Производството е по гл.ХХІ от НПК.
С присъда № 12, постановена на 02.02.2018г. по НЧХД № 1586/2017г. Районен съд - Русе, признал
подсъдимия А.Т.К., за невинен в това, че на 04.05.2017г. в Русе, в качеството
си на длъжностно лице, при и по повод изпълнение на службата си - младши автоконтрольор
при Сектор Пътна полиция при ОД на МВР - Русе, осъществявайки
контролно-пропускателен режим в сградата на Сектор Пътна полиция, казал публично
нещо унизително за честта и достойнството на Р. К.К. в негово присъствие: „**********”,
поради което и на основание чл. 304 от НПК, го оправдал изцяло за обвинението
по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1 т.1 и т.4 от НК.
Със същата присъда Районен съд - Русе,
отхвърлил като неоснователен и недоказан гражданския иск на стойност 10000
лв., предявен от тъжителя Р.К. срещу подсъдимия А.К., имащ за предмет обезщетение
за причинени неимуществени вреди.
С оглед така постановената присъда,
тъжителят Р.К. бил осъден да заплати на подсъдимия и направените съдебни разноски
в размер 1100 лв.
Недоволен от присъдата останал адв.В.В.,***,
упълномощен повереник на тъжителя Р.К., който я обжалва с молба да бъде
отменена и постановена друга, с която подсъдимият бъде признат за виновен по
чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1 т.1 и т.4 от НК. Моли гражданският иск да бъде
уважен изцяло. Алтернативно поддържа искане за отмяна на обжалваната присъда и
връщане делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. В постъпилото
допълнение към въззивната жалба, отказът на първостепенният съд да уважи направените
от тъжителя доказателствени искания е интерпретиран като съществено нарушение
на процесуалните правила.
В срока по чл.322 от НПК е постъпило
възражение от адв.В. В. ***, упълномощен защитник на подсъдимия А.К. против
въззивната жалба. В него се твърди, че жалбата е неоснователна, като защитникът
предлага присъдата да бъде потвърдена изцяло.
В съдебно заседание на въззивната
инстанция, тъжителят Р.К. и повереникът му поддържат жалбата на посочените в нея
основания.
Ответникът по жалбата, подсъдимият А.К.
и неговият защитник, считат същата за неоснователна и предлагат присъдата да се
потвърди като обоснована и законосъобразна.
Съдът, след проверка на присъдата по основанията, посочени
в жалбата и изцяло служебно на основание чл.314 ал.1 от НПК, констатира:
Въззивната жалба е подадена от правно легитимиран съгласно
чл.318 ал.1 от НПК, субект, в срока по чл.319 ал.1 от НПК, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна.
Първоинстанционният съд е събрал част от поисканите доказателства
и приел за установени следните фактически положения:
Подсъдимият А.К. работи
като младши автоконтрольор в ОД на МВР - Русе, Сектор Пътна полиция. Познава се
с тъжителя, който дълго време бил началник на сектор пътна полиция.
На 04.05.2017г., когато тъжителят Р.К. вече бил напуснал длъжността,
посетил сграда по повод съгласуване на проект за въвеждане на временна
организация на движението по повод на предстоящо спортно мероприятие. Около 16
часа, когато напускал сградата, в дежурната стая на първия етаж на смяна бил
подсъдимият. Преминавайки край прозореца на дежурната стая, тъжителят му пожелал
приятен ден, на което той отговорил с репликите: „******.”. Тези думи били
чути и възприети от свидетелите С. Д., П. Р., В. Т. и Ц. Х., които по същото време
се намирали наблизо по лична работа. Тъжителят Р.К. напуснал сградата и преминавайки
от външната страна, през прозореца на дежурната стая отново си разменил
реплики с подсъдимия, като съдържанието на разговора им не станало достояние
на трети лица.
В следващите дни тъжителят
подал сигнал в ОД на МВР - Русе срещу подсъдимия, като инициирал проверка и
образуване на дисциплинарно производство срещу него, което било прекратено.
Описанието на приетите за доказани фактически положения продължава
в мотивите с преразказ на част от доказателствата, като съдът не посочил дали
приема за доказани претендираните в тъжбата неимуществени вреди.
От тези фактически положения, съдът достигнал правния извод,
че престъплението не е доказано. Всички разпитани свидетели установявали само,
че подсъдимият казал на тъжителя „*****”. Поисканите от защитата аудио и
видеозаписи от дежурната стая в Сектор Пътна полиция, съдът счел за „незаконни”,
защото не били установени нормативни основания, въз основа на които с индивидуален
акт да е разпоредено аудиозаписване на служителите. Самите те не били надлежно
уведомени с оглед гарантиране на конституционните им права. Освен това записите
трябвало да се съхраняват за срок от тридесет дни и към момента на образуване
на делото би следвало да са унищожени. При липсата на нормативно установена
система за съхранението им не можела да се гарантира тяхната автентичност.
След като приел, че обвинението не е доказано, първоинстанционният
съд отхвърлил и гражданския иск. Според мотивите, единствените доказателства,
имащи отношение към него били показанията на свид.Н. К., която не била
очевидец, а описанието й за последиците от инцидента било непоследователно и
неубедително.
Становището в мотивите относно законосъобразността на изготвените
и приети от настоящата инстанция аудио и видеозаписи е неправилно. Като приел,
че същите са незаконосъобразни, първостепенният съд, пропуснал да посочи,
конкретната законова разпоредба, която е нарушена. Такава не се установява и
от настоящия състав, но по-същественото е, че този въпрос няма никакво отношение
към преценката за относимостта на поисканите доказателства. Въпреки известните
колебания в тази насока, ВКС отдавна е приел допустимостта на „случайните
записи” като веществени доказателства, когато съдържащите се в тях данни могат
да бъдат интерпретирани, дори за това да се налага използване на специални
знания. От обилната вече съдебна практика в тази насока, по сходен казус е било
образувано н.д.№ 393/2009г. на ВКС.Предмет на делото е записан с охранителни
камери инцидент в сградата на Министерството на отбраната. В постановеното решение
№ 390/2.10.2009г. се приема, че случайно създадените фотоснимки, диапозитиви,
кинозаписи, видеозаписи и пр., които отразяват или съдържат информация за
обстоятелства имат качеството на предмети, върху които има следи от
престъплението. Те представляват веществени доказателства по см. на чл.109
ал.1 от НПК и могат да се ползват, като евентуалните съмнения за достоверността
им може да се проверяват чрез различни процесуални способи, включително експертиза.
За прецизност трябва да се добави, че това становище вече се е наложило убедително
и в гражданския процес. Експлицитно в тази насока е решение № 136/11.04.2011г. на ВКС по гр.д.№
602/2010г.
Като преценява, че исканията на защитата за попълване на делото
с доказателства са относими, в хода на съдебно следствие пред въззивната
инстанция, допусна да бъде разпитан като свидетел Б. Т., прие като
доказателство заповед №
336з-475/07.03.2018г. на директора на ОД на МВР - Русе, ведно с цялата преписка
по дисциплинарно производство рег.№ 336р-11297/16.05.2018г., оптичен носител
DVD+R „ЕМТЕС”, с номер PSP328SB07142120 съдържащ седем 7 броя файлове, за
провека на което бе назначена основна и допълнителна съдебна видео и
фото-техническа експертиза, както и доказателства, установяващи влошено
здравословно състояние на подсъдимия.
Като извърши отново анализ на събраните доказателства,
заедно и поотделно, въззивният съд приема следните фактически положения:
Тъжителят и подсъдимия се познават като бивши колеги. Подсъдимият
А.К. и понастоящем заема длъжността младши автоконтрольор в ОД на МВР - Русе,
Сектор Пътна полиция, където тъжителят дълго време бил. Познава се с тъжителя,
който дълго време му бил началник.
На 04.05.2017г., подсъдимият бил дежурен на пропуска в сградата
на Сектор „Пътна полиция” в Русе. Стаята, в която изпълнявал задължения си
била непосредствено до входа на сградата на бул. „Липник”№ в Русе. Вратата й се отваряла към фоайе и
всеки посетител минавал покрай него. В същото помещение, зад лека преграда били
разположени гишета за административно обслужване на граждани, които чакали реда
си в него. В дежурната стая били явно монтирани видеокамера и микрофон, а във
фоайето само видеокамери.
След обяд на посочената дата при подсъдимия в дежурната стая
се явил бившият му началник - тъжителят Р.К.. Той поискал да съгласува с
настоящия началник на сектора проект за въвеждане на временна организация на
движението, във връзка с провеждано мероприятие и подсъдимият го допуснал в
административната част на сградата. След като приключил, в 16:17 часа,
напускайки сградата, тъжителят отново минал край дежурната стая, където подсъдимият
седял на бюрото си. През отворената врата, тъжителят му казал високо „***”. Това
пожелание предизвикало изблик на гняв у подсъдимия, който отговорил: „*****!”
Докато изричал последните думи, станал от бюрото си и затворил вратата. Тъй
като тъжителят не си тръгнал веднага, а останал известно време под прозореца на
дежурната стая, продължил: „*********”. Междувременно затворил и прозореца на дежурната
стая.
По това време във фоайето на сградата се намирали десетина
граждани. Един от тях, свид.В. Т. отишъл до дежурната стая и отворил вратата с
думите: „********”. След като отговорил с нова серия псувни към тъжителя, подсъдимият
излязъл да говори със свидетеля пред дежурната стая, извън обхвата на микрофона.
Анализирайки тези фактически положения, Окръжният съд
преценява, че авторството на подсъдимия А.К. е безспорно доказано. Заемайки
длъжността младши автоконтрольор в Сектор Пътна полиция при ОД на МВР - Русе,
той представлява длъжностно лице по см. на чл.93 т.1 от НК, тъй като изпълнява
служба в държавно учреждение, която не се изчерпва само с материално
изпълнение. На 04.05.2017г. като дежурен на пропуска, извършвал контрол спрямо
посетителите, което представлява част от служебните му задължения. В общуването
си с тъжителя, който се явил в качеството на посетител, без да е бил
предизвикан, той му отправил множество псувни, имащи по дефиниция обидно съдържание.
От значение за настоящата преценка са само думите: „****”, изречени към тъжителя
през отворената врата на дежурната стая.
Деянието си подсъдимият извършил публично. Освен тъжителя,
пред отворената врата на дежурната стая имало повече от десет души, които чули
изречените на висок глас псувни. Нещо повече, както се установява от думите на
свид.В. Т., фиксирани в звукозаписа, поне на част от тях известна била и
личността на пострадалия.
Съдът не приема доводите на защитата против приобщените като
веществено доказателство видео и аудиозаписи от охранителните камери в Сектор
Пътна полиция. Както вече стана реч, твърдението, за тяхната незаконност
остана немотивирано с посочване на конкретна противоречаща им нормативна
разпоредба. Никакво значение за изясняване предмета на делото няма и обстоятелството,
че в хода на настоящото производство служителите били уведомени срещу
подпис, че са записвани на работното си място. Няма отношение и обстоятелството,
че записите не са изтрити след изтичане на една година от събитието. Предположението,
че това е признак за последваща манипулация е основателно по принцип, но в
конкретния случай опровергано категорично от приетите технически експертизи.
Както вече стана реч, случайните записи са веществено доказателство, което ако
съдържа данни за извършено престъпление представлява веществено доказателство,
което може да бъде обект на експертно изследване. В случая, от заключенията на
вещото лице И.М. се установява съдържанието на разговорите, поведението на
участниците в тях и самоличността на страните по делото.
Самоличността на свид.В. Т. не е установена категорично по
експертен път, но от собствените му показания се установя, че именно той е
лицето отворило вратата на дежурната стая след инцидента. Съдът не кредитира
показанията ми относно съдържанието на разговора между подсъдимия и тъжителя, в
които пресъздал една силно редактирана версия на инцидента. Тази пестеливост,
характерна впрочем и за показанията на свидетелите С. Д. и П. Р. може да се
обясни с качеството им на „регистратори в КАТ”. С това благовидно наименование
се обозначава едно излишно, но с висок корупционен потенциал, звено в общуването
на пътна полиция с гражданите. Показателно в случая е, че дори в такъв напрегнат
за подсъдимия момент, свид.В. Т. сметнал за подходящо да поиска услуга „****”.
Съдът не приема и довода на защитата, в смисъл, че подсъдимият
е изрекъл обидните думи, но в затворено помещение и поради това, казаното не
било възприето от тъжителя. Като аргумент в тази насока се сочи, че по-късно, в
приемно време посетил кабинета на Директора на ОД на МВР и едва след като
прослушал там записите, разбрал какво е казано и съответно го включил в
съдържанието на тъжбата. От първоначалното заключение на съдебно-техническата
експертиза се вижда както отворената врата на дежурната стая, така и
местоположението на тъжителя и подсъдимия. Фиксиран е във времето и точният момент
на затваряне на вратата. Няма физическа причина казаното да не бъде възприето
от присъстващите пред дежурната стая. Макар да се е намирал много по-далеч от
тъжителя, очевидно го е чул и свид.В. Т., който според звукозаписа отворил
вратата минута по-късно. От думите му „****” и последващата оценка за тъжителя
като началник на Сектор пътна полиция, се установява, че не само е чул
отправените от подсъдимия реплики, но и обидния им характер.
Неотносимо е възражението на защитата, свързано с прекратяването
на проведеното против подсъдимия дисциплинарно производство рег.№
336р-11297/16.05.2018г. Като мотив за прекратяването е прието, че репликите са
изречени от подсъдимия, но не били станали достояние не само на тъжителя но и на
никой друг - извод категорично опроверган от съдържанието на видео и
звукозаписите.
Предвид
изложеното, Окръжният съд преценява, че авторството на подсъдимия А.К. е
доказано безспорно. На 04.05.2017г. в Русе, в качеството си на
длъжностно лице - младши автоконтрольор в Сектор Пътна полиция при ОД на МВР -
Русе, при и по повод изпълнение на службата си, публично казал в негово
присъствие нещо унизително за честта и достойнството на Р. К. К., а
именно: „*****”, с което осъществил обективните признаци на състава по чл.146
ал.1, вр. чл.148 ал.1 т.1 и т.4 пр.1 от
НК.
По отношение на останалите изрази,
които безспорно са изречени, не може да се установи категорично дали са чути от
тъжителя.
От субективна страна деянието е
извършено от подсъдимия А.К. виновно. При извършването му той бил пълнолетен и
вменяем, поради което можел да разбира свойството и значението на извършеното,
както и да ръководи постъпките си. Вината е представена под формата на пряк
умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 пр.2 от НК. Извършителят съзнавал наличието
на всички признаци на състава, като представите за тях формирали интелектуалния
момент на умисъла му. Наличен е и волевия момент, тъй като желаел настъпването
на обществено опасните последици.
Като преценява какво наказание да наложи на подсъдимия А.К. съдът
взе предвид, че за престъплението по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1 т.1 и т.4
пр.1 от НК, наказанието е глоба от три до десет хиляди лв. и обществено
порицание. Като смекчаващи вината обстоятелства съдът съобрази, че подсъдимият
е трудово ангажиран, семеен, с чисто съдебно минало. Като отегчаващо вината
обстоятелство взе предвид, че са налице едновременно два квалифициращи
признака, както и това, че има качеството на длъжностно лице, натоварено с
охрана на обществения ред и защита на гражданите от престъпления. При
значителен превес на смекчаващите вината обстоятелства съдът отмери наказание глоба
към минимума в размер 3500 лв. и обществено порицание, което да се изпълни,
чрез разгласяване съдържанието на настоящата присъда.
Извършеното от подсъдимия деяние,
съдържа обективните признаци на състава на непозволеното увреждане по см.на
чл.45 от ЗЗД. Те се изразяват в причинени на пострадалия болки и страдания,
резултат от нанесените публично обиди. Доколкото деянието е извършено виновно,
тези вреди следва да репарират според правилата на чл.52 от ЗЗД от подсъдимия А.К..
По справедливост, Окръжният съд преценява, че за възмездяване понесените в
резултат от престъплението вреди са необходими и достатъчни хиляда лв. До тази
стойност искът е доказан и основателен. Върху присъдения размер трябва да се
присъди и законната лихва, считано от датата на деликта.
Подсъдимият трябва да заплати направените от тъжителя съдебни
разноски и държавна такса върху уважения размер на гражданския иск.
Предвид
изложеното обжалваната присъда следва да се измени, като се отмени частично,
като подсъдимият А.К. бъде признат за виновен и осъден по чл.146 ал.1, вр.
чл.148 ал.1 т.1 и т.4 пр.1 от НК, както
и в частта, с която е отхвърлен гражданския иск до размера хиляда лв. В
останалата част, присъдата е правилна и следва да се потвърди.
Мотивиран така и на основание чл.336
ал.1 т.2 и чл.338 от НПК, съдът постанови присъдата си.
Председател:
Членове: 1.
2.