Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер
Година
28.06.2021 Град
Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На втори
юни Година
2021
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 2572 по описа за
2020 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са първоначали искове с правно основание
чл. 245, ал. 1, чл. 224, ал. 1, чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ, и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
и насрещен иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ.
Ищцата Н.Г.К.
твърди
в поправената си първоначална искова молба, че по силата на
сключен с ответника трудов договор № 6/14.09.2018 г. била назначена на длъжност
„-“, с основно месечно трудово възнаграждение от 1200 лева и допълнително
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0.6 % за всяка
година трудов стаж при настоящия работодател. Съгласно трудовия договор,
трудовото възнаграждение следвало да се изплаща всеки месец, а имала право и на
20 дни платен годишен отпуск. На 20.03.2020 г. й било връчено предизвестие №
01/20.03.2020 г., а на 24.03.2020 г. и заповед № 12/24.03.2020 г., с която
трудовото й правоотношение с ответника било прекратено, считано от 24.03.2020
г., поради намаляване на обема на работа. В заповедта било отразено, че
ответникът й дължал обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 549.72 лева и по чл.
220 КТ в размер на 1221.60 лева, които към подаване на исковата й молба не й
били заплатени. От 24.03.2020 г. до 18.05.2020 г. не била полагала труд по
трудово правоотношение. Тъй като работодателят не бил спазил срока, визиран в предизвестието
и същата останала без работа в продължение на повече от месец, й дължал и
обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 1221.60 лева. За срока на договора
работодателят не й платил изцяло и полагащото й се трудово възнаграждение за март
2020 г., в размер на 278.57 лева. На основание чл. 86 ЗЗД й дължал и лихви за
забава в плащането на дължимите суми, от датата на която следвало да й се
платят до подаване на исковата й молба в съда. След допуснатото в първото
заседание изменение в размера на предявените първоначални искове,
първоначалното искане по същите е да се осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 677.10 лева за главница от неплатено трудово възнаграждение за март
2020 г., с 14.48 лева мораторна лихва от 24.03.2020 г. до 16.07.2020 г., сумата
от 604.69 лева за главница от неплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, с
12.93 лева мораторна лихва от 24.03.2020 г. до 16.07.2020 г., сумата от 1099.44
лева за главница от неплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, с 23.52 лева
мораторна лихва от 24.03.2020 г. до 16.07.2020 г., сумата от 602.47 лева за
главница от неплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, с 8.81 лева мораторна
лихва от 24.04.2020 г. до 16.07.2020 г., и законна лихва върху главниците от
16.07.2020 г. до изплащането им, както и сторените по делото разноски. Моли
съда да я отхвърли, като неоснователна, насрещната искова молба и й присъди
сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно в
подадения от пълномощника й отговор на същата молба и в представена писмена
защита.
Ответникът Р.
оспорва първоначалните искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни,
а този по чл. 224 КТ и като недопустим, и му присъди сторените по делото
разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в
представения в срок отговор, а в съдебно заседание, редовно призован, не
изпраща представител. В срока за отговор същият предяви, а съдът прие за
съвместно разглеждане с първоначалните искове, насрещния му иск, по който в
поправената си насрещна искова молба твърди, че по силата на трудов договор №
6/14.09.2018 г. ищцата била назначена при него на длъжност „-”. Със заповед №
12/24.03.2020 г. трудовото й правоотношение било прекратено, считано от
24.03.2020 г. По време на същото й предал и тя получила служебен лаптоп марка „-”
и служебен телефонен апарат марка „-”, които ползвала при изпълнение на
задълженията й на длъжността „-”. Лаптопът и телефонът трябвало да му върне при
прекратяване на трудовото правоотношение, което не сторила, като лаптопът бил
на стойност 960 лева с ДДС (800 лева без ДДС), а телефонът бил 360 лева с ДДС
(300 лева без ДДС), а двете устройства били на обща стойност 1 320 лева с ДДС.
Към този момент описаните движими вещи, които й предал - лаптоп и мобилен
телефон - липсвали. Така му била нанесена имуществена вреда. По тази причина
искал тяхната парична равностойност. Ето защо за него бил налице правен интерес
от предявяване на насрещен иск по за заплащане на сумата от общо 1 320 лева за
тези причинени му имуществени вреди - липси от невъзстановяване на този служебен
лаптоп марка „-” и телефон марка „-”. Насрещното искане е да се осъди ищцата да
заплати на ответника сумата от 1320 лева за главница от причинени му
имуществени вреди - липси на невърнати му при прекратяване на трудовото
правоотношение служебен лаптоп марка „-” и служебен телефон марка „-”, и
законна лихва върху тази сума от предявяването на насрещната искова молба в
съда на 16.10.2020 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите
на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от
значение за спорното право, намери за установено следното:
По
първоначалните искове
Тъй като ответникът, въпреки задължаването
му с определението по чл. 140 ГПК, не представи личното
трудово досие на ищцата, съдът, на основание чл. 161,
във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК, намери за
установено от представените от същата
заверени преписи от трудов договор, предизвестие, заповед и трудова книжка,
преценени съвкупно със заключението на назначената по делото съдебно
– икономическа експертиза, което съдът възприема
поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, че на 14.09.2018 г. страните
са сключили в писмена форма представения трудов договор за
неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, в
който е уговорен и срок за изпитване от 6 месеца (л.
13).
По
силата му ответникът възложил, а ищцата приела да
изпълнява при него длъжността „-”, на пълно работно
време, с основно месечно трудово възнаграждение от 1200 лева и
допълнително трудово възнаграждение от 0,6 % за придобит трудов стаж и
професионален опит, с уговорена в договора периодичност на изплащането му всеки
месец, както и 20 работни платен годишен отпуск, при уговорен и за двете страни
срок на прекратяване на трудовия договор от 30 дни (л.
13).
Този договор ответникът е прекратил, считано от 24.03.2020 г., без да спази
срока на връченото на ищцата за това предизвестие на 20.03.2020 г., с връчена й
на 24.03.2020 г. негова заповед № 12/24.03.2020 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, поради намаляване
обема на работа (чл. 335, ал. 2, т. 2 КТ).
В тази своя заповед ответникът е наредил на ищцата да се
изплатят обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 549.72 лева и обезщетение по чл.
222 КТ в размер на 1221.60 лева (л. 15). От представената от пълномощника на ищцата и неоспорен
от ответника заверен препис от трудовата й книжка е видно още, че за периода от
уволнението й на 24.03.2020 г. до 18.05.2020 г., същата е останала без работа
по трудово правоотношение (л. 107-111).
От ЗСИЕ се установява още, че нетният
размер на дължимото се на ищцата трудово възнаграждение за март 2020 г. е
677.10 лева, а мораторната лихва от 01.04.2020 г. до подаване на исковата й
молба в съда на 16.07.2020 г. е в размер на 19.94 лева, че нетният размер на
обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ е 1099.44 лева, а мораторната лихва за
забава в плащането му е 23.52 лева за периода от 01.05.2020 г. до 16.07.2020
г., че нетният размер на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, за неползваните от
ищцата към момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните 6
работни платен годишен отпуск за 2019 г. и 5 работни дни платен годишен отпуск
за 2020 г. е 604.69 лева, а мораторната лихва за забава в плащането му е 12.93
лева за периода от 01.05.2020 г. до 16.07.2020 г., както и че нетният размер на
обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ е 1002.91 лева, част от което от 400.44 лева
ответникът й е превел на 14.05.2020 г. и остава да й дължи неплатеният остатък
от 602.47 лева, а мораторната лихва за забава в плащането му е 8.81 лева за
периода от 01.05.2020 г. до 16.07.2020 г. (л.
72-81).
При тези
установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените първоначални
искове по
чл. 245, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са доказани напълно в своето
основание.
Според чл. 245, КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на
работника или служителя се гарантира изплащането на трудовото възнаграждение в
размер на 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от
установената за страната МРЗ, а разликата до пълния му размер остава изискуема
и се изплаща допълнително със законната лихва. По делото се установи, че до
прекратяването на трудовото правоотношение между страните на 24.03.2020 г.,
ищцата е изпълнявала добросъвестно, съгласно необорената от ответника
презумпция на чл. 8, ал. 2 КТ, трудовите си задължения по него (чл.
154, ал. 2, изр. 2 ГПК). Въпреки това ответникът не
е изпълнил точно в количествено и времево отношение своето основно насрещно
задължение по трудовия
им договор, да й плати изцяло дължимото й се до
прекратяването му в нетен размер от 677.10 лева трудово
възнаграждение
за март 2020 г., което е следвало да й плати според уговореното в трудовия
договор най-късно на 31.03.2020 г., но не го е платил до приключване на
съдебното дирене, поради което и дължи същото с изчислената от вещото лице
19.94 лева мораторна лихва за забава в плащането му от 01.04.2020 г. до
16.07.2020 г., както и законна лихва върху същото от подаване на исковата молба
в съда на 16.07.2020 г. до изплащането му (чл.
245 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Поради това предявените
от ищцата първоначални искове следва да се уважат, като основателни, до
размерите, до които е допуснато по искане на пълномощника на ищцата в първото
заседание изменението им от 677.10 лева главница, с 14.48 лева мораторна лихва
от 01.04.2020 г. до 16.07.2020 г. и законна лихва върху тази главница от подаване
на исковата й молба в съда на 16.07.2020 г. до изплащането й, а в останалата му
част, този иск за мораторна лихва следва да бъде отхвърлен, като неоснователен,
за претендирания от ищцата период от 24.03.2020 г. до 01.04.2020 г.
Доказани в своето основание се явяват и предявените от
ищцата първоначални искове по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според чл.
220, ал. 1 КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с
предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието,
при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.
В случая по делото се установи, че ответникът, който има право да прекрати с 30-дневно
писмено предизвестие трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 328,
ал. 1, т. 3 КТ, е прекратил същото на това основание с връчването на посочена
си заповед на 24.03.2020 г., без да изчака изтичането на срока на връченото й
преди това на 20.03.2020 г. 30-дневно предизвестие за прекратяването му. Поради
това й дължи обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на брутното й трудово
възнаграждение за неспазения срок на предизвестието, което обезщетение в случая
е изчислено от вещото лице и е в нетен размер от 1099.40 лева. Същото
ответникът е следвало да й плати според нормата на чл. 228, ал. 3 КТ най-късно
на 30.04.2020 г., а по делото се установи, че не й е платил същото до
приключване на съдебното дирене. Поради това й дължи същото заедно с изтеклата
за периода на забавата му от 01.05.2020 г. до 16.07.2020 г. мораторна лихва от
23.52 лева (чл. 228, ал. 3 КТ). Поради това и тези предявени от ищцата първоначални
искове следва да се уважат, като основателни, до тези размери, до които е
допуснато по искане на пълномощникът й в първото заседание изменението им от 1099.44
лева главница, с 23.52 лева мораторна лихва от 01.05.2020 г. до 16.07.2020 г. и
законна лихва върху тази главница от подаване на исковата молба в съда на 16.07.2020
г. до изплащането й, а в останалата му част, и този иск за мораторна лихва
следва да бъде отхвърлен, като неоснователен, за претендирания от ищцата период
от 24.03.2020 г. до 01.05.2020 г. (чл. 220, ал. 1 и чл. 228, ал. 3 КТ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
Доказани
в своето основание се явяват и предявените от ищцата първоначални искове по чл.
222, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според чл. 222, ал. 1 КТ, в относимата
му
за случая част, при уволнение поради
намаляване обема на работа, работникът или служителят има право на обезщетение
от работодателя си в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето,
през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. В случая ищцата е уволнена именно
на това безвиновно
основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ,
като по делото е установено, че е останала без работа поради това си уволнение
за период от 24.03.2020 г. до 18.05.2020 г., тоест за повече от 1 месец.
Следователно.
Ответникът й дължи
обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за времето на този един месец от 24.03.2020
г. до 24.04.2020 г., през който е останала без работа
поради това си уволнение, тъй като по делото не е установено в
КТД или в индивидуалния й трудов договор да е било уговорено изплащането му
за
по-дълъг срок от предвидения в чл. 222, ал. 1 КТ. Нетният
му размер
е 1002.91 лева според вещото лице, но на
14.05.2020 г. ответникът й е превел част от 400.44 лева от същото, поради което
остава да й дължи неплатеният до приключване на устните състезания по делото
остатък от 602.47 лева, заедно със дължимата се поради забавата му съгласно чл.
228, ал. 3 КТ от 01.05.2020 г. до 16.07.2020 г. мораторна лихва, която според вещото
лице е 8.81 лева за същия период. Поради това и тези предявени от ищцата
първоначални искове следва да се уважат, като основателни, до тези им размери,
до които и тя иска присъждането им след допуснатото по искане на пълномощникът
й тяхно изменение в първото заседание, а именно от 602.47 лева главница, с 8.81
лева мораторна лихва от 01.05.2020 г. до 16.07.2020 г. и законна лихва върху
тази главница от подаване на исковата молба в съда на 16.07.2020 г. до
изплащането й, а в останалата му част, и този й иск за мораторна лихва следва
да бъде отхвърлен, като неоснователен, за претендирания период от 24.04.2020 г.
до 01.05.2020 г. (чл. 222, ал. 1 и чл. 228, ал. 3 КТ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
Доказани
в своето основание са и предявените от ищцата първоначални искове по чл. 224,
ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според
чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или
служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск, правото за който не е погасено по давност. По делото се установи
от ЗСИЕ,
че за времетраенето на трудовото правоотношение между страните ищцата не е
ползвала, пропорционално на времето, което се признава за трудов
стаж, 6 работни дни от полагащия й се основен платен
годишен отпуск за 2019 г. и 5 работни дни от
полагащият й се до прекратяване на трудовото правоотношение на 24.03.2020 г.
платен годишен отпуск за 2020 г., правото да ползва които не погасено по
давност, защото неползваните 6 работни дни за 2019 г. и 5 работни дни за 2020
г., същата е имала право да използва до изтичане на две години съответно от
края на 2019 г. и 2020 г., които очевидно не са изтекли до прекратяване на
трудовото й правоотношение на 24.03.2020 г. (чл.
176а, ал. 1 КТ).
Поради това е неоснователно възражението на ответника в отговора за погасяване
по давност на правото на ползване на този отпуск от ищцата. Нещо повече. В
самата уволнителна заповед той по същество е признал тези неизгодни за него
обстоятелства, като е посочил, че й дължи обезщетение по чл. 224 КТ (чл.
175 ГПК). При това
положение искането й за компенсирането му с паричното
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е допустимо, защото на 24.03.2020 г.
трудовото правоотношение между страните е било прекратено (чл. 178 КТ).
Дължимото се на ищцата обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ следва да се
изчисли по реда на чл. 177 КТ (чл. 224, ал. 2 КТ), изчислено по който от вещото лице е в нетен размер от 604.69
лева.
По делото липсват доказателства и последното ответникът
да й е платил до
приключване на съдебното дирене, въпреки, че е бил длъжен да го стори
най-късно на 30.04.2020 г. (чл. 228, ал. 3 КТ). Поради
това и тези предявени от ищцата първоначални искове следва да се уважат, като
основателни, до тези им размери, до които и тя иска присъждането им след
допуснатото по искане на пълномощникът й тяхно изменение в първото заседание, а
именно от 604.69 лева главница, с 12.93 лева мораторна лихва от 01.05.2020 г.
до 16.07.2020 г. и законна лихва върху тази главница от подаване на исковата
молба в съда на 16.07.2020 г. до изплащането й, а в останалата му част, и този
й иск за мораторна лихва следва да бъде отхвърлен, като неоснователен, за
претендирания период от 24.03.2020 г. до 01.05.2020 г. (чл. 224, ал. 1 и чл.
228, ал. 3 КТ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Доколкото с настоящото
решение съдът присъжда възнаграждение и обезщетения за работа, следва съгласно
императивната норма на чл. 242, ал. 1 ГПК да уважи искането на ищцата и постанови
предварителното изпълнение на това решение в тази му част.
По
насрещния иск
С
представената по делото фактура № 5162/22.08.2019 г. ответникът е закупил от
посоченото в нея трето лице „Вива вижън“ ООД посочените в насрещната му искова
молба лаптоп марка „-” и служебен телефонен апарат марка „-” (л.
44). Въпреки
указанията на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада на делото обаче, че не сочи
доказателства за твърдените в исковата му молба и подлежащи на доказване от
него съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК спорни факти, ответникът не представи и по
делото няма никакви доказателства нито да е предавал същите лаптоп и телефон
под отчет на ищцата, нито на същата да е било възложено, като трудово
задължение, да събира, съхранява, разходва и отчита стоково-материални
ценности, нито да е налице липса на същите посочени в исковата му молба лаптоп
и телефон (л.
102).
Нещо повече. От т. 3.5 на ЗСИЕ се установява тъкмо обратното, че тези посочени
в насрещната му искова молба лаптоп и телефон, въобще не се заприхождавани в
счетоводството му, нито са били предадени срещу подпис на ищцата под отчет,
нито ответникът е осчетоводявал липсата им (л.
81).
А предадените на ищцата за служебно ползване при сключване на трудовият им
договор други лаптоп и телефон, същата му е върнала с представения приемо-
предавателен протокол от 19.05.2021 г. по делото (л.
93).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният от
ответника насрещен иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е недоказан още в своето
основание, поради което като неоснователен следва да бъде изцяло отхвърлен,
заедно с акцесорното насрещно искане за присъждане и на законна лихва върху
претендираната с него сума от подаване на насрещната искова молба в съда до
изплащането й, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на неговия
размер, защото това се явява безпредметно (чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ). С оглед
обстоятелствата, на които е основан този иск в поправената насрещна искова
молба е очевидно, че със същия ответникът претендира, че притежава свое
насрещно вземане за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ на тези посочени в насрещната
му искова молба индивидуално определени лаптоп и телефон. В нормата на чл. 207,
ал. 1, т. 2 КТ обаче е уреден един
специфичен случай на пълна имуществена отговорност на работника или служителя,
респективно същата урежда отговорността само на т.н. “отчетници”. Това са
поначало работници или служители имащи специфични трудови функции, които имат
за предмет събиране, съхраняване, разходване или отчитане на парични или
материални ценности. Тези дейности, ако не изпълват изцяло, то поне съставляват
ядрото в съдържанието на трудовите им функции. Именно поради това и тяхната
имуществена отговорност към работодателя е по – строга. Защото на тях им е било
възложено от последния, като трудово задължение с трудовия договор по смисъла
на чл. 207, ал. 1 КТ, да събират, съхраняват, разходват и отчитат неговото
имущество. Следователно. Нормата на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ урежда един
специфичен за отчетническата дейност състав на увреждане – липса на парични или
материални ценности. Липсата представлява вреда с неустановен произход. Същата
представлява едно състояние на неотчетност, каквато съответния работник/служител
- отчетник се е задължил с трудовия договор да не допуска. Понеже за този
недостиг е характерно, че е с неустановен произход, тоест че е невъзможно да се
установяват причините за състоянието на неотчетност, ако се установят те,
съставът на увреждането се дисквалифицира, като липса. То може да бъде
присвояване, фира, действие на трети лица, кражба, непреодолима сила и прочие,
но не и липса (Опр. 197-2004-III г.о.). Поради това последната се различава
съществено от останалите състави на увреждане.
В
случая, за да се приеме за възникнала претендираната от ответника с насрещния
му иск пълна имуществена отговорност на ищцата по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, следваше
същият да докаже по делото несъмнено, не само, че имуществото му е намаляло със
стойността на посочените в насрещната му искова молба лаптоп и телефон, както и
че произхода на това намаляване е неустановен, но и кумулативно още, че на ищцата
е било възложено, като трудово задължение да събира, съхранява, разходва и
отчита материални ценности, респективно тези лаптоп и телефон. Защото тежестта
да докаже тези обстоятелства лежи по делото именно върху ответника, тъй като на
тях той е основал насрещния си иск (чл. 154, ал. 1 ГПК).
По
делото обаче въобще не е установено от една страна, на ищцата да е било
възлагано, като трудово задължение на заеманата от нея при ответника длъжност,
да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности.
Такова задължение не й е възлагано с представения трудов договор, а няма данни
да й е възлагано и с длъжностната характеристика за заеманата от нея длъжност, която
ответникът, заедно с личното й трудово досие, не представи по делото, въпреки
задължаването му от съда с указание за последниците по чл. 161, във вр. с чл.
190, ал. 2 ГПК. А щом ответникът не доказа по делото да е възлагал на ищцата,
като трудово задължение, да събира, съхранява, разходва или отчита парични и
материални ценности, същата само на това основание не може въобще да носи пълна
имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, дори по делото да бе доказана
твърдяната от същия липса на посочените в насрещната му искова молба процесни
лаптоп и телефон.
От
друга страна по делото не е доказана и твърдяната от ответника липса на същите
лаптоп и телефон, които той не само не е заприхождавал в счетоводството си, но
не е и осчетоводявал въобще липсата им, нито ги е предавал под отчет срещу
подпис на ищцата по делото, видно от ЗСИЕ, а предадените й от него за ползване
при сключване на трудовия договор, други лаптоп и телефон, същата му е и
върнала в хода на делото с протокола от 19.05.2021 г. С оглед всичко изложено
съдът намери, че в случая не е налице състава на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, на който
ответникът е основал насрещния си иск, поради което последния, като недоказан
още в своето основание, следва да бъде отхвърлен изцяло с акцесорната насрещна
претенция за законна лихва, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на
неговия размер, защото това се явява безпредметно.
По отношение
на разноските, тъй като ищцата е освободена от
заплащането на държавна такса и разноски за производството (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), при този изход на делото, дължимата се за първоначалните
искове
държавна такса от 121.74 лева следва да
се възложи в тежест на ответника, както и заплатеното от бюджета
на съда възнаграждение за вещото лице от
526.50 лева (чл.
78, ал. 6 ГПК). При този изход на делото, само ищцата има право да
й се присъдят сторените от същата разноски по делото, изчерпващи се с платеното
адвокатско възнаграждение от 450 лева, което следва да се възложи в тежест на
ответника (чл.
78, ал. 1 и 3 ГПК). При този изход,
последният няма право на разноски (чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Р., с
ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, да заплати по
банкова сметка ***:
***, на Н.Г.К.,
с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 677.10 лева за главница от
неплатено нетно трудово възнаграждение за март 2020 г., с 14.48 лева мораторна
лихва от 01.04.2020 г. до 16.07.2020 г., сумата от 1099.44 лева за главница от
неплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, с 23.52 лева мораторна лихва от
01.05.2020 г. до 16.07.2020 г., сумата от 602.47 лева за главница от неплатен
остатък от обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, с 8.81 лева мораторна лихва от
01.05.2020 г. до 16.07.2020 г., сумата от 604.69 лева за главница от неплатено
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, с 12.93 лева мораторна лихва от 01.05.2020 г.
до 16.07.2020 г., и законна лихва върху главниците от 16.07.2020 г. до
изплащането им, както и сумата от 450 лева за разноски по делото, КАТО
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователни, предявените от
Н.Г.К., против Р., искове за
заплащане на мораторни лихви за забава в плащането на трудовото
възнаграждение и обезщетения по чл. 220, ал. 1, чл. 222, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ, В ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, за претендираните периоди съответно от 24.03.2020 г.
до 01.04.2020 г., от 24.03.2020 г. до 01.05.2020 г., от 24.04.2020 г. до
01.05.2020 г., и от 24.03.2020 г. до 01.05.2020 г.
ПОСТАНОВЯВА
на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на настоящото решение в
частта му, с която са присъдени горепосочените трудово възнаграждение и
обезщетения с мораторни и законна лихви за забава в плащането им.
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователен, предявения от Р. с п.а., насрещен иск по чл. 207, ал. 1, т.
2 КТ, за осъждането на Н.Г.К. с п.с., да му заплати по банкова сметка ***: ***,
сумата от 1320 лева за причинени му имуществени вреди - липси на служебен
лаптоп марка „-” и телефон марка „-”, и законна лихва върху тази сума от
16.10.2020 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА Р. с
п.а., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата от 121.74 лева за дължима се за
производството по първоначалните искове държавна такса и сумата
от 526.50 лева за разноски по делото за заплатено от бюджета
на съда възнаграждение за вещото лице.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: