РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И
Е
№ 1974
гр. Пловдив, 09.11.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, XII състав, в публично заседание на единадесети октомври през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Б.К. и участието
на прокурора КАЛОЯН ДИМИТРОВ, като
разгледа докладваното от председателя ТАТЯНА
ПЕТРОВА административно дело № 138
по описа за 2022 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищцата В.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника си адвокат Т.Б., иска ответникът НОИ гр. София да бъде
осъден да й заплати обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди в размер на 1391,84 лв., представляващи законната лихва по чл. 86 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/ върху неоснователно неизплатена пенсия за
периода от 14.01.2018 г. до 15.01.2021 г. – датата на изплащането
на главницата за забавеното изпълнение на парично задължение.
Ответникът – Национален осигурителен институт чрез процесуален представител
оспорва исковата претенция по основание, но не и по размер (изрично изявление в тази насока е направено в проведеното по делото
съдебно заседание на 01.03.2022 г.), с искане същата
да бъде отхвърлена. Съображения в тази насока са изложени както в отговора на
исковата молба, така и в депозирано по делото становище с вх. № 18879/14.10.2022
г. по описа на съда. Претендира присъждане на съответното юрисконсултско
възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата
адвокатско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност
и недоказаност на претенцията, както и прекомерност на претендираното от ищцата
адвокатско възнаграждение.
Пловдивският административен съд, след като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и доводите на
страните, намира за установено следното:
По делото няма спор от фактическа страна.
Със заявление вх. № 2113-15-1322/10.04.2018 г. по
описа на ТП на НОИ – Пловдив (л. 23 по
делото) Д. е направила искане за
отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1-2 от КСО. След анализ на представените със заявлението писмени доказателства и
допълнително извършена проверка, на лицето е зачетен осигурителен стаж, положен
за времето от 01.08.1974 г. до 09.04.2018 г. както следва:
- осигурителен стаж от втора категория труд 01 г.
05 м. 05 дни за периода от 01.08.1974 г. до 06.01.1976 г. при осигурител „ВМЗ“
ЕАД гр. Сопот на длъжност „бояджийка при работа с органични разтворители“ и
- осигурителен стаж от трета категория труд 26 г.
01 м. 21 дни.
На основание чл. 104 от КСО общият осигурителен
стаж, превърнат към трета категория труд, е установен в размер на 27 г. 11 м.
05 дни.
С Разпореждане № ********** Протокол № 2140-15-573
от 09.08.2018 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ –
Пловдив (л. 52 по делото) на Д. е отказано отпускане на лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст (ОСВ) по условията на чл. 696, ал. 2 от КСО, тъй
като не е изпълнено условието за наличие на 15 години осигурителен стаж при
условията на втора категория труд. Осигурителният стаж за периода от 01.09.1977
г. до 30.09.1994 г., положен в ДСО „Редки метали“ Момино е зачетен от трета
категория труд, тъй като е прието, че няма достатъчно категорични данни трудът
да е положен при специфичните условия на т. 61а от ПКТП /отм./, а именно: постоянно
и непрекъснато в обсега на йонизиращи лъчения при осъществяваната дейност като
„работник кухня“ и „калкулант“.
Посоченото разпореждане е обжалвано от ищцата като
с Решение № 2153-15-186/27.09.2018 г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив (л. 56 - 57 по делото), жалбата й е оставена без уважение. За да стори това, решаващият орган изцяло е
възприел мотивите на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ –
Пловдив.
Недоволна от така постановения резултат, Д. е оспорила
решението на Директора на ТП на НОИ – Пловдив пред Административен съд -
Пловдив, по повод на което е образувано адм. дело № 3084/2018 г. по описа на съда.
Последното е приключило с постановяване на Решение № 315 от 05.02.2020 г. (л. 73 - 79 по делото), с което Решение № 2153-15-186/27.09.2018 г. на
Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № № **********
Протокол № 2140-15-573/09.08.2018 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване
в ТП на НОИ – Пловдив са отменени, а административната преписка е изпратена на длъжностното
лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО при ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по
заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст вх. №
2113-15-1322/10.04.2018 г. по описа на ТП на НОИ – Пловдив, подадено от В.Г.Д.,
при съблюдаване на дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на
закона. За да стори това съдът е приел, че положеният от Д. труд на длъжност
„касиер-калкулатор“, „работник кухня“, „калкулатор“, „домакин и калкулатор“,
„р-л кухня и калкулатор“ през периода от 03.03.1976 г. до 17.08.1977 г. и от
01.09.1977 г. до 30.09.1994 г. при осигурител СО „Редки метали“ („ТРАКИЯ – РМ“
ЕООД), следва да бъде зачетен като такъв от втора категория по т. 61а от ПКТП
/отм./.
Решението на административния съд е обжалвано от Директора
на ТП на НОИ - Пловдив пред Върховния административен съд на Република България,
който с Решение № 12136/30.09.2020 г., постановено по адм. дело № 6250/2020 г.
по описа на ВАС (л. 80 - 82 по делото) е потвърдил същото.
В изпълнение на влязлото в сила съдебно решение, Ръководителят
на „ПО“ в ТП на НОИ - Пловдив е издал Разпореждане № ********** /№ 15/ протокол
№ N01487/14.12.2020 г. (л. 103 по делото), с което на
Д. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст пожизнено по
чл. 69б, ал. 2 от КСО, считано от 14.02.2018
г. - датата, на която се окръгля
сбор 94 от навършена от същата възраст (61 г. 09 м. и 06 дни) и придобит осигурителен стаж (общ осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд – 32 г. 04 м. и
21 дни). За да стори това,
административният орган е зачел осигурителен стаж от втора категория труд по т.
61а от ПКТП /отм./ за периодите, както следва: от 03.03.1976 г. до 17.08.1977
г. – 01 г. 05 м. 14 дни на длъжност касиер калкулант“, положен в СО „Редки
метали“; от 01.09.1977 г. до 30.09.1994 г. – 17 г. 00 м. 00 дни на длъжност
„работник кухня“, положен в СО „Редки метали“.
Разпореждането е връчено на Д. лично на 01.02.2021
г. (л. 106 - гръб по делото) и не е оспорено в определения съгласно чл. 117,
ал. 2 от КСО едномесечен срок, поради което е влязло в законна сила.
Въз основа на това разпореждане
(№ **********
/№ 15/ протокол № N01487/14.12.2020 г. на Ръководителя на пенсионното
осигуряване в ТП на НОИ-Пловдив), на ищцата е изплатена лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст за периода от 14.02.2018 г. до 31.01.2021 г. в общ
размер на 10 373,49 лв. (върху
който се претендира законната лихва за периода от 14.02.2018 г. до 15.01.2021 г. като обезщетение за претърпени от ищцата
имуществени вреди). Сумата е
изплатена с ведомост № 010103 от 08.01.2021 г. чрез банков превод по
декларирана от Д. банкова сметка ***.01.2021
г. (л. 22 по делото).
След анализ на така изложените фактически обстоятелства,
съдът съобрази следното от правна страна:
Съгласно
чл. 203 от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за
имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража. Чл. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за
вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени
за нищожни подзаконови нормативни актове, като исковете се разглеждат по реда,
установен в Административнопроцесуалния кодекс, а местната подсъдност се
определя по чл. 7, ал. 1.
За да
възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на
няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: 1. незаконосъобразен
акт (отменен по съответния ред), действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнение на
административна дейност; 2. вреда от такъв административен акт, действие или
бездействие; 3. причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт,
действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който
и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира
отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Условие
за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 от АПК) е административният акт да бъде
отменен по съответния ред. В този смисъл предявената от ищцата искова претенция
се явява допустима, доколкото няма спор (макар с
исковата молба да не се навеждат изрични твърдения, че вредите са произлезли от
отменения като незаконосъобразен административен акт, на практика се
претендират именно такива), че Решение № 2153-15-186/27.09.2018 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и
потвърденото с него Разпореждане № ********** Протокол № 2140-15-573/09.08.2018
г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Пловдив са отменени
с влязло в сила (на 30.09.2020 г.) Решение
№ 315 от 05.02.2020 г. по адм. дело № 3084/2018 г. по описа на Административен
съд - Пловдив. При това положение следва да се приеме, че е налице първият елемент от
фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за
противоправно поведение от страна на НОИ, изразяващо се в издаването на
незаконосъобразни административни актове.
В конкретния случай от събраните по делото доказателства
се доказа наличието и на останалите, предвидени в закона, материални
предпоставки.
Имуществените вреди по принцип представляват
претърпяна загуба и/или пропусната полза. За да е налице претърпяна загуба, е
необходимо нещо да съществува в патримониума на ищеца и в резултат на
незаконосъобразен акт, действие или бездействие да се е стигнало до неговата
липса, погиване, увреждане, т.е. до намаляване на имущественото състояние, до
обедняване с нещо. Пропусната полза пък, каквато се претендира в настоящото
съдебно производство от ищцата, в доктрината и съдебната практика се дефинира
като неосъществено увеличаване на имуществото, макар да са съществували всички
изгледи за това, а като резултат от деянието, ищецът е бил лишен от сигурна
облага. Пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда. Това
предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно
увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за
закономерно настъпване на увеличението (в този смисъл е и тълкувателно решение
№ 3/12.12.2012 г. на ВКС по т. дело № 3/2012 г.).
В Кодекса за социално осигуряване липсва законова
разпоредба, въз основа на която административният орган да изплати лихва за
забавено плащане на парично задължение в хипотеза като процесната.
Следователно, тъй като законната лихва за забавено плащане на процесното
паричното задължение не подлежи на присъждане в рамките на административното
производство, за ищцата не съществува друг правен способ да претендира същата,
освен по исков ред. В случая претенцията за лихви за забава се основава на
разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД. Според тази разпоредба, при неизпълнение на
парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата, като за действително претърпените вреди в по-висок размер
може да иска обезщетение съобразно общите правила. Законната лихва по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при
неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната (мораторна) лихва по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение
– при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение възниква не от
договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора за извършената
от него работа, а само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение за
вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата.
Законна лихва за забавено изпълнение на парично задължение се дължи на
кредитора във всички случаи на забава, поради което и не съществуват пречки да
се предяви отделно искане за присъждане на лихви (Така Решение № 111 от
27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 296/2009 г., I т. о., ТК).
Следва да се посочи, че в настоящия казус не се касае за лихва върху
обезщетение за вреди, която се дължи от момента на отмяната на административния
акт, а за самото обезщетение, което в конкретния случай представлява законната
лихва по чл. 86 от ЗЗД. Доколкото вредите - пропуснати ползи, поради
неизпълнение на парично задължение, са настъпили от административна дейност, а както
вече бе казано, липсва друг ред за защита, законната лихва по чл. 86 от ЗЗД
следва да бъде присъдена на основание чл. 1 от ЗОДОВ от момента на изпадане в
забава.
Няма съмнение и спор, че в случая за ищцата е
настъпила претендираната имуществена вреда, дължаща се на нереализирано сигурно
увеличение на нейното имущество, от момента на издаване на обсъжданите
незаконосъобразни актове, която вреда е следствие на нереализирано сигурно
увеличение на имуществото и представлява законната лихва за забавеното плащане
на паричното задължение (несвоевременно получаване на лична
пенсия за осигурителен стаж и възраст). Вредата е в размер на законната лихва, която се изчислява от деня на
забавата до датата на окончателното издължаване. Т.е. налице е и вторият
елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
В случая ищцата не би претърпяла посочената вреда,
ако при осъществяване на своята административна дейност, длъжностните лица бяха
съобразили материалния и процесуалния закон при издаването на отменените по
съответния ред административни актове. Следователно, налице е и пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните актове и настъпилата
за лицето вреда, поради което ответникът следва да заплати на ищцата
обезщетение за тази причинена й имуществена вреда.
Каза се, вредата (в размер на законната лихва), следва
да се изчисли от деня на забавата до датата на окончателното издължаване. В
настоящия случай, тази вреда възлиза на 1391,84 лв. за периода от 14.02.2018 г. до 15.01.2021 г. Както вече се посочи по-горе, между страните не се формира спор относно размера и
периода на дължимостта на лихвите, в каквато насока от страна на ответника бе
направено изрично изявление в проведеното по делото съдебно заседание на 01.03.2022
г.
При това положение, претенцията спрямо ответника
следва да се уважи, като на база изводите по-горе, следва да се присъди
обезщетение за имуществени вреди в размер на 1391,84 лева, в резултат на отмяната по съдебен ред на Решение №
2153-15-186/27.09.2018 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с
него Разпореждане № ********** Протокол № 2140-15-573/09.08.2018 г. на
Ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Пловдив, представляващи
законната лихва по чл. 86 от ЗЗД за периода от 14.02.2018 г. до 15.01.2021 г. –
датата, на която е извършено плащането на отпуснатата впоследствие пенсия на ищцата
въз основа на Разпореждане № ********** /№ 15/ протокол № N01487/14.12.2020 г. на
Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ - Пловдив, постановено във връзка с влязлото в
сила съдебно решение.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищцата
следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски, които се
констатираха в размер на 360 лева - заплатените държавна такса (10 лв.) и
адвокатско възнаграждение (350 лв.).
Във връзка с наведените възражения за прекомерност
на адвокатското възнаграждение е необходимо да се съобрази следното:
В случая производството е с материален интерес в
размер на 1391,84 лв., при което минималният размер на адвокатското
възнаграждение, съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция), е
327,43 лв., като предвид фактическата и правна сложност на делото, съдът
намира, че заплатеният и претендиран от ищцата адвокатски хонорар в размер на 350
лева, не е прекомерен.
Така мотивиран, Пловдивският административен съд, ХІІ
състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Национален осигурителен институт – гр. София да заплати на В.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 1391,84 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от нея имуществени
вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Решение № 2153-15-186/27.09.2018 г. на Директора на
ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № № ********** Протокол
№ 2140-15-573/09.08.2018 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на
НОИ – Пловдив, представляващи законната лихва по чл. 86 от ЗЗД върху
неоснователно неизплатена пенсия за периода от 14.02.2018 г. до 15.01.2021
г. – датата на изплащането й.
ОСЪЖДА Национален осигурителен институт – гр. София да заплати на В.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 360 лв., представляваща направените по делото разноски за
заплащане на държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: