№ 251
гр. Перник, 16.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Членове:ЛОРА Р. СТЕФАНОВА
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА Р. СТЕФАНОВА Въззивно гражданско
дело № 20241700500335 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Решение № 244/19.12.2023 г. по гражданско дело № 616/2023 г. по описа на Районен
съд – Радомир съдът е прогласил за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
146, ал. 1 и чл. 143 от ЗЗП договор за потребителски кредит № ***, сключен между „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД и Р. Д. З. и е осъдил „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да заплати на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1-во от ЗЗД на Р. Д. З. сумата в размер на 253.56 лв., платена без основание по
нищожен договор за потребителски кредит № № ***, като е отхвърлил иска за разликата над
тази сума до пълния предявен размер от 254.53 лв.
Със същото решение „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА е осъдена
да заплати на адв. М. К. М. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 898.31 лв. както
и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК - по сметка на Районен съд - Радомир в полза на
бюджета на съдебната власт сумата в размер 129.93 лв. – държавна такса и 149.94 лв. –
възнаграждение за вещо лице.
С определение от 10.04.2024 г. по гр. д. № 616/2023 г. по описа на Районен съд –
Радомир съдът е оставил без уважение молбата на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД за изменение на
решението, в частта му за разноските.
Недоволен от решението е останал ответникът в първоинстанционното производство
– „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и го е обжалвал в частта му, с която исковете са уважени.
1
Поддържа се, че Районен съд – Радомир неправилно е приложил разпоредбите на чл. 22, във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 19 от ЗПК и чл. 19 от ЗПК.
Искането към въззивния съд е да отмени решението, в обжалваната му част и да
отхвърли изцяло предявените искове, както и да присъди разноски за двете съдебни
инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК – ответникът по въззивната жалба – Р. З., чрез
пълномощника - адвокат М. М. е подал писмен отговор, с който въззивната жалба е оспорена
като неоснователна. Изложени са аргументи за правилност на обжалваното решение.
Искането към виззивния съд е да го потвърди и да присъди разноски за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
В съдебно заседание въззивният жалбоподател, редовно призован, не е изпратил
представител. С писмена молба е заявил, че поддържа въззивната жалба и претендира
присъждане на разноски.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не се е явил и не е изпратил
представител.
Окръжен съд - Перник, след като прецени при условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от
ГПК събраните по делото доказателства, взе предвид доводите на страните и в обхвата на
правомощията си съгласно чл. 269 от ГПК, намира следното:
Според чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част.
Обжалваното решение е постановено от първонистанционен съд, в законен състав, в
изискуемата писмена форма и е подписано, поради което е валидно. Съдът се е произнесъл
при наличие на процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на
иск и по предявените претенции, поради което е допустимо.
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК при проверка на правилността му, въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи служебно за интереса на някоя от
страните, констатира нарушение на императивна материална норма /т. 1 от ТР 1/2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ или нищожността на правни сделки и отделни клаузи
от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко
от сделката или от събраните по делото доказателства /ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС/.
Предмет на спора пред настоящата инстанция е действителността на договор за
потребителски кредит и наличието на основание за платените по него суми, поради което на
основание чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправността на клаузите му.
От представения стандартен европейски формуляр, подписан от въззиваемата е видно,
че тя уведомена за условията на договора за потребителски кредит.
На *** между страните - Р. З. - потребител и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД - кредитор е
сключен договор за потребителски кредит № ***. В т. 7.1 от същия е посочен размерът на
2
кредита 1700 лв. Общият размер на кредита е определен на 1802.00 лв.
Предвидена е и дължимостта на еднократна такса за оценка на риска в размер на 102
лв., която е платима в деня на подписване на договора и се финансира от кредитора, а
впоследствие се връща от потребителя на месечни вноски.
Според чл. 9 лихвеният процент по кредита е 25.44%, а според чл. 10 - годишния
процент на разходите е 47.24%, като е посочено, че общата дължима сума от потребителя е
1998.33 лв.
Погасяването на кредита е уговорено да бъде на 9 месечни вноски, дължими на 15-то
число от съответния месец, считано от 15.01.2015 г. до 15.09.2019 г., вкл., като 8 броя от тях
от по 222.04 лв. и една от 222.01 лв.
Районният съд е приел съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице
Я.А., която правилно е кредитирана като пълна, обективна и обоснована. От нея се
установява, че в изпълнение на своето задължение по договора, потребителят е заплатил
общо 1954.53 лв., като усвоени за погасяване на задължения по кредита са 1953.56 лв.
При горните фактически констатации, настоящият състав намира от правна страна
следното:
Предмет на делото са искове по чл.26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК за
прогласяване на нищожен на сключения между страните договор за кредит и по чл. 55, ал. 1,
пр. 1-во от ЗЗД, във вр. с чл. 23 от ЗПК за връщане на даденото без основание въз основа на
нищожния договор.
Въззивникът - „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е банка по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗКИ,
поради което може да извършва публично привличане на влогове или други възстановими
средства и да предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск.
Въззиваемата - Р. З. е физическо лице, което при сключване на договора за паричен
заем, е действало извън рамките на своята професионална дейност. Следователно страните
имат качество, съответно на потребител и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от
ЗПК. Сключеният между тях договор е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9,
ал. 1 от ЗПК и следва да отговаря както на общите изисквания за действителност, така и на
специалните такива, предвидени в ЗПК. На основание чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи
служебно за наличие на неравноправни клаузи в него.
В чл. 11, ал. 1, т. 1 - т. 27 от ЗПК е уредено съдържанието на договора за потребителски
кредит. Чл. 22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК задължителна част от съдържанието на
договора е посочването на годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се отразят
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
3
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според § 1, т. 1 от ПЗР на ЗПК общи разходи по кредита са всички разходи, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. За да
отговаря на императивното изискване на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за формулиране по ясен и
разбираем начин, клаузата, която предвижда размера на ГПР трябва да съдържа конкретно
посочване на видовете разходи по кредита, които са включени при изчислението на ГПР. В
процения договор е отразено само процентното изражение на ГПР, без да са посочени
разходите, които са взети предвид при изчисляването му. Затова за потребителя не е налице
необходимата яснота относно начина на формиране на ГПР и по- конкретно – взета ли е
предвид при определянето му уговорената еднократна такса за оценка на риска. Отсъствието
на яснота в договора за начина на формиране на годишния процент на разходите
представлява неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което по силата на
чл. 22 от ЗПК има за последица недействителност на целия договор за потребителски
кредит. До същия краен извод е достигнал районният съд, поради което решенето в тази
част е правилно и следва да се потвърди.
С оглед изложеното, неоснователни са аргументите на въззивния жалбоподател за
спазване на всички императивни изисквания на ЗПК и достатъчна яснота за потребителя за
крайната дължима сума по договора.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В разглеждания случай чистата сума по кредита е 1700 лв.
Потребителят е заплатил и кредиторът е усвоил общо 1953.56 лв. Затова разликата от 253.56
лв. е недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит и на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД подлежи на връщане. Идентичен е изводът на
районния съд, поради което обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв, в полза на адвокат М. М., предоставил безплатна правна помощ на ответника, следва
да се присъди адвокатско възнаграждение. Съгласно решението на Съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 минималните размери, предвидени в наредбата
по чл. 38, ал. 2, изр. второ ЗАдв във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв не са обвързващи за съда и то
следва да бъде определено в справедлив размер, съобразно фактическата и правна сложност
на делото и извършената работа. В настоящия случай, макар и да са предявени два
4
обективно съединени иска, се касае за защита на един интерес. Това е така, тъй като
въпросът за основателността на установителния иск е преюдициален за разрешаване на
спора по осъдителния иск. Защитаваният интерес на е на висока стойност, а производството
по делото не разкрива фактическа или правна сложност. Затова настоящият състав намира,
че в полза на адв. М. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 400 лв.
Мотивиран от изложеното, Окръжен съд - Перник
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 244/19.12.2023 г. по гражданско дело № 616/2023 г.
по описа на Районен съд – Радомир, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1 от ЗАдв „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Димитър Хаджикоцев №
52-34, представлявано от изпълнителните директори, чрез юрисконсулт В. Ц. да заплати на
адвокат М. К. М. от САК сумата от 400.00 лв. /четиристотин лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищеца.
Решението на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5