Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.01.2023
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, І
ГО, 13-ти с-в, в публичното заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Димитров
при секретаря Красимира Георгиева като разгледа докладваното от съдия Димитров
гражданско дело № 49 по описа за 2021
год., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е образувано по искове с
правно основание чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ, предявени от Ю.Ш.О., ЕГН **********, Д.А.
О., ЕГН ********** и А.О., ЕГН **********, конституирани на основание чл. 227 от ГПК на мястото на починалия в хода
на процеса техен наследодател А.О.О., ЕГН **********, искове с правно основание чл.
2б, ал. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД против Прокуратура
на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди
в размер на по 40 000 лева ( общо 120 000 лв. ) за всеки ищец,
причинени от нарушаване на правото на техния наследодател на разглеждане и
решаване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а
понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от образуването му през м.януари
1991 г. до 04.01.2021 г., ведно със законна лихва, считано от 05.01.2018 г. до
окончателното изплащане, както и за сума от по 83 333.33 лева за всеки
ищец ( общо 250 000 лева ), представляваща обезщетение за имуществени
вреди, изразяващи се в невъзможността наследодателят им своевременно да потърси
и получи компенсация за неимуществените вреди ( пропуснати ползи ), ведно със законната лихва, считано от
05.01.2018 г. до окончателното изплащане, и разноските по делото.
Наследодателят на ищците твърди, че е един от пострадалите от деянията, предмет на
разследваното дело, известни като т.нар. „възродителен процес“. Първоначалният
ищец сочи, че е бил противозаконно задържан и лишен от свобода в затвора и в
лагер в Белене за периода от 19.02.1985
г. до 13.06.1986 г., а в последствие за времето от 13.06.1986 г. до 27.04.1989
г. бил принудително заселен в с. Драшан,
Врачански окръг. Няколко дена след освобождаването му от с. Драшан – през м.
май 1989 г., А.О. бил принуден да напусне страната и изгонен в Турция.
Според
първоначалния ищец разследването и досъдебната фаза по сл. дело 1/1991г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили, в последствие преобразувано в сл.
дело № 780- II/1998 г. по описа
на ВОП-София, а понастоящем ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, продължавали повече
от 30 години, без да има някакви изгледи някой от виновниците
да бъде предаден на съд. Тази продължителност се явявала прекомерна и за нея
липсвало обективно и разумно оправдание. Това необосновано забавяне на делото
по същество било равносилно на отказ от правосъдие. Налице бил и отказ за извършване на разследването по
ефективен начин. Неразумната продължителност на разследването довела до
изтичане на абсолютната давност, по която причина и делото никога нямало да
стигне до решаването му от съд. Отговорност за забавата имал
ответникът, тъй като П.ръководи досъдебната фаза на процеса и следи за
навременното и бързо провеждане на разследването.
Приживе А.О. е
търпял, според твърденията в исковата молба и уточнителна
такава, страх и опасения, че обвиняемите могат да се измъкнат и да останат
безнаказани поради забавянето на делото. Очакванията му за възмездие били
излъгани, тъй като бил лишен и от възможността да се конституира като частен
обвинител и граждански ищец, което не му давало душевен мир и покой. Погазени
били негови основни човешки права посредством репресиите по време на т.нар.
„възродителен процес“, като за лишаването му от тях имал право на защита под
формата на справедливо и достатъчно обезщетение от преките извършители на тези
деяния.
Молят съда да постанови решение, с което да
уважи предявените искове, за суми от по 1/3 от общо заявените, съответни на
наследствените им дялове, ведно със законните последици, както и направените по
делото разноски.
В срока за писмен отговор след
предоставената съгласно чл. 131 ГПК възможност, ответникът ПРОКУРАТУРА НА Р.Б.оспорва
исковете.
Поддържа, че претенцията с правно основание чл.2б, ал. 3 ЗОДОВ е неоснователна, поради това, че не са представени доказателства, от които
да се установява, че приживе А.О. е имал качеството на пострадал от
неприключилото в разумен срок производство. Навежда доводи, че не са ангажирани доказателства
за действително търпени неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат
от нарушение на правото на разглеждане на досъдебното производство в разумен
срок.
Оспорва изцяло предявените
претенции по основание и размер по подробно аргументирани в писмения отговор
възражения. Евентуално, твърди, че предявените искове за неимуществени вреди в
общ за всички ищци размер от 120 000 лева е прекомерен и не отговаря на принципа
на справедливо обезщетяване, установен с чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че търпените вреди, така, както са
описани в исковата молба не следва да бъдат предмет на иск с правно основание
чл. 2б ЗОДОВ, тъй като за събитията, преживени от първоначалния ищец е обявена
политическа и гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание, обн. в ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Установява се по делото от събраните в настоящото исково производство писмени доказателства,
като не е и спорно в отношенията между страните, че с Постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при Прокуратура на въоръжените сили е
образувано сл. дело № 1 от 1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 г. на
Военно – окръжна прокуратура – гр.София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) №
ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване
на извършени през време на
т.нар. „възродителен процес“ през периода 1984 г. – 1989 г. престъпления по
чл. 162, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за
подбуждане към национална вражда и омраза.
Производството не е приключило и е висящо и към момента на постановяване
на настоящия съдебен акт. На съда е ноторно известно,
предвид широкото му разгласяване в публичното пространство, че с Постановление
на Военно – окръжна прокуратура – гр. София от 31.05.2022 г., ДП № ІІ-048 от 1999 г. е
прекратено поради настъпилата смърт на последния обвиняем по това досъдебно
производство. С Определение от 20.06.2022 г., постановено по НЧД № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО, 9 състав прекратителното постановление е потвърдено. В рамките на осъществен инстанционен
контрол по ВНЧД № 821/2022 г. на Апелативен съд – София, 6-ти наказателен
състав, с влязло в сила като неподлежащо
на обжалване и протест Определение № 1223/22.12.2022 г., обжалваното
определение на СГС е отменено, както и постановлението на ВОП от 31.05.2022 г.
Делото е върнато на Военно – окръжна прокуратура – гр. София за продължаване на
процесуално – следствените действия.
От приложените по делото преписи
от цитираното ДП се установява, че по наказателното производство разследването първоначално се е водило срещу
петима обвиняеми по повдигнато обвинение
за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл.
20, ал. 2 от НК, затова,
че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано
престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за
извършено престъпление по чл. 387, ал.
2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК;
затова че през периода от
1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано
престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане
на консолидация на българската нация чрез насилствена
асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на
българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров
Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
Видно от извадка от ДВ, бр. 44/
01.06.1990 г. ( л. 35 и сл. ) с Решение
на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни
въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в
държавния, обществения и стопанския живот, е обявена политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица
във връзка с насилствена промяна на имената на тези български граждани,
поименно изброени в списък, публикуван в посочения брой на ДВ. Сред
реабилитираните граждани, е и лицето А.О.О.(О.ев). В тази връзка
от приетото в хода на съдебното дирене като писмено доказателство в заверен
препис Удостоверение за идентичност на лице с различни имена, изх. №
053/02.04.2019 г. на длъжностно лице при с. Ябланово, Община Котел, Област
Сливен, се установява, че името „А.О.О.“ ЕГН **********
и имената „А.О.О.“ и „А. О. О.ев“
са имената на едно и също лице.
От
Заповеди за прилагане на превантивна административна мярка по чл. 39,
ал.1, т. 1 от Закона за народната милиция, съответно на л. 16 – лице и гръб, л.
17, л. 21– лице и гръб, се доказва, че А.
О. О.ев, роден на *** г. в. Ябланово, Сливенски Окръг
е принудително установен в Белене, Плевенски Окръг за три години, поради това,
че „при провеждане на мероприятието по
подмяна на турско – арабските имена е един от подстрекателите за даване на
отпор на длъжностните лица и групите по установяване на обществен ред в селото.
Агитирал за изселване в реп.Турция и разпространявал
слухове с клеветническо съдържание с антидържавен характер“. Заповедта е от
19.02.1985 г. От Заповед № I – 351
от 13.06.1986 г. е видно, че А.О.О., за който в
същата е посочено, че е „националист, напълно отрича възродителния процес и
провежданите от БКП и правителството
мероприятия в Белене продължава да стои на твърди националистически позиции“, е
принудително установен за 3 години в с.Дрешан,
Врачански окръг.
Наследодателят на ищците, приживе е поискал по реда на чл. 368 НПК вр. с чл. 369 НПК от Софийски градски съд, да определи
мерки за ускоряване на наказателното производство, поради забавяне на разследването
и да определи срок, в който досъдебната фаза да приключи. По това искане е
образувано НЧД № 4701 по описа за 2018 г. на СГС, НО, 13 състав, приключило с
Определение № 4826 от 06.11.2018 г., с което съдът определя едномесечен срок за
проверка и оценка на доказателствата и доказателствените
средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по досъдебно производство № II
– 048/1999 г. по описа на ВОП – София / л. 102 от делото /.
Установява се от документ на л.
187 от делото, че А.О.О., подава молба от 21.05.2018
г. на основание чл. 75 НПК, вх. № 03/2001 от 21.05.2018 г. по описа на ВОП –
гр. София, за конституирането му в качеството на пострадал в досъдебната фаза на процеса по ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП – гр. София, като
призовава да започне съдебното дело срещу виновниците.
От препис – извлечение акт за
смърт, издадено въз основа на Акт за смърт № 0060 от 08.06.2022 г. на
длъжностно лице по гражданско състояние при гр. Котел, Община Котел, Област
Сливен, се установява, че А.О.О. е починал в Турция на 19.04.2022 г. – в хода на делото.
Конституирани са на основание чл. 227 ГПК неговите наследници по закон (
Удостоверение за наследници на л. 341 от делото)- ищците Ю.Ш.О. – съпруга; Д.А.
О. – дъщеря и А.О. – син, всеки с наследствен дял 1/3 част от наследството на
починалия ищец.
Останалата част от доказателствения материал,
събран в хода на съдебното дирене, настоящият състав на съда не обсъжда, тъй
като не го намира за годен да допринесе за установяване на релевантни за спора факти.
При
така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Предявеният иск намира правното си
основание в чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ, която норма е вътрешноправното средство за
защита на лица, чието право, установено с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС в частта му
относно изискването за разумен срок, е накърнено от действията, респективно
бездействията на органите, посочени в чл. 7 ЗОДОВ. Отговорността на последните
се ангажира в производства като настоящото в качеството им на процесуални субституенти на Държавата.
Следва на първо място да се посочи
принципното становище на настоящия
състав на съда, че никаква фактическа и
правна сложност на едно производство, или каквато и да било друга причина с обективен
произход, не биха могли да имат такъв
извинителен характер, че да обусловят продължителност на наказателното дело в
досъдебната му фаза с висящност повече от
30 години.
Независимо от безспорно установимата прекомерна продължителност на сл. дело
№ 1 от 1991 год. по описа на
Прокуратура на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП – гр.
София, а по-късно
преобразувано в
ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр.
София, съдът намира, че не са налице предпоставките за уважаване на така
предявените срещу Прокуратура на РБ искове.
Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, към
която разпоредба текстът на чл. 2б ЗОДОВ изрично препраща, всяко лице при
определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на
каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане
на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в
съответствие със закона. Следователно решаващ за изхода на спора е въпросът дали
процесното наказателно производство се явява
определящо за граждански права и задължения на наследодателя на ищците. По
същество посоченото се свежда до преценката на съда дали чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС е
приложим по отношение на процесния случай.
Няма спор във формираната към
настоящия момент трайна съдебна практика, че в производствата като конкретното,
приложими са стандартите, установени с практиката на ЕСПЧ. В тази връзка в редица свои решения ЕСПЧ
посочва, че за да се прилага член 6, § 1 ЕКЗПЧОС в гражданско – правния
му аспект, производството трябва да е „определящо“ за граждански права и
задължения ( така Ringeisen с/у Австрия ). По делото Le Compte с/у Белгия ЕСПЧ установява, че производството трябва да е „пряко определящо“, както и че
„слаба връзка или далечни последици не са достатъчни“. Възприето е, че чл. 6, §
1 ЕКЗПЧОС не се прилага в случаи, при
които целта на пострадалия при встъпването му в наказателното производство,
като граждански ищец или частен обвинител, е да се постигне наказване на
извършителя, а не за да получи лично гражданско обезщетение – арг. от решенията
по делата Perez v France 2004-I и Garimpo v Portugal No
66752/01. В процесния случай, не са налице каквито и
да било данни, които да станат опора на извод, че намеренията на първоначалния
ищец А.О. са били да се конституира във висящото наказателно производство по
реда на чл. 75 НПК, подавайки молба вх. № 03/2001 от 21.05.2018 г. по описа на
ВОП – гр. София, с цел да получи имуществено обезщетение за търпените вреди,
вследствие на инкриминираните деяния. Позовавайки се, в цитираната молба, на
Декларация, осъждаща опита за насилствена асимилация, приета в 41-во Народно
събрание, А.О. призовавал да започне съдебното дело срещу виновниците.
В изложението на иска си, както и в последваща молба - уточнение последователно наследодателят
на ищците поддържа, че е пострадал в материално – правен смисъл от деянията, които се разследват по процесното досъдебно производство; че е сред репресираните
по време на т.нар. „възродителен процес“; че е подложен на нечовешко и
унизително третиране; че за персонално
причиненото му на времето, на виновниците следва да
бъде наложено подобаващо наказание; че е бил лишен от свобода 4 години и 2
месеца без съд и присъда; че е каран да работи принудителен тежък физически
труд без заплащане; че е бил лишен от правото си на идентичност, правото на
труд, на семеен и личен живот. Излага и опасения, че обвиняемите могат да се
измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, както и че
очаква възмездие за погазените му права и достойнство, както и че очакванията му за възмездие
са останали излъгани и онеправдани.
Изложеното, отнесено към конкретиката на
случая, наличието на съдебна практика, обективирана например в Решение № 69 от
29.04.2020 г. по гр.д.№ 3169/2019 г. на IV Г.О. на ВКС и твърденията на първоначалния ищец А.О. в
обстоятелствената част на исковата молба, на които се основават така
предявените искове, дават основание на съда да приеме, че висящото наказателно
дело - ДП №
ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр. София, не се явява
определящо за граждански права и задължения на ищеца. Ето защо и неприключилото ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр. София, се изключва от
обхвата на чл. 6, § 1 КЗПЧОС в гражданско-правния му аспект.
На следващо място, настоящият състав
на съда счита за нужно да отбележи, стъпвайки
и на житейската презумпция за неимуществени вреди, че неминуемо наследодателят
на ищците е претърпял такива, но като пострадал от инкриминираните деяния,
предмет на ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр.
София, които се отличават с висока степен на обществена опасност. Безспорно
с тези деяния, извършени през периода от задържането му през 1985 г.
до изселването му в Република Турция през лятото на 1989
г., са били накърнени негови основни права и свободи - ограничено е правото му на свободно придвижване, на етническа принадлежност,
произход, религия, убеждения и др. Тези вреди обаче, не подлежат на репариране по реда на чл. 2б, ал.
3 ЗОДОВ, тъй като по нормативен път тези обществени отношения са уредени в Закона за политическа
и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). Видно от приетото като писмено доказателство
по делото Решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои
неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в
държавния, обществения и стопанския
живот ( обн. в ДВ, бр. 44/ 01.06.1990 г. ) първоначалният
ищец приживе е бил реабилитиран. Ето защо съобразно с чл. 4, ал. 2 ЗПГРРЛ в неговия патримониум
е възникнало право на обезщетение за претърпени имуществени
и неимуществени вреди.
Налага се предвид изясненото изводът, че вредите от осъществената приживе спрямо А.О.О.
репресия по време
на т.нар.
„възродителен процес“ са извън обхвата на настоящото
производство и не
подлежат на обезвреда чрез предявяване на исковете с
правно основание чл. 2б,
ал. 3 ЗОДОВ.
По тези съображения съдът намира, че
предявените искове срещу Прокуратура на
Република България са неоснователни и
следва да се отхвърлят.
По
разноските:
При този изход на спора искането на
ищците за присъждане на разноски не следва да се уважава.
Ответникът не е заявил претенция за
разноски, предвид на което съдът не се произнася.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ю.Ш.О., ЕГН **********,
Д.А. О., ЕГН ********** и А.О., ЕГН **********, конституирани на основание чл. 227 от ГПК на мястото на починалия в хода
на процеса техен наследодател А.О.О., ЕГН **********, искове с правно основание чл.
2б, ал. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД против Прокуратура
на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди
в размер на по 40 000 лева за всеки ищец ( общо 120 000 лв. ),
причинени от нарушаване на правото на техния наследодател на разглеждане и
решаване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а
понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от образуването му през м.януари
1991 г. до 04.01.2021 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от
05.01.2018 г. до окончателното изплащане, както и за сума от по 83 333.33
лева за всеки ищец ( общо 250 000 лева ), представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в невъзможността наследодателят им
своевременно да потърси и получи компенсация за неимуществените вреди (
пропуснати ползи ), ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 05.01.2018 г. до окончателното изплащане, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в двуседмичен
срок от съобщението за изготвянето
му пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: