№ 7153
гр. София, 23.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Т.ова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20211100505890 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 20043580 от 16.02.2021 г., постановено по гр. дело №
2233/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 55 състав е отхвърлен
предявеният от ищеца Т. А. Й. срещу Главна дирекция „П.б. и з. на н.“ иск с
правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР за сумата от 1545.55 лева,
представляваща възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд за
периода 01.10.2016г. до 30.09.2019г., ведно със законна лихва от 17.01.2020 г.
до погасяване на задължението.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца Т. А. Й., с която
обжалва същото като неправилно и необосновано, постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. В жалбата се поддържа, че
в случая са налице предпоставките на чл. 46 от ЗНА за попълване на празнота
в Закона за МВР и субсидиарно прилагане на уредбата по Кодекса на труда и
подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане. Предвид
изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия Главна дирекция „П.б. и з. на н.“.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа
1
и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана
страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК
настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи.
Настоящата съдебна инстанция намира, че с първоинстанционното
решение е извършен пълен и пълноценен анализ на спора от фактическа
страна, поради което с цел да не бъдат същите преповтаряни препраща към
мотивите на СРС.
Единственият спорен въпрос между страните в настоящото
производство е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния
труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на
Кодекса на труда и на НСОРЗ по аналогия на основание чл. 46 ЗНА. По този
въпрос бе образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГК на
ВКС с решението, по което е прието, че при отчитане и заплащане на
положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните
работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на
чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на
специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените
въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не
съдържа празнота относно продължителността на работното време на
служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от
анализа на чл. 187, ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че
нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.
187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо
от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в
неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната
хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1
и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по –
голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите
от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово
правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по –
голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите
2
от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2,
ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не са
сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен
интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на
държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.
Приема се още, че при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е
имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и
равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от
полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със
съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за
прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голяма основен платен
годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на
служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за
заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на
задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни
условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при
условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.
Съгласно правилото на чл.130, ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са
задължителни за съдилищата. В този смисъл и постановеното решение №
525/13.08.2024г. по гр. д. № 2329/2023г. по описа на ВКС, IV ГО.
По въпроса бе отправено и преюдициално запитване до Съда на
Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г. Съгласно
решение от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година
относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се
тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба,
която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за
работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-
кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.
Също така беше прието, че членове 20 и 31 от Хартата на основните права на
Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в
законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния
труд от седем часа за работниците от частния сектор да не се прилага за
работниците от публичния сектор, включително за полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна на тази цел. В същия смисъл е и приетото в
определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 на СЕС.
Предвид така изложеното предявените от ищеца осъдителни искове са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да бъде
3
осъден да заплати на въззиваемия направените по делото разноски в размер на
100 лв. в производството пред СГС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20043580 от 16.02.2021 г., постановено по
гр. дело № 2233/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 55 състав.
ОСЪЖДА Т. А. Й., ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция
„П.б. и з. на н.“ при МВР, с адрес гр. София, ул."****, на основание чл. 273
ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 100 лв., представляваща направените в
производството пред СГС разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4