РЕШЕНИЕ
№ 690
гр. Варна , 21.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на двадесет и осми май,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Марина Георгиева
като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело №
20203110110909 по описа за 2020 година
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени
искове с правна квалификация, както следва чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК
във връзка с чл. 9 ЗПК, чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК във връзка с чл.
9 ЗПК и чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК във връзка с чл. 33 ЗПК
предявени от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.Д.” № 25, офис сграда
лабиринт, ет.2, офис 4 срещу М. Л. СТ., ЕГН **********, адрес: град Варна,
ул. „М.“, бл.119, вх.1, ет.7, ап.100 за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 676,83 лева,
представляваща дължима главница по договора за паричен заем №
2294587/24.04.2015 г., сключен между „И.А.М.” АД и М. ЛЮБ. СТ., ЕГН
**********, което вземане е прехвърлено на ищеца въз основа на рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 16.11.2010 г. и приложение
1/01.04.2016 г. към него ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на депозиране на заявлението – 31.10.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата; сумата от 23,65 лева, представляваща дължима
договорна лихва за периода 01.06.2015 г. до 20.07.2015 г. по договора за
паричен заем № 2294587/24.04.2015 г., сключен между „И. А.М.” АД и М.
ЛЮБ. СТ., ЕГН **********, което вземане е прехвърлено на ищеца въз
основа на рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
16.11.2010 г. и приложение 1/01.04.2016 г. към него; сумата от 296,69 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 02.06.2015 г. до
30.10.2019 г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 17938/2019 г. по описа на Районен съд, град Варна.
1
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически
твърдения: Между ответника и „И.А. М.“ АД е сключен договор за паричен
заем № 2294587/24.04.2015 г. Съгласно договора се излага кредиторът да се е
задължил да предостави на И.заем, в размер на 1000 лева. Твърди, че сумата е
предоставена на ответника с подписването на договора, който има силата на
разписка. От своя страна Иванов се е задължил да върне заетата му сума,
ведно с договорна лихва в размер на 50,72 лева на 12 седмични погасителни
вноски, всяка в размер на 87,56 лева като падежът на първата е 04.05.2015 г, а
на последната – 20.07.2015 г. Излага, че ответникът е извършил плащания в
общ размер на 500 лева, с която е погасена сумата от 113,76 лева – неустойка
за неизпълнение на задължение; 36 лева – такса разходи; 27,07 лева –
договорна лихва и 323,17 лева - главница. Твърди се, че съгласно клаузите на
договора, ответникът се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата
по договора да предостави едно от предвидените в договора обезпечения.
При неизпълнение на това задължение е предвидено кредитополучателят да
дължи неустойка, която се начислява еднократно и се дължи като
допълнителна сума към всяка погасителна вноска. Към датата на сезиране на
съда дължимата неустойка се излага да е в размер на 307,56 лева. Твърди, че
при забава в плащанията, повече от 30 дни, дължи заплащане на такса
разходи, която не може да надхвърля 45 лева. Посочва, че на ответника е
начислена такава в посочения размер. Сочи, че с приложение № 1 от
01.04.2016 год. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 16.11.2010 г. „И. А. М." АД е цедирало вземането си към ответника
на „А.с.в." АД /понастоящем „А.с.в.“ ЕАД. За събиране на вземането си,
ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която е връчена
по реда на чл. 47, ал.5 ГПК, поради което в законовоустановения срок по реда
на чл. 415 ГПК са предявени исковите претенции. Молбата е за уважаване на
исковите претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба чрез
назначения особен представител. Оспорва дължимостта на претендираните
суми. Заявява, че не е надлежно уведомен за извършената цесия. Посочва, че
клаузите на договора за паричен заем не са индивидуално договорени и са
неравноправни, видно от бланковия вариант на договора като потребителят
не е възможност да влияе върху съдържанието им. Твърди, че клаузата на чл.
4 от договора е нищожна като неравноправна такава. Същата задължава
потребителя необосновано да заплати висока неустойка в размер на 307,56
лева, която представлява около 30% от предоставената му заемна сума.
Същата заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Освен това
предвидената неустойка е прекомерна и противоречи на обезщетителната й
функция. Тя е загубила и своята санкционна и обезпечителна такава. Води
единствено до неоснователно обогатяване на заемодателя. Клаузата на чл.4 от
договора противоречи и на добрите нрави. Счита, че и клаузата на чл. 3 от
договора не е индивидуално уговорена и е неравноправна. Потребителят не
може едновременно да подпише договор за заем и отделно разписка при
2
получаване на сумата, а само едновременно с договора. Това поставя
изпълнението на договора от страна на ищеца в зависимост само от неговата
воля. Оспорва да е получавал сумата от 1000 лева по договор за заем от
24.04.2015 г. Оспорва преди сключване на договора да е предоставена
своевременна информация за сравняване на различни предложения и за
вземане на информирано решение за сключване на договора, както и да е
получил стандартен европейски формуляр. Моли исковите претенции да
бъдат отхвърлени.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства
намира следното от фактическа страна:
От представения и приет по делото договор за паричен заем от
24.04.2015 г. се установява, че същият е сключен между „И.А. М.“ АД, ЕИК
********* и М. Л. СТ., ЕГН **********. Съгласно същия на ответника е
предоставена в заем сумата от 1000 лева. Отразено е, че размера на
възнаградителната лихва е 40 %, а годишния процент на разходите – 45,45 %.
В чл. 3 от договора е посочено, че последният има силата на разписка за
получаване на заемната сума. Прието е, че в срок най-късно до три дни
заемателят е длъжен да предостави на заемодателят следните обезпечения–
поръчителството на поне две физически лица или банкова гаранция с
бенефициер заемодателят. В случай, че не изпълни горепосоченото
задължение съгласно чл.4, ал.1 от договора, дължи неустойка в размер на
307,56 лева. Отразено в договорът е, че заемателят заплаща на заемодателят
такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, дължима при забава на
плащането на една или повече погасителни вноски по в размер на 9 лева, но
не повече от 45 лева. Таксата, служи за покриване на административните
разходи на заемодателя, свързани с извършваните от последния действия по
събиране изискуемите просрочени плащания – телефонни обаждания,
напомнителни писма, посещения на адрес. В точка 2.1 е посочено, че срокът
на кредита по настоящия договор е 12 месеца и започва да тече от изплащане
на сумата. По делото са представени доказателства за наличието на
предоставена преддоговорна информация, видно от приетите по делото като
писмени доказателства – предложение за сключване на договор за паричен
заем, което е двустранно по подписано между страните.
Съгласно приетия като писмено доказателство рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и приложение № 1 към
него ог 01.04.2016 г. се установява, че същият е сключен между „И.А.М.“ АД
и „А.с.в.“ ООД като първия от тях прехвърля на втория вземанията, които има
спрямо длъжника М. Л. СТ., по сключения между тях договор за заем от
24.04.2015 г. Последният факт се установява и от приетото като писмено
доказателство по делото потвърждение за сключена цесия на основание чл.
99, ал.3 ЗЗД, извършено от продавача „И.А..М.“ АД.Прието по делото е и
пълномощно, с което „И.А. М.“ АД е упълномощил „А.с.в.“ АД да го
3
представлява във връзка с извършване на уведомяване по
законовоустановения ред на длъжниците за сключения договор за
прехвърляне на вземанията, сключен между „И.А.М.“ АД и „А.с.в.“ АД,
сключен на 16.11.2010 г. ведно с приложение 1 към него от 01.04.2016 г.
По делото са представени уведомителни писма от 07.04.2016 г. и от
10.08.2020 г. за извършеното прехвърляне на вземанията, изпратено до М.
ЛЮБ. СТ. от „И.А.М.“ АД чрез пълномощника „А.с. в.“ ЕАД. Същите не са
връчени на ответника, а са се върнали като непотърсени от получателя.
Прието по делото е заключение по назначената ССчЕ, което съдът цени
като компетентно изготвено и съответстващо на останалия събран по делото
доказателствен материал. Задължението на длъжника включва сумата от 1000
лева – дължима главница; 50,72 лева - дължима договорна лихва; 307,56 –
дължима неустойка и 45 лева - разходи за събиране на вземане. Вещото лице
посочва, че са извършвани плащания по кредита в общ размер от 500 лева, с
които са погасени както следва главница в размер на 323,17 лева; лихва в
размер на 27,07 лева; 113,76 – дължима неустойка и 36 лева - разходи за
събиране на вземане. Посочено е, че оставащата дължима главница е в размер
на 676,83 лева; на договорната лихва – 23,65 лева, а на лихвата за забава за
периода от 02.06.2015 г. до 30.10.2019 г. вкл. – 303,17 лева. Вещото лице
посочва, че договорната лихва не надвишава трикратния размер на законната
лихва.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
извежда следните правни изводи :
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Видно от приобщеното ч. гр. д.
№ 17938/2019 г. по описа на Районен съд, град Варна, е че в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410
ГПК срещу ответника за сумите, предмет на установителните искове.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на ответника по реда на чл. 47,
ал.5 ГПК, поради което съдът в съответствие с разпоредбата на чл. 415, ал.1,
т.2 ГПК е указал на ищеца да предяви иск за установяване на претендираните
вземания в едномесечен срок от получаване на разпореждането. При
съобразяване на датата на получаване на разпореждането и на датата на
предявяване на исковата молба, следва изводът, че исковите претенции са
заявени в указания срок по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Спорното материално право - предмет на правния спор, се въвежда в
процеса чрез правното твърдение на ищеца и заявения петитум, съдържащи
се в исковата молба. Индивидуализацията на спорния предмет се извършва от
ищеца чрез посочване на носителите на правоотношението /страните в
процеса/, правопораждащите юридически факти /основанието на иска/, в
какво се състои претендираното право и вида на търсената защита /петитума
4
на иска/. Ако исковата молба съдържа несъответствие между обстоятелствена
част и петитум, или в исковата молба ищецът е въвел факти и обстоятелства
за спорното право /основанието на иска/, но е пропуснал да посочи в какво се
състои претендираното право в петитума на иска, или е посочил ясен
петитум, но не е уточнил фактите и обстоятелствата, или когато ищецът е
предявил няколко иска, но не е разграничил кои от твърдените факти към кой
иск се отнасят или не е разграничил отделни петитуми за всеки от
съединените искове, съдът е задължен на основание чл. 129, ал. 2 във връзка с
чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК да остави исковата молба без движение и да даде
конкретни указания на ищеца за отстраняване на констатираните
нередовности. След отстраняване от ищеца на констатираното от съда
несъответствие, съдът дължи разрешение на спора по предмета на делото,
като в този случай ищецът не предявява нов иск. Поправката на исковата
молба по реда на чл. 129 ГПК не съставлява изменение на иска – аргумент от
чл. 129, ал. 5 ГПК. В този смисъл решение № 244 от 09.02.2018 г. по т. д. №
2/2017 г. на 2 ТО, решение № 185/09.07.2012 г. по т. д. № 146/2010 г. на ВКС,
ТК, II т. о., решение № 222/06.12.2016 г. по т. д. № 2959/2015 г. на ВКС, ТК, I
т. о., решение № 116/28.11.2012 г. по т. д. № 102/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. и
други/. Като съобрази горецитираната практика, съдът не дължи произнасяне
по направения отказ от исковите претенции за сумата от 193,80 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 20.07.2015 г. и за сумата от 9 лева, представляваща такса разходи
за събиране на просрочени вземания, за които е отхвърлено искането за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, доколкото този
отказ е направен по реда на уточняване на заявените искови претенции с
депозираната молба от 29.09.2020 г.
С оглед гореизложените мотиви, съдът счита, че е сезиран искова
претенция единствено за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 676,83 лева,
представляваща дължима главница по договора за паричен заем №
2294587/24.04.2015 г., сключен между „И.А.М.” АД и М. Л. СТ., ЕГН
**********, което вземане е прехвърлено на ищеца въз основа на рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 16.11.2010 г. и приложение
1/01.04.2016 г. към него; сумата от 23,65 лева, представляваща дължима
договорна лихва за периода 01.06.2015 г. до 20.07.2015 г. по договора за
паричен заем № 2294587/24.04.2015 г., сключен между „И.А. .М.” АД и М. Л.
СТ., ЕГН **********, което вземане е прехвърлено на ищеца въз основа на
рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 16.11.2010 г. и
приложение 1/01.04.2016 г. към него; сумата от 296,69 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 02.06.2015 г. до 30.10.2019 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
17938/2019 г. по описа на Районен съд, град Варна.
Безспорно по делото се установява, че между „И.А.М.“ АД и ответника
5
е сключен договор, по силата на който на М. Л. СТ. е предоставена в заем
сумата от 1000 лева. По възникналото облигационно правоотношение
ответникът се е задължил да върне горепосочената сума ведно със сумата,
представляваща дължима възнаградителна лихва, неустойка за неизпълнение
на договорно задължение и такса за събиране на вземането. При съвкупния
анализ на събраните по делото доказателства се установява, че вземанията
дължими от страна на заемателя са прехвърлени на настоящия ищец чрез
валидно сключен между „И. А. М.“ АД и „А.с.в.“ ООД договор за цесия от
16.11.2010 г. ведно с приложение 1 към него от 01.04.2016 г.
В чл. 99, ал.4 от ЗЗД е установено задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. Същото има за цел да
защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е.
срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото
прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор /цедента/, напълно логично е въведеното от законодателя
изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено
именно от стария кредитор /цедента/. Само това уведомяване ще създаде
достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му
кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал.1 от
ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на цесията е единствено
съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и
съобщението, извършено от цесионера /новия кредитор/. Доколкото законът
не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомлението, съдът намира, че няма пречка то да бъде
направено и чрез пълномощник, овластен изрично с това право, както е в
настоящия случай, с оглед извършеното упълномощаване от страна на „И.А.
М.“ АД до „А.с. в.“ ЕАД, с което на последната е предоставено правото от
името на „И.А. М.“ АД да извърши уведомяване на длъжника за извършената
цесия. Наличието на упълномощаване на новия кредитор да извърши
уведомяване на длъжниците от името на стария кредитор не е
незаконосъобразно, доколкото това действие не е лично и незаместимо.
Съобразно разрешението, дадено от ВКС по реда на чл. 290 от ГПК в
решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д.№ 12/09 г. на ІІ т.о. и решение № 3 от
16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/13 г. на І т.о. уведомление, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3
пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал.4 от ЗЗД.
Преписът от исковата молба ведно с приложенията към нея са връчени
на ответника чрез назначения му особен представител на 09.02.2021 г.
(съобщение на л. 66). Следователно, на тази дата длъжникът е получил
6
изходящите от цедентите (чрез надлежно упълномощен представител) до
него уведомления. Защитата, която се осъществява от назначения по делото в
хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител осигурява защита на
страна по делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл. 47, ал.
5 от ГПК. Особеният представител може да извършва широк кръг от
процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично
пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК, и съответно той се явява и
надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна.
Следователно, връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.В този смисъл е
решение № 198/18.01.19 г. по т. д. № 193/18 г. на първо т.о. на ВКС.
Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е
от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при
решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от
ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в
рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото
вземане не може да бъде игнорирано.
За яснота следва да се посочи, че длъжникът може да възразява
успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че
вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице
до момента на уведомлението, каквото твърдение не е направено в
настоящото производство. След като бъде известен за цесията, дори и чрез
връчване на исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията
на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване
/Решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, Решение №
123/24.06.2009 г., по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., Определение №
987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС/. В настоящия случай, макар
и по делото да не са налице данни ответникът да е уведомен за цесията преди
образуване на настоящото производство, доколкото ищецът не е представил
доказателства отправеното уведомление да е достигнало до ответника, съдът
намира, че ответника е надлежно уведомен за извършеното чрез връчване на
исковата молба на особения представител, което съгласно чл. 235, ал. 3 от
ГПК следва да бъде съобразено от съда.
С оглед действителността на договора за цесия и установеното
уведомяване на длъжника съобразно чл. 99, ал.3 от ЗЗД, съдът следва да
разгледа направените от особения представител на длъжника възражения и
оспорвания на вземането по договора за заем.
При анализа на представения по делото договор за заем от 24.04.2015 г.
и предвид факта, че договорът е двустранно подписан и служи за разписка,
аргумент от чл. 3 от договора, следва изводът, че между страните е налице
7
валидно възникнало правоотношение, с което на ответникът е предоставена в
заем сумата от 1000 лева, поради което кредитополучателят дължи връщането
й. Неоснователно е възражението от страна на особения представител на
ответника, че същата не е индивидуално уговорена. Такова се явява и
възражението, че предоставена своевременно информация за сравняване на
различни предложения и за вземане на информирано решение по договора,
доколкото по делото са представени доказателства за наличието на
предоставена преддоговорна информация, видно от приетите по делото като
писмени доказателства – предложение за сключване на договор за паричен
заем.
Съдът, с изготвения доклад по делото е уведомил страните, че ще се
произнесе служебно по валидността на клаузите на договора като е мотивирал
това с постановките на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Относно договорената неустойка за неизпълнение на задължение,
критериите дали е налице нищожност на клаузата относно дължимостта на
същата следва да се съобразят постановките на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно, че неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е
нищожна.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи - факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този
смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В настоящия случай,
съгласно представения договор, така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора.
Чрез предвиждането на тази разпоредба се цели да се обремени
неоснователно заемополучателя с допълнителни парични задължения, без
това да бъде ясно отразено в общия размер на подлежащата на връщане сума,
а е представено като санкция за неизпълнение на задължения на
заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Налице е противоречие
между клаузата за неустойка и добрите нрави още при сключването на
8
договора, от което следва, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка
води до частична недействителност (нищожност) на сключения договор в
тази му част.
По отношение вземането за такси: Съобразно правилото на чл. 33, ал.
1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Уговорките в договора, че
при забава на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просрочените задължения имат за цел
заобикаляне на посоченото правило. Доколкото дължимостта на тези такси е
обусловена единствено от настъпила забава в плащанията, с начисляването
им на практика се достига до начисляване на допълнително обезщетение за
забава над допустимия съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК размер. В този смисъл
разглежданите уговорки са нищожни поради противоречие с посочената
разпоредба на ЗПК. Клаузата, предвиждаща заплащането на административни
разноски от потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя, поради което същата е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
ал. 1 ЗЗП.
С оглед недължимостта на сумата за неустойка и такса за извънсъдебно
събиране на вземането, следва изводът, че длъжникът не дължи заплащането
на същите, но дължи връщане на останалите претендирани суми по договора
за кредит, а именно главница и договорна лихва. Още повече, че вещото лице
посочва, че начислената договорна лихва не надвишава трикратния размер на
законната лихва, което допълнително обосновава извод за нейната
дължимост.
При съобразяване на посоченото в заключението на вещото лице, което
съдът цени като компетентно изготвено, че с част от заплатената от ответника
сума от 500 лева, а именно 113,76 лева е покрита дължимата неустойка, а със
сумата от 36 лева са покрити разходи за събиране на вземане и с оглед
гореизложените мотиви за недължимост на тези плащания, следва изводът, че
същите следва да се отнесат към претендираните суми – главница и
договорна лихва. Ако страните не са уговорили поредност при плащането им,
а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на
закона: първо лихвите и след това главницата, аргумент от чл. 76, ал.2 ЗЗД. С
плащането на сумата от 113,76 лева + 36 лева /общо 149,76 лева/ ответникът е
заплатил дължимата лихва в размер на 23,65 лева и част от главницата в
размер на 126,11 лева.
С оглед гореизложените мотиви следва изводът, че основателна и то
9
частично се явява претенцията относно дължимата главница в размер на
550,72 лева ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда – 31.10.2019 г. За горницата над тази сума до пълно претендирания
размер от 676,83 лева искът подлежи на отхвърляне. На основание
гореизложените мотиви следва да бъде отхвърлен и искът, с които се
претендира признаването за установено, че ответникът дължи на ищеца
договорна лихва в размер на 23,65 лева.
По отношение претендираната лихва за забава:
От представените доказателства се установява, че ищецът е носител на
акцесорното вземане за лихва за целия заявен период, съответно и размер.
При тълкуване на договора за цесия от 16.11.2010 г. ищецът придобива
вземанията се установява правото за цесионера да продължи да начислява
дължимата на първоначалния кредитор лихва за забава. Предвид
гореизложеното, следва изводът, че и лихвата за забава е дължима.
С оглед гореизложеното лихва за забава е дължима за периода от
02.06.2015 г. до 30.10.2019 г. вкл. върху главницата от 550,72 и е в размер на
246,71 лева, изчислена чрез лихвен калкулатор.
От предявените искови претенции съдът следва да уважи частично
претенциите относно претендираната главница в размер на 550,72 лева и за
лихва за забава в размер на 246,71 лева, а за горницата над 550,72 лева до
пълно предявения размер от 676,83 лева по отношение на главницата, както и
за горницата над 246,71 лева до пълно претендирания размер от 296,69 лева
по отношение на лихвата за забава, както и за сумата от 23,65 лева,
представляваща дължима договорна лихва за периода от 01.06.2015 г. до
30.10.2019 г. – да отхвърли същите.
По отношение на разноските:
Претенция за присъждане на сторените в производството разноски е
отправила ищцовата страна, която претендира заплащането на сумата от 62,33
лева, представляващи дължими разноски за заповедното производство; 129,23
лева – заплатена държавна такса в исковото производство; сумата от 300 лева,
представляваща заплатен депозит за особен представител; сумата от 300 лева,
представляваща заплатен депозит за изготвяне на експретиза по делото и
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство.
При съобразяване на разпоредбата на чл. 78, ал.8 ГПК във връзка с чл.
25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ, съдът определя
размер на юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 лева за
исковото производство.
10
С оглед гореизложеното и предвид уважената част от исковите
претенции в тежест на ответника следва да се възложат разноски за исковото
производство, в размер на 663,13 лева. За заповедното производство в тежест
на ответника следва да бъдат възложени разноски в размер на 49,84 лева при
съобразяване размера на уважените искови претенции. Присъждането на
сторените в заповедното производство разноски следва от постановките на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.12.
Разноски от страна на ответника не се претендират, доколкото същият
се представлява от назначения от съда особен представител.
С оглед горното, съдът:
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 във връзка с чл.
415 ГПК във връзка с чл. 9 ЗПК в отношенията между „А.с.в.” ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.Д.” №
25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4 и М. ЛЮБ. СТ., ЕГН **********,
адрес: град Варна, ул. „М.“, бл.119, вх.1, ет.7, ап.100, че М. Л. СТ., ЕГН
********** дължи на „А.с.в.” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 550,72 лева,
представляваща дължима главница по договора за паричен заем №
2294587/24.04.2015 г., сключен между „И.А.М.” АД и М. ЛЮБ. СТ., ЕГН
**********, което вземане е прехвърлено на „А.с. в.” ЕАД, ЕИК *********
въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
16.11.2010 г. и приложение 1/01.04.2016 г. към него ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението –
31.10.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е налице
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
17938/2019 г. по описа на Районен съд, град Варна като отхвърля исковата
претенция за горницата над 550,72 лева до пълно претендирания размер
от 676,83 лева
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 във връзка с чл.
415 ГПК във връзка с чл. 33 ЗПК в отношенията между „А.с. в.” ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.Д.” №
25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4 и М. Л. СТ., ЕГН **********, адрес:
град Варна, ул. „М.“, бл.119, вх.1, ет.7, ап.100, че М. Л. СТ., ЕГН **********
дължи на „А.с. в.” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 246,71 лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава за периода от 02.06.2015
г. до 30.10.2019 г. , за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17938/2019 г. по описа на Районен съд, град Варна
като отхвърля исковата претенция за горницата над 246,71 лева до
пълно претендирания размер от 296,69 лева
11
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.с.в.” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.Д.” № 25, офис сграда
лабиринт, ет.2, офис 4 срещу М. Л. СТ., ЕГН **********, адрес: град Варна,
ул. „М.“, бл.119, вх.1, ет.7, ап.100 иск с правно основание чл. 422 във връзка с
чл. 415 ГПК във връзка с чл. 9 ЗПК за приемане установено в отношенията
между страните, че М. Л. СТ., ЕГН ********** дължи на „А.с.в.” ЕАД, ЕИК
********* сумата от 23,65 лева, представляваща дължима договорна
лихва за периода 01.06.2015 г. до 20.07.2015 г. по договора за паричен заем
№ 2294587/24.04.2015 г., сключен между „И.А.М.” АД и М. Л. СТ., ЕГН
**********, което вземане е прехвърлено на ищеца въз основа на рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 16.11.2010 г. и приложение
1/01.04.2016 г. към него за която суми е издадена заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17938/2019 г. по описа на Районен съд, град
Варна
ОСЪЖДА М. Л. СТ., ЕГН **********, адрес: град Варна, ул. „М.“,
бл.119, вх.1, ет.7, ап.100 да заплати на „А.с.в.” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.Д.” № 25, офис сграда
лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 49,84 лева, представляваща сторени в
заповедното производство разноски и сумата от 663,13 лева, представляваща
сторени в исковото производство разноски, съразмерни на уважената част от
исковите претенции, на основание чл. 78 ГПК
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Окръжен съд, град Варна
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12