РЕШЕНИЕ
№…
17.06. 2019г. гр.П.
В ИМЕТО НА НАРОДА
П.СКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТИ
ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на петнадесети вай през две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
Секретар ЖЕНИ СТОЙЧЕВА
Прокурор …………………
като разгледа
докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.ГР.Д. №296 по описа за 2019 год.
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.П. е образувано на основание въззивна жалба от „***“ЕАД с ЕИК*** срещу Решение № 31/ 22. 02. 2019 г. по гр. д. № 160/ 2018 г. по описа на РС- Л..
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно , като бъде отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. ГПК и бъдат присъдени направените по делото разноски пред двете инстанции и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Въззиваемата страна М.Б.Д. е изразил становище, че въззивната жалба е неоснователна и решението на районния съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, като бъдат присъдени направените по делото разноски.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд е отхвърлил предявените от „***” ЕАД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. ***, представлявано от Й.В. – изпълнителен директор, против М.Б.Д., с ЕГН**********,*** 7 – наследник на Е.Г.Д. искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗЗД, за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сума за консумирана топлинна енергия в общ размер на 584.89 лв., от които 492.64 лв. главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2017 г. и 92,25 лв. лихва за забава от 05.01.2015 г. до 05.12.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. №55/18 г. по описа на РС - Л. до окончателно изплащане на сумите като неоснователни и недоказани.
С решението „***” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. *** е осъдено да заплати на М.Б.Д., с ЕГН**********,*** 7 направените деловодни разноски в размер на 500 лв. Решението е постановено при участието на „***” ООД, ЕИК:***, като трето лице помагач на страната на ищеца.
В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че ищецът не е представил доказателства, които да свържат ответника с топлофицирания имот, нито договор, подписан между ищеца и ответника.
Посочено е, че наследодателят на ответника – длъжник по Заповедта за изпълнение на парично задължение има заявен настоящ адрес *** от 1995г., а ответникът М.Б.Д. – постоянен и настоящ адрес ***. Съдът е приел, че в случая е налице несъответствие между периода и сумите по Заповедта за изпълнение, които са различни с тези по исковата молба. По делото са представени справка извлечение по пера на М.Б.Д. с аб. №22360, както и заверени копия от фактури с потребител №***Б.Д.А., който видно от справката за предоставяне данни по реда на Наредба 14/18.11.09г. е починал и е съпруг на Е.Г.Д..Съдът е констатирал, че третото лице помагач „***” ООД, представя обобщена справка за дължими суми за топлинна енергия за отопление и топла вода, както и индивидуални месечни справки за използвана топлинна енергия за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2017 г. на името на Б.Д.А..
Въз основа на доказателствата по делото районният съд е приел, че ищецът не е представил сключен между страните договор за предоставяне на топлинна енергия и ползването от ответника. Позоваването от страна на ищеца на извлечение от сметка на абонатен № ***на името на различни потребители не е достатъчно доказателство за иска за установяване на съществуване на вземането по чл. 422 от ГПК, при който на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото.След като ищецът не е установил по безспорен начин качеството на потребител на ответника и не представи релевантни доказателства, от които да и видно наличието на валидно сключен договор между страните за доставка на топлинна енергия при общи условия и не доказва точният размер на вземането си, следва исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.
Въззивният съд счита, че решението на районния съд е неправилно и е постановено в нарушение на материалния закон по следните съображения:
От доказателствата по делото се установява, че наследодателите на М.Д. са били собственици на процесния имот в гр.П., като след тяхната смърт собственик на имота е въззиваемия Д. въз основа на наследяване по закон.
Съгласно чл. 153, ал. 1 всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение , са криенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителни тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда на наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Разпоредбата на чл. 153, ал.6 регламентира задължението на клиенти, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, да заплащат топлинна енергия от сградната инсталация и от общите части на сградата. Съгласно чл.150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлоенергия се осъществява въз основа на публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като е дадена възможност на потребителите при несъгласие да подадат писмено възражение и възможност за уговаряне на индивидуални условия по съответните въпроси.
Въз основа на цитираната нормативна уредба съдът приема, че клиентът на топлоенергия се определя от правото на собственост или вещното право на ползване, а не от обстоятелството дали съответното лице живее и ползва имота, в който има монтирана топлоинсталация. Следователно въззиваемата страна се явява потребител на топлоенергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ като собственик на процесния имот.
По делото въззивникът е представил общи условия, които са обявени съобразно изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ и въз основа на това са станали задължителни за всички потребители, включително и за въззиваемия Д., съответно преди това за неговите наследодатели. По делото липсват доказателства затова въззиваемата страна да е възразявала срещу общите условия и съответно да е налице уговаряне на индивидуални условия за страните, поради което съдът приема, че общите условия са задължителни за въззиваемата страна. По делото не се оспорва обстоятелството, че в процесния имот е прекратено топлоподаването към отоплителните тела. Следователно, с оглед разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ за собствениците на имота е останало задължението за заплащане на топлоенергия от сградната инсталация в имота и от общите части на сградата при съответната идеална част, която притежават.
С отговора на исковата молба ответникът по иска е направил възражение за изтекла давност за главницата за периода от 01. 11. 2014 г. до 02. 03. 2015 г. и за лихвата за периода от 05. 01. 2015 г. до 02. 03. 2015 г.Видно от исковата молба претенциите са за главница в размер на 492, 64 лева за периода от 01. 11. 2014 г. до 30. 04. 2017 г. и лихва в размер на 92, 25 лева за периода от 05. 01. 2015 г. до 05. 12. 2017 г. От приложеното заповедно производство по ч. гр. д. № 9395/ 2017 г. по описа на ПРС е видно, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение от въззивника е постъпило в районния съд на 14. 12. 2017 г. Впоследствие производството по делото е прекратено пред П.ския районен съд и е образувано ч. гр. д. № 55/ 2018 г. по описа на ЛРС въз основа на изпращането на делото по подсъдност.
Съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Съгласно ТР № 4/ 2013 г. от 18. 06. 2014 г. на ВКС, ОСГТК, т.9 с разпоредбата на чл. 422, ал.1 ГПК според която искът се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл. 125 ГПК. Законодателното решение е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с подаване на искова молба. Материалноправните последици се изразяват в прекъсване течението на погасителната и придобивната давност, спиране течението на давността, право на законни лихви и на добиви от вещта.
С оглед цитираната правна норма и тълкувателно решение на ВКС съдът счита, че следва основателността на възражението за прихващане да бъде съобразена с датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 14.12.2017 г. по ч. гр. д. № 9395/ 2017 г. по описа на П.ския окръжен съд, впоследствие е образувано ч. гр.д. № 55/ 2018 г. по описа на ЛРС, като датата на подаване на заявлението се счита 14.12.2017 г. При това положение следва за главницата да се уважи възражението за прихващане на ответника за периода от 01. 11. 2014 г. до 14. 12. 2014 г. По отношение на лихвата съдът счита че възражението за прихващане е неоснователно, тъй като към датата на подаване на заявлението не е изтекъл тригодишния срок на погасителната давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД за периода от 05. 01. 2015 г. до 05. 02.2017 г.
Видно от справката на „***“ЕАД дължимата главница за месец ноември 2014 г. е в размер на 28, 72 лв. и в размер на 13, 10 лв. за месец декември 2014 г. с начислен ДДС. Следователно за месец ноември дължимата главница е в размер на 28, 72 лева , а за периода от 01.12. 2014 г. до 14.12.2014 г. дължимата главница е в размер на 5, 88 лв., като възражението за прихващане общо и основателно до размера на 34, 60 лв. за главницата.С оглед изложеното съдът счита, че ответникът дължи главница на основание чл.153, ал. 6 ЗЕ в размер на 458, 04 лева ( след приспадането на сумата от 34,60 лева, за която е изтекла погасителната давност), ведно със законната лихва считано от 14.12.2017 г. до окончателното й изплащане. Съответно искът за разликата от 550, 29 лв. ( главница от 458, 04 лева и лихви от 92, 25 лв.) до 584, 89 лв.( предявената сума от главница в размер на 492,64 и лихви от 92, 25 лв.) се явява неоснователен и недоказан е следва да бъде отхвърлен.
С оглед изложеното съдът счита, че следва решението на районния съд да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и следва въззиваемата страна М. Д. да бъде осъден да заплати на въззиввника сумата от 550, 29 лв. ( главница от 458, 04 лева и лихви от 92, 25 лв.), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.12.2017 г. до окончателното й изплащане, като за разликата от 550, 29 лв. до 584, 89 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 , ал. 1 и т.12 от ТР № 4/ 2013 от 18.06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС следва ответникът М.Д. да заплати на ищеца „***“ЕАД направените по делото разноски в заповедното производство по ч. гр.д. № 55/ 2018 г. по описа на ЛРС в размер на 25 лв. държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение.
Съдът констатира, че при предявяване на иска по чл.422, ал. 1 ГПК ищецът „***“ЕАД не е внесъл дължимата държавна такса в размер на 50 лв. по сметка на Левченския районен съд, като е представено платежно нареждане за внесена държавна такса в размер на 65, 90 лева по ч. гр.д. № 55/ 2018 г. по описа на ЛРС, а преди това е внесена държавна такса в размер на 59, 32 лв. при подаване на заявлението по ч. гр.д.№ 9395/ 2017 г. по описа на П.ския районен съд. Следователно ищецът е внесъл два пъти държавна такса в заповедното производство, тъй като ч. гр.д.№ 9395/ 2017 г. по описа на ПРС е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на ЛРС, където е образувано по заявлението на ищеца ч. гр.д.№ 55/ 2018 г. В исковата молба ищецът е отправил искане до съда да се приеме, че е внесъл цялата държавна такса от 4 % върху материалния интерес пред вид двойното внасяне на такса по цитираните частни граждански дела в заповедното производство. Първоинстанционният съд неправилно е уважил искането на ищеца, тъй като и двете внесени такси са в заповедното производство, в исковото производство при предявяване на иска не е внесена държавна такса. При това положение съдът счита, че следва ищецът да бъде осъден да заплати държавна такса за предявяване на иска от 50 лева с настоящото решение, а що се отнася до втората внесена държавна такса в заповедното производство би могло ищецът да поиска връщането й от районния съд като недължимо платена в заповедното производство.
С оглед изхода на исковото производство ответникът М.Д. следва да заплати на ищеца направените по делото разноски съобразно уважената част от иска на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Разноските на ищеца са в размер на 50 лева държавна такса, която съдът приема, че следва да се внесе от ищеца за предявяване на иска и 150 лева юрисконсултско възнаграждение, като с оглед изхода на делото ответникът следва да заплати на ищеца направените деловодни разноски в исковото производство в размер на 180 лева.
Ответникът също е претендирал за деловодни разноски на основание чл.78, ал. 3 ПК, като е представил списък по чл.80 ГПК за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Съобразно отхвърлената част на иска възнаграждението , което следва ищецът да заплати на ответника е в размер на 30 лева. Следователно по компенсация ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 150 лева.
Въззиваемата страна М.Д. следва да заплати на въззивника и направените по делото разноски във въззивното производство в размер на 300 лева на основание чл.273 вр. чл. 78, ал.1 ГПК, за юрисконсултско възнаграждение, като това е минималният размер съгласно чл. 7, ал.2, т. 1 от Наредба №1/ 09. 07 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения и на основание чл.271, ал. 1, пр.2 ГПК,V граждански въззивен състав
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯВА като незаконосъобразно и неправилно№
31/ 22. 02. 2019 г. по гр. д. № 160/ 2018 г. по описа на РС- Л., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422,
ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК, че „***“ЕАД с ЕИК*** със седалище и адрес на
управление гр. П., ул.“***“№***, представлявано от изпълнителния директор Й.В.
чрез юрисконсулт В.В. притежава ПРАВО НА ВЗЕМАНЕ към М.Б.Д.
с ЕГН********** ***, като законен наследник на Е.Г.Д., б.ж. на с. ***, починала
на 09. 02.2018 г. общо в размер на 550, 29 лева, от които главница в
размер на 458, 04 лева за периода от 14.02. 2014 г. до 30. 04. 2017 г. и лихва
за забава в размер на 92, 25 лева за периода от 05. 01. 2015 г. до 05.12.2017
г., като за разликата до 584, 89 лева ОТХВЪРЛЯ ИСКА КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал.1 ГПК вр. т.12 от ТР № 4/ 2013 от 18.06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС М.Б.Д. с ЕГН********** да заплати на „***“ЕАД с ЕИК*** направените
деловодни разноски в заповедното производство по ч. гр.д. № 55/ 2018 г. по
описа на ЛРС в размер на 25 лв. държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50
лева.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал.1 ГПК М.Б.Д. с ЕГН********** да
заплати на „***“ЕАД с ЕИК*** направените деловодни разноски по компенсация в
първоинстанционното исково производство
в размер на 150 лева.
ОСЪЖДА на основание
чл.273 вр. 78, ал.1 ГПК М.Б.Д. с ЕГН********** да
заплати на „***“ЕАД с ЕИК*** направените деловодни разноски във въззивното
производство в размер на 300 лева.
РЕШЕНИЕТО на основание чл.280, ал.2, т. 1,
пр.1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: