Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
София, 27.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, І ГО, 13-ти с-в, в публичното заседание
тридесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Росен
Димитров
при
секретаря Вероника Димитрова като разгледа докладваното от съдия Димитров гр.
д. № 4805 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе пред вид:
Производството е образувано по иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във. вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, предявен от „Б.Д.“ ЕАД против Ш.Х.А., ЕГН ********** за
признаване за установено съществуването на парично вземане, произтичащо от
Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006г. и Допълнително
споразумение към него от 28.10.2009 г., за което е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК от 03.11.2017 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
506/2017 г. на Районен съд - Дулово за: сумата от 167 710,91 евро - главница;
договорна лихва в размер на 128 685,28 евро за периода от 18.02.2010 г. до
19.10.2017 г.; обезщетение за забава общо в размер на сумата от 2301,64 евро,
от които: за периода от 29.11.2010 г. до 17.10.2017 г. по т. 19.1. от Общите
условия на Допълнително споразумение от 11.11.2009 г.
към Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г.,
представляващо 3% лихвена надбавка върху частта от вноската, представляваща
главница - 2208,46 евро и за периода от 18.10.2017 г. до 19.10.2017 г. по т.
19.2. от Общите условия на Допълнително споразумение от 11.11.2009
г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г.,
представляващо 10% лихвена надбавка върху частта от непогасената главница -
93,18 евро; сумата от 735,01 евро - дължими такси и разноски за периода до
19.10.2017г. и законна лихва върху главницата считано от 20.10.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, както и разноските в настоящото
производство.
В исковата молба се твърди, че
по силата на сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот от
21.03.2006 г. „Б.Д.“ ЕАД е предоставила на кредитополучателя С.А.А. /починал/ и
Ш.Х.А. ипотечен кредит в размер на 180 000 евро със срок за издължаване -
300 месеца.
Твърди се, че на 11.11.2009 г. между Банката и кредитополучателите С.А.А. и Ш.Х.А. е сключено и Допълнително споразумение към
договора, в което е уговорено гратисен период от 12
месеца за плащане на главницата и е променен лихвеният процент.
Ищецът поддържа, че последно
плащане от кредитополучателите по кредита е било извършено на 28.10.2010 г.
Излага се, че на 17.03.2017 г. кредитът е превърнат в предсрочно изискуем
поради допусната забава в плащанията на дължимите вноски повече от 90 дни на
основание т.20.2 от ОУ на Допълнителното споразумение от 11.11.2009
г. към договора за кредит, след получаването на нотариална покана peг. № 4465/21.09.2017г., том 1, акт № 157 на нотариус К.К. лично от ответницата на 22.09.2017 г. След тази дата не
са правени плащания по изискуемия кредит от кредитополучателя.
В тази връзка на 20.10.2017г. „Б.Д.“
ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Ш.Х.А. за дължимите
суми по договора, по повод на което на 03.11.2017 г. е била издадена заповед за
изпълнение и изпълнителен лист за процесните суми, посочени по – горе.
В исковата молба се излага, че
на 15.03.2018 г. „Б.Д.“ ЕАД е била уведомена за подадено възражение от
длъжника, поради което е налице правен интерес от предявяване на настоящия
установителен иск и моли съда да постанови съдебно решение, с което да го
уважи.
Ответницата Ш.Х.А., чрез
пълномощника си е депозирала отговор на искова молба, в който оспорва
предявения иск по основание и размер. Прави възражение за изтекла погасителна
давност на всички претендирани вземания от Банката. Оспорва предявения иск като
неоснователен и с твърдение, че не дължи процесните суми, тъй като не е подписвала
процесния договор за кредит от 21.03.2006 г., нито като кредитополучател, нито
като солидарен длъжник. В тази връзка се твърди, че положеният подпис под
имената на Ш.Х.А. е неавтентичен и не е положен от нея, поради което желае
откриване на производство по оспорването му по чл. 193 ГПК.
Поддържа се, че ответницата не
е подписвала и допълнителното споразумение от 28.10.2009 г., а също така, че то
не е подписано и от кредитополучателя С.А.А., поради
което оспорва същото и моли да бъде открито производство по чл. 193 ГПК на
положените подписи в него.
Прави и възражение за нищожност
на клаузите на чл. 7.1. и 7.4 от договора на основание чл. 146 ЗЗП във вр. чл. 143, т. 12 от ЗЗП като неравноправни.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото приема за
установено от фактическа страна следното:
Видно от представения по делото
Договор за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г., сключен между „Б.Д.“ ЕАД
и С.А.А. – като кредитополучател е сключен договор за
кредит, по силата на който Банката е предоставила на кредитополучателя кредит в
размер на 180 000 евро за покупка на 1/6 идеална част от НУПИ – имот №
56007, находящ се в гр. Приморско, м. „Пясъка“ със срок за издължаване на
кредита 300 месеца.
Съгласно чл. 7.1. от договора
за предоставения кредит, кредитополучателят ще заплаща фиксирана лихва в размер
на 5,50 % за период от 3 години, след изтичането който следва да заплаща
преференциална лихва в размер, определен от Банката в „Условия за ползване на
преференциален лихвен процент по жилищен кредит“ в случай, че отговаря на тях
като е предвидено, че промяната на лихвата е задължителна за страните. Съгласно
чл. 7.4., в случай, че кредитополучателят заплаща преференциална лихва по
кредита, от датата на отпадане на някое от условията, при които е предоставена,
кредитът се олихвява със стандартната лихва, приложима от кредитора към тази
дата.
В чл. 25 от договора е
предвидено, че съпругата на кредитополучателя Ш.Х.А. е уведомена за кредита и й
е известно, че носи солидарна отговорност за издължаването му по реда на чл.
25, ал. 2 СК, както и че за обезпечаване на кредита ще бъде учредена законна
ипотека върху общия имот като е отбелязано, че се попълва само ако
придобиваният с кредита имот става СИО и съпрузите не са съдлъжници. Съпругата
се подписва като втори кредитополучател. Видно от отбелязванията,
върху договора са положени подписи на мястото на кредитополучател 1. С.А.А. и на мястото на кредитополучател 2. Ш.Х.А..
По делото е представен и
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти № 95,
том I,
рег. № 711, дело № 83 от 2006 г. на нотариус Димитър Чалъков, видно от който в
полза на Банката е учредена договорна ипотека върху процесния недвижим имот,
представляващ НУПИ № 56007 по картата на землището на гр. Приморско, м.
„Пясъка“, целият с площ от 4603 кв.м., а по КК като ПИ № 58356.502.84,
представляващ ПИ № 58356.502.84, с начин на трайно ползване: Незастроен имот за
курортно – рекреационен обект.
По делото е представено
Допълнително споразумение към договор за кредит № 17/11596163 от 30.03.2006 г.,
сключено на 28.10.2009 г. между „Б.Д.“ ЕАД и С.А.А.,
с което страните са констатирали остатъкът от дълга по договора в размер на 172
560,56 евро и са изменили условията за погасяването му. В чл. 2.1. са
договорили гратисен период за издължаване на
главницата от 12 месеца без да се променя крайният срок на кредита, като е
предвидено, че в този срок
кредитополучателят ще заплаща част от месечната лихва в размер на 715,10 евро,
а непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от
главницата. В чл. 7 е предвидено, че към датата на споразумението БЛП е 4,69%,
стандартната надбавка е - 5,31 % или лихвеният процент е общо 10 %.
Приложен е погасителен план към
Допълнителното споразумение с дата на първо погасяване 28.11.2009 г. и лихвен
процент 10 %.
Няма спор по делото, че
кредитополучателят С.А.А. е починал на 01.03.2014 г.,
съгласно представен Акт за смърт № 0398/02.03.2014 г., във връзка с което са
обезсилени издадената заповед за изпълнение от 30.05.2014 г. и изпълнителен
лист от 02.06.2014 г. в полза на Банката против С.А.А..
По делото е приложена
нотариална покана, peг. № 4465/21.09.2017 г., рег. №
627, том 1, акт № 157 на нотариус К.К., изпратена до
ответницата Ш.Х.А., видно от която Банката я е уведомила, че поради забава в
погасяване на задълженията по договор за банков кредит от 21.03.2006 г. обявява
кредита за изцяло предсрочно изискуем и считано от датата на получаването й
цялата главница по кредита става дължима и върху нея се начислява лихва в
договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава. Видно от Разписката
за връчване, нотариусът е удостоверил връчване на поканата лично на ответницата
Ш.Х.А. на 22.09.2017г..
На 20.10.2017 г. от кредитора „Б.Д.“
ЕАД е подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Ш.Х.А.,
по повод на което е образувано ч.гр.д. № 506/2017 г. по описа на РС – Дулово.
С Разпореждане съдът е уважил
изцяло подаденото заявление и на 03.11.2017 г. е издал заповед за изпълнение и
изпълнителен лист в полза на „Б.Д.“ ЕАД против длъжника Ш.Х.А. за сумите, които
са предмет на настоящата искова претенция, дължими по Договор за кредит от
21.03.2006г. и Допълнително споразумение към него от 28.10.2009 г.
На 28.12.2017 г. е образувано
изпълнително дело № 20178050401963 по описа на ЧСИ Станимира Николова, рег. №
805 КЧСИ.
На 22.02.2018 г. е постъпило възражение
от длъжника Ш.Х.А. срещу заповедта за изпълнение, поради което с Разпореждане
от 26.02.2018 г.
съдът е указал на „Б.Д.“ ЕАД за възможността да предяви установителен иск,
препис от което е връчен на Банката на 15.03.2018 г.
На 11.04.2018 г. „Б.Д.“ ЕАД е
депозирала в СГС искова молба по чл. 422 ГПК, вр. чл.
415 ГПК, по повод на която е образувано настоящото дело.
По делото е назначена
съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че кредитът е
бил усвоен изцяло на 30.03.2006 г.
Общо постъпилата сума за
погасяване на кредита е 61 611,93 евро, от която главница - 12 337,70 евро,
договорна лихва – 48 816,18 евро, 458,05 евро - наказателна и санкционираща
лихва и заемни такси. Последната получена сума за погасяване на кредита в
размер на 700 евро е постъпила на 21.01.2013 г. и е отнесена за погасяване на
вноска с падеж - 28.10.2010 г. Видно от заключението, към датата на настъпване
на предсрочна изискуемост на кредита - 18.10.2017 г. не са били погасени 83 броя
погасителни вноски, включващи главница и лихва.
Съгласно експертизата дължимите
суми към Банката по счетоводните книги
са: главница в размер на 167 710 91 евро; договорна лихва - 128 685,28 евро;
наказателна лихва 93,18 евро; санкционираща лихва 2208,46 евро и заемни такси
735,01 евро. Общият размер на дължимите суми съгласно счетоводните книги на
Банката е 299 432,84 евро. От заключението на експертизата се установява, при
прилагане на първоначално договорената лихва от 5,50 % в периода след
28.02.2009 г., дължимите суми по процесния договор за кредит са: главница - 162
574,79 евро; договорна лихва - 61 947,91 евро; наказателна лихва - 90,32 евро;
санкционираща лихва - 2784,20 евро; заемни такси - 735,01 евро. Общият размер
на дължимите суми по процесния договор за кредит при прилагане на първоначалния
лихвен процент от 5,50% е 228 132,23 евро.
По делото е назначена
съдебно-графическа експертиза, от заключението на която се установява, че
подписът под имената „1. С.А.А.“ на последния лист на
Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г. е положен от С.А.А..
Съгласно заключението, не може
да се даде отговор дали подписите за „Длъжник“ в Допълнителното споразумение от
28.10.2009 г. към договора и в Погасителния план към споразумението и ГПР в
мястото след „Подпис на клиента“ са положени от С.А.А..
Причините за това са, че при извършен анализ на подписите на С.А.А. са установени различия при изписването на елементите,
поради което експертното мнение е, че подписите са несъпоставими от графическа
гледна точка, което не позволява провеждане на сравнително изследване за
установяване дали са положени от С.А.А..
Съгласно експертизата, по
отношение на подписа, положен под имената на „2. Ш.Х.А.“ на последния лист на
Договора за кредит не може да се даде отговор дали подписът е положен от Ш.Х.А.,
тъй като констатираните различия и съвпадения не образуват достатъчна
съвкупност от характерни графически признаци, които да дават основание за изграждане
на мнение дали подписите са изпълнени с един почерк, т. е. от едно лице.
В тази връзка е приета
допълнителна графическа експертиза, от заключението на която се установява, че
констатираните различия, при установената устойчивост на изписване на транскрипцията
на подписа на лицето в представените документи за годините 2011 г. – 2019 г. и
при наличието на някои сходства са достатъчни за формиране на вероятен извод,
че подписът за „Кредитополучател(-и):”, в позиция „2. ...” на Договор за кредит
от 21.03.2006 г. вероятно не е положен от лицето, от чието изхожда - Ш.Х.А..
Съгласно заключението при извършен анализ на сравнителния материал с подписи на
Ш.Х.А. се установява, че същите са с непроменени във времето 2011 – 2019 г.
степен на обработеност, структура, сложност и
съдържание на транскрипцията. В съдебно заседание експертът е уточнил, че
изводът е вероятен, защото и от новия сравнителен материал не е налице
адекватен към 2006 г. материал, когато е подписан договорът за кредит.
Представено е и Удостоверение,
с изх. № 7/22.07.2014 г., издадено от РС – Дулово, видно от което е вписана
декларация от Ш.Х.А. за отказ от наследство оставено от нейния съпруг – С.А.А., починал 01.03.2014 г., вписан в особената книга по чл.
49, ал. 1 ЗН, под № 7 от 22.07.2014 г.
При
така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
По допустимостта на иска:
Производството по делото е
образувано по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съдът намира, че искът е
предявен в изискуемия по закон едномесечен срок на 11.04.2018 г. от датата на
връчване на съобщението за постъпило възражение от длъжника на 15.03.2018 г. и
има за предмет същото вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение по
чл. 417 ГПК, поради което искът е процесуално допустим и следва да се разгледа
по същество.
По основателността на иска:
Безспорно се установи по
делото, че на 21.03.2006 г. между „Б.Д.“ ЕАД и С.А.А.
/съпруг на ответницата Ш.Х.А., починал на 01.03.2014 г./ е сключен договор за
кредит за покупка на недвижим имот, с който Банката му е предоставила сумата от
180 000 евро за покупка на 1/6 идеална част от недвижим имот НУПИ № 56007, находящ се в гр. Приморско, м.
„Пясъка“ със срок за издължаване 300 месеца. Няма спор по делото, че по време
на сключване на договора за кредит, кредитополучателят С.А.А.
е бил в законен граждански брак с ответницата по делото Ш.Х.А..
От ответната страна по делото е
оспорена автентичността на положения подпис под имената на кредитополучател „1.
С.А.А.“ на последния лист на Договора за кредит от
21.03.2006 г., по повод на което е открито производство по оспорване по чл. 193 ГПК. В тази връзка по делото е приета графическа експертиза, от която се
установи, че подписът на последния лист на Договора за кредит от 21.03.2006 г.
е положен от кредитополучателя С.А.А..
Поради изложеното, съдът
намира, че от страна на ищеца по делото, чиято е доказателствената тежест за
установяване автентичността на положения подпис по делото бе доказано, че
подписът в процесния договор за кредит от 21.03.2006 г. е изпълнен от
кредитополучателя С.А.А..
От заключението на експертиза
се установи, че кредиторът „Б.Д.“ ЕАД е изпълнил задълженията си и е
предоставил уговорената сума на кредитополучателя С.А.А.,
която е била усвоена изцяло на 30.03.2006 г.
По делото е представено и
Допълнително споразумение от 28.10.2009 г. към договора за кредит, сключено
между „Б.Д.“ ЕАД и С.А.А., с което са били изменени
условията за погасяване на дълга, предвиден е гратисен
период за издължаване на главницата от 12 месеца и е променена лихвата по
кредита, като лихвеният процент е станал общо 10 %.
От ответницата е оспорена
автентичността на положените подписи от кредитополучателя С.А.А. на мястото „Длъжник“ в Допълнителното споразумение от
28.10.2009 г. и Погасителния план към него, по повод на което е открито
производство по чл. 193 ГПК. В тази връзка заключението на графическа
експертиза по делото е, че не може да се даде отговор дали подписите за
„Длъжник“ в Допълнителното споразумение от 28.10.2009 г. и в мястото след
„Подпис на клиента“ в Погасителния план са изпълнени от С.А.А..
Предвид обстоятелството, че
тежестта за доказване автентичността на положените подписи от лицето С.А.А. в Допълнителното споразумение от 28.10.2009 г. и
Погасителният план към него е на ищеца, съдът намира, че от ищцовата страна не
е проведено успешно доказване на това обстоятелство, поради което приема, че
Допълнителното споразумение от 28.10.2009 г. към договора за кредит и
погасителният план не обвързват валидно страните по договора и не са приложими
по процесното кредитно правоотношение.
Няма спор по делото, че
кредитополучателят С.А.А. е починал на 01.03.2014 г.,
съгласно Акт за смърт № 0398/02.03.2014 г..
Спорни по делото са обстоятелствата дали
ответницата по делото Ш.Х.А. е кредитополучател по процесния договор за кредит
от 21.03.2006 г. и приложима ли е по
отношение на нея нормата на чл. 25, ал. 2 от СК /отм./ и съответно възниква ли
за ответницата солидарна отговорност по процесния договор за кредит по силата
на посочената разпоредба?
В тази връзка на първо място от
ответната страна е оспорена автентичността на положения подпис под имената „2. Ш.Х.А.“
на последния лист на Договора за кредит, във връзка с което по делото е открито
производство по оспорването му по реда на чл. 193 ГПК.
От заключението на графическата
експертиза по делото се установи, че на база на първоначално представения
сравнителен материал не може да се даде отговор дали изследвания подпис е
положен или не от ответницата Ш.Х.А., поради което е прието заключение и от
допълнителна графическа експертиза, при която експертът е работило и върху
допълнително представен сравнителен материал. Видно от заключението и на
допълнителната експертиза, въз основа на допълнително представения сравнителен
материал на подписа на лицето, обективиран в документи от 2011г. – 2019 г. са
констатирани различия при установената устойчивост на изписване на
транскрипцията на подписа на лицето, както и някои сходства, но различията са
достатъчни за формиране на вероятен извод,
че подписът за „Кредитополучател(-и):”, в позиция „2. ...” на Договор за кредит
за покупка на недвижим имот от 21.03.2006г. вероятно не е положен от лицето, от
чието име изхожда - Ш.Х.А.. В експертизата е посочено, че констатираните в
материала различия са характерни и преобладават, но при установеното сходство и
при липсата на адекватен по време сравнителен материал (от годините около 2006
г.) може само да се допусне, че
въпросният подпис не е положен от Ш.Х.А..
Във връзка с приетите от съда
първоначално, а след това и допълнително заключение от експертизата, първото от
които не може да даде отговор на поставения въпрос относно авторството на
положения подпис, а второто заключение даващо само вероятен извод за това, че
подписът не е положен от ответницата, съдът намира, че по делото не се установи
по несъмнен начин, че подписът, положен за „Кредитополучател(-и):”, в позиция
„2. ...” на Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г. не е
положен от ответницата по делото Ш.Х.А..
Относно преценката на
експертното решение по чл. 202 ГПК е формирана практика на ВКС, съгласно която
заключението на вещото лице, трябва да бъде обсъдено наред с всички
доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. В тази връзка
следва да се има предвид, че от ответната страна по делото не са ангажирани
други доказателства, които да формират извод в подкрепа на твърдението й, че
подписът не е положен от нея.
Във връзка с изложеното и
предвид факта, че тежестта за доказване на автентичността на оспорения подпис в
представения частен документ е на ответната страна по делото, съдът намира, че
липсата на категорично доказване на авторството на положения подпис дава
основание на съда да приеме, че оспорването
на подписа, положен за
„Кредитополучател(-и):”, в позиция „2. ...” в процесния Договор за кредит за
покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г. е недоказано – чл. 194, ал. 3 във вр. с ал.2 ГПК.
Спорен по делото е въпросът
налице ли е солидарна отговорност на ответницата Ш.Х.А. по смисъла на
разпоредбата на чл. 25, ал. 2 СК. Съгласно чл. 25, ал. 2 СК (отм.) за
задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите
на семейството, те отговарят солидарно. Когато паричното задължение е поето от
единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на
законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване на
семейни нужди. Солидарната отговорност по чл. 25, ал. 2 СК /отм./ не възниква
автоматично - с получаване на заемната сума, а е обусловена от конкретна
преценка за това дали тя е била разходвана за задоволяване нужди на
семейството. В чл. 127, ал. 1 ЗЗД е установена оборима
презумпция за равна задълженост във вътрешните
отношения между солидарните длъжници. В отношенията им с кредитора всеки от тях
дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е
погасено изцяло, докато във вътрешните им отношения се предполага, че те дължат
по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 25, ал. 2 СК /отм./, когато
единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В
двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че
длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който
твърди, че отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил
по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия
за лични негови нужди. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените
разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна, а ако не
докаже неизвършването на заявените разходи или че удовлетворената нужда не е
семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди /в
този см. решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г., на ВКС, ІV г.
о., решение № 293 от 19.11.2013 г. по гр. д. № 3267/2013 г., ІІІ г. о. на ВКС/.
Твърденията на ответницата са,
че не са налице предпоставки за ангажиране на солидарната й отговорност, в
качеството й на съпруга на кредитополучателя С.А.А.,
поради това, че целта за която е отпуснат кредитът не е за задоволяване на
семейни нужди.
Предвид датата на възникване на процесните
задължения по отношение на имуществените права и задължения на съпрузите следва
да намерят приложение нормата на чл. 25, ал. 2 СК /отм./, тъй като е безспорно
установено по делото, че към датата на сключване на процесния договор за кредит
- 21.03.2006 г. кредитополучателят С.А.А. /починал на
01.03.2014 г./ и ответницата по делото Ш.Х.А. са били в граждански брак.
Презумпцията заложена в
разпоредбата на чл. 25, ал. 2 от СК /отм./ възлага в тежест на оспорващия
съпруг да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената
нужда не е семейна. Съгласно, приетото в Решение № 293 от 19.11.2013 г. по гр.
д. № 3267/2013 г., ІІІ Г.О. на ВКС, под „нужди на семейството“ се разбират
общите потребности на членовете на семейството, които, според практиката,
главно са за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на
необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични
нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от
изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че
всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на
недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството.
В това отношение следва да се
посочи, че от естеството на самия Договор за кредит от 21.03.2006 г. е видно,
че същият е целеви – за закупуване на недвижим имот - на 1/6 ид. ч. от НУПИ № 56007, а от ответната страна по делото не
се и твърди, че средствата по договора не са били усвоени с тази цел, а с
друга. Поради това съдът намира за доказано обстоятелството, че средствата,
отпуснати по договора за кредит са разходвани именно за закупуването на
недвижим имот, преминал в режим на СИО между двамата съпрузи.
Възраженията на ответницата в
насока, че закупеният имот не е за задоволяване на семейни нужди, тъй като
същият е неурегулиран имот с начин на трайно ползване – двор-горско стопанство,
в м. „Пясъка“, който по КККР е с начин на трайно ползване: за курортно – рекреационен обект не се споделят от настоящия състав. Това
е така, тъй като дори и да се приеме, че предназначението на неурегулирания
имот е за ползване като курортно – рекреационен обект
с инвестиционни намерения, посоченото обстоятелство не изключва неговото
ползване и предназначение за общо облагодетелстване на семейството. Това е
така, тъй като дори и да се приеме, че придобитият по време на брака в режим на
СИО недвижим имот е следвало да бъде използван с инвестиционни намерения,
свързани с предназначението му на курортен обект, това обстоятелство не променя
факта, че евентуалните доходи от такива инвестиционни намерения ще бъдат
използвани също за задоволяване нуждите на семейството – като напр. за
заплащане на необходими за съвместния живот разходи, вкл. за лични нужди на
членовете на семейството, задоволяването на които произтичат от изискванията за
семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ, съобразно приетото в
постоянната съдебна практика.
Посоченото дава основание на
съда да приеме, че предоставените средства по процесния договор за кредит,
сключен по време на брака на ответницата Ш.Х.А. и нейния съпруг С.А.А. в действителност са послужили за закупуване на общ
недвижим имот, закупен за задоволяване нуждите на семейството. Наред с това по
делото не бяха събрани никакви доказателства, че тези средства са
облагодетелствали имотното състояние само на съпруга на ответницата приживе,
както и никакви категорични доказателства, които да подкрепят тезата, че
средствата са използвани за удовлетворяване на цели извън така посочените нужди
на семейството.
След преценка на изложените
по-горе правни изводи, както и като се вземе предвид доказателствената тежест,
носена от страните в процеса, а именно, че
всяка от тях следва да докаже полезните за правната си теза факти,
настоящият състав приема, че от ответната страна по делото не е доказано, че
средствата от договора за кредит не са използвани за общи семейни нужди.
Следователно по отношение на
процесуалната легитимация на ответницата Ш.Х.А. следва да се приложи
неопроверганата презумпция на чл. 25, ал. 2 СК (отм.) за солидарната
отговорност на поетите по време на брака кредитни задължения, поради което
следва да бъде ангажирана нейната солидарна отговорност за поетите задължения
по процесния Договор за кредит за закупуване на недвижим имот от 21.03.2006 г.
По
изискуемостта:
Относно обстоятелството досежно
настъпването на предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков
кредит е налице задължителна съдебна практика т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК. Съгласно даденото разрешение в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата,
след като Банката е упражнила правото да направи кредита предсрочно изискуем и
е обявила на длъжника предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Предсрочната изискуемост на вземането има
действие от получаване от длъжника на изявлението на Банката, че прави кредита
предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за
банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й като това обстоятелство
следва да бъде установено с документ по чл. 418 ГПК.
Във връзка с даденото
разрешение и съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, в
настоящия случай от ищеца по делото е доказано, че е обявил процесния договор
за кредит от 21.03.2006 г. за изцяло предсрочно изискуем, посредством отправяне
на уведомление до ответницата по делото, получено от нея преди датата на
заявлението по чл. 417 ГПК.
Посоченото обстоятелство се
установи от приложената нотариална покана, peг. №
4465/21.09.2017г., том 1, акт № 157 на нотариус К.К.,
изпратена от „Б.Д.“ ЕАД до ответницата Ш.Х.А., с която Банката я е уведомила,
че поради допусната забава в погасяване на месечните вноски обявява кредита за
предсрочно изискуем, считано от датата на получаването й. От Разписка за
връчване от 22.09.2017г., peг. № 351 НК се установи,
че поканата е връчена лично на ответницата на 22.09.2017 г..
Следователно от ищеца „Б.Д.“
ЕАД е доказано, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем при спазване на
законовите изисквания за това, от което следва, че предсрочната изискуемост е
породила правно действие считано от 22.09.2017 г. – датата на получаване на
поканата. /.
По отношение на възражението на
ответницата за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит,
съдът намира:
Ответницата се позовава на
неравноправни, въз основа на което и нищожни клаузи по смисъла на чл. 146 ЗЗП
във вр. чл. 143, т. 12 от ЗЗП в процесния договор за
кредит, а именно клаузите на чл. 7.1. и 7.4., поради това, че същите дават
право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има
право да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в
сравнение уговорената при сключването на договора.
В настоящия случай е налице
договор за кредит на физическо лице, който не е предназначен за търговска и
професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на
потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и следователно се ползва от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, в частта, касаеща регламентацията
на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл.
143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, а съгласно ал. 2 не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
За да се прецени дали клаузата,
предвиждаща възможност за едностранна промяна на договорения лихвен процент
отговаря на критериите на закона, същата следва да бъде формулирана по ясен и
недвусмислен начин и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената.
Трайно е разбирането в
съдебната практика, че клаузи в договори за банков ипотечен кредит, предвиждащи
възможност за банката едностранно да увеличава размера на договорения лихвен
процент по принцип са неравноправни. При необявени предварително и невключени в
договора ясни правила относно методиката и условията, при които размерът на
лихвения процент може да се промени е налице недобросъвестност при
договарянето. Дори посочването само на
фактори, чието изменение не зависи от доставчика на финансовата услуга, не е
достатъчно за обосноваване на изменението ако клаузите не съдържат ясно и
разбираемо за средния потребител описание на начина, по който ще се формира
новият лихвен процент / в този см. Решение № 201/02.03.2016 г. по т.д. №
2780/2015 г. на ВКС, II
т.о., Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II т.о./
За да се преодолее последицата
от нищожност на процесните клаузи, ищецът следва да докаже, че същите са били
индивидуално договорени в съдържанието на договора. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗД, в тежест на доставчика или търговеца е да докаже това обстоятелство.
Следва да се има и предвид, че клаузите
на чл. 7.1. и чл. 7.4. не са били
индивидуално уговорени, тъй като същите са била изготвени предварително
(препращайки към определени от банката „Условия за ползване на преференциален
лихвен процент по жилищен кредит” ), поради което и кредитополучателят като
потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Наред с това
следва да се има предвид, че не са ангажирани и доказателства за причините и
условията, при която е договорена преференцията.
Съдът намира, че ищецът не е
ангажирал доказателства, които да установят, че посочените клаузи са били
индивидуално уговорени, поради което следва да се приеме, че такова доказване
не е проведено по делото. Самото подписване на договора за кредит не
освобождава банката от необходимостта да докаже, че намиращите се в договора
клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни са били индивидуално
уговорени, а самото сключване на договора при преференция също не е достатъчно
да обоснове такъв извод.
Предвид горното и доколкото
настоящият състав приема, че спорните клаузи не са индивидуално уговорени,
следва да се извърши преценка дали са неравноправни по см. на чл. 143 от ЗЗП,
респ. нищожни по см. чл. 146 от ЗЗП.
Договорът за банков кредит
е финансова услуга по см. на чл. 144
ЗЗП, във вр. с § 13, т.12, б. „б” от ДР на ЗЗП, чийто
съществен елемент е размерът на лихвата, която представлява цената на услугата,
предоставена от Банката.
Следва да се посочи, че
клаузите от договора относно лихвените условия по предоставения кредит,
доколкото лихвата представлява интереса на Банката са част от основния предмет
на договора. Тези клаузи при условие, че са ясни и разбираеми съгласно чл. 145,
ал. 2 ЗЗП /съответстваща на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО/ попадат извън
предметния обхват на търсената защита.
В настоящия случай, в клаузата
на чл. 7.1. от процесния договор за кредит от 21.03.2006 г. страните са
постигнали съгласие, че за предоставения кредит Кредитополучателят ще заплаща
на Банката фиксирана лихва в размер на 5,50 % за период от 3 г., след изтичането
на който ще заплаща преференциална лихва в размер, определен от Банката в
„Условия за ползване на преференциален лихвен процент по жилищен кредит“ в
случай, че отговаря на тях.
Доколкото с тази клауза е
уговорен лихвения процент по договора за кредит, т.е. цената, която
кредитополучателят следва да заплаща на Банката, като възнаграждение за
предоставената му услуга, а именно фиксиран лихвен процент от 5,5 % за период от 3 години, следва че към момента на
сключване на договора, с оглед предоставения на кредитополучателя погасителен
план за него е било ясна лихвата, която дължи на Банката за предоставената му
услуга и съответно какъв ще бъде размерът на месечните вноски и в този смисъл в
тази част, разпоредбата на чл. 7.1. от договора е ясна и разбираеми съгласно
чл. 145, ал. 2 ЗЗП и не би могла да се разглежда като неравноправна в този
аспект.
Съдът намира, че спорните
клаузи на чл. 7.1., както и на чл. 7.4. от процесния договор следва да се
разгледат в частта, в която със същите е предвидена възможност за едностранна
промяна на лихвата от кредитора и най-вече е предвидена възможност за Банката
еднолично да определи този лихвен процент след изтичането на гратисния период по договора.
При прилагане на разпоредбата
на чл. 145, ал. 2 ЗЗП се налага извод, че за да се приеме, че клаузите на чл.
7.1. и чл. 7.4. от договора не накърняват защитими интереси на
кредитополучателя като потребител, следва условията, при които ще става това да
са изрично и изчерпателно посочени в тях на разбираем език, както и основанията,
при които се предвижда такова право за Банката да бъдат такива, че настъпването
им да е извън нейния контрол, т.е. да са обективни /арг.
от чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП/. Също така методът на изчисляване на съответния
лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на
всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Предвид
правната характеристика на договора за кредит безспорна е необходимостта от
постигнато съгласие между съконтрахентите за начина
на формиране възнаграждението на кредитора. От изложеното следва, че методиката
за изчисление на лихвата също се явява елемент от договора за кредит, което
само по себе си изключва възможността лихвеният процент да бъде едностранно променян от кредитора
след сключване на договора, независимо дали се касае до фиксиран или до
променлив лихвен процент.
Съдът намира, че в процесния
случай липсва яснота относно методиката за формиране на лихвата, респ. не са
налице критерии, въз основа на които, кредитополучателят да може да предвиди,
произтичащите за него икономически последици. В тази връзка нито в договора,
нито в ОУ са посочени показателите, които могат да доведат до промени в
пазарните условия, нито пък е налице препратка към други обективни показатели.
Следователно при учредяване на облигационната връзка потребителят е лишен от
възможността да направи преценка въз основа на предварително зададени критерии
/макар и променящи се при обективни пазарни фактори/ на последиците от
сключване на договора.
По същество следва да се има
предвид, че в клаузата на чл. 7.1. не е предвиден изобщо лихвен процент, който
кредитополучателят следва да заплаща след изтичането на гратисния
период от 3 години като определянето на лихвата по кредита е оставено
единствено на преценката на банката. Съгласно предвиденото в посочените клаузи,
в случай, че кредитополучателят не отговаря на условията за преференциална
лихва, съобразно условията за това същият следва да заплаща лихва, определена
едностранно от Банката без да е посочен нито конкретен размер на лихвата, нито
компонентите, които ще участват при формирането й, а още по-малко при какви
условия и каква методика ще става това, т.е. не са посочени никакви критерии за
определяне на лихвата.
Следователно се налага извод,
че кредитополучателят ще заплаща лихва, която Банката едностранно ще определи,
без въобще да е предвидена за него възможност като страна по договора да влияе
върху това, тъй като в клаузата на чл. 7.1. е посочено, че промяната на лихвата
ще бъде задължителна за него.
Ето защо обосновано следва да
се приеме, че договорните клаузи на чл. 7.1. и чл. 7.4. позволяват на търговеца
да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание, поради което посочените клаузи отговарят на условието по чл. 143, т.
10 от ЗЗП, поради което в тази част клаузите се явяват неравноправни, съответно
нищожни по см. на чл. 146 ЗЗП.
Следва да се посочи, че
съгласно съдебната практика клаузите, които дават право на търговеца
едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят да има право да се
откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с първоначално уговорената при сключване на договора са неравноправни
клаузи по см. на чл. 143, т. 12 ЗЗП. (Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. №
4452/2014 г. на ВКС/.
По отношение на
неравноправността на посочените клаузи съобразно разпоредбата на чл. 143, т. 12
от ЗЗП, съдът намира, че очевидно с промяната на лихвата в конкретния случай от
първоначална лихва в размер на 5,5% на 10 % значително се е завишила цената по
договора в сравнение с първоначално уговорената по договора. Установи се също
така, че за потребителя не само, че не е била предвидена нарочна възможност при
такава хипотеза да се откаже от договора за кредит, но и предварително му е
било поставено условие, че промяната на лихвата (каквато и да е тя) ще бъде
задължителна за него.
Следователно съдът намира, че
посочените клаузи отговарят и на условието по чл. 143, т. 12 от ЗЗП, поради
което и на това основание същите се явяват неравноправни, съответно нищожни по
см. на чл. 146 ЗЗП.
Поради изложените изводи за
неравноправност на клаузите на чл. 7.1. и чл. 7.4. от процесния договор за
кредит, а от там и за нищожност на същите по см. на чл. 146 ЗЗП, тези клаузи не
следва да бъдат прилагани в отношенията между страните по договора, предвид
което извършеното увеличение на лихвения процент въз основа на тези клаузи не
обвързва кредитополучателя и не следва да се прилага по процесното кредитно
правоотношение. Следователно, съдът намира, че по отношение на ответницата
следва да се приложат първоначално уговорените условия по договора, съответно
първоначалния погасителен план и съобразно него следва да се преценява
изпълнението на договора.
Във връзка с изложените правни
изводи, настоящият състав приема, че следва да се признае съществуването на
вземане на ищеца „Б.Д.“ ЕАД против ответницата Ш.Х.А. по процесния
договор за кредит от 21.03.2006 г., за което вземане е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, поради което предявеният иск по
чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК е доказан по своето
основание.
По
неговия размер:
Размерът на задължението следва
да бъде определен съобразно първоначалния погасителен план, предвид
последващото увеличение на лихвата основано на неравноправни, а оттам и нищожни
клаузи, поради което следва да се приложи първоначално определения лихвен
процент от 5,5 %.
От ответната страна по делото е
направено възражение за погасяване по давност на всички претендирани вземания –
за главница и лихви:
Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с
изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 111, б. "в" ЗЗД
предвижда, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за
наем, за лихви и за други периодични плащания. Периодичните плащания
представляват самостоятелно обособени, еднородни престации,
независими една от друга и произтичащи от общ юридически факт. При договора за
заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да
стане на погасителни вноски на определени дати това не превръща тези вноски в
периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от длъжника на части,
което обаче не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. Това становище е застъпено в редица решения,
като напр. решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о.,
ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК
и др., в които е прието, че отделните погасителни вноски по предоставения заем
не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични
плащания по договора, по отношение на които приложим е общият 5 годишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Затова за вземанията за главница по този договор
се прилага общата 5 годишна давност.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. С оглед това,
вземанията за главница отговарят на изведеното в ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС
изискване изискуемостта на всяко от вземанията да настъпва поотделно с
настъпването на договорения в погасителния план срок /падеж/. Това
обстоятелство не се променя и при предсрочна изискуемост на кредита, когато
кредиторът получава възможност да претендира връщане на цялата сума, преди да
настъпи падежа на отделните вноски.
От заключението на експертизата
се установи, че последната постъпила сума за погасяване на задълженията по
договора в размер на 700 евро е постъпила на 21.01.2013 г., която е била
отнесена за погасяване на месечната вноска към 28.10.2010 г., от което следва,
че падежът на първата претендирана от Банката като падежирала,
но неплатена от кредитополучателя вноска за главница е била на 28.11.2010 г.
Давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД с подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 20.10.2017 г., от която
дата се счита предявен искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
В тази връзка съдът намира, че към датата
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.10.2017 г., вземанията за
главница са частично погасени по давност за период от пет години преди датата
на исковата молба, т.е. за периода преди дата 19.10.2012 г.
От заключението на приетата
счетоводната експертиза по делото се установи, че общо дължимата главница по
кредита от кредитополучателя до датата на заявлението е 162 574,79 евро
при прилагане на първоначално договорената лихва от 5,5
% и съобразяване на всички плащания по договора.
В тази връзка, погасени по
давност на основание чл. 110 ЗЗД са вземанията за главница за периода от
28.11.2010 г. до 19.10.2012 г., чийто размер определен от съда по реда на чл.
162 от ГПК е 8120,93 евро.
Следователно, съдът намира, че
дължимата главница по процесния договор за кредит е в размер на сумата от
154 453,86 евро, а в останалата част за разликата в размер на сумата от
8120,93 евро до пълния размер на дължимата главница от 162 574,79 евро –
дължимата главница е погасена по давност за периода от 28.11.2010 г. до
19.10.2012 г. на основание чл. 110 ЗЗД.
Във връзка с изложеното съдът
намира, че предявеният иск досежно главницата по процесния договор за кредит е
основателен до размера на сумата от 154 453,86 евро и за тази част следва
да се уважи, ведно със законна лихва върху нея от датата на заявлението –
20.10.2017 г. до окончателното й изплащане и да се отхвърли за разликата до
пълния претендиран от Банката в исковата молба размер от 167 710,91 евро като
неоснователен.
На осн.
чл. 430, ал. 2 от ТЗ кредитополучателят дължи и договорна лихва за ползване на
паричния ресурс за срока на действие на договора, така както е договорена между
страните като същата е дължима до датата на обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита.
В случая следва да се посочи,
че въпреки съществуващите противоречия в съдебната практика по въпросът за
погасителната давност при задълженията за лихва по отношение на вземанията за
договорна /възнаградителна/ лихва следва да се приложи кратката 3 годишна
давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД съобразно приетото разрешение в мотивната част на ТР № 3 от 27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017
г. на ОСГТК на ВКС. Това разбиране на законодателя е оправдано при
съпоставянето на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД с чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, като се
подчертава, че правилото на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД отчита интереса на кредитора –
първо да се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява
предвид уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл.
111, б. „в“ от ЗЗД в сравнение с общата 5-годишна погасителна давност за
главницата.
В ТР № 3 от 27.03.2019 г. по
т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС е записано че „по отношение на изпълнението на
паричните задължения законът не прави разграничение между различните видове
лихви – възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна“ като всички
видове лихви са акцесорни вземания спрямо главницата и точното изпълнение
включва погасяване на главния дълг и на определените по договора или
начислените до деня на плащането лихви. По отношение на лихвите е приложима
нормата на чл. 111 б. "в" от ГПК, поради което размерът на лихвите
над 3 годишен период назад са погасени по давност. От друга страна обаче, ЗЗД
не предвижда различия относно началото на погасителната давност спрямо главница
и лихва и съответно съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността за всяко вземане –
главно или акцесорно за лихви, започва да тече от
деня, в който същото е станало изискуемо.
Следователно за договорната
лихва, давността тече отделно за всяка вноска по лихвата от датата, на която
плащането е било дължимо и същата се погасява с кратката 3 годишна погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
В исковата молба Банката е
претендирала възнаградителна лихва в размер на 128 685,28 евро за периода за
периода 18.02.2010 г. до 19.10.2017 г., за който период претенцията за
договорна лихва е частично погасена по давност за период от 3 години преди
датата на заявлението - 20.10.2017 г., т.е. погасени по давност са всички
вземания за договорна лихва за периода преди -18.10.2014 г..
От заключението на експертизата
се установи, че размерът на дължимата договорна лихва при прилагане на
първоначално договорената лихва от 5,5 % за периода
от 18.02.2010г. до 19.10.2017 г. е 61 947,91 евро.
Следователно настоящият състав
приема, че размерът на дължимата договорна лихва по процесния договор за
кредит, определен по реда на чл. 162 от ГПК е в размер на 19 912,71 евро
за периода от 20.10.2014 г. до 20.10.2017 г., а в останалата част за сумата от
42 035,20 евро претенцията за дължима договорна лихва е погасена по
давност за периода от 18.02.2010 г. до 18.10.2014 г. на основание чл. 111, б.
„в“ ЗЗД
В тази връзка съдът намира, че
предявеният иск досежно претенцията за
договорна лихва е основателен в размер на 19 912,71 евро и за тази
сума следва да се уважи и да се отхвърли за разликата до пълния претендиран от
Банката в исковата молба размер от 128 685,28 евро като неоснователен.
Доколкото солидарността по смисъла
на чл. 25, ал. 2 от СК следва да се отнася единствено досежно получените от
банката парични средства, постъпили в семейството и разходвани (според
презумпцията) за семейни нужди, то съдът не намира основание солидарност да
възниква и за вземания поети на облигационно основание от договарящия съпруг
(наказателни лихви, санкциониращи лихви, неустойки или такси за предсрочно
погасяване), т.е. солидарността е за погасяване на задълженията единствено
върху сумите, реално постъпили и разходвани за семейни нужди, но не и върху
сумите дължими, по повод на договорките за лихви за забава, неустойки, заемни
такси и др., поети по преценка на съпруга - страна на облигационното
правоотношение, поради което отговорността за тях е лична - имуществена на
кредитополучателя. В тази връзка съдът намира, че претенциите на Банката за
заплащане на обезщетение за забава в общ размер на сумата от 2301,64 евро по т.
19.1. и т. 19.2. от Общите условия на Допълнително споразумение от 11.11.2009 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим
имот от 21.03.2006 г. е неоснователна, поради което и предявеният иск за
установяване на тяхната дължимост не следва да се уважава.
За пълнота на мотивите следва
да се посочи, че допълнителен аргумент за неоснователност на претенцията на
ищеца за посочените суми, представляващи
обезщетение за забава, част от които санкциониращи лихви, а друга част –
наказателни лихви е, че същите са претендирани от Банката на основание т. 19.1.
и т. 19.2. от Общите условия на Допълнително споразумение от 11.11.2009 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим
имот от 21.03.2006 г..
В тази връзка следва да се
посочи, че представеното допълнително споразумение е от дата 28.10.2009 г., а
не както се сочи от ищеца в исковата молба от 11.11.2009
г.. Наред с това съдът прие, че Допълнителното споразумение от 28.10.2009 г.
към договора за кредит и погасителния план към него не обвързват валидно
страните по него, поради което са неприложими по процесното кредитно
правоотношение, поради това, че от ищеца не беше доказана автентичността на
положените подписи от кредитополучателя С.А.А. в тях.
Поради изложеното, съдът намира, че и на това основание претенциите за
заплащане на лихви за забава на основание на т. 19.1. и т. 19.2. от
допълнителното споразумение са неоснователни и следва да се отхвърлят.
По отношение на претенцията за
заплащане на такси в размер на 735,01 евро до 19.10.2017 г. следва да се
приеме, че от ищеца не е посочено основанието за начисляване на тази такси,
нито начина на определяне на размера им, поради което претенцията за дължими
такси в размер на 735,01 евро е неоснователна.
По
разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014 г., по т. д. № 4/2013 г. на ВКС, съдът в исковото производство
следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в заповедното
производство. По настоящото дело не е направено изрично искане от страните по
делото за присъждане на разноски в заповедното производство, поради което
такива не следва да се присъждат.
Ответницата следва да заплати
на ищеца разноски в размер на 7374 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответницата разноски по делото, съобразно
приложен списък по чл. 80 ГПК. От ищеца е направено възражение за прекомерност
на уговореното от ответницата адвокатско възнаграждение в размер на 13 250
лв., което съдът намира за неоснователно, предвид фактическата и правна
сложност на спора, броя на проведените заседания, както и предвид факта, че
същото е в близък до предвидения по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения минимален размер от 13 243 лв.
В тази връзка на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да заплати на ответницата разноски по делото в общ
размер на 5701 лв.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, че Ш.Х.А.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис № 318 чрез адв. Г.Н. дължи на „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК *******, със съдебен адрес:*** следните суми, по Договор за кредит за
покупка на недвижим имот от 21.03.2006г. и Допълнително споразумение към него
от 28.10.2009 г., за които е издадена Заповед за изпълнение на задължение по
чл. 417 ГПК от 03.11.2017 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 506/2017 г. на
Районен съд – Дулово, а именно: сумата от 154 453,86
евро – дължима главница по процесния договор за кредит, ведно със законна
лихва върху тази сума от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 20.10.2017г. до окончателното й погасяване, като в останалата част
за разликата над тази сума в размер на 8120,93 евро до пълния размер на общо
дължимата главница по договора за кредит в размер на 162 574,79 евро –
дължимата главница е погасена по давност за периода от 28.11.2010 г. до
19.10.2012 г. на основание чл. 110 ЗЗД, както и че дължи сумата от 19 912,71 евро – договорна лихва за периода от
20.10.2014 г. до 20.10.2017 г., като в останалата част за разликата над тази
сума в размер на 42 035,20 евро до пълния размер на общо дължимата
договорна лихва от 61 947,91 евро за периода от 18.02.2010г. до 19.10.2017
г., претенцията за договорната лихва е погасена по давност за периода от
18.02.2010 г. до 18.10.2014 г. на основание на
основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск по чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК за
разликата над уважения размер от 154 453,86 евро до пълния претендиран
размер от 167 710,91 евро – дължима главница по процесния договор за кредит от
21.03.2006 г., както и за разликата над уважения размер от 19 912,71 евро до пълния претендиран размер от 128
685,28 евро – договорна лихва, както и за претенциите за дължимост на
обезщетение за забава в общ размер на сумата от 2301,64 евро, от които: 2208,46
евро за периода от 29.11.2010 г. до 17.10.2017 г. по т. 19.1. от ОУ на
Допълнително споразумение от 11.11.2009 г. към
Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г., представляващо
3% лихвена надбавка върху частта от вноската, представляваща главница и сумата
от 93,18 евро - за периода от 18.10.2017 г. до 19.10.2017 г. по т. 19.2. от
Общите условия на Допълнително споразумение от 11.11.2009
г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 21.03.2006 г.,
представляващо 10% лихвена надбавка върху непогасената главница, както и за
сумата от 735,01 евро - дължими такси и разноски за периода до 19.10.2017 г.
като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА
Ш.Х.А., ЕГН **********
да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
7374 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА
„Б.Д.“ ЕАД,
ЕИК ******* да заплати на Ш.Х.А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 5701 лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжаловано от страните
в двуседмичен срок от съобщението
за изготвянето му пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: