Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 09.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН
КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 12258 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.
258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 84657 от
11.05.2020 г. по гр.д. № 36006/2018 г.
по описа на СРС, 87 с-в е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е.Д.2. ЕООД, ЕИК********срещу В.С. ЕООД, ЕИК ********, осъдителен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. с чл.82, изр. 2 от ЗЗД за заплащане
на сумата 10427 лв., представляваща обезщетение за вреди, претърпени в резултат
от неизпълнение на Договор за униформена обектова охрана № 1744/28.01.2016 г.,
равняващи се на стойността на откраднатите вещи от обект на Е.Д.2. ЕООД; отхвърлен е като неоснователен предявеният
от В.С. ЕООД, ЕИК ******** срещу Е.Д.2.
ЕООД, ЕИК********, осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 849,88 лв. с ДДС, представляваща сбор от задължения за
възнаграждения по фактури от 01.11.2017 г., от 01.12.2017 г., от 01.01.2018 г.
и от 01.02.2018 г., издадени по Договор за униформена обектова охрана №
1744/28.01.2016 г.; отхвърлен е като неоснователен предявеният от В.С. ЕООД,
ЕИК ******** срещу Е.Д.2. ЕООД, ЕИК********, осъдителен иск с правно основание
чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1062,36 лв., представляваща договорна
неустойка по чл. 9.1. от Договор за униформена обектова охрана №1744/28.01.2016
г., дължима при предсрочно прекратяване на договора от страна на възложителя.
Решението е постановено
при участие на подпомагаща страна в производството на страна на ответника – З.Б.В.И.Г.
АД.
Срещу постановеното съдебно решение в
частта, с която са отхвърлени главните искове по чл. 79, ал. 1, пр.
2, вр. с чл.82, изр. 2 от ЗЗД, е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК въззивна
жалба от ищеца Е.Д.2. ЕООД с излагане на доводи, че
решението в обжалвана част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Според въззивника
правилно СРС е установил фактите по спора, но е изложил неправилни изводи във
връзка с това. При установяване неизпълнение на задълженията по сключения
договор за охрана с оглед осъщественото посегателство над обекта предмет на
договора, неправилно съдът е отхвърлил претенцията за заплащане на обезщетение
за нанесените материални щети. Установено е посегателство над склада
осъществено чрез взлом, както и отнемането на имущество, което се намира в
склада. Доколкото отнеменате на имущество е в пряка непосредствена връзка с
разбиването на склада, то, съдът неправилно е приел, че изпълнителя по договора
не дължи заплащане на обезщетение за нанесените материални вреди.
Моли за отмяна на
постановеното решение в посочената обжалвана част и уважаване на исковете. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника В.С. ЕООД, в който
изразява становище за неоснователност на жалбата. Заявява, че постановеното
решение в частта на уважаване на исковете е правилно, обосновано и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Оспорва в случая да е
налице неизпълнение на договора от негова страна, обосновава настъпилото
посегателство с поведението на възложителя да не съобрази указанията за
осигуряване на допълнителна охрана със СОТ. Прави възражение, че не са налице
основания за ангажиране на отговорността му, тъй като имуществото, което се
твърди да е било съхранявано в склада не е било обект на защита по договора, не
е собственост на възложителя и в производството не са ангажирани доказателства,
че е било съхранявано в склада, както и че възложителя е понесъл описаната
имуществена вреда от извършеното посегателство. Освен това сочи, че с подаване
на исковата молба и отправяне на претенция за заплащане на обезщетение за
нанесени материални щети ищецът-възложител по договора не е съобразил лимита на
отговорността на изпълнителя посочен в чл.6.1 вр. чл.1.1.2 – до стойността на
три месечни фактури /531.18 лв. без ДДС/ при наличие на останалите предпоставки
за това – чл.6.3 от договора.
Моли за потвърждаване на
решението на СРС в посочената обжалвана част, като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
В срок по чл.259, ал.1 ГПК е постъпила и въззивна жалба от ответника В.С. ЕООД срещу постановеното
решение в частта на отхвърляне на предявените в производството насрещни искове
по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл.92 ЗЗД с излагане на доводи за неправилност.
Заявява, че в производството не е установено неизпълнение на задълженията му по
договора за охрана, настъпване на имуществена вреда и предпоставки за
ангажиране на отговорността му. Поддържа, че договорът за охрана не е
прекратен, поради което възложителят му дължи възнаграждение по него за
посочения период, в който е издал описаните фактури. Поддържа, че чрез
показанията на свидетеля Г. се установява изпълнение на задълженията му за този
период, поради което изводите на съда в обратен смисъл са неправилни. По
отношение на предявения иск за заплащане на неустойка за едностранно
прекратяване на договора извършено едва с подаване на исковата молба от страна
на възложителя заявява, че същата е дължима според договореното в чл.9.1 вр.
чл.7.2. Изводите на съда за неоснователност на претенцията намира за неправилни
и несъобразени с материалния закон и събраните доказателства. Претендира отмяна
на решението в посочената част и уважаване на предявените насрещни искове.
Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на подадената от ответника въззивна жалба не е постъпил.
Подпомагащата страна З.Б.В.И.Г.
АД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са
подадени в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално допустими. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
допустимо и правилно в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивните
жалби е
необходимо да се добави и следното:
Фактическата обстановка
по спора е правилно установена от СРС и се възприема от настоящия състав.
Страните не спорят и е установено, че са били обвързани от облигационно правоотношение
във връзка със сключения на 28.01.2016 г. договор за охрана, по който изпълнителят
– ответник в производството се е задължил да извършва денонощна жива охрана и
охрана посредством технически средства на обект- склад, находящ се в гр.Плевен,
ул.*******, собственост на ищеца-възложител. Установено е, че на дата
06.10.2017 г. през нощта е извършена взломна кражба от обекта на възложителя,
като са отнети множество вещи на обща стойност около 10 427 лв., съгласно
заключението на вещото лице по изготвената и приета пред първата инстанция
съдебно - оценителна експертиза, която настоящия състав кредитира напълно по
реда на чл.202 ГПК. Доколкото такива вещи възлизащи на посочената стойност не
са били предадени на изпълнителя с опис или приемо-предавателен протокол
съобразно договореното в чл.4.2.3, то, правилно и законосъобразно СРС е приел,
че отговорността на изпълнителя за понесени имуществени вреди от възложителя за
отнемането на тези вещи е изключена на основание чл. 6.3. от Договора.
Изводът на съда се
възприема и от настоящия състав именно при съобразяване отправената до съда
претенция с оглед правилата на чл.6, ал.2 ГПК. С подаване на исковата молба
ищецът е отправил искане за обезщетяване на понесените от него материални вреди
във връзка с отнемането на описаните в исковата молба и оценени от експерта по
ССчЕ движими вещи, а не във връзка с извършеното посегателство над обекта
предмет на договора за охрана- склад. Именно при съобразяване сочените предели,
правилно и законосъобразно СРС е отхвърлил иска по чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. с
чл.82, изр. 2 от ЗЗД приемайки, че такава вреда от неизпълнение на договора
възложителя не е понесъл и отговорността на изпълнителя за нея е изрично
изключена. Действително в случая е установено неизпълнение на задълженията по договора
за охрана от страна на изпълнителя, тъй като несъмнено е извършено
посегателство над обекта – склад, извършено чрез взлом и по силата на чл.6.1
същият носи отговорност за нанесените на възложителя щети, но само във връзка с
посегателството, а не и във връзка с отнемането на вещи в склада, за които
изпълнителя не е уведомен, респ. не са му били предадени /чрез опис или с
протокол/ и не е поел задължение за охрана и съхранение. Доводът на въззивника
– ищец за наличие на пряка и непосредствена връзка между извършеното
посегателство и отнемането на сочените вещи, съдът намира за неоснователен по
изложените по-горе съображения.
Правилно и
законосъобразно е и постановеното решение в частта на отхвърляне на насрещните
искове по чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договора за охрана
за времето от м.11.2017 г. до м.02.2018 г., за което са били издадени от
изпълнителя описаните четири броя фактури, както следва: на 01.11.2017 г., на 01.12.2017
г., на 01.01.2018 г. и на 01.02.2018 г., всички възлизащи на обща стойност
849.88 лв. с ДДС. За посочения период, както се установява страните са били
обвързани от сключения договор за охрана, но изпълнение на задълженията по него
от страна на изпълнителя – ответник не е установено чрез събраните в
производството доказателства при отчитане, че сочените фактури не са били
осчетоводени от ищеца-възложител по договора. Доводът на ответника, че
изпълнение на задълженията по договора от страна на изпълнителя се установява
чрез показанията на разпитания пред първата инстанция свидетел В.К.Г., който
работи в ответното дружество като „организатор оперативна дейност“, съдът
намира за неоснователен. Чрез показанията на сочения свидетел не се установява
изпълнение на задълженията на охранителната фирма за този обект за исковия
период, а и казаното от него в с.з. на 29.01.2020 г., че договорът се изпълнява
към този момент при съобразяване евентуалната му заинтересованост при спазване
изискванията на чл.172 ГПК не установява без съмнение това обстоятелство /т.е.
при пълно и главно доказване/. С оглед това насрещните искове по чл.266, ал.1 ЗЗД правилно са били отхвърлени като неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнение,
без да е необходимо те да се доказват. Насрещните претенции по чл.92 ЗЗД са неоснователни
доколкото от една страна е установено, че с подаване на исковата молба ищецът е
отправил изявление за разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията
по него от страна на изпълнителя – ответник. Доколкото е установено, че неизправна
страна по договора е именно ответникът, то, същият недобросъвестно се позовава
на едностранно прекратяване на договора в противовес с договореното от страните.
Договорната връзка не е прекратена едностранно от възложителя, като изправна
страна преди подаване на исковата молба в хипотеза различна от предвидената в
чл.7.2, т.е. прекратяване преди изтичане на срока на договора по взаимно
съгласие на страните и правилно СРС е отхвърлил искането за заплащане на
неустойка.
Освен това тълкувайки волята на страните
по договора и по конкретно изразената им в клаузата на чл. 9.1. при спазване
правилата на чл.20 ЗЗД, съдът намира, че сочената клауза противоречи на добрите
нрави. Действително липсва нормативно ограничение и в рамките на предоставената
им договорна свобода на основание чл.9 ЗЗД страните по договор могат да включат
клауза за едностранното му прекратяване преди изтичане на срока по волята, на
която и да е от страните или на една определена от тях. Допустимо е също така
уговарянето от страните на неустойка за вредите от предсрочното прекратяване на
срочен договор, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се
извършва към момента на сключване на договора, а не към последващ момент – т.3
от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на
ВКС.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции постановеното решение следва да бъде потвърдено
като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца се
следват разноски за въззивната инстанция в размер на 209 лв. за държавна такса.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 84657 от 11.05.2020 г. по гр.д. № 36006/2018 г. по описа на СРС,
87 с-в.
ОСЪЖДА
В.С. ЕООД, ЕИК ******** да заплати на Е.Д.2. ЕООД, ЕИК********, на основание
чл.78, ал.1 ГПК
разноски за въззивната инстанция в размер на 209.00 лв.
Решението е постановено
при участие на подпомагаща страна в производството на страна на ответника – З.Б.В.И.Г.
АД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.