№ 1254
гр. София, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20241000502752 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.09.2024г по гр.д. № 1643/2024г Софийски градски съд ГО, І-20
състав е уважил частично предявения иск от Е. Т. А., като е осъдил Прокуратурата на
РБ на осн. чл. 2б,ал.1 от ЗОДОВ да заплати на ищеца сумата от 30 000лв- обезщетение
за неимуществени вреди , претърпени в резултат на нарушение на правото на
разглеждане и решаване на сл.д. № 1/1991г, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1999г по
описа на ВОП София, сега ДП № ІІ-048/1999 на ВОП София в разумен срок, като
съдът е отхвърлил предявения иск за сумата до 124 000лв. С решението си съдът е
възложил разноските по делото съобразно изхода от спора .
Решението на СГС е влязло в сила, като необжалвано, в отхвърлителната му част.
Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба от ответника Прокуратура на РБ
в осъдителната му част. Въззивникът поддържа, че по делото не е доказано, че
ищецът е претърпял твърдяните болки и страдания, евентуално- че присъденото
обезщетение за неимуществени вреди е завишено. Поддържа, че неправилно съдът е
определил периода на увреждането на ищеца , за който носи отговорност ответника.
Моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната част и предявеният иск да
1
бъде отхвърлен, евентуално- присъденото обезщетение да бъде намалено по размер.
Ищецът – въззиваем по жалбата на Прокуратурата на РБ депозира писмен
отговор на жалбата, с който оспорва развитите от въззивника въззивни оплаквания.
Поддържа, че решението на СГС е правилно и съответстващо на постановените
съдебни решения по сходни казуси.
В о.с.з. страните се представлява.
Въззивникът Прокуратура на РБ се представлява от прокурор славов от САП
който моли въззавната жалба да бъде уважена. Поддържа, че определеното
обезщетение за неимуществени вреди е несправедливо и не е съобразено с практиката
на ВКС по сходни казуси.
Въззиваемата страна Е. А. се представлява от адв. Ибрямов, който оспорва
жалбата и моли решението на СГС да бъде потвърдено като правилно и съобразено с
последните съдебни решения, постановени по сходни правни спорове.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл е тълкуването на закона направено от ВКС с ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г на
ОСГТК –т.1.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо . Като краен резултат, първоинстанционното решение е правилно и не
страда от пороците, посочени във въззивната жалба.
Фактическата обстановка по делото е правилно установена от СГС и въззивният
състав на осн. чл. 272 от ГПК препраща към тази част от мотивите на
първоинстанционното решение, като обосновка на собствения си акт.
По делото не се спори между страните пред настоящата инстанция, видно от
развитите въззивни оплаквания , че ищецът Е. А. е пострадал от политиката на
насилствена асимилация, провеждана в Народна Република България през 80-те
години на ХХ век .
Не е спорно и обстоятелството, че през 1985г ищецът е бил въдворен в ТВО-
белене за период от около 6 месеца и през 1989г ищецът и семейството му са били
2
принудени, вследствие на продължаващите репресии предприети срещу тях от
властите в страната, да напуснат България и да се установят да живеят в Турция.
Няма спор и относно обстоятелството, че на 31.01.1991г с постановление на
прокурор при Прокуратурата на въоръжените сими е образувано сл.д. № 1/1991г,
преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г на ВОП-София , а след това и в ДП № II-
048/1999г на ВОП-София за разследване на извършените през време на т.н.
Възродителен процес предстъпления.
Установява се, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984
г. до 1988г, при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с
други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, вследствие
и по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че
през периода от 1984 г до 1988 г, при условията на продължавано престъпление,
обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация
на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в
страната, включваща принудителна смяна на имената на българските
мюсюлмани,както и чрез принудително затваряне в лагери на остров Белене,
принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с
промяната.Установява се, че на 20.07.1993 г и на 19.12.1997 г са внасяни обвинителни
актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни
производства са прекратявани през 1994 г и съответно през 1998 г - поради допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на
Прокуратурата за отстраняването им, като с второто връщане е констатирано
неизпълнение на дадените с първото връщане указания. През 1999 г и през 2002 г
производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани
свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. В хода на наказателното
производство в период от три години от 2001 г до 2004 г са установени общо 446
пострадали лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо
312 души. Междувременно обвиняемите са починали и производството по отношение
на тях е било прекратено, като няма данни последното прекратяване да е съобщено на
всички пострадали и да е стабилизирано.
Установява се, че ищецът е имал активно поведение в досъдебното поризводство,
като е изисквал да участва като пострадал, подавал е молби и искания.
Не се спори, че има уважени от СГС молби за определяне на срок на
прокуратурата за приключване на наказателното дело, като определенията на съда не
са съобразявани.
С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г е осъдена
асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо
3
мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. "Възродителен
процес".
Останалите събрани доказателства по делото са неотносими към спора предмет
на делото.
Предявен е иск по чл.2б от ЗОДОВ- за заплащане на обезщетение за вреди,
причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен
срок
Съдебният състав приема,че искът по чл. 2б от ЗОДОВ за процесуално допустим
– по аргумент за противното не е необходимо да е изчерпана административната
процедура по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ , за да бъде допустим за разглеждане настоящия
иск, търсещ обезщетение за вреди от бавно правосъдие по висящ спор, тъй като няма
данни прекратяването на досъдебното производство да е съобщено на пострадалите и
постановеният акт да е стабилизиран.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че искът е
недопустим за периода преди влизане в сила на нормата на чл. 2б от
ЗОДОВ /15.12.2012 г. /. Влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ не определя
допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането на иска тази разпоредба
на ЗОДОВ е била в действаща и уреждаща обществени отношения. Следва да се
посочи, че за периода на търпените неимуществени вреди преди 15.12.2012 г., ищецът
може да се позове директно на чл. 6, § 1 от Конвенцията, към която норма препраща
чл.2б от ЗОДОВ и във връзка с която разпоредба от Конвенцията чл.2б от ЗОДОВ е
създаден като вътрешно правен механизъм за обезщетяване на вреди на граждани.
В националното и европейското законодателство няма определение за „разумен
срок“. Съгласно чл.2б от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, като за определяне дали е
нарушено изискването за решаване на дело в разумен срок съдът следва да вземе
предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа
и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
Посочените в чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ обстоятелства, относими към извода имали
допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС са общовалидни , извлечени от
практиката на ЕСПЧ, като тяхното изброяване в закона не изключва преценката и на
други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния
случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в
практиката на ЕСПЧ критерии- в този смисъл решение № 50280/2023 по гр.д. №
4210/2021г на ВКС. При определяне на размера на обезщетението съдът следва да
4
съобрази установените от националното право правила, в конкретния случай
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
При тълкуването на разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл.6, пар.1 от
КЗПЧОС се приема, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и
задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него
има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
В постановената практика по сходни казуси- на лица, пострадали от
Възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие-
продължителността на производството по сл.д. № 1/1991г и преобразуваните от него
дела- ВКС константно приема, че тези лица имат правата на пострадали от
престъплението, предмет на разглеждане по сл.д. №1/1991г, тъй като висящото
наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права,
чийто титуляр е именно пострадарлия/жертвата/ на престъплението. С решение №6/22
по гр.д. № 1555/2021г и решение № 60265/2021г по гр.д. № 1701/2021г и двете на 4-то
ГО на ВКС еднозначно се приема, че при преценката дали едно наказателно
производство, непреминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по
смисъла на КЗПЧОС , понятието „при определяне на неговите граждански права и
задължения” обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат от
производството, включително и лицето пострадало от престъплението, каквото лице
може да има качество и на частен обвинител, дори и при отсъствие на искане за
парично обезщетение.
С оглед така установената практика по сходни казуси и за да се гарантира
предвидимост на правосъдието съдебният състав следва да приеме, че ищецът, като
жертва на Възродителния процес и провежданата асимилационна политика в НРБ през
80 години на миналия век има правата на лице, при определяне на чиито граждански
права , зависещи от производството по сл.д. №1/1991г и преобразуваните от него
дела, което има право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на
разумните срокове- на съответно обезщетение за претърпените вреди. С оглед това
материалноправната легитимация на ищецът е установена по делото.
По делото няма спор, че ответникът Прокуратурата на РБ е материалноправно
легитимирания орган, чрез който държавата , при разглежданата хипотеза , следва да
отговаря за вреди от бавно правосъдие.
По делото се установява,че сл.д. №1/1991г и делата, в които е преобразувано, е
висящо от 1991г до настоящия момент. Считано към момента на подаване на ИМ-
09.02.2024г делото е висящо 33 години, като се намира все още в стадии на досъдебно
производство. Видно от гореизложеното във връзка със сл.д. № 1/1991г, фактите,
обосноваващи обвиненията са многобройни, обвиняемите първоначално са били
5
петима, което е основание да се приеме, че са били необходими по-голям брой
процесуално следствени действия. Установява се, че по делото са събирани
доказателства от чужбина. Показателно за ритмичността на проведеното разследване е,
че в период от три години от 2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадали
лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312 души,
като останалите няма данни след това да са разпитани в годините преди или след това.
Независимо от сложността на доказване на повдигнатите обвинения и множеството
обвиняеми и пострадали лица нищо не може да оправдае висящност на дело в
досъдебно производство за период от повече от 30 години. Напротив , установява се
не добра организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-
следствени действия кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото . От друга
страна не се установява ищецът да има действия , забавящи разследването и
производството по сл.д. № 1/1991г и делата, в които е преобразувано.
Изложеното обосновава извод, че Прокуратурата и разследващите органи, които
тя ръководи, не са извършили законосъобразно и пълно разследването , не са
упражнили законосъобразно и своевремнно своите правомощия, така че да се
постигне пълно установяване на фактите, относими към състава на повдигнатите
обвинения . Не са създали необходимата организация, дори и след указания на съда, да
приключат в разумни срокове разследването. Действително няма легално определение
на това, какво е разумен срок за приключване на едно дело. Но няма как висящност
над 30 години на досъдебна фаза да е в рамките на разумния срок, независимо от
фактическата и правната сложност на самото производство. Недопустимо е
продължителността на едно производства да надвърля с много години срока на
абсолютната давност , предвидена по закон за разследване на това престъпление.
Ето защо, според настоящия съдебен състав, по делото се установява, че
наказателното производство, от което зависят граждански права на настоящия ищец, в
неговата досъдебна фаза е продължило период, надвишаващ разумния срок за
приключване на наказателно дело, което е основание ищецът да получи обезщетение
за претърпените от него вреди на заявеното по делото основание.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди
Съгласно трайната практика на ВКС – например решения №№ 184/2015г по гр.д.
№ 7127/2014г , 138/2013г по гр.д. № 637/2012г , реш. № 48/2016г по гр.д. №
3537/2015г, решение по гр.д. № 4210/2021г всички на ІV ГО на ВКС, при
претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от
действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането
на съответното благо /засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство,
свобода / и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този
вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на
6
пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с
установеното правонарушение. В този случай практиката приема, че искът за
ангажиране на отговорността на държавата е доказан в своето основание и съдът , с
оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, следва да определи размера на дължимото се
справедливо обезщетение за претърпените вреди. В тежест на ищеца е да установи ,
ако твърди настъпването на такива, претърпените вреди над обичайните размери за
ситуацията.
Според съдебната практика- на съдилищата в България и на ЕСПЧ- постановена
при сезиране на осн. чл.6,пар.1 от КЗПЧОС , съществува оборима презумпция за
това,че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди,
поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които
е нормално да се търпят от лице , засегнато от бавно правосъдие.
С разпоредбата на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС и изискването за разглеждане на
делата в разумни срокове се цели съхраняване на доверието на обществото в
правораздавателната система, както и своевременно постигане на чувство за възмездие
и справедливост за страните в производството. Следователно бавното правосъдие е
нормално да предизвика притеснения и безпокойсотво за развитието на делото, за
неговото справедливо приключване, да накърни чувството за справедливос, доверието
в държавата и нейните правораздавателни институции, като следва да се посочи, че
продължителност като на разследването по сл.д.№ 1/1991г и производните му вече
представлява не просто бавно правосъдие , а отказ от такова. Това допълнително
засяга пострадалите от престъплението, предмет на разследване по сл.д. № 1/1991г,
тъй като предприетите спрямо тях по време на асимилацията действия от държавата са
разрушили и променили животи на цяла една етническа група. Надеждата за възмездие
и справедливост, която първоначално със сигурност е съществувала за жертвите на
Възродителния процес при започването на разследването по сл.д. № 1/1991г,
постепенно е угаснала и е заместена от разочарование, чувство на отчаяние и
безнадеждност, поради невъзможността за морално възмездяване на преживените
репресии на ищеца. Ищецът, който към момента на образуване на сл.д. № 1/1991г е
бил на 37 години, към настоящият момент е на 70 години нормално страда от
загубената надежда за получаване на справедливост и поне морално удовлетворение .
Така възприетите като обичайни вреди за лица, пострадали от бавно правосъдие са
претърпени логично и от ищеца .
Съдебният състав приема, че по делото се установяват вреди, претърпени от
ищеца в обем и интензитет по-висок от обичайните вреди, претърпявани при бавно
правосъдие.
Такива вреди са претърпени от не просто неразумния , продължителен срок на
висящност на досъдебното производство, но и продължителността му много над срока
7
на изтичане на абсолютната давност за разследване на деяния за които са повдигнати
обвинения. Активността на ищеца, упражнил правата си по чл.368 и сл. от НПК ,
отказът на ответника да изпълни дадените му задължителни указания при връщането
на делата от съда и съдебните определния по ускоряване на производството по ДП II-
048/1999г допълнително подронват вярата на ищеца в българското правосъдие. Като
обстоятелство , засягащо особено силно законните права на ищеца следва да се отчете
продължителната и силна репресия, упражнявана върху него с оглед провеждане на
асимилационната политика през 1985-1989г- изолирането му на остров Белене,
продължаващите проверки след връщането у дома му, в крайна сметка довели до
изселването му извън границите на страната. Като обстоятелство, навеждащо на извод
за необходимост от завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът
съобразява значението, което делото има за ищеца. ЕСПЧ в своята практика приема,
че дела с особено значим интерес, които следва да се разглеждат с приоритет, са тези,
свързани с основни права и свободи та гражданите или засягащи правата на деца и
хора в неравностойно положение - трудови спорове, дела за пенсии; дела за
осиновяване; дела за упражняване на родителски права или за лични контакти с деца,
за насилие от страна на полицията или за незаконно задържане; дела, засягащи
гражданско състояние; наказателни дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с
мярка за неотклонение „задържане под стража“; и т.н. Изброяването не е изчерпателно
и доколкото процесното досъдебно производство е имало за предмет разследване на
засягането на основни права и свободи на човека/право на име, на самоопределяне, на
свободно придвижване/ начина, по който се е отразило това разследване на личността
и живота на ищеца е определящ и следва да се приеме, че досъдебното производство е
било от особена важност на страната. Начинът, по който е протекло разследването,
доколкото са били засегнати основани права и свободи на ищеца, е от определящо
значение за неговата възможност нормално да продължи своя живот , като се
възстанови от претърпените репресии, от която възможност ищецът е бил лишен.
Следва да се отбележи ,че съобразно възприетото и по решение №6/22 по гр.д. №
1555/2021г и решение № 60265/2021г по гр.д. № 1701/2021г и двете на 4-то ГО на ВКС
в рамките на производството по чл.2б от ЗОДОВ не могат да се присъждат вреди от
самото престъпление- засягане на чест и достойнство, страх, стрес, унижение от
асимилационната политика на държавата, репресиите и т.н. Процесни са вредите само
от забавеното правосъдие, на което е жертва ищеца.
На следващо място при определянето на размера на дължимото се обезщетение
на ищеца следва да се съобрази и заявеното от българското общество и държава
отрицание на идеята и провеждането на на т. нар. Възродителен процес, както и
предприетата по негово време репресия срещу български граждани., изразени в
Решение на парламентарна комисия за политическа и гражданска реабилитация на
неоснователно лишените от свобода във връзка с насилствената промяна на имената на
8
част от българските граждани/ 1990г/ , както и с Декларацията на 41-то Народно
събрание от 11.01.2012 г осъждане на асимилационната политика по време на т. нар.
"Възродителен процес", както и приемане на специален закон - Закона за политическа
и гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен
ред за получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии,
извършени от представители на наложения комунистически режим в Република
България. Тези актове на морална подкрепа и израз на съжаление за провежданата
политика на българската държава показват съпричасност на цялото общество към
преживяното от пострадалите от Възродителния процес. Независимо от хода на
досъдебното производство обществото дава своята подкрепа на пострадалите от
възродителния процес и осъжда провежданата насилствена, асимилационна политике
на държавата спрямо български граждани.
С оглед изложеното съдът приема, че по делото презумптивно са установени
вреди, претърпени от ищеца от бавното правосъдие, в обичаен размер и интензитет,
както и вреди над обичайните, който съдът приема, че са установени като претърпени
от ищеца.
С оглед изложените мотиви и възприетите неимуществени вреди, претърпени от
ищеца от неразумната продължителност на производството по сл.д. № 1/1991г и
другите относими към размера на обезщетението обстоятелства и на основание чл.52
ЗЗД съдът намира,че следва да се обезщетят от държавата със сумата от 30 000.00лв.
С така посоченото обезщетение се репарират в относително пълен размер
причинените на ищеца неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане
и решаване на делото в разумен срок . За посочената сума от 30000лв исковата
претенция следва да бъде уважена като справедлив размер на доказаните претърпени
от ищеца неимуществени вреди. В този смисъл са постановени и множество решения
по сходни казуси – решение № 50280/2023г по гр.д. № 4210/2021г , решение №
50062/2024г по гр.д. № 1080/2022г , решение № 283/2024г по гр.д. № 1838/2023г и др.
, всички на ВКС, ГО.
Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат. Постановено първоинстанционно
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
Страните не претендират разноски по делото.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5124 от 11.09.2024г, постановено по гр.д. №
9
1643/2024г по описа на Софийски градски съд, ГО, 20 състав , изцяло.
Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните , на осн чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10