Р Е Ш
Е Н И Е
№22
гр. Р., 24.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД Р., търговска
колегия, в публично съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН
ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА-мл.с.
при секретаря Светла Пеева, като разгледа докладваното от
съдия Ириева
в.т.д. № 11 по описа за 2020година, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от Б. С.А., П., Ф., ЧРЕЗ Б. С.А. КЛОН БЪЛГАРИЯ, подадена
чрез пълномощник юрисконсулт П.П., против Решение
№242 от 18.11.2019г., постановено по гр.д.№1251/2018г. по описа на Районен
съд-Бяла, в частта, в която са отхвърлени исковете срещу Г.П.И. по чл.422 от ГПК за горницата над 1168,01лв. главница до целия претендиран
размер от 2732,37лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за потребителски заем с номер PLUS-11046388 от 05.12.2014г. и е отхвърлен изцяло иска
за сумата от 726,23лв. договорна лихва за периода от 20.02.2016г. до
11.10.2018г. Жалбоподателят изразява
несъгласие с изводите на районния съд, че уговорената възнаградителна
лихва по договора е нищожна поради прекомерност и поради противоречие с добрите
нрави. Твърди, че приложение следва да намерят разпоредбите на на чл.19 ал.1 и ал.4 от ЗПК, в които е законово
регламентиран годишния процент на разходите и е конкретизиран неговия размер. Сочи,
че по договора ГПР е в размер на 46,35% - по-нисък от нормативно заложения размер
от 50,00%, като в него е включен единствено годишен лихвен процент/ГЛП/ в
размер на 37,21% и такса ангажимент, които компоненти са ясно разписани в
договора, подписан от кредитополучателя. На следващо място твърди, законодателят
е уредил допустима горна граница на ГПР, за да защити длъжника, поради което не
може да се приеме, че клаузата за договорна лихва противоречи на добрите нрави,
след като не противоречи на императивна норма на закона, уреждаща експлицитно хипотезата.
Счита, че измененията в ЗПК от 25.07.2014г. имат за цел да уредят ограниченията
в свободата на договаряне между страните, като именно с тази цел е въведено
законодателно ограничението по отношение на ГПР, но не и по отношение на ГЛП. С
въззивната жалба е направено искане да бъде отменено решението на БРС в
обжалвана част и вместо него да бъде постановено решение, с което да бъде уважена
изцяло исковата претенция. Претендират се разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100лв.
Ответникът по жалбата Г.П.И. не е подал
отговор на въззивната жалба. В с.з., чрез пълномощника си адв.
В.Д., отправя искане за отхвърляне на въззивната жалба. Претендира разноски.
След преценка на доводите на страните,
доказателствата по делото и съобразно правомощията си, въззивният
съд приема следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок, от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се
разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по чл.269 ГПК
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение
за валидно и допустимо.
По отношение правилността му, по
наведените от въззивната страна доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
По приложеното ч.гр.д.№ 1079/2018г. по
описа на БРС е издадена заповед № 391/29.10.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Г.П.И.
да заплати на кредитора Б. С.А., П., Ф., ЧРЕЗ Б.С.А. КЛОН БЪЛГАРИЯ, сумата от 2 732,37лв.-главница;
0лв.-такса обработка; сумата от 726,23лв. възнаградителна
лихва, начислена за периода от 20.01.2016г. до 20.05.2018г.;сумата от 135,64
лв., -мораторна лихва, начислена за периода от
20.02.2016г. до 11.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 26.10.2018г. до окончателното й изплащане; сумата от 71,88лв.- заплатена държавна такса и 50лв. – юрисконсултско възнаграждение. Срещу същата заповед
длъжникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК с вх.№ 7888/13.11.2018г., вследствие на което съдът с
разпореждане от 13.11.2018г. е указал на
заявителя,че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок.
В указания срок, ищецът депозирал
искова молба, квалифицирана от районния съд с правно основание чл.422 ГПК, с
която претендирал установяване на вземане
от Г.П.И. за главница 2732,37 лева; възнаградителна лихва 661,87 лева, 0.00 лв. лихва за забава
за периода 20.02.2016г. до 11.10.2018г., ведно със законната лихва, считано от
29.10.2018г. до окончателното плащане на дължимите суми.
Не се спори по делото, а и се установява
от събраните по делото доказателства, че
страните са били в договорни правоотношения по силата на Договор за
потребителски заем с номер PLUS-11046388 от 05.12.2014г., с който БНП П.С.А., П. рег.№ *********, чрез
БНП П.С.А клон България предоставил на Г.П.И. паричен кредит в размер на
3000лв. и закупуването на застраховка от 688,80 лв. Усвояването на посочената
сума от кредитополучателя било удостоверено с полагането на подпис в поле
"Удостоверение на изпълнението". Съгласно чл.3 от договора било
уговорено погасяването на заема да става на 41 месечни вноски - всяка по 147,07
лв., при годишен процент на разходите - 46.35%
и годишни лихвен процент – 37,21%.. Г.П.И. погасил 12 месечни вноски по
кредита и на 20.01.2016г. преустановил плащането на вноските. Към 20.02.2016г.
дължимия остатък по заема бил в размер на 3429,30лв., представляващ оставащите
29 броя погасителни вноски. Към посочената дата, съгласно чл.5 от договора, остатъкът
от задължението ставал изискуем в пълен размер. Към 18.05.2018г. настъпил падежът и на
последната погасителна вноска по заема, след което ищецът подал заявление по
чл.410 от ГПК, като към датата на подаване на заявлението, задължението по
договора включвало: главница – 2 732,37лв., възнаградителна
лихва – 726,23лв., законна лихва за забава – 135,64лв., за периода от
20.02.2016г. до 11.10.2018г. Не се спори, че на 26.11.2018г. е постъпило
плащане от длъжника, след подадено
възражение по реда на чл.414 от ГПК срещу издадената заповед, което е
приспаднато от общия дъл по правилата на чл.76 от ЗЗД, при което останали дължими: главница 2732,37лв. и възнаградителна
лихва 661,87лв.
От заключението на приетата и неоспорена
от страните по делото СИЕ се установило, че кредитът е усвоен и преведен по
сметката на Г.П.И. на 08.12.2015г., като към датата на заявлението по чл.410 ГПК общото задължение било в размер на 3594,24лв. Установява се още от СИЕ, че длъжникът направил още вноски по кредита на
обща стойност 1500лв. и към датата на съставяне на заключението 22.10.2019г., неизплатеното задължение възлизало на
1894,24лв. главница.
Гореизложените фактически обстоятелства
са били правилно установени в мотивите на решението на районния съд, поради което
изцяло се споделят от въззивната инстанция.
Искът по чл.422 ГПК не е основан на
предсрочна изискуемост на кредита,
независимо, че в обстоятелствената част на исковата молба за пълнота се твърди,
че такава е настъпила. Това е така, тъй като както вярно е отбелязъл
първоинстанционния съд, вноските се
претендират като изцяло падежирали, установено от петитумите на искането в заповедното и в исковото
производство.
За да постанови съдебния си акт, БРС е
съобразил заключението на СИЕ по отношение на останалата неиздължена главница в
размер на 1894,24лв. Приел за основателно възражението на процесуалния
представител на ответника за нищожност на /възнаградителната/договорна
лихва, поради нейната прекомерност. Аргументирал се е с цитирана в решението
съдебна практика, в редица съдебни актове на ВКС, в които е прието, че максималният
размер на договорната лихва/ възнаградителна или за
забава/е ограничен от втората хипотеза на чл.9, касаеща
добрите нрави, както и че като
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Позовал се е още и
на приетото в посочената съдебна практика, че противно на добрите нрави е да се
уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва по чл.86 ЗЗД-10% на година. Приел, че в случая ГПЛ в
размер на 37,21% е три пъти над размера на законната лихва за забава се явява в
противоречие с добрите нрави и е прекомерно, предвид установеното от
заключението по експертизата относно плащанията по главницата и лихвата. В този
смисъл счел, че уговорката за лихва до такава степен противоречи на
справедливостта, че се явява нищожна. С решението си БРС отхвърлил иска за договорна
лихва в размер на 726,23лв., а заплатената сума в този размер приспаднал от
главницата, която уважил в размер на 1168,01лв., а в останалата част над 1168,01лв. до претендирания
размер от 2732,37лв. отхвърлил.
Настоящият
състав не споделя изводите на районния съд за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради нарушение на добрите нрави и
прекомерност. Вярно е, че размера на уговорената възнаградителна
лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва през процесния
период. Въззивният съд не отрича и съществуването на
съдебна практика, възприемаща извода, че възнаградителна
лихва над посочения трикратен размер на законната лихва се явява нищожна
уговорка, но намира, че не е относима в настоящият
случай. Подобни разрешения – за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва са били релевантни
преди приемането на чл. 19, ал. 4
и ал. 5 от
Закона за потребителския кредит (в сила от 23.07.2014 г.). Доколкото
преди приемането на законоустановен размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити, не е съществувал
нормативен текст регулиращ оскъпяването на кредита, съдът е следвало да изхожда от общите правни принципи и морални
норми. Процесният договор за потребителски паричен заем
от 05.12.2014г. е сключен при действието на чл. 19, ал. 4
и ал.5 от ЗПК, регламентиращ по императивен начин предела на
оскъпяване на кредита – годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът
й подлежи на преценка от кредитодателя, като
единственото условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не
надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 46,35% и не
надхвърля размера, предвиден в чл. 19, ал. 4
и ал. 5 от ЗПК.
В този размер са включени единствено ГЛП в размер на 37,21% и такса ангажимент,
които са конкретизирани в договора, с който въззиваемият
се е запознал при подписването на договора. Размерът на възнаградителната
лихва от 37,21% не е нищожен, поради противоречие с
добрите нрави. Нарушаването на добрите
нрави като установени в обществото неписани правила и норми на поведение
предполага отчитане от една страна на съотношението и границата между
законността на даден правен институт, а от друга неписаните правила. Следва да
се съобрази доколко може от една страна при изрично регламентиране на правилата
на правен институт-напр.законната лихва, лихвата за забава, ГПР и др., за които
законодателят императивно е определил онези параметри, в рамките на които
същият следва да се квалифицира като законосъобразен и справедлив, от друга
страна неписаните нравствени правила и норми да бъдат определяни като накърнени
и нарушени когато не е налице излизане извън рамките на тази законност. Когато
добросъвестността в отношенията кредитор –кредитополучател е в рамките на
закона, няма как и не може успешно и аргументирано да се поддържа, и да се
приема, че е налице нарушаване на добрите нрави, доколкото неписаните правила и
норми регламентират отношенията по начин, съответстващ на справедливостта и
добросъвестността. В този смисъл според настоящия състав възраженията във
въззивната жалба за неправилната преценка на районния съд досежно
нищожността на клаузата за договорна лихва се явяват основателни. ГЛП не
надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора, за
това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, като
възнаграждението е по 37,21% на година. Тази договорна лихва е фиксирана за
точно определен период и се дължи до приключване на облигационното
правоотношение с изплащането на заема. Предвид липсата на законоустановен
максимум на договорната лихва, дали нейният размер съответства на добрите нрави
или им противоречи следва да се преценява и с оглед всички данни и параметри за
кредита. В случая договорът е сключен за 3,6години, при което печалбата на
кредитора дори и като глобална сума, с натрупване общо за срока на договора, не превишава плащането по главницата, за да
може да се приеме, че е налице значително неравновесие между реално предоставената
на кредитополучателя сума и печалбата на кредитора.
От друга страна, макар и изводът на
районния съд за нищожност на договорната лихва, респ. нейната недължимост, да е
неправилен, то в хода на производството вследствие извършените плащания от
длъжника, размерът на дължимата договорна лихва е изцяло погасен. Следователно
в конкретния случай искът за договорна лихва е неоснователен и следва да се
отхвърли, поради което, макар и по други съображения, решението на БРС в тази
част се явява правилно и следва да се потвърди.
На
следващо място досежно дължимия размер на главницата
следва да се съобрази направеното по реда на чл.175 ГПК съдебно признание на
факт от страна на въззивника, в молба
вх.№1474/07.02.2020г., постъпила преди провеждане на с.з. на въззивната инстанция, за доброволно
заплатена сума в размер на 150лв. на 29.11.2019г., която сума следва да се
приспадне от дължимия размер на главницата, установен в заключението на СИЕ-1894,24лв.,
при което дължима остава сумата от 1744,24лв. Районния съд е уважил иска за
главница до 1168,01лв., като решението в тази част не е обжалвано и е влязло в
сила. Искът над сумата от 1168,01лв. до претендирания размер от 2732,37лв. главница е отхвърлен. Решението на БРС, в частта, в която е отхвърлен
иска за главница над 1168,01лв. до 1744,24лв. се явява неправилно и следва да
се отмени, а искът за главница в тази част да се уважи. В останалата отхвърлителна част, решението е правилно и следва да се
потвърди.
Само за прецизност следва да се
отбележи, че предвид настъпилата преклузия по чл.266,
ал.2, т.1 от ГПК по отношение на представените от въззиваемата страна писмени доказателства – 2 молби от Г.И. до
Б.“ ЕАД гр.С., клон Р. от дата 05.10.2019г., с вх.№2810/14.11.2019г. и от 07.10.2019г., с вх. № 2811/ 14.11.2019г.,
както и отговор на банката до Г.П.И. с дата 07.11.2019г., поради което същите
не са приети, не следва да бъдат обсъждани твърденията за нарушаване на
договорните клаузи от страна на въззивника поради
непредоставяне на нов погасителен план към договора за кредит, за доказване на
които обстоятелства е поискано събирането на въпросните доказателства.Освен
това тези доказателства са и неотносими по съществото
на спора, който е за установяване на дължимите по договора за заем суми от
длъжника за главница и договорна лихва, и който спор е решен съобразно
събраните релевантни писмени доказателства и заключение на СИЕ.
С оглед изхода на спора, по компенсация, на въззивника
следва да се присъдят разноски в размер на 59,15лв. за заповедното
производство, а на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски в размер на 349,07лв. за въззивното
производство и в размер на 44,05лв. за първоинстанционното
производство.
По изложените съображения, Р.нският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №242 от 18.11.2019г.,
постановено по гр.д.№1251/2018г. по описа на Районен съд-Бяла, в частта, в която е отхвърлен иска по
чл.422 ГПК срещу Г.П.И. за горницата над 1168,01лв. до 1744,24лв. главница,
представляваща неизпълнено задължение
по договор за потребителски заем с номер PLUS-11046388
от 05.12.2014г. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г.П.И., ЕГН **********, с адрес: ***,
че дължи на Б.П.С.А., П. рег.№ *********, чрез Б. П.С.А., клон
България, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1766,
ж.к. М., сумата над 1168,01 лв. до
1744,24лв. - главница, представляваща неизпълнено задължение по Договор за потребителски заем с номер
PLUS-11046388 от 05.12.2014г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №242 от
18.11.2019г., постановено по гр.д.№1251/2018г. по описа на Районен съд-Бяла, в частта, с която е отхвърлен
иска за главница над 1744,24 лв. до целия претендиран
размер от 2732,37лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за
потребителски заем с номер PLUS-11046388 от 05.12.2014г., и е отхвърлен иска за сумата от 726,23лв. договорна
лихва за периода от 20.02.2016г. до 11.10.2018г.
В
останалата част, решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА БНП
П.С.А., П. рег.№ *********, чрез Б. П.С.А., клон България, ЕИК *****, да
заплати на Г.П.И., ЕГН **********, с адрес: ***, направените по делото разноски
в размер на 349,07лв. за въззивното производство и в
размер на 44,05лв. за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА Г.П.И.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Б. П.С.А.,
П. рег.№ *********, чрез Б. П.С.А., клон България, ЕИК *****, направените
разноски в размер на 59,15лв за заповедното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: