоченият разход е бил известен на кредитора към момента на сключване на договора за
кредит. От доказателствата по делото е видно е, че договорът за кредит е сключен на
12.01.2022 г. Същевременно от Договора за поръчителство, сключен между кредитора „*“ *
и поръчителя „*“ *, е видно, че ангажиментът за поръчителство от страна на „*“ * е
4
възникнал на 17.01.2022 г., 5 дни след сключването на договора за потребителски кредит. От
същата дата е възникнало и задължението на клиента за заплащане на възнаграждението за
поръчителство, поради което и разходът за поръчител не е било възможно да бъде включен
при изчислението на Годишния процент на разходите. ГПР е изчислен правилно и са взети
предвид всички изискуеми от закона, „общи разходи по кредита за потребителя“ съгласно §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като към момента на сключване на договора за кредит не е бил
известен на кредитора. Според чл. 2, ал. 1 на Договора за възлагане на поръчителство
възнаграждението за поръчителя е дължимо за оценяването и поемането на задължението за
поръчителство. В чл. 1, ал. 2 от същия договор е записано, че договорът поражда действие,
само ако Кредитополучателят в петдневен срок от одобряване на усвояването не осигури
друго обезпечение на задълженията си. Към датата на сключване на договора за кредит
договорът за възлагане на поръчителство не е породил действие, съответно за ищеца не е
възникнало задължението да заплаща цената за поръчителство, а за поръчителя не е
възникнало задължението да отговаря солидарно за задълженията на длъжника. Процесният
договор за потребителски кредит съдържа всички, законоустановени в чл. 11, ал. 1 от ЗПК
реквизити. В чл. 1, ал. 3 от Договора е записано, че кредитополучателят се задължава при
условията и сроковете на договора да върне, предоставения кредит, както и да заплати,
уговорената лихва и други разходи съгласно Договора, Общите условия и приложимия към
всяко усвояване на сума погасителен план. В чл. 1, ал. 4, т. 6 от Договора са посочени
условията за издължаване, както и изрично е препратено към погасителния план.
Същевременно в погасителния план са посочени размерът, броят, периодичността и
конкретните дати за заплащане на погасителните вноски, както и разпределението на
различните компоненти - главница и лихва към всяка една от погасителните вноски. Общата
сума, дължима от потребителя, се съдържа отново в погасителния план и представлява сбора
на погасителните вноски. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа: „наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения
процент на ден. Правото на отказ е разписано както в чл. 4, чл. 5, чл. 8 от Договора, така и в
точки 22, т. 23, т. 24, т. 25, т. 26 и т. 27 от Общите условия на „*“ * към Договор за
потребителски кредит тип „*“. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа: „лихвения процент по кредита, условията за
прилагането м у “. В чл.1 ал. 4, т. 2 от Договора за потребителски кредит е посочен именно
лихвения процент в размер на 36 %. Наред с това и предвид изложените в табличен вид
параметри на кредита в чл. 1, ал. 4 от Договора, следва да се има вземе предвид, че същите
се прилагат кумулативно, като промяната на един компонент би довело до промяна на друг,
предвид което и всеки компонент се явява условие за прилагането на всеки един от
останалите компоненти. Оспорва доводите за нищожност на лихвата в размер на 36 %
поради твърдяното й противоречие с добрите нрави. Законът за потребителския кредит е
специален спрямо общите норми, включително разпоредбите на Закона за задълженията и
5
договорите, уговарящи предоставянето на заеми и недействителността. Специална спрямо
чл. 26 от ЗЗД се явява и нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно са изброени
основанията, на които договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за
недействителен. Законът за потребителския кредит предоставя на потребителя специфична
защита срещу завишени стойности на възнаградителната лихва, като в същия е уговорена
горна граница на Годишния процент на разходите, в който се включва като основен
компонент именно лихвения процент. Практиката на съдилищата за обявяване на
недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти
законната такава за просрочени задължения е преустановена с приемането на новата алинея
4 на чл. 19 от ЗПК, която предвижда праг на размера на разходите, а именно 5 пъти
законната лихва, който се явява по-адекватен. Неправилни и недоказани са изложените
твърдения за нищожност на отделни клаузи на договора, а именно: чл. 1, ал. 2 от договора;
чл. 7 от договора и чл. 31 от ОУ; чл. 11, ал. 2 от договора и чл. 32 от ОУ. Оспорва изложените
в исковата молба твърдения за недействителност на чл. 1, ал. 2 от процесния договор.
Изискването за обезпечаване на потребителския кредит е разписано в изпълнение на
разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК разпоредби. В тази връзка абсолютно неправилни и
в явно противоречие както с българското законодателство, така и на Европейския съюз, са
твърденията за това, че уговарянето на задължение за обезпеченост на договора за
потребителски кредит е в пряко противоречие със съображение 26 от Директива 2008/48 по
повод задължението за кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността. В чл.
11, ал. 1 т. 18 от ЗПК, който пряко кореспондира с чл. 10, параграф 2, буква ,,о)“ от
директивата, е предвидено, че в договора за кредит следва да се съдържат „обезпеченията,
които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива“.
Именно в изпълнение на посочените разпоредби е разписан и чл. 1, ал. 2 от договора
за кредит. Следва да се обърне внимание на естеството на получената от ищеца услуга, а
именно т.н. „бързи кредити“, които от гледна точка на занижените изисквания към
кредитната история на клиентите и тяхната платежоспособност, се явяват високо рискови,
предвид което и в случай на неблагоприятно развитие на възникналите правоотношение,
единствената сигурна възможност кредиторът да получи дължимите суми по договора, е да
се удовлетвори от обезпечението по кредита. Счита изложените твърдения за
неизпълнимост на изискванията за обезпеченост за неправилни и недоказани.
Ответникът „*“ * предявява насрещен иск срещу ищеца при условията на
евентуалност с оглед изхода от иска за нищожност на договора за кредит, с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 161,88 лв., представляваща
неплатения остатък от главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаването на насрещната искова молба до окончателното
плащане.
Фактическите твърдения, на които ответникът основава насрещния иск, се свеждат до
следното: Ищецът е заплатил 13 вноски по кредита всяка в размер на 295,24 лв. и общ
размер 3 838,12 лв. Останал е неплатен остатък от главницата в размер на 1 161,88 лв.
6
Ответникът „*“ * оспорва исковете като неоснователни, моли да бъдат отхвърлени.
Със сключването на договора за възлагане на поръчителство ответникът е изпълнил
задължението си да поеме солидарно с ищеца изпълнението на задължението по договора за
кредит. Договорът за възлагане на поръчителство има характер на договор за услуга и за
него са приложими нормите на чл. 280 и сл. ЗЗД. Поради настъпване на определени условия
в договора за кредит е сключен договорът за поръчителство, по който ищецът е възложител,
а ответникът изпълнител.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В писмено становище
пълномощникът адв. * * моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира за
присъждане на направените от ищеца разноски, съобразно представения списък, както и
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. с вкл. ДДС.
Ответникът „*“ * редовно призован не изпраща процесуален представител. От
пълномощника му адв. П. П. е постъпила писмена молба, с която поддържа отговора на
исковата молба, оспорва исковата молба като неоснователна, моли предявеният срещу него
иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Не оспорва твърдението на ищеца,
че в случай че възнаграждението за поръчителство бъде включено в размер на ГПР,
последният би надвишавал предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер. Прави
възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.
Ответникът „*“ * не се представлява.
След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства,
Съдът прие за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, че на 12.01.2023 г. между „*“ * като кредитор и Б. Г. Б.
като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит тип * № 3-1-12750-*, по
силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя потребителски кредит с лимит
5 000 лв., който последният се задължил да заплати по банков път по сметка на кредитора,
посочена в чл. 3, ал. 1, на анюитетни вноски за всяка усвоена сума, съобразно погасителния
план. Кредитополучателят се е задължил да върне кредита ведно с фиксиран ЛП от 36 %,
при ГПР „в зависимост от сумата за усвояване и срока за погасяване, отразен в приложение
№ 1, представляващо неразделна част от договора“ и обща сума, дължима от потребителя
„съгласно погасителния план за всяка усвоена сума.
В т. 4 от чл. 1 е предвидено, че договорът за потребителски кредит се обезпечава с
поръчителство на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор, с минимално
месечно брутно възнаграждение за всеки в размер на 1 500 лв.; неотменима и безусловна
банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка или поръчителство от одобрено от
кредитодателя дружество. Ответникът „*“ * непредставя общите условия към договора за
кредит. Според погасителния план към договора /л. 16/ кредитът е следвало да бъде погасен
от кредитополучателя на 24 месечни погасителни вноски с размер 295,24 лв. всяка,
включващи главница и лихва. Датата на първия падеж е 12.02.2022 г., а датата на последния
падеж е 12.01.2024 г.
7
Видно от приложение № 1 /л. 50/ при 24 месечни погасителни вноски и отпуснат
кредит в размер на 5 000 лв., ГПР е в размер на 42,79 лв.
Съгласно справката от счетоводството на първия ответник /л. 52/ ищецът е платил
сума в общ размер 3 838,12 лв., а общо дължимото за плащане по договора възлиза на
7 085,76 лв. първите 13 вноски са били платени, след което плащанията са преустановени.
Ищецът не представя доказателства за броя и размера на извършените плащания,
както и не твърди и не сочи доказателства да е извършвал плащания, които не са включени в
справката на ответника.
Видно от договора за възлагане на поръчителство от 12.01.2022 г., сключен между „*“
* като поръчител и ищеца като клиент/кредитополучател, ищецът се задължил да плаща
възнаграждение, съгласно погасителния план по банковата сметка на посредника, която е
идентична със сметката на кредитодателя по договора за кредит, или в брой в търговски
обекти на посредника. Според представения погасителен план за плащане на
възнаграждението при възлагане на поръчителство между клиента и одобрено от
кредитодателя дружество – поръчител се дължи възнаграждение в общ размер от 6 666,24
лв., платимо на 24 равни вноски в размер на 277,76 лв. всяка и с падежи съответстващи на
падежите по договора за кредит.
Съгласно заключението по изслушаната СИЕ размерът на Годишния процент на
разходите /ГПР/ по Договор за потребителски кредит тип * № 3-1-12750-*, като се вземат
предвид и разходите за поръчителя „*“ * в размер 6 666.24 лева е – 228.86 %. Съгласно
представените справки от *” *, Б. Г. Б. е извършил погасителни вноски в общ размер 3
838.12 лева, с които е извършено погасяване, както следва: 2 265.31 лева – главница и 1
5*.81 лева – лихва. Незаплатеният остатък от главницата по Договор за потребителски
кредит тип * № 3-1-12750-* във вариант, в който с всички плащания е погасявана само
главница, е 1 161.88 лева.
Съдът кредитира заключението на ВЛ като обективно и компетентно изготвено,
същото не е оспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни
изводи:
Предявените искове от ищеца са процесуално допустими, предявени между надлежно
легитимирани страни – страните по договорното кредитно правоотношение и по договора за
поръчителство.
Относно иска за нищожност на договора за кредит, предявен срещу ответника „*“ *:
Безспорно се установи, че между ищеца и първия ответник е бил сключен договор за
кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е кредитор.
Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
8
и при преценката дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими
изискванията на ЗПК. Освен това сключеният договор за потребителски кредит
представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и
изискванията на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т.
20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй
като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил договора
за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е предназначен за
извършване на търговска или професионална дейност.
Съдът извърши служебна проверка на цитираните текстове от ЗПК във връзка с
изложените твърдения от ищцата за нищожност на клаузата за неустойка.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.
2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит,
които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен
реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република *.
9
В настоящия случай договореното възнаграждение по договора за възлагане на
поръчителство не е включено нито в общата сума за връщане, нито в ГПР.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход
по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 42,79 % не е действителният
такъв разход и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият ГПР е
заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с дължимото
възнаграждение за допълнително сключения договор за предоставяне на поръчител.
Предвиденият в чл. 1, ал. 2 5-дневен срок за обезпечаване на кредита с поръчители,
отговарящи на поставените условия, е трудно изпълним, поради което и към момента на
сключването на договора за кредит съществува сигурност за сключването на договор за
поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице – поръчител. Именно поради тази
причина в деня на сключването на договора за кредит е бил сключен и договорът за
възлагане на поръчителство, като ищецът е нямал друг избор, под страх от неодобрение на
кредита при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
По начина, по който е формулирана клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора за кредит не
става ясно каква точно е функцията на поръчителя и дали се касае за двустранно или
тристранно споразумение. Самият договор за кредит е сключен между кредитора „*“ * и
кредитополучателя Б. Б., а тази клауза обвързва и третото за кредитното правоотношение
лице – „*“ *, като договорът за кредит е двустранен и е сключен от страните по него, но не и
от поръчителя. Отделното сключване на договора за предоставяне на поръчителство на
датата на сключване на договора за кредит, въпреки предвидения 5 - дневен срок за
предоставяне на обезпечение на кредита с поръчителство с одобрено от кредитора
юридическо лице, също сочат на невъзможност поради недостатъчното време и липсата на
информация за конкретните условия по този договор за поръчителство, ищецът да може
спокойно и разумно да прецени дали договорът за кредит, съдържащ и тази клауза, е изгоден
за него и дали изобщо би искал да го сключи при тези условия. Именно поради липсата на
конкретни данни в договора за кредит за условията на поръчителството от юридическо лице
са направили невъзможно ищецът да се запознае с всички условия по кредита и да вземе
мотивирано решение за сключването му. По този начин клаузата на чл. 1, ал. 2 е неточна,
10
неясна и двусмислена, тъй като не предвижда конкретни права и задължения за потребителя;
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора досежно поръчителството, а освен това и не е индивидуално уговорена, в
какъвто смисъл ответникът не ангажира доказателства.
Освен това съдът счита, че конкретният избор на поръчител е фиктивен, тъй като
поръчителят „*“ * изначално е предложен на потребителя от кредитополучателя и то като
свързано с кредитора лице.
При това положение клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит е неравноправна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и като такава е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Поради нищожност на основанието за сключването на договора за поръчителство е
нищожен и самият договор за възлагане на поръчителство.
Клаузата за предвиденото по договора за възлагане на поръчителство възнаграждение
е сключена при изначална липса на еквивалентност на насрещните престации и поставя в
неблагоприятно положение икономически по-слабата страна по договора - потребителя.
Срещу заплащането на възнаграждение за тази допълнителна услуга, реално потребителят
не получава еквивалентна насрещна престация. Обратното кредитодателят получава
обезпечение чрез поръчителство от предложено от него свързано лице, което е избрано от
него и от потребителя поради липса на друга възможност за последния, срещу което
потребителят в негова вреда се задължил да заплати възнаграждение в размер от 6 666,24,
надвишаващ размера на отпуснатия кредит от 5 000 лв. и представлява 133,3 % от същия.
Недопустимо и в противоречие с добрите нрави е възнаграждението за поръчителство да
надхвърля размера на отпуснатия кредит.
Освен това същата като заблуждаваща по смисъла на чл. 68е, ал. 1 и 2 ЗЗП и
представляваща нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, тъй като противоречи на
изискването за добросъвестност и професионална компетентност, което противоречи на
забраната на чл. 68в ЗЗП, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
и второ ЗЗД.
Посоченият в договора за кредит ГПР от 42,79 % не е действителният такъв разход и
противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият ГПР е заблуждаващ и
не отчита реално оскъпяването на договора за заем с дължимото възнаграждение за
допълнително сключения договор за предоставяне на поръчителство. Както се установи от
заключението по СИЕ, включвайки в ГПР и възнаграждението по договора за възлагане на
поръчителство, действителният размер на ГПР е 228,86 %, което нарушава изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В договора за кредит не е посочен изрично размерът ана ГПР, а
кредитополучателят е поставен в ситуация сам да си открива същия в таблицата в
приложение № 1, като съобразява размера на отпуснатия кредит и срока за погасяването му.
Освен това нито в договора за кредит, нито в приложението към него е посочено изрично
как се определя този ГПР. Както се установи, в ГПР не е включено възнаграждението по
11
договора за възлагане на поръчителство. Това възнаграждение представлява косвен бъдещ
разход по кредита, поради което следва да бъде изрично посочено и включено в ГПР, което
не е направено.
Определяйки отделно стойността на поръчителството и то в отделен договор, се
цели заобикаляне на посочените законови разпоредби.
По изложените съображения искът за нищожност на договора за кредит е
основателен и следва да бъде уважен.
Относно иска за нищожност на договора за поръчителство, предявен срещу
ответника „*“ *:
Въпреки обстоятелството, че всеки един от процесните два договора - този за
кредит и този за предоставяне на поръчителство формално представляват самостоятелни
договори, те следва да се разглеждат като един комплексен договор. Връзката между двата
договора е опредЕ. от сключването на договора за поръчителство едновременно със
сключването на договора за кредит, като от страна на кредитора предварително е
определено юридическото лице - поръчител. Доколкото двата процесни договора се намират
във взаимовръзка по между си и като комплекс от правоотношения между страните,
последиците от прогласяването на недействителността на договора за потребителски кредит
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство.
Кредитополучателят е икономически по-слабият субект на правоотношението, за
когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които „*“ *
да му предостави поръчителство. Поръчителят по договора за предоставяне на
поръчителство, който е и икономически по-силният субект, разполага и със защитата на чл.
143, ал. 1 от ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и
разноските, които е платил, както и законна лихва върху платените суми от датата на
плащането, което е и договорено в чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал. 2. Така поетият от поръчителя риск
при предоставянето на поръчителство е напълно покрит от предвидената законова защита, а
размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство, е абсолютно
необоснован и несъответен на този риск.
Следва също да се отбележи, че възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство представлява вземане на кредитора по договора за кредит, тъй като е
договорено да бъде плащано ведно с вноската по кредита. Това възнаграждение е
договорено да се заплаща от ищеца по банковата сметка на „*“ * , заедно с вноската за
главница и лихва, което вземане по икономическата си и правна същност, макар и наречено
възнаграждение за поръчителя, представлява допълнителна печалба за кредитора. Когато
търговецът създава предпоставки за получаване на допълнителна парична облага във връзка
с предоставения кредит и когато това се прави с цел да се избегнат законови ограничения –
ЗПК, да се реализира по- голяма печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на по-
високо възнаграждение, независимо от начина на нейното наименуване, тази облага
представлява печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като елемент на
12
договорна лихва.
Основателно е възражението на ищеца, че със сключването на договор за възлагане
на поръчителство практически кредиторът се освобождава от задължението си за проверка
платежоспособността на кредитополучателя и прехвърля отговорността за това върху
последния, като в резултат на това увеличава многократно задължението му. Освен това
кредитополучателят не получава никаква насрещна престация по договора за възлагане на
поръчителство, което нарушава равновесието в отношенията между страните.
По изложените съображения съдът приема, че договорът за възлагане на
поръчителство от 12.01.2022 г., сключен между „*“ * и ищеца, е нищожен на две основания,
предвидени в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – поради заобикаляне на закона и поради противоречие с
добрите нрави, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което следва да бъде прогласена
неговата нищожност.
Неоснователно е възражението на този ответник, че договорът за възлагане на
поръчителство представлява договор за поръчка, тъй като поръчителството не представлява
поемане на задължение за извършване на конкретно действие, а поемане на чуждо парично
задължение.
Относно насрещния иск:
Безспорно се установи от заключението по СИЕ, че неплатеният остатък от чистата
стойност на кредита е в размер на 1 161,88 лв. Тази сума е получена след като се извади от
предоставения кредит в размер на 5 000 лв. платената от ищеца сума в общ размер 3 838,12
лв. Освен това крайният падеж на кредита е настъпил на 12.01.2024 г., с което е настъпила и
изискуемостта на остатъка. Ще следва да бъде осъден ищецът да плати на ответника
дължимия остатък, ведно със законната лихва, считано от предявяване на насрещния иск –
25.08.2023 г. до окончателното плащане.
Относно разноските:
Ищецът и първият ответник са заявили искане за присъждане на деловодните
разноски.
Предвид изхода от спора на ответника „*“ * не се дължат разноски. С оглед
уважаването на иска за нищожност на договора за възлагане на поръчителство, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде осъдено „*“ * да заплати на ищеца платената държавна
такса за този иск в размер на по 50 лв.
Предвид изхода на спора и уважаването на иска за нищожност на договора за кредит
ответникът „*“ * дължи да заплати на ищеца държавната такса в размер на 50 лв. Поради
уважаване на насрещния иск ищецът също дължи да заплати на „*“ * държавна такса в
размер на 50 лв., поради което двете суми взаимно се компенсират.
Съдът, обаче неправилно е определил дължимата държавна такса по двата
установителни иска, като е приел, че същите са неоценяеми. Обратното, исковете са
оценяеми, тъй като касаят целите договори, а не само отделна клауза от договор. Според
13
практиката на ВКС цената на същите се определя от размера на отпуснатия кредит, респ. от
размера на възнаграждението за поръчителство. В този смисъл и държавната такса по двата
такса е съответно по първия иск в размер на 283,43 лв. и по втория иск е в размер на 266,65
лв. Според задължителната практика на ВКС – определение № 104/09.02.2015 г. по ч.т.д. №
112/2015 на I т.о. на ВКС, препращащо към Решение № 67 по гр.д. № 2944/2013 г., с което е
прието, че несъбраната при предявяването на иска дължима държавна такса не може да бъде
събрана директно от ответника при уважаването на иска, тъй като до внасянето й от ищеца
тя не се явява направено от страната разноска по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК. Само на
посоченото основание е събираема от ответника при липса на изрична разпоредба за
директна дължимост от същия, в хипотезата на недовнесена държавна такса.
При това положение ще следва да бъде осъден ищецът, който е останал задължен за
внасянето на пълния размер на дължимата държавна такса, на основание чл. 77 ГПК да
довнесе по сметка на РС – * дължимата разлика между пълния размер на държавната такса и
внесената такава, съответно в размер на 233,43 лв. по първия иск и 216,65 лв. по втория иск
или общо 450,08 лв..
Адв. * – пълномощник на ищеца е заявил искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.. Съдът счита същото за основателно, тъй като
осъществената правна защита и съдействие от страна на адв. * е безплатна за ищеца като
материално затруднено лице.
С оглед изхода от спора ще следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят на адв. *
по 400 лв. всеки от тях за адвокатско възнаграждение по всеки един от предявените искове.
Предвид уважаването на насрещния иск ще следва на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8
ГПК да бъде осъден ищецът да плати на ответника „*“ * юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и вр.
чл. 143, ал. 1 и 146, ал. 1 ЗЗП Договор за потребителски кредит тип „*“ № 3-1-12750-* от
12.01.2022 г., сключен между „*“ *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „*“ *, представлявано от * * *, като кредитодател и Б. Г. Б., ЕГН **********, от гр. *, бул.
„*“ № * като кредитополучател.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и
146, ал. 1 ЗЗП Договор за възлагане на поръчителство от 12.01.2022 г., сключен между „*“ *,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. София, район *, представлявано от * * *,
като поръчител и Б. Г. Б., ЕГН **********, от гр. *, бул. „*“ № * като
клиент/кредитополучател.
ОСЪЖДА „*“ *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. София, район *,
14
представлявано от * * * на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Б. Г. Б., ЕГН
**********, от гр. *, бул. „*“ № * сумата от 50 лв. за платена държавна такса.
ОСЪЖДА Б. Г. Б., ЕГН **********, от гр. *, бул. „*“ № * на основание чл. 77 ГПК да
заплати по сметка на РС – * дължимия остатък от държавната такса в общ размер на 450,08
лв.
ОСЪЖДА Б. Г. Б., ЕГН **********, от гр. *, бул. „*“ № * на основание чл. 78, ал. 1,
вр. ал. 8 ГПК да заплати на „*“ *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„*“ *, представлявано от * * * юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
ОСЪЖДА „*“ *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „*“ *,
представлявано от * * * на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат * * * от
АК – *, със служебен адрес гр. *, ул. „*“ * адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
ОСЪЖДА „*“ *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. София, район *,
представлявано от * * * на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. да заплати на адвокат * * * от
АК – *, със служебен адрес гр. *, ул. „*“ * адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред *ски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Решението да се връчи на страните, като на ищеца чрез адв. *.
Съдия при Районен съд – *: _______________________
15