РЕШЕНИЕ
№ 181
гр. Пловдив, 16.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20215300503230 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А., Париж, Франция, рег. №*********, чрез пълномощника
му по делото юрк. Н.М., против Решение №262354 от 14.10.2021г.,
постановено по гр.д. №12550/2020г. по описа на Районен съд- Пловдив, 13-
ти гр.с., в частта му, с която са били отхвърлени исковете на
дружеството против М.П.Т., ЕГН **********, за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1229,51 лв.- падежирала главница за периода 20.10.2019г.-20.07.2021г.,
дължима по договор за потребителски паричен кредит № *** от 23.08.2018г.,
и сумата от 6127,73 лв.- падежирала възнаградителна лихва по договора за
периода от 20.10.2019г. до 20.07.2021г., за които суми е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. В жалбата
се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната
му и уважаване на предявените искове за посочените суми.
1
Ответната страна по въззивната жалба- М.П.Т., ЕГН **********, чрез
пълномощника си по делото адв. Т.И., оспорва същата и иска оставянето
й без уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.9 от Закона за
потребителския кредит, чл.240, ал.1 и 2 и чл.86, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите. Ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., Париж, Франция, рег. №*********, иска постановяване на решение,
с което да се признае за установено в отношенията между страните, че
ответникът М.П.Т. му дължи сумите: 9979,35 лв.- главница по договор за
потребителски паричен кредит № *** от 23.08.2018г.; 14091,57 лв.-
възнаградителна лихва за периода 20.10.2019г.-20.09.2025г.; 531,57 лв.-
мораторна лихва за периода 20.11.2019г.-16.07.2020г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от
ГПК до окончателното й заплащане, за които суми е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. С
обжалваното решение съдът е приел, че ищецът не е обявил надлежно
предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, поради което предявените искове са
неоснователни и следва да се отхвърлят.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи,
както и при служебна проверка за допуснати при постановяването му
2
нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният
съд се произнесе по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
С жалбата на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж,
Франция, решението се обжалва частично- само за сумите 1229,51 лв.-
падежирала главница за периода 20.10.2019г.-20.07.2021г., дължима по
договор за потребителски паричен кредит № *** от 23.08.2018г., и 6127,73
лв.- падежирала възнаградителна лихва по договора за периода от
20.10.2019г. до 20.07.2021г. Излагат се доводи, че съгласно Тълкувателно
решение №8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС длъжникът дължи
изпълнение на онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
падежът, договорен от страните. С оглед на така подадената въззивна
жалба и изложените в нея съображения следва да се приеме, че
жалбоподателят не оспорва изводите на първоинстанционния съд, че
предсрочната изисуемост на вземанията му по процесния договор за
потребителски кредит не е била надлежно обявена на длъжника, а счита,
че въпреки това искът е основателен за вноските с настъпил падеж
съгласно погасителния план. Така изложените във въззивната жалба
правни доводи са по принцип основателни. Действително както в
заявлението по чл.410 от ГПК, така и в исковата молба, ищецът се е
позовал на настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Даже и да се
приеме, че предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на
длъжника, то това не може да доведе до отхвърляне изцяло на
предявения иск на това основание. Съгласно задължителните указания по
тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно
решение №8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС искът по чл.422,
ал.1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
3
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК.
От фактическа страна по делото няма спор, че на 23.08.2018г. между
ищцовото дружество, като кредитор, и ответникът М.П.Т., като
кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски паричен кредит
№ ***, съгласно който ищецът е отпуснал на ответницата заем в размер
на 10000 лв., който последната се е задължила да върне, заедно с
уговорената възнаградителна лихва, на 84 месечни вноски с падежи от
20.10.2018г. до 20.09.2025г. в общ размер от 28091,28 лв. В договора е
предвидено заплащане от кредитополучателя на такса ангажимент в
размер на 350 лв. Съгласно чл.2 от договора срещу заплащането на
таксата кредиторът сключва договора при фиксиран годишен лихвен
процент. Таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на
кредита, като кредиторът удържа сумата от общия размер на кредита.
С отговора на исковата молба ответната страна е направила
възражения за нищожност на договора за потребителски кредит поради
противоречието му с добрите нрави, както и поради неспазване на
изискванията на чл.11, т.9 и т.10 от Закона за потребителския кредит за
посочване на възнаградителната лихва и годишния процент на разходите
по кредита. Доколкото ответникът се е позовал на няколко отделни
основания за нищожност на договора, същите следва да бъдат
разгледани в последователност съобразно тежестта на твърдения порок,
като се започне от най- тежкия такъв, а именно- противоречието със
закона.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
случая, видно от договора, в него е посочен лихвен процент по кредита-
35,76%, както и годишен процент на разходите /ГПР/- 44,49%, като в чл.3
от договора са посочени взетите предвид допускания при изчисляването
4
му, поради което договорът формално отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче не
съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК
"общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. Съгласно условията на сключения договор за кредит
за кредитополучателя е възникнало задължението да заплати договорна
/възнаградителна/ лихва и такса ангажимент. В случая от заключението на
приетата съдебно- счетоводна експертиза се установява, че в посочения в
договора за кредит ГПР- 44,49% са били включени само разходите за
договорна /възнаградителна/ лихва, а не и тези за заплащане на такса
ангажимент, които се удържат от сумата по кредита, при включването на
които ГПР би бил по- висок. Така изчисленият размер на ГПР е
незаконосъобразен. Съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити,
която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016г. по дело С-
377/14/, общият размер на кредита включва всички предоставени на
разположение на потребителя суми и поради това не включва тези, които
заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит
разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. В
настоящия случай в договора за кредит в противоречие с изискванията
на директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита- 10000 лв.,
включващ и таксата ангажимент, която се удържа при усвояване на
кредита, което е оказало влияние върху точното изчисление на ГПР по
5
кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно
посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е
въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. При това положение следва да
се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния
процент на разходите по кредита, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на
чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на
договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Предвид горното заявената в настоящото производство претенция
на ищеца за сумата от 6127,73 лв.- падежирала възнаградителна лихва по
договора за периода от 20.10.2019г. до 20.07.2021г. е неоснователна и
следва да се отхвърли. Чистата стойност на кредита, дължима от
кредитополучателя съгласно чл.23 от ЗПК, възлиза на реално
предоставената му сума в размер на 9650 лв. От заключението на
приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза се установява, че
ответницата е заплатила на ищцовото дружество по процесния договор за
кредит сумата от общо 4020,36 лв., като с отговора на исковата молба е
направила искане така заплатената от нея сума да се счита за погасяване
на главницата по кредита. Предвид горното следва да се приеме, че
съобразно нормата на чл.23 от ЗПК ответницата дължи на ищцовото
дружество връщане на сумата от 5629,64 лв., представляваща главница
по недействителния договор за кредит. С въззивната жалба обаче се
претендира сумата от 1229,51 лв., съставляваща главница по
погасителните вноски за периода 20.10.2019г.-20.07.2021г., чийто падеж е
настъпил в хода на производството пред първата инстанция. Така
претендираната за конкретния времеви период главница обаче би била
дължима само при наличие на действителен договор за кредит, подлежащ
на изпълнение, а в случая договорът е нищожен на основание чл.22 от
ЗПК по изложените по- горе съображения. Ето защо претенцията за
присъждане на посочената сума, формирана по посочения начин и на
заявеното основание, не би могла да се уважи в настоящото
6
производство, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено. На разположение на жалбоподателя остава възможността да
претендира в друго производство и на друго основание неплатената от
кредитополучателя част от чистата стойност на кредита.
Предвид горното в обжалваната му част решението следва да се
потвърди.
С оглед неоснователността на въззивната жалба и на основание чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на адв.Т.И., оказал безплатна правна помощ на ответницата М.П.
Т., адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на
697,85 лв. съобразно материалния интерес по делото.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №262354 от 14.10.2021г., постановено по
гр.д. №12550/2020г. по описа на Районен съд- Пловдив, 13-ти гр.с., в
частта му, с която са били отхвърлени исковете на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж, Франция, рег. №*********, против
М.П.Т., ЕГН **********, за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1229,51 лв.- падежирала
главница за периода 20.10.2019г.-20.07.2021г., дължима по договор за
потребителски паричен кредит № *** от 23.08.2018г., и сумата от 6127,73
лв.- падежирала възнаградителна лихва по договора за периода от
20.10.2019г. до 20.07.2021г., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
В необжалваната му част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж,
Франция, рег. №*********, да заплати на адв. Т.И., сумата от 697,85
лв.- адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8