Присъда по дело №223/2018 на Окръжен съд - Русе

Номер на акта: 34
Дата: 27 септември 2018 г.
Съдия: Свилен Петров Сирманов
Дело: 20184500600223
Тип на делото: Въззивно наказателно дело от частен характер
Дата на образуване: 24 април 2018 г.

Съдържание на акта

ПРИСЪДА

.....................

гр...Русе, 27.09................2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

......................................Русенският.......окръжен съд.......................................................................наказателна......колегия в открито

заседание на..................двадесет и седми септември.................................................................................................................................................................................

две хиляди и петнадесета............година в състав:

Председател:.............Свилен Сирманов...................................................................

Членове:.......Петър Балков……………..........................................................................

.......Милена Пейчева............................................................................

при секретаря...............Маня Пейнова…………...............................................................................................................................и в присъствието на

прокурора.........................................................................................................................................................................................................като разгледа докладваното от

............................................................................съдията Сирманов...........................................................................................в.н.ч.х.дело 223 по описа

за....2018.....год., за да се произнесе, съобрази следното:..............................................................................................................................

ПРИСЪДИ:

ОТМЕНЯ присъда № 12 от 02.02.2018г., постановена от Ру­сен­­­ски рай­­онен съд по НЧХД № 1586/2017г., в частта, с която подсъдимият А.Т.К. е признат за невинен и оправдан за обвинението по по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1  т.1 и т.4 от НК, досежно думите: „……...”, в частта, с която е отхвърлен гражданския иск до размера 1000 лв. и досежно разноските и като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА подсъдимия А.Т.К., ро­ден на ***г***, български гражданин, с постоянен и на­стоящ адрес в с.гр., със средно образование, женен, неосъждан, работи, ЕГН ********** за

ВИНОВЕН в това, че на  04.05.2017г. в Русе, в качеството си на длъжностно лице – м. а. в С. П. п. при ОД на МВР - Русе, при и по повод изпълнение на службата си, публично казал в негово присъствие нещо унизително за честта и достойнството на Р.К.К. ЕГН **********: „….....”, поради  което и на основание чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1  т.1 и т.4 пр.1, вр.чл.54 от НК, го

ОСЪЖДА да заплати глоба в размер ТРИ ХИЛЯДИ и ПЕТСТОТИН лв., както и на ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ.

ОПРЕДЕЛЯ на основание чл.52 от НК, наказанието обществено порицание да се изпълни чрез обявяване съдържанието на присъдата пред колектива на С. П. п. при ОД на МВР – Р..

ОСЪЖДА подсъдимия А.Т.К., със снета по-горе самоличност, да заплати ХИЛЯДА лв. на Р.К.К. ЕГН **********, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.05.2017г.

ОСЪЖДА подсъдимия А.Т.К., със снета по-горе самоличност, да заплати на Р.К.К. сумата 1256,30 лв., представляващи съдебни разноски.

ОСЪЖДА подсъдимия А.Т.К., със снета по-горе самоличност, да заплати държавна такса върху уважената част от гражданския иск в размер 50 лв.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

Присъдата не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.

Съдържание на мотивите

Производството е по гл.ХХІ от НПК.

С присъда № 12, постановена на 02.02.2018г. по НЧХД № 1586/2017г. Районен съд - Русе, признал подсъдимия А.Т.К., за невинен в това, че на 04.05.2017г. в Русе, в качеството си на длъжностно лице, при и по повод изпълнение на службата си - младши ав­то­кон­тро­льор при Сектор Пътна полиция при ОД на МВР - Русе, осъще­ствя­вайки контролно-пропускателен режим в сградата на Сектор Пътна полиция, казал публично нещо унизително за честта и достойнството на Р. К.К. в негово присъствие: „**********”, поради което и на основание чл. 304 от НПК, го оправдал изцяло за обвинението по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1 т.1 и т.4 от НК.

Със същата присъда Районен съд - Русе, отхвърлил като не­основателен и недоказан гражданския иск на стойност 10000 лв., пред­явен от тъжителя Р.К. срещу подсъдимия А.К., имащ за предмет обезщетение за причинени неимуществени вреди.

С оглед така постановената присъда, тъжителят Р.К. бил осъден да заплати на подсъдимия и направените съдебни разноски в размер 1100 лв.

Недоволен от присъдата останал адв.В.В.,***, упълномощен повереник на тъжителя Р.К., който я обжалва с молба да бъде отменена и постановена друга, с която под­съдимият бъде признат за виновен по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1 т.1 и т.4 от НК. Мо­ли гражданският иск да бъде уважен изцяло. Алтернативно поддържа искане за отмяна на обжалваната присъда и връщане делото на пър­воинстанционния съд за ново разглеждане. В постъпилото допълнение към въззивната жалба, отказът на първостепенният съд да уважи направените от тъжителя доказателствени искания е интерпретиран като съществено нарушение на процесуалните правила.

В срока по чл.322 от НПК е постъпило възражение от адв.В. В. ***, упълномощен защитник на подсъдимия А.К. против въззивната жалба. В него се твърди, че жалбата е неоснователна, като за­щитникът предлага присъдата да бъде потвърдена изцяло.

В съдебно заседание на въззивната инстанция, тъжителят Р.К. и повереникът му поддържат жалбата на посочените в не­­я ос­но­вания.

Ответникът по жалбата, подсъдимият А.К. и неговият защитник, считат същата за неоснователна и предлагат присъдата да се потвърди като обоснована и законосъобразна.

Съдът, след про­вер­ка на присъдата по основанията, по­со­­­­­­че­­­­­­ни в жалбата и из­ця­ло слу­жеб­но на ос­но­ва­ние чл.314 ал.1 от НПК, кон­­­­­­­­­­­ста­­ти­ра:

Въззивната жалба е подадена от правно легитимиран съгласно чл.318 ал.1 от НПК, субект, в срока по чл.319 ал.1 от НПК, поради ко­ето е про­­це­су­ално допустима. Разгледана по същество, същата е частично ос­но­ва­­тел­на.

Първоинстанционният съд е събрал част от поисканите доказателства и приел за установени след­ните фак­тически положения:

 Подсъдимият А.К. работи като младши автоконтрольор в ОД на МВР - Русе, Сектор Пътна полиция. Познава се с тъжителя, кой­то дълго време бил началник на сектор пътна полиция.

На 04.05.2017г., когато тъжителят Р.К. вече бил на­пуснал длъжността, посетил сграда по повод съгласуване на проект за въ­веждане на временна организация на движението по повод на предстоящо спортно мероприятие. Около 16 часа, когато напускал сградата, в дежурната стая на първия етаж на смяна бил подсъдимият. Преминавайки край прозореца на дежурната стая, тъжителят му пожелал приятен ден, на което той отговорил с репликите: „******.”. Те­зи думи били чути и възприети от свидетелите С. Д., П. Р., В. Т. и Ц. Х., които по същото време се намирали наблизо по лична работа. Тъжителят Р.К. напуснал сградата и преминавайки от външната страна, през прозореца на дежур­ната стая отново си разменил реплики с подсъдимия, като съдържание­то на разговора им не станало достояние на трети лица.

 В следващите дни тъжителят подал сигнал в ОД на МВР - Ру­се срещу подсъдимия, като инициирал проверка и образуване на дисциплинарно производство срещу него, което било прекратено.

Описанието на приетите за доказани фактически положения про­дължава в мотивите с преразказ на част от доказателствата, като съдът не посочил дали приема за доказани претендираните в тъжбата неимуществени вреди.

От тези фактически положения, съдът достигнал правния извод, че престъплението не е доказано. Всички разпитани свидетели устано­вявали само, че подсъдимият казал на тъжителя „*****”. Поисканите от защитата аудио и видеозаписи от дежурната стая в Сектор Пътна полиция, съдът счел за „незаконни”, защото не били установени нормативни ос­нования, въз основа на които с индивидуален акт да е разпоредено ауди­озаписване на служителите. Самите те не били надлежно уведомени с ог­лед гарантиране на конституционните им права. Освен това записите тряб­вало да се съхраняват за срок от тридесет дни и към момента на обра­зуване на делото би следвало да са унищожени. При липсата на норматив­но установена система за съхранението им не можела да се гарантира тях­ната автентичност.

След като приел, че обвинението не е доказано, първоинстан­ционният съд отхвърлил и гражданския иск. Според мотивите, единствените доказателства, имащи отношение към него били показанията на свид.Н. К., която не била очевидец, а описанието й за последиците от инцидента било непоследователно и неубедително.

Становището в мотивите относно законосъобразността на изго­твените и приети от настоящата инстанция аудио и видеозаписи е неправилно. Като приел, че същите са незаконосъобразни, първостепенният съд, пропуснал да посочи, конкретната законова разпоредба, която е нару­ше­на. Такава не се установява и от настоящия състав, но по-съществе­но­то е, че този въпрос няма никакво отношение към преценката за относимостта на поисканите доказателства. Въпреки известните колебания в тази насока, ВКС отдавна е приел допустимостта на „случайните записи” ка­то веществени доказателства, когато съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани, дори за това да се налага използване на специални знания. От обилната вече съдебна практика в тази насока, по сходен казус е било образувано н.д.№ 393/2009г. на ВКС.Предмет на делото е записан с охранителни камери инцидент в сградата на Министерството на отбраната. В постановеното решение № 390/2.10.2009г. се приема, че слу­чай­но създадените фотоснимки, диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи и пр., които отразяват или съдържат информация за обстоятелства имат ка­че­ството на предмети, върху които има следи от престъплението. Те пред­ставляват веществени доказателства по см. на чл.109 ал.1 от НПК и могат да се ползват, като евентуалните съмнения за достоверността им може да се проверяват чрез различни процесуални способи, включително експертиза. За прецизност трябва да се добави, че това становище вече се е на­ло­­жило убедително и в гражданския процес. Експлицитно в тази насока е ре­шение № 136/11.04.2011г. на ВКС по гр.д.№ 602/2010г.

Като преценява, че исканията на защитата за попълване на де­лото с доказа­телства са относими, в хода на съдебно следствие пред въззивната инстанция, допусна да бъде разпитан като свидетел Б. Т., прие като доказателство заповед  № 336з-475/07.03.2018г. на директора на ОД на МВР - Русе, ведно с цялата преписка по дисциплинарно производство рег.№ 336р-11297/16.05.2018г., оптичен носител DVD+R „ЕМТЕС”, с номер PSP328SB07142120 съдържащ седем 7 броя файлове, за провека на което бе назначена основна и допълнителна съдебна видео и фото-техническа експертиза, както и доказателства, установяващи влошено здравословно състояние на подсъдимия.

Като извърши отново анализ на събраните доказателства, заедно и поотделно, въззивният съд приема следните фактически положения:

Тъжителят и подсъдимия се познават като бивши колеги. Под­съдимият А.К. и понастоящем заема длъжността младши авто­контрольор в ОД на МВР - Русе, Сектор Пътна полиция, където тъжителят дълго време бил. Познава се с тъжителя, който дълго време му бил на­чалник.

На 04.05.2017г., подсъдимият бил дежурен на пропуска в сгра­дата на Сектор „Пътна полиция” в Русе. Стаята, в която изпълнявал за­дължения си била непосредствено до входа на сградата на бул. „Липник”№   в Русе. Вратата й се отваряла към фоайе и всеки посетител минавал покрай него. В същото помещение, зад лека преграда били разположени гишета за административно обслужване на граждани, които чакали ре­да си в него. В дежурната стая били явно монтирани видеокамера и ми­крофон, а във фоайето само видеокамери.

След обяд на посочената дата при подсъдимия в дежурната стая се явил бившият му началник - тъжителят Р.К.. Той поискал да съгласува с настоящия началник на сектора проект за въвеждане на временна организация на движението, във връзка с провеждано меро­при­ятие и подсъдимият го допуснал в административната част на сградата. След като приключил, в 16:17 часа, напускайки сградата, тъжителят от­но­во минал край дежурната стая, където подсъдимият седял на бюрото си. През отворената врата, тъжителят му казал високо „***”. Това по­же­лание предизвикало изблик на гняв у подсъдимия, който отговорил: „*****!” Докато изричал последните думи, станал от бюрото си и затворил вратата. Тъй като тъжителят не си тръгнал веднага, а останал известно време под прозореца на дежурната стая, продължил: „*********”. Междувременно затворил и прозореца на дежурната стая.

По това време във фоайето на сградата се намирали десетина граждани. Един от тях, свид.В. Т. отишъл до дежурната стая и отворил вратата с думите: „********”. След като отговорил с нова серия псувни към тъжителя, подсъдимият излязъл да говори със свидетеля пред дежурната стая, извън обхвата на микрофона.

Анализирайки тези фактически положения, Окръжният съд преценява, че авторството на подсъдимия А.К. е безспорно доказано. Заемайки длъжността младши автоконтрольор в Сектор Пътна полиция при ОД на МВР - Русе, той представлява длъжностно лице по см. на чл.93 т.1 от НК, тъй като изпълнява служба в държавно учреждение, която не се изчерпва само с материално изпълнение. На 04.05.2017г. като дежурен на пропуска, извършвал контрол спрямо посетителите, което представлява част от служебните му задължения. В общуването си с тъжителя, който се явил в качеството на посетител, без да е бил предизвикан, той му отправил множество псувни, имащи по дефиниция обидно съдържание. От значение за настоящата преценка са само думите: „****”, изречени към тъжителя през отворената врата на дежурната стая.

Деянието си подсъдимият извършил публично. Освен тъжителя, пред отворената врата на дежурната стая имало повече от десет души, които чули изречените на висок глас псувни. Нещо повече, както се установява от думите на свид.В. Т., фиксирани в звукозаписа, поне на част от тях известна била и личността на пострадалия.

Съдът не приема доводите на защитата против приобщените като веществено доказателство видео и аудиозаписи от охранителните ка­мери в Сектор Пътна полиция. Както вече стана реч, твърдението, за тяхна­та незаконност остана немотивирано с посочване на конкретна противоречаща им нормативна разпоредба. Никакво значение за изясняване пред­ме­та на делото няма и обстоятелството, че в хода на настоящото про­из­вод­ство служителите били уведомени срещу подпис, че са записвани на работното си място. Няма отношение и обстоятелството, че записите не са изтрити след изтичане на една година от събитието. Предположението, че това е признак за последваща манипулация е основателно по принцип, но в конкретния случай опровергано категорично от приетите технически експертизи. Както вече стана реч, случайните записи са веществено доказателство, което ако съдържа данни за извършено престъпление представлява веществено доказателство, което може да бъде обект на експертно изследване. В случая, от заключенията на вещото лице И.М. се установява съдържанието на разговорите, поведението на участниците в тях и самоличността на страните по делото.

Самоличността на свид.В. Т. не е установена категорично по експертен път, но от собствените му показания се установя, че именно той е лицето отворило вратата на дежурната стая след инцидента. Съдът не кредитира показанията ми относно съдържанието на разговора между подсъдимия и тъжителя, в които пресъздал една силно редактирана версия на инцидента. Тази пестеливост, характерна впрочем и за показанията на свидетелите С. Д. и П. Р. може да се обясни с качеството им на „регистратори в КАТ”. С това благовидно наименование се обозначава едно излишно, но с висок корупционен потенциал, звено в общуването на пътна полиция с гражданите. Показателно в случая е, че дори в такъв напрегнат за подсъдимия момент, свид.В. Т. сметнал за подходящо да поиска услуга „****”.

Съдът не приема и довода на защитата, в смисъл, че подсъди­мият е изрекъл обидните думи, но в затворено помещение и поради това, казаното не било възприето от тъжителя. Като аргумент в тази насока се сочи, че по-късно, в приемно време посетил кабинета на Директора на ОД на МВР и едва след като прослушал там записите, разбрал какво е казано и съответно го включил в съдържанието на тъжбата. От първоначалното заключение на съдебно-техническата експертиза се вижда както отворената врата на дежурната стая, така и местоположението на тъжителя и подсъдимия. Фиксиран е във времето и точният момент на затваряне на вратата. Няма физическа причина казаното да не бъде възприето от присъстващите пред дежурната стая. Макар да се е намирал много по-далеч от тъжителя, очевидно го е чул и свид.В. Т., който според звукозаписа отворил вратата минута по-късно. От думите му „****” и последващата оценка за тъжителя като началник на Сектор пътна полиция, се установява, че не само е чул отправените от подсъдимия реплики, но и обидния им характер.

Неотносимо е възражението на защитата, свързано с прекратяването на проведеното против подсъдимия дисциплинарно производство рег.№ 336р-11297/16.05.2018г. Като мотив за прекратяването е прието, че репликите са изречени от подсъдимия, но не били станали достояние не само на тъжителя но и на никой друг - извод категорично опроверган от съдържанието на видео и звукозаписите.

Предвид изложеното, Окръжният съд преценява, че авторството на подсъдимия А.К. е доказано безспорно. На  04.05.2017г. в Русе, в качеството си на длъжностно лице - младши автоконтрольор в Сектор Пътна полиция при ОД на МВР - Русе, при и по повод изпълнение на службата си, публично казал в негово присъствие нещо унизително за честта и достойнството на Р. К. К., а именно: „*****”, с което осъществил обективните признаци на състава по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1  т.1 и т.4 пр.1 от НК.

По отношение на останалите изрази, които безспорно са изречени, не може да се установи категорично дали са чути от тъжителя.

От субективна страна деянието е извършено от подсъдимия А.К. виновно. При извършването му той бил пълнолетен и вменяем, поради което можел да разбира свой­­ството и значението на извършеното, както и да ръ­ководи постъпките си. Вината е представена под формата на пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 пр.2 от НК. Из­вър­шителят съзнавал наличието на всички признаци на състава, като представите за тях фор­мирали ин­те­лектуалния момент на умисъла му. Наличен е и волевия момент, тъй като желаел настъпването на обществено опасните последици.

Като преценява какво наказание да наложи на подсъдимия А.К. съдът взе предвид, че за престъплението по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1 т.1 и т.4 пр.1 от НК, наказанието е глоба от три до десет хиляди лв. и обществено порицание. Като смекчаващи вината обстоятелства съдът съобрази, че подсъдимият е трудово ангажиран, семеен, с чисто съдебно минало. Като отегчаващо вината обстоятелство взе предвид, че са налице едновременно два квалифициращи признака, както и това, че има качеството на длъжностно лице, натоварено с охрана на обществения ред и защита на гражданите от престъпления. При значителен превес на смекчаващите вината обстоятелства съдът отмери наказание глоба към минимума в размер 3500 лв. и обществено порицание, което да се изпълни, чрез разгласяване съдържанието на настоящата присъда.

Извършеното от подсъдимия деяние, съдържа обективните признаци на състава на непозволеното увреждане по см.на чл.45 от ЗЗД. Те се изразяват в причинени на пострадалия болки и страдания, резултат от нанесените публично обиди. Доколкото деянието е извършено виновно, тези вреди следва да репарират според правилата на чл.52 от ЗЗД от подсъдимия А.К.. По справедливост, Окръжният съд преценява, че за възмездяване понесените в резултат от престъплението вреди са необходими и достатъчни хиляда лв. До тази стойност искът е доказан и основателен. Върху присъдения размер трябва да се присъди и законната лихва, считано от датата на деликта.

Подсъдимият трябва да заплати направените от тъжителя съдебни разноски и държавна такса върху уважения размер на гражданския иск.

Предвид изложеното обжалваната присъда следва да се измени, като се отмени частично, като подсъдимият А.К. бъде признат за виновен и осъден по чл.146 ал.1, вр. чл.148 ал.1  т.1 и т.4 пр.1 от НК, както и в частта, с която е отхвърлен гражданския иск до размера хиляда лв. В останалата част, присъдата е правилна и следва да се потвърди.

Мотивиран та­ка и на ос­но­ва­ние чл.336 ал.1 т.2 и чл.338 от НПК, съ­­дът постанови присъдата си.

Председател:

Членове: 1.

2.