Решение по дело №492/2020 на Административен съд - Велико Търново

Р Е Ш Е Н И Е

№ 322
гр. Велико Търново, 20.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд Велико Търново – Осми състав , в съдебно заседание на двадесет и девети  октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Диана Костова

 

при участието на секретаря П.И., изслуша докладваното от съдия Костова  адм. д. №492 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 268 от ДОПК.

 

Образувано е по  жалба на С.С.В. ***  против Решение № 118/28.7.2020г.  на Директор ТД на НАП В.Търново, с което е оставена без уважение жалба срещу Разпореждане с № С 200004-137-0006148/10.7.2020г. на публичен изпълнител в Дирекция“ Събиране“ при ТД на НАП В. Търново., с което на основание чл. 267, ал.2, т. 5 във вр. с чл.171 от ДОПК е прекратено поради изтичане на погасителната давност на публично задължение за глоба, и същото е отписано на основание чл. 173 от ДОПК, като досежно останалите не е приложен горепосочения текст на закона при една и съща фактическа обстановка.  

В жалбата се правят  оплаквания за незаконосъобразност както на самото решение, така и на потвърденото с него ПНОМ. На първо място жалбоподателят намира, че порочните принудителни действия са започнали още с невръчване на призовка за доброволно изпълнение, при което предприемане на действия по изпълнението са възможни едва след изтичане на 7 дневен срок от връчване на посочената покана по чл. 182 от ДОПК. Без такова надлежно връчване всички последващи действия се явяват незаконосъобразни, следователно същите не прекъсват давността.  Освен това, неправилен е изводът, че с издаване на ПНОМ от 29.10.2019г. давността е спряно спрямо процесните задължения и към настоящия момент същата не е изтекла. След като такова ПНОМ не му е било връчвано, то същият не е могъл да го обжалва. Към тази дата същият не притежава МПС и не е могъл да осъществи правото си на защита в пълен обем. По голяма част от описаните и дължими задължения за периода от 2009г. до 2013г. са постъпвали плащания, които не са отразени в данъчно- осигурителната сметка. Прилага копия от част от вносните бележки, поради което намира, че посочените публични вземания също следва да бъдат отписани. От съда се иска отмяна както на разпореждането на публичен изпълнител при ТД на НАП В. Търново, така и потвърждаващото го решение на Директор на ТД на НАП В. Търново.   В съдебно заседание се представлява от *** К., който поддържа така подадената жалба с направените в нея оплаквания. Счита ,че следва да се приложи и Тълкувателно решение № 2/ 26.6.2015г. на ВКС  по т. д. 2/2013г., в какъвто смисъл е и практиката на административните съдилища. Претендира направените разноски, като с оглед факта, че на жалбоподателя е оказана безплатна правна помощ, то следва да се присъди ***ско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Представя списък с разноски по чл. 80 от ГПК във вр. с §2 от ДОПК.

Ответник жалба Директор на ТД на НАП В. Търново чрез процесуалния си представител ...Д., оспорва така подадената жалба и моли да се постанови решение, с което се потвърди както Решението на Директор на ТД на НАП, така и разпореждането на публичен изпълнител. Счита, че с издаването на съобщение за доброволно изпълнение, давността е прекъсната и е започнала да тече нова такава, а с налагането на обезпечителни мерки е спряна и срокът не е изтекъл. Претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение  размер на 100 лева.

Жалбата е допустима, като подадена от легитимирана страна, адресат на оспорвания акт, който има нея неблагоприятен ефект. Тъй като по делото липсва доказателство  кога решението на ответника е връчено на жалбоподателя, следва да се приеме, че преклузивният срок за обжалване пред съд не е изтекъл.

Съдът, след като прецени приложените към административната преписка доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и становищата на страните, приема за установено следното: От материалите по делото се установява, че обжалваното Разпореждане с № С200004-137-0006148 е издадено на 10.07.2020 г. и връчено на 10.07.2020 г. по електронен път, а жалбата срещу него е подадена в предвидения от  чл.145, ал.1 от ДОПК срок пред компетентния за това орган – Директор на ТД на НАП В. Търново, поради което се явява  процесуално допустима с оглед изчерпване на задължителното административно обжалване.

   Приложим закон за разглеждане на жалбата е ДОПК.

С Разпореждане с № С200004-137-0006148/10.07.2020 г. издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране" при териториална дирекция на НАП - Велико Търново, е отказано погасяването по давност на задължения подробно описани в разпореждането по подаденото от жалбоподателя възражение за изтекла давност по следните съображения: .

1. Относно декларации за периода 01.01.2009 г. - 31.12.2009 г., задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2009 г. са подадени през 2010 г. и през същата 2010 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2009 г. давностният срок започва да тече от 01.01.2011 г. и изтича на 1.1.2016г. съгласно  чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Ал. 2 на същия член гласи, че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Издадено е и Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 10318/20.05.2014 г., с което на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК давността е спряна, както и с  Постановление за налагане на обезпечителии мерки № С190004-022-0098799/29.10.2019 г., с което давността отново е спряна и към момента не е изтекла. Издадено е Съобщение за доброволно изпълнение № 2404- 000001/03.11.2014 г. за което липсва данни същото да е връчено, както и по отношение на горепосочените ПНОМ, но въпреки това АО е приел,л че със самото му издаване давността е прекъсната и е започнала да 'тече нова петгодишна давност.,

2.       По отношение на декларации за периода 01.01.2010 г. - 31.12.2010 г.. задължението следва да се плати  през годината, през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2010 г. са подадени през 2011 г. и през същата 2011 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2010 г. давпостният срок  започва да тече от 01.01.2012 г. и изтича на 1.1.2018г. За декларациите отнасящи се за месечни периоди задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. за 2010 г. декларациите следва да се подадат през същата 2010 г. и през същата 2010 г. е следвало да се плати задължението. В този случай давността започва да тече от 01.01.2011 г.като следва да се приложи чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания сс погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Ал. 2 на същия член гласи, чс с изтичането на 10- годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Издадено е Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 10318/20.05.2014 г., с което на основание чл. 172. ал. 1. т, 5 от ДОПК давността е спряна, както и Постановление за налагане на обезпечителни мерки № С190004-022-0098799/29.10.2019 г., с което давността отново е спряна и към момента не е изтекла. Издадено е Съобщение за доброволно изпълнение № 2404- 000001/03.11.2014 г., което както и ПНОМ не е връчено на жалбоподателя. АО е приел и за тези задължения, че с неговото издаване е прекъсната  давността и е започнала да тече нова петгодишна давност. Издадено е I

3.     Относно декларации за периода 01.01.2011 г. - 31.12.2011 г„ задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2011 г. са подадени през 2012 г. и през същата 2012 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2011 г. давностният срок започва  да тече от 01.01.2013 г. и изтича на 1.1.2018г. За декларациите отнасящи се за месечни периоди задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. за 2011 г. декларациите следва да се подадат през същата 2011 г. и през същата 2011 г. е следвало да се плати задължението. В този случай давността започва да тече от 01.01.2012 г.. Издадено е Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 10318/20.05.2014 г., с което на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК давността е спряна., както и по отношение на издадено  Постановление за налагане на обезпечителни мерки № С190004-022-0098799/29.10.2019 т\, с което давността отново е спряна и към момента не е изтекла. Издадено е Съобщение за доброволно изпълнение № 2404- 000001/03.11.2014 г., с което давността е прекъсната и е  започнала да тече нова давност. Няма данни да са връчени както съобщението за доброволно изпълнение, така и ПНОМ.

4.                       По отношение на декларации за периода 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г., задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2012 г. са подадени през 2013 г. и през същата 2013 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2012 г. давностният срок започва да тече  от 01.01.2014 г. и изтича на 1.1.2019г. За декларациите отнасящи се за месечни периоди задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. за 2012 г. декларациите следва да се подадат през същата 2012 г. и през същата 2012 г. е следвало да се плати задължението. В този случай давността започва да тече от 01.01.2013 г. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Ал. 2 на същия член гласи, че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Издадено е Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 10318/20.05.2014 г., с което на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК давността е спряна, както и  Постановление за налагане на обезпечителни мерки № С190004-022-0098799/29.10.2019 г„ с което давността отново е спряна и към момента не е изтекла. Издадено е Съобщение за доброволно изпълнение № 2404- 000001/03.11.2014 г. като АО намира, че с издаването му е давността е прекъсната и започва да тече нова такава.

5.                       Относно декларации за 2013 г., същите са за месечни периоди и задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите,т.e. декларации за 2013 г. са подадени през 2013 г. и през същата 2013 г. е следвало да се платят задълженията, при което  давностният срок тече  от 01.01.2014 г. и изтича на 1.1.2020г. съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Издадено е Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 10318/20.05.2014 г., с което на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК давността е спряна, както и Постановление за налагане на обезпечителни мерки № С190004-022-0098799/29.10.2019 г„ с което давността отново е спряна и към момента не е изтекла. Издадено е Съобщение за доброволно изпълнение № 2404- 000001/03.11.2014 г. с което АО е приел, че  давността е прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност. С така посочените мотиви Директор на ТД на НАП В. Търново е потвърдил обжалваното пред него разпореждане, тъй като само с факта на издаване на Съобщение за доброволно изпълнение от 3.11.2014г. е започнала да тече нова петгодишна давност. Освен това същата е спряна с оглед издаването на ПНОМ, без да е необходимо връчването им на жалбоподателя.

 

       При така установеното съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 266, ал. 1 ДОПК, действията на публичния изпълнител, каквото представлява и разпореждането по молба-заявление за отписване като погасени по давност публични задължения, могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от деня на съобщението. Съгласно чл. 268, ал. 1 ДОПК, в посочените случаи / чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 /, актът на решаващия орган може да се обжалва пред административния съд по местонахождението на компетентната ТД.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган в писмена форма. Обжалваното пред административния орган разпореждане също е издадено от компетентен орган - публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция на НАП и в рамките на правомощията му по чл. 226, ал. 1 от ДОПК. Налице са валидни административни актове, в писмена форма, с фактическите и правни основания за постановяването им.

Правните изводи на териториалният директор са основани на данните от административната преписка. Опровергаващи ги доказателства не са представени в хода на съдебното производство, поради което се възприемат относимите към спора дати, за които е налице информация в преписката. Не се твърдят от страна на жалбоподателя нарушения на административно- процесуалните правила при издаването и на двата акта, такива не се констатират и от съда при служебно извършената проверка на основание чл. 168 от АПК.

По приложението на материалния закон съдът намира следното: Съгласно чл. 168, т. 3 ДОПК публичното вземане се погасява по давност, като в посочения случай се "отписва" съобразно правилото на чл. 173 ДОПК и е приложим чл. 225, ал. 1 ДОПК, регламентиращ прекратяване на производството по принудително изпълнение на публичните вземания, с разпореждане на публичния изпълнител в нормативно уредените в посочения текст случаи, в т. ч. и тези по т. 7 - когато това е предвидено със закон. Общ принцип в прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по давност не отпада дългът, а възможността за неговото принудително събиране. Давността погасява правото да се претендират публичните вземания, като те остават дължими и могат както да бъдат платени доброволно по силата на чл. 174 от ДОПК, така и да бъдат прихванати съгласно чл. 128, ал. 1 от ДОПК. Посоченото не се отразява на правото по чл. 173 ДОПК, за осъществяване на което органът дължи съответно действие, процедурата, за което е предмет на вътрешна регламентация и не следва да ограничава или отрича правото на субекта – заявител. Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза - при изтекла погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на публично вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено в този смисъл възражение, доколкото давността не се прилага служебно, а в случай, че не възприеме възражението за изтекла погасителна давност - решаващият орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния срок, респективно - настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното производство, при което да отмени евентуално извършените действия по принудителното изпълнение на такова вземане. Следователно, възраженията за недължимост на публично държавно вземане поради настъпване на някой от фактите от обхвата на чл. 168 ДОПК, в т. ч. и за погасяването му поради изтекла погасителна давност, следва да бъдат заявени пред публичния изпълнител – както е направено в случая. При евентуален отказ по искането за предприемане на действия по смисъла на чл. 225, ал. 1 вр. чл. 173 ДОПК, те могат да бъдат изтъкнати при защитата срещу действията на публичния изпълнител по принудителното изпълнение на погасено по давност вземане, а в случай, че незаконосъобразно не бъдат взети предвид и от решаващия орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК - в производството пред административния съд, образувано при условията на чл. 268 ДОПК.

Правната регламентация на давността по ДОПК, се съдържа в чл. 171 от ДОПК, според която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Според алинея втора, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Според чл. 172 от ДОПК, давността спира когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година, когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането, когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването, когато актът, с който е определено задължението, се обжалва, с налагането на обезпечителни мерки, когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение, а давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Следва да се отбележи, че от прекъсването на давността, започва да тече нова давност. Съгласно чл. 168, т. 3 от ДОПК погасяването по давност е начин на погасяване на самото публичното вземане. Приложението на тази норма не се дерогира и от разпоредбата чл. 174 от ДОПК, която регламентира единствено хипотезата на доброволно плащане след изтичането на давностния срок и следващите от това правни последици. Следва да бъде отбелязано, че в ДОПК няма легално определение на понятието давност и то следва да се използва от понятието за давност, дадено най- вече в гражданското право. Погасителната давност представлява период от време, определен от закона, през който субективното право на кредитора не е погасено или казано иначе – не са настъпили юридически факти, които да погасят субективното право на вземане на кредитора. Погасителната давност като юридически факт,разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства не погасява правото на кредитора, а поражда материалното право на длъжника да откаже изпълнение. Правоотношението е материално-правно, защото то произтича от материално-правното правоотношение между кредитора и длъжника. Погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност, където позоваването на изтекла придобивна давност води до прекратяване правото на собственост за лицето, което не е упражнявало правото си.

Според новелата на чл. 221, ал. 1 ДОПК когато задължението не е изплатено в срок, публичният изпълнител пристъпва към изпълнение, като е длъжен да изпрати на длъжника съобщение, с което му дава 7- дневен срок за доброволно изпълнение. Приема се трайно в съдебната практика, че съобщението за доброволно изпълнение по чл. 221, ал. 1 ДОПК представлява подготвителен за изпълнителното производство акт, който не съдържа властническо волеизявление и не засяга правната сфера на длъжника. Действията на публичния изпълнител по образуване и започване на изпълнителното производството с изпращането на СДИ не представляват същинско предприемане на принудително изпълнение, доколкото такива са само действията в рамките на съответните изпълнителни способи. Тези действия не предпоставят пряко и непосредствено въздействие върху правната сфера на длъжника. Те не представляват властническо волеизявление, скрепено с възможността за държавна принуда, което едностранно да поражда или да е в състояние да породи промени в правната сфера на длъжника или на трети лица. Липсва им разпоредителна част, която директно да задължава адресата да се съобрази с дадените му предписания за поведение. Съобщението е подготвителен акт в изпълнителното производство и не представлява действие на публичния изпълнител, което по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК да подлежи на обжалване. Обратен извод не може да бъде обоснован с мястото на разпоредбите на чл. 220 и чл. 221 в раздел ІV"Действия" от глава двадесет и пета "Принудително изпълнение" на ДОПК. В случая следва да се изхожда от характера на тези действия, който е подготвителен и уведомителен за длъжника. Липсва изискване действията по образуване на производство по принудително изпълнение и по изпращане на СДИ да бъдат обективирани в нарочен акт по чл. 226 от кодекса. Съобщението за доброволно изпълнение не създава задължения за длъжника, а има за цел да го уведоми за размера на неговото задължение, за изпълнителното основание, от което това задължение произтича и за последиците при неизпълнение в дадения срок- предприемане на принудително изпълнение чрез опис, изземване и продажба на движими или недвижими вещи или принудително изземване на парични средства, намиращи се у длъжника или трети лица. Или в обобщение с оглед на гореизложеното не може да бъде споделена тезата на ответник жалба, инкорпорирана в неговото решение, че само с издаването на СДИ давността е прекъсната и от тази дата започва да тече нова 5 годишна давност.  Следователно поради липсата на предпоставките в чл. 172, ал.2 от ДОПК наличие на принудителни действия от страна на публичния изпълнител незаконосъобразен е извода за прекъсване на същата.

По отношение както на  СДИ, така и с двете ПНОМ  съдът констатира съобразно представената преписка, че същите не са надлежно връчени на жалбоподателя. В тази връзка съдът съобразява,  мотивите по т. 14 на Тълкувателно Решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, съобразно които "Както при действието на Закона за давността, така и при действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Всички срокове за съхраняване на документи са съобразени със срока на погасителната давност. Ако давността може да прекъсне без знанието на длъжника, той е изложен на риска да унищожи или най-малкото да престане да съхранява документите за плащане на дълга или за погасяването му по друг начин. ", така и константната съдебна практика на ВАС и административните съдилища по приложеното на чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК, а и на чл. 109 от ДОПК, съобразно която, за да породи правните последици на спиране на давността, респ., за да се счита, че е спазен срокът по чл. 109 от ДОПК, заповедта за образуване на ревизионното производство, следва да е редовно връчена на ревизираното лице, като без същото да е сторено, не може да се породи, както ефектът на чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК, така и да се приеме, че е спазен срокът по чл. 109 от ДОПК.

Няма никаква логика да бъдат различно третирани институтите на спиране на давността по чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, спазване на преклузивните срокове по чл. 109 от ДОПК и прекъсване на давността по чл. 172, ал. 2 от ДОПК

Или в обобщение от данните по делото се установява, че не е налице надлежно уведомяване на длъжника за предприетите действия по принудителното изпълнение на процесните задължения чрез издаване на ПНОМ Пвъв  би могло да се приеме, че е сторено най-рано през 2018 г., когато за оспорените задължения по декларации: обр. 6 за 2011 г. и 2012 г. - № 160021001940421 и № 160021202523710/25.04.2012 г., е изтекла давността по чл. 171, ал. 1 ДОПК, поради което и няма как да са породили желаните от администрацията правни последици.

Необходимо е да се отбележи, че правилата за доказване важат в еднаква степен, както за задълженото лице, така и за органа по приходите. Нещо повече, разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК, приложима в настоящото производството по препращане на § 2 от ДР на ДОПК, задължава административния орган да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение, дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор или пък са издирени служебно от съда.

При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Изпълнението на това задължение от страна на съда, означава при недоказване, да се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом юридическият факт не е осъществен, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление.

 

Вярно, е че налагането на обезпечителни мерки, след  като запорът се смята за наложен в деня и часа на получаването на запорното съобщение води до спиране на давността, но предприемане на действия по принудителното изпълнение и реалното налагане на обезпечителни мерки са две различни неща, още повече, че съгласно чл. 226, ал. 1 от ДОПК, в изпълнение на правомощията си публичният изпълнител издава постановления и разпореждания, а по аргумент от алинея втора на чл. 226 от ДОПК, за всяко предприето и извършено действие от публичния изпълнител се съставя протокол, в който се отбелязват датата и мястото на съставянето му, предприетите действия, направените искания, постъпилите суми и направените разноски.

Или 1. Относно декларации за периода 01.01.2009 г. - 31.12.2009 г., задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2009 г. са подадени през 2010 г. и през същата 2010 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2009 г. давностният срок започва да тече от 01.01.2011 г. и е изтекъл  на 1.1.2016г. съгласно  чл. 171, ал. 1 от ДОПКпоради което същите следва да се отпишат

2. Относно декларации за периода 01.01.2010 г. - 31.12.2010 г., задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2010 г. са подадени през 2011 г. и през същата 2011 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2009 г. давностният срок започва да тече от 01.01.2012 г. и изтича на 1.1.2017г. съгласно  чл. 171, ал. 1 от ДОПК и също следва да се отпишат.

3. Относно декларации за периода 01.01.2011 г. - 31.12.2011 г., задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2011 г. са подадени през 2012 г. и през същата 2012 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2011 г. давностният срок започва да тече от 01.01.2013 г. и изтича на 1.1.2017г. съгласно  чл. 171, ал. 1 от ДОПК и същите следва да бъдат отписани.

4. Относно декларации за периода 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г., задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите, т.е. декларации за 2012 г. са подадени през 2013 г. и през същата 2013 г. е следвало да се платят задълженията. Така за декларации за 2012 г. давностният срок започва да тече от 01.01.2014 г. и изтича на 1.1.2019г. съгласно  чл. 171, ал. 1 от ДОПК и задълженията следва да се отпишат.

5. Относно декларации за 2013 г., същите са за месечни периоди и задължението е трябвало да бъде платено през годината през която са подадени декларациите,т.e. декларации за 2013 г. са подадени през 2013 г. и през същата 2013 г. е следвало да се платят задълженията, при което  давностният срок тече  от 01.01.2014 г. и изтича на 1.1.2020г. съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК и същите следва да бъдат отписани.

Искането за  присъждане на възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА,   съобразно практиката на ВКС  е допустимо да бъде направено и в хода на устните състезания пред съответната инстанция. За присъждането на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА., следва да бъде установено, че оказаната правна помощ е безплатна на някое от предвидените основания в чл. 38, ал. 1 ЗА като в настоящият случай твърдението е, че се касае за роднина, близък не е доказано. Изводите на съда за наличието на предпоставките на чл.38 ЗА следва да се основават на констатациите му за осъществяването на релевантните факти, а именно осъществена правна помощ по делото без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, липса на данни, които да го опровергаят, както и доказателства, че жалбоподателят има качеството на лице по чл. 38, ал.1 т. 3 от ЗА. Преценката за наличието на предпоставките на чл.38 ЗА, както и за размера на възнаграждението, което следва да бъде присъдено, се извършена в съответствие с разпоредбите на процесуалния закон и на Закона за ***урата.. Разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА има за цел да осигури заплащането на възнаграждение при позитивен резултат за труда на ***а за осъществената от него безплатна ***ска помощ по  този текст с аргумент от чл.36, ал.1 от ЗА. Правото  да определи размера на възнаграждението, в размер на по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.2 от ЗА е предоставено на съда. В хипотезата по чл. 38, ал.2 от ЗА липсва уговорен и реално заплатен ***ски хонорар от  представлявания като предпоставка за неговото заплащане съгл. т.1 от Тълк.решение №6/6.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК. Меродавен за определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА при съобразяване с нормативно предвидения минимален размер, е принципът за възмездност на ***ския труд. В конкретната хипотеза материалния интерес е в размер общо на 10 669, 72 лева като съгласно чл. 8, ал.1,т. 4 от   Наредба №1/2004г. за минималните размери на ***ските възнаграждения следва да е 830 лева, каквито се претендират от жалбоподателя. Но както се посочи по- горе след като липсват доказателства, че лицето има определеното законово качество съгласно чл. 38, ал.1,т. 3  от ЗА.

При този изход на спора на жалбоподателя се следват разноски, които за него представляват бордеро за внесена държавна такса от 10 лв.

Водим от горното Административен съд - Велико Търново, осми състав

 

РЕШИ:

 

 

   ОТМЕНЯ по жалба на С.С.В. ***  Решение № 118/28.7.2020г.  на Директор ТД на НАП В.Търново, с което е оставена без уважение жалба срещу Разпореждане с № С 200004-137-0006148/10.7.2020г. на публичен изпълнител в Дирекция“ Събиране“ при ТД на НАП В. Търново.

     ВРЪЩА административната преписка за извършване на действия на основание чл. 267, ал.2, т. 5 във вр. с чл.171 от ДОПК за прекратяване по отношение на посочените публични задължения поради изтичане на погасителната давност и отписването им на основание чл. 173 от ДОПК.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите - София, да заплати на С.С.В. ***  разноски в размер на десет лева.

Решението е окончателно.

                                                АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: