№ 102
гр. София, 13.01.2023 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито
заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно частно
гражданско дело № 20221000502733 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 274 – 278, във връзка с чл. 248, ал. 3 от
ГПК.
Образувано е по частна жалба на Държавата, представлявана от
министъра на финансите, чрез процесуалния му пълномощник юрисконсулт
Л. Ч.-К., против определение № 263038 от 4.05.2022 г., пост. по гр.д.№
3091/2018 г. на Софийския градски съд, І г.о., 8 състав, с което е оставена без
уважение молба с вх. № 372104/30.12.2021 г. за изменение на постановеното
по същото решение № 266876 от 8.12.2021 г. в частта за разноските.
В частната жалба е оспорено като бланкетно становището на съда, че
заплатеното от ищеца „Солар Рейнбоу“ЕООД адвокатско възнаграждение не
е прекомерно, а разумно и съобразно с минимума, установен в Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
както и че съдът не е задължен да съобрази неговия размер, с оглед
фактически положения труд по конкретното дело, тъй като не съществува
нормативна уредба в тази насока. Поддържа се, че изводите на съда са в
противоречие с практиката на Съда на ЕС, в частност на решение от
23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, като не е отчетено
обстоятелството, че след постановяването на това решение и предвид
предимството на първичното общностно право - чл. 101, § 1 от ДФЕС пред
националното законодателство и на основание чл. 633 от ГПК, разпоредбата
1
на чл. 78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща намаляване на прекомерното
адвокатско възнаграждение до установения в наредбата минимален размер не
следва да се прилага. Затова се твърди, че при възражение по чл. 78, ал. 5 от
ГПК, националният съд следва да извърши преценка на правната и
фактическа сложност на делото без да бъде ограничаван от определения в
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Наведен е довод, че въпреки
значителния материален интерес на исковите претенции, делото не се
характеризира с фактическа и правна сложност, а е част от еднотипни
производства, водени във връзка с претенции от производители на
електрическа енергия от възобновяеми източници за възстановяване на
противоконституционно събрани такси. Посочено е, че съдът неоснователно е
отхвърлил възражението на държавата относно липсата на доказателства за
заплатено адвокатско възнаграждение, като не е изследвано реалното
извършване на разходите, респ. дали с претендираните от ищеца суми е
заверена банковата сметка на кредитора. Формулирано е искане за отмяна на
обжалваното определение.
Ответникът по частната жалба „Солар Рейнбоу“ЕООД не е изразил
становище по нея.
Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-
преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, срещу валиден и допустим
съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно
легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.
С решение № 266876 от 8.12.2021 г., пост. по договор № 3091/18 г. по
иск с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, във връзка с чл. 7 КРБ и с чл.49 от
ЗЗД, Софийският градски съд е осъдил Държавата представлявана от
министъра на финансите, да заплати на „Солар рейнбоу“ЕООД сумата от 417
306, 76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи
се в неполучена част от цената на произведена чрез фотоволтаична
електрическа централа „Елхово-5“ електроенергия, през периода от
1.01.2014г. до 9.08.2014г., вследствие на начисляването на 20-процентна
държавна такса на основание § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР към Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014г., чл. 35а, ал. 1, т. 2 и т. 3, чл. 35б, ал.
1-4 и чл. 73, ал. 1-4 от ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с Решение
№ 13 от 31.07.2014 г. по к.д.№ 1 от 2014 г., ведно със законната лихва върху
2
посочената сума от предявяването на иска на 7.03.2018 г. до окончателното
плащане. Присъдил е на ищеца „Солар Рейнбоу“ЕООД направените по
водене на делото разноски в общ размер от 30 152, 27 лева, който съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК, включва заплатената държавна такса
от 16 692.27 лв., депозит за съдебно-счетоводна експертиза от 500 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 12 960 лв. с включен ДДС. В о.с.з. на
8.07.2021 г., с което е приключило първоинстанционно производство,
процесуалният представител на Държавата юрисконсулт П. е направил
възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение и е оспорил действителното му заплащане, с възражението,
че представената по делото фактура и платежно нареждане не установяват
това обстоятелство.
За да остави без уважение молбата на Държавата от 30.12.2021 г. за
изменение на решението в частта за разноските, в обжалваното определение
съставът на Софийския градски съд е изложил съображения за
неоснователност на възражението за намаляване на адвокатското
възнаграждение, преценявайки неговия размер като разумен и съобразен с
установения от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС минимум по чл. 78, ал. 5 от
ГПК. Изразил е становище, че е справедливо размерът на адвокатското
възнаграждение да се определи не само от размера на материалния интерес, а
също и според фактически положения труд по конкретното дело, но е
посочил, че тази концепция би могла да бъде реализирана само в нормативен
акт, какъвто не е приет, поради което съдът е обвързан от установените в
наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, с които
следва да се съобрази.
От своевременно представените в първоинстанционно производство
писмени доказателства се установява, че за осъществяване на процесуално
представителство по делото, с договор от 16.12.2018 г. „Солар
Рейнбоу“ЕООД се е задължило да заплати сумата от 12 960 лв. с ДДС, от
която възнаграждение в размер на 10 800 лв. и ДДС от 2 160 лв., в 5-дневен
срок от сключването му, както и че тази сума е била заплатена на 21.02.2018 г.
въз основа на издадена от адвокатското дружество фактура № 90/16.02.2018 г.
При горните данни, съдът намира, следното :
Прекомерността по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК се изразява в
3
несъответствие на уговореното и действително заплатено адвокатско
възнаграждение както на сложността на спора, с оглед материалното
правоотношение, предмет на делото, така и на вида и обема на извършените
от пълномощника на страната процесуални действия, а също и от
продължителността на производството пред съответната инстанция. Не е
налице прекомерност, когато възнаграждението е уговорено в минималния
или близък до него размер по Наредба № 1/2004 г., под който то не може да
бъде намалявано. В случая, минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата, в
приложимата ù редакция, действала към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие, възлиза на 9 876.12 лв. без ДДС, а с ДДС- на
11 851.34 лв. Уговореното със споменатия договор адвокатско
възнаграждение е в размер, близък до минималния – 10 800 лв. без ДДС, а с
ДДС- 12 960 лв., като с оглед вида и обема на извършените по делото
процесуални действия и броя на съдебните заседания, проведени в
първоинстанционно производство (7 бр.) разликата от 923.88 лв. не е от
естество да обоснове извод за неговата прекомерност. Неоснователен е
доводът на жалбоподателя, че съобразно решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от
ГПК в частта, предвиждаща минимален размер, под който не може да бъде
намалявано адвокатското възнаграждение, не следва да бъде прилагана.
Според решението, член 101, § 1 от ДфЕС във връзка с член 4, § 3 от ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която,
от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите каквато е Висшият
адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да
ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член
101, параграф 1 ДфЕС. Според същото решение обаче, запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането ù такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. В
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 28 от
4
21.01.2022 г. по ч. т. д. № 2347/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС е прието, че
цитираното решение на СЕС следва да се тълкува в смисъл, че българската
национална правна уредба не попада непременно в обхвата на забраната на
чл. 101, § 1 ДФЕС, а преценката в този смисъл следва да бъде направена от
националния съд, след като се отчете общият контекст, в който наредбата на
Висшия адвокатски съвет е приета или проявява последиците си и по-
конкретно какви са легитимните цели на националната правна уредба и
дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от
разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели. Направен е извод,
че решението на СЕС не изключва дефинитивно прилагането на Наредба №
1/2004 г. на ВАдвС, в частта относно определените с нея минимални размери
на адвокатските възнаграждения, поради противоречие с чл. 101, § 1 ДФЕС, а
възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36,
ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 1 от наредбата са приети в
изпълнение на и са насочени към постигането на легитимна цел и дали
ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от споменатите
норми, са присъщи на преследването на тази цел. В същото определение
съставът на Върховния касационен съд е посочил, легитимната цел на
посочените норми, забраняващи договаряне, съответно присъждане на
адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата
размер, а именно създаване на гаранции (наред със съществуващите в ЗАдв
професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната
етика, надзора и отговорността на адвокатите) за осигуряване на високо
равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на
риска от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на
интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието.
Предвид връзката между предвидените минимални размери на адвокатските
възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, в
цитираното определение е направен извод, че ограниченията, въведени от
законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се
свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на
визираната легитимна цел, поради което, при определяне и присъждане на
адвокатско възнаграждение и при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от
ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални
5
размери. По изложените съображения, настоящият въззивен състав намира,
че доводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение правилно е
преценен като неоснователен от първоинстанционния съд. Следва да бъде
споделено и разбирането, че представените по делото доказателства- фактура
и платежно нареждане, в което тя е изрично посочена като основание за
трансакцията, удостоверяват действителното заплащане на уговореното с
договора адвокатско възнаграждение.
По горните съображения, обжалваното определение следва да бъде
потвърдено.
Воден от изложените мотиви, Софийският апелативен съд,
търговско отделение, 3 състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 263038 от 4.05.2022 г., пост. по гр.д.
№ 3091/2018 г. на Софийския градски съд, І г.о., 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред
Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му на
страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6