РЕШЕНИЕ
№ 329
гр. ХАСКОВО, 29.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ
при участието на секретаря Р. З. Т.
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ Въззивно гражданско
дело № 20245600500470 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - 273 от ГПК, образувано по въззивна
жалба, подадена от А. Д. Т..
С Решение № 69/17.05.2024 г. постановено по гр.д. № 1007/2023 г.
Районен съд – Харманли е отхвърлил като неоснователен предявения от А. Д.
Т., ЕГН **********, от ***, чрез пълномощника адв. И. Д., АК – Хасково, иск
по чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 и чл. 79 от ЗЗД против С. М. Й., ЕГН
**********, от ***, за установяване съществуването на вземането за сумата от
1 250 лв., като част от цялото вземане в размер на 40 000 лв., представляваща
заемна сума по сключен между страните на 03.06.2023 г. в *** договор за заем,
за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК № 563/09.10.2023 г. по ч.гр.д. № 931/2023. г по описа на същия
съд.
Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът А. Д. Т.,
който чрез процесуалния си представител адв. Д. обжалва същото в срок.
Излага доводи, че заемната сума била предадена на заемателя, като договорът
има характер на разписка и е подписан от последния. Моли настоящата
инстанция да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна С. М. Й., с който оспорва подадената въззивна жалба.
Излага аргументи за неоснователност на същата.
ОС – Хасково, като провери основателността на оплакванията във
въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
констатира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. При служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Преценена по същество въззивната жалба е
неоснователна.
РС - Харманли е сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр.
чл. 240 и чл. 79 от ЗЗД, предявен от А. Д. Т. против С. М. Й. за установяване
съществуването на вземане, за което е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 931/2023 г. по описа на РС
- Харманли.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал
всички относими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на
тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявеният иск е
неоснователен и е отхвърлил иска. Съдът е обсъдил всички доводи и
възражения на страните. Изложените от първоинстанционния съд мотиви на
основание чл. 272 от ГПК се споделят от настоящата инстанция. Пред
въззивния съд не се представиха нови доказателства, които да обосновават
изводи, различни от направените от първоинстанционния съд.
Основното възражение на въззивника е, че сумата от 40 000 лв.
предмет на договора за заем, е реално предадена от заемодателя на заемателя.
2
Същото не се споделя от въззивния съд.
Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен,
когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната
страна даде, а другата получи в заем парична сума. Фактическият състав на
договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои
от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска
за връщане на предоставената на заем сума, респективно по установителния
иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/ съгласие на страните за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със
задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално
предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от
фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за
връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и
главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца –
заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с
ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на
заемателя.
С оглед наведеното от ответника възражение, че не е изразявал
съгласие за получаване на сумата в размер на 40 000 лв., както и че тази сума
не му е реално предадена от ищеца, въззивният съд счита, че ищецът не доказа
пълно и главно осъществяването на фактическия състав на договора за заем.
От доказателството по делото не може да се установи ищецът да е
разполагал с процесната сума към 03.06.2023 г. – датата на договора. На
следващо място според разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за
ограничаване на плащанията в брой плащанията на територията на страната се
извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на
стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв. В конкретния случай според
тази законова разпоредба предаването на процесната сума следва да се
извърши само и единствено по банков път.
Не се споделя и възражението на въззивника, че въззиваемата страна с
подписа си в договора е обективирала изявление за получаването на
процесната сума. Служебно известно е на съда, че между същите страни се
водят множество дела, като са подадени и редица жалби и сигнали във връзка
с техните отношения. Житейски и логически необосновано е да се приеме, че
3
след сериозното влошаване на отношенията между страните, при вече
проведени или инициирани множество производства от различен характер
между тях, ответникът е изразил съгласие да получи заемната сума именно от
ищеца.
С оглед горното въззивната инстанция достига до краен извод,
идентичен с този на РС – Харманли - за неоснователност на предявения
установителен иск.
По изложените съображения въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 69/17.05.2024 г. постановено по гр.д. №
1007/2023 г. по описа на Районен съд – Харманли.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4