РЕШЕНИЕ
№ 56
гр. Пловдив, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000678 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №179 от 08.07.2022 г.,постановено по т.д.№1206/2021 г. по описа на
Окръжен съд-С.З.,е осъден ответникът „З.Д. "Е."“АД-гр.С. с ЕИК ********* да заплати на
ищцата М. К. И. с ЕГН ********** сумата от 50 000 лв.,представляваща обезщетение за
неимуществени вреди,изразяващи се в болки,страдания и психически стрес,в резултат от
ПТП,настъпило на 31.12.2016 г.,при което е причинена смъртта на нейния внук К.П.К.,ведно
със законната лихва от датата на предявяване на претенцията-01.03.2021 г. до окончателното
изплащане на обезщетението.В диспозитива на решението е отразено,че горната сума може
да бъде заплатена по конкретно посочена банкова сметка,разкрита при „У.Б.“АД,с титуляр
М. К. И..
Със същото решение дружеството-ответник е осъдено още да заплати на адв.
Р. М. от АКК-С. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ
на М. К. И. в размер на 2 436 лв. с ДДС,а в полза на държавата,по бюджета на съдебната
власт,е осъдено да заплати държавна такса в размер на 2000 лв. и сумата от 596
лв.,представляваща възнаграждения за изготвяне на експертизи,изплатени от бюджета на
съдебната власт.
1
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
А."П.и."“,БУЛСТАТ *********,със седалище и адрес на управление гр.С.,пл.“М.“№*,
п.к.****.
Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от „З.Д. "Е."“АД-гр.С. с ЕИК
*********,чрез юрисконсулта на дружеството-Б. Г.,като е заявено в същата,че решението се
обжалва от дружеството в неговата цялост и се твърди,че решаващият състав в
правораздавателната си дейност е допуснал съществени процесуални нарушения,довели до
неправилно приложение на материалния закон.Дружеството-жалбоподател изразява в
жалбата си несъгласие с позицията на първоинстанционния съд,изложена в обжалваното
решение,че спрямо претенцията на ищцата М. И. е приложимо тълкуването на
закона,дадено с Тълкувателно решение №1/2016 г. от 06.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС,като
счита,че вследствие на тази позиция съдът е формирал неправилния извод,че ищцата
притежава необходимата материалноправна легитимация по предявения от нея иск.Според
жалбоподателя,в настоящия случай посоченото тълкувателно решение не е приложимо и
възможността за обезщетяване на други лица,извън посочените в ППВС №4/1961 г. и ППВС
№5/1969 г.,не е налице,което прави иска неоснователен и като такъв е следвало да бъде
отхвърлен.Конкретните си аргументи за обосноваване на тази позиция жалбоподателят
излага във въззивната си жалба.
В условията на евентуалност,дружеството-жалбоподател счита,че
първоинстанционното решение е неправилно и по други съображения.В тази връзка
поддържа,че дори и да е приложимо горното тълкувателно решение,то присъждането на
обезщетение в полза на бабата/дядото е обусловено от провеждането на пълно и главно
доказване на критериите,възприети в същото решение,а именно-наличието на особено
близка духовна и емоционална връзка с починалия,обосноваваща основание да се направи
изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно посочените по-
горе постановления на Пленума на ВС и проявление на неимуществени вреди в правната
сфера на претендиращия обезщетение,чийто интензитет и продължителност надхвърля
нормално присъщите за отношенията баби/дядовци и внуци морални болки и
страдания.Посочва,че в този смисъл е „решението по т.д.№291/2020 г. на ВКС,II Т.О.“
От фактическа страна жалбоподателят намира,че анализът на ангажираните от
ищцата доказателства не дава основание за преценка за създадени отношения на
изключително близка привързаност между загиналия внук и неговата баба,така че търпените
от неговата смърт вреди да бъдат окачествени като надхвърлящи по обем и интензитет
характерните страдания при тази родствена връзка и те да бъдат приравнени като търпени
при загуба на най-близкия човек.Същевременно,според жалбоподателя,липсват заявени и
установени житейски обстоятелства,които да предпоставят създаване на изключителна по
съдържанието си връзка,нито се установяват нетипично сложили се обстоятелства,които да
провокират изключителност,разбирана като особена близост в отношенията между ищцата
и внука й К.П.К..
Дружеството-жалбоподател се позовава и на допуснато от съда съществени
2
процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение,изразяващи се в
отсъствието на задълбочен анализ и оценка на събрания по делото доказателствен материал
и по-специално на изготвените по делото експертизи.Поддържа още,че от събраните по
делото гласни доказателства се установява наличието на житейска ситуация в отношенията
между ищцата и внука й,която е типична с оглед общоприетите норми в българския бит и
култура,но която определено не сочи на надградени обичайни родствени отношения,които
да наподобяват отношенията между родител и дете.Затова счита,че преценката на съда в
тази насока е произволна,необоснована и не почива на установените по делото факти и
това,според жалбоподателя,прави обжалваното решение немотивирано.
Другият порок на същото решение,според жалбоподателя,се състои в неправилното
приложение на материалния закон по отношение на датата,от която съдът приема,че
ответникът е в забава.Счита,че застрахователят изпада в забава едва след като изтекат
сроковете,посочени в чл.497 от Кодекса за застраховането,а не както е приела първата
инстанция-от датата на уведомяването му да настъпилото застрахователно събитие.По-
подробна аргументация на тази си позиция дружеството-жалбоподател излага в жалбата си.
И въз основа на всички поддържани в жалбата аргументи,дружеството-
жалбоподател моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение и да се постанови друго
от настоящата инстанция,с което да се отхвърли процесния иск поради неустановеност на
материалноправната легитимация на ищцата.Претендира разноските,направени в
настоящото въззивно производство,съгласно списък,съдържащ се в молба с вх.№186 от
11.01.2023 г.Заявява,че на основание чл.78,ал.5 от ГПК прави възражение за прекомерност
на претендираните от въззиваемата страна разноски,в случай,че техния размер не е
съобразен с относимата към претенцията наредба.
Въззиваемата М. К. И. е депозирала в законния срок писмен отговор на
въззивната жалба,чрез пълномощника си адв. Р. М..В същия е изразила становище,че
жалбата е неоснователна,а обжалваното с нея първоинстанционно решение е
правилно.Счита за изцяло неоснователни поддържаните в жалбата доводи срещу
атакуваното решение и по-специално-за липсата на материалноправна легитимация на
ищцата да получи обезщетение за неимуществените вреди,причинени й в резултат на
смъртта на нейния внук К.П.К.,както и доводите на жалбоподателя по отношение на
акцесорния иск за присъждане на законна лихва за забава.Подробните си аргументи в тази
насока въззиваемата излага в отговора.Моли въз основа на тях жалбата да се остави без
уважение.Претендира разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК,приложен към молба с вх.
№8893 от 15.11.2022 г.,подадена чрез пълномощника й адв. Р. М..В същата молба,а и в
последваща такава с вх.№335 от 17.01.2023 г. е заявено и искане да се присъди в полза на
адвоката възнаграждение,определено от съда на основание чл.38,ал.2 и ал.1,т.2 във вр. с
чл.36,ал.2 от ЗАдв.,във вр. с чл.7,ал.2,т.3,4 и 5 от Наредба №1/09.07.2004 г. за МРАВ,с
начислен ДДС.
На А."П.и."“-гр.С.,конституирана като трето лице-помагач на страната на ответника
/настоящ жалбоподател/,е връчен редовно препис от въззивната жалба за отговор в
3
двуседмичен срок от съобщението,в който срок отговор от агенцията не е
подаден.Отношение по жалбата е взето от агенцията в нейно писмено становище с вх.№387
от 18.01.2023 г.,подадено чрез Г.К.-упълномощен юрисконсулт.В същото становище
агенцията изразява позицията си,че обжалваното решение следва да се отмени като
неправилно и незаконосъобразно,както и постановено в несъответствие с материалния и
процесуалния закон.При условие на евентуалност,агенцията възразява за прекомерност на
присъдените на другата страна /т.е. на ищцата/ обезщетение и адвокатско
възнаграждение,като моли същите да бъдат редуцирани „до по-приемливи стойности“.
От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното
решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по
чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по
същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден
съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на
правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е
подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението
кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо и в тази връзка-че първоинстанционният съд се е произнесъл
именно по иска,с който е сезиран по конкретното дело,а самият този иск счита за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№1206/2021 г. по описа на ОС-С.З. ищцата М. К. И. е предявила против „ЗД
Е.“АД с ЕИК ********* осъдителен иск по чл.432,ал.1 от КЗ,като е поискала ответникът да
бъде осъден да й заплати сумата от 50 000 лв. за неимуществени вреди,изразяващи се в
болки,страдания и психически стрес,в резултат от ПТП,настъпило на 31.12.2016 г.,при което
е причинена смъртта на нейния внук К.П.К..Поискала е наред с това ответникът да бъде
осъден да й заплати и законната лихва върху претендираната главница от датата на
уведомлението на ответника-01.03.2021 г. до датата на окончателното изплащане на
обезщетението,както и направените по делото съдебни и деловодни разноски.
4
В исковата си молба ищцата е изложила твърдения за датата,мястото и механизма на
процесното ПТП,както и за виновното за настъпването му физическо лице-Е.Н.Т.,а също и
за наличието на влязла в сила присъда срещу тоза лице,с която същият е признат за виновен
за причиняването на процесното ПТП и смъртта на внука на ищцата-К.П.К. вследствие на
същото ПТП.Ищцата още е изложила твърдения,че тежко изживява загубата на внука си,че
приживе отношенията помежду им са били основани на силна обич и привързаност,че
внукът й е растял в нейно присъствие и тя-ищцата е помагала за неговото отглеждане още
от раждането му.Твърди,че тя и внукът й К. са живеели заедно в едно домакинство,поради
което са имали изградена силна емоционална връзка помежду си.Ищцата много обичала
своя внук,грижела се непрестанно за него и го гледала като свое собствено дете.От своя
страна К. винаги бил опора за баба си,помагал й и бил грижовен към нея,обичал я и я
чувствал като своя майка,още от дете обичал да бъде близо до нея,да споделя ежедневието
си с нея.Между двамата съществувала изключително силна привързаност, надминаваща
обичайната такава между баба и внук.След трагичната гибел на своя внук,ищцата била в
тежко емоционално състояния,не желаела да разговаря с никого,отказала да се храни,често
плачела за него.След смъртта на К. тя станала мрачна,затворена и трудно влизала в контакт
с хора извън семейството й.Също така станала напрегната,изпитвала чувство на страх и
безспокойство,не можела да спи,чувствала пълна апатия към всичко,усещала празнота,която
никой и нищо не може да запълни.
Ищцата е изложила и твърдението,че и към момента на подаване на исковата молба
все още не може да преодолее мъката от преживяната трагедия и ритъмът на живота й
изцяло е подчинен на скръбта от голямата загуба.Поддържа и твърдението,че болката от
загубата на внука й К. никога няма да отшуми,тъй като за човешкия живот няма
еквивалент,а психиката й е белязана завинаги с травмата от тази загуба.
В исковата молба се съдържат и твърдения,че към момента на събитието виновният
водач-Е.Т.,управлявал лек автомобил марка „Ф.,модел „С.“,с рег. №*********,е притежавал
валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗД Е.“АД,полица
№**************, валидна от 13.12.2016 г. до 12.12.1027 г.,както и че самата ищца попада в
разширения кръг на лицата,легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена при непозволено увреждане смърт на близък,съгласно разясненията,дадени с
Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на
ВКС.
По повод на процесния иск,ищцата е изложила и твърдението,че на 01.03.2021 г. е
отправила претенция до засрахователя на отговорния за ПТП водач-ответното дружество,с
искане да бъде определено и изплатено дължимото застрахователно обезщетение,но до
момента на подаване на исковата молба застрахователят не бил определил и не й е изплатил
такова обезщетение,поради което ищцата има правен интерес на основание чл.432,ал.1 от ТЗ
да предяви процесният осъдителен иск.Счита,също така,че след като застрахователят е
уведомен на датата 01.03.2021 г.,то от този момент върху претендираната сума следва да
бъде начислена и законна лихва до окончателното й заплащане.
5
Ответникът е подал в законния срок писмен отговор на исковата молба,с който е
оспорил предявения иск,считайки го за изцяло неоснователен.В този контекст е оспорил
изцяло материалноправната легитимация на ищцата на две основания:
1/Ответникът е заявил,че в конкретния случай,относно кръгът на лицата,имащи
право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт на техен близък,следва да
намери приложение тълкуването,дадено с Постановление №2 от 30.11.1984 г. на Пленума на
Върховния съд,според което е прието,че този кръг е посочен изчерпателно в ППВС №4/61 г.
и ППВС №5/69 г. и няма основания за разширяването му,включително по отношение на
други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.Според
ответника,това тълкуване следва да се приложи към процесния случай,доколкото такъв е
бил признатият смисъл на закона към момента на възникване на претендираните вреди.И
отново в тази насока,ответникът е изложил в отговора си и аргументи за обосноваване на
позицията си,че отмяната на посоченото Постановление №2/30.11.1984 г.,извършена с
последващото Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС,има
действие само занапред и последващото тълкувателно решение няма обратно
действие,поради което правните последици от съответни факти,настъпили преди
последващото ТР,следва да се преценяват съобразно тълкуването,дадено със съответното
постановление или решение,което е било действащо към момента на настъпване на
последиците.
2/Ответникът,в условие на алтернативност,е заявил и аргументи,че правото на
обезщетение,предмет на процесния иск,не е обусловено единствено от формалното родство
между ищцата и починалият й внук и произтичащите от това родство традиционни за
българския бит и култура взаимоотношения на взаимна обич и уважение,а е необходимо
при условията на пълно и главно доказване да бъдат установени допълнителните
критерии,възприети в ТР №1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС,а именно-наличие на
особено близка емоционална връзка с починалия,обосноваваща основание да се направи
изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС №4/1961
г. и ППВС №5/1969 г.,както и проявление на неимуществени вреди в правната сфера на
ищцата,чийто интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за
отношенията между съответните лица.
В условие на евентуалност-в случай,че ищцата докаже материалноправната си
легитимация,ответникът е заявил възражение за прекомерност на претендираното
обезщетение,доколкото същото не е съобразено с §96 от ПЗР на ЗИД на КЗ,където е
посочено,че обезщетението в подобни случаи не може да надхвърля сумата от 5000 лв.
Предвид оспорването на главната претенция,ответникът е оспорил в отговора на ИМ
и акцесорната претенция за законна лихва.
В отговора е заявено още,че в случай,че ищцата успее да докаже настъпването на
вредите,предмет на производството,то ответникът твърди,че вредите са визникнали при
условията на независимо съизвършителство,тъй като към датата на транспортното
произшествие-31.12.2016 г.,по отношение на път ***,км 55+600,намиращ се в землището на
6
гр.С.,част от републиканската пътна мрежа,А."П.и."“ не е осъществила дължимите съгласно
Наредба №РД-02-19 от 12.11.2012 г. за поддържане на текущ ремонт на пътищата дейности
за зимно поддържане на участъка от пътя,на който е станал инцидентът.В качеството си на
организатор на дейностите по поддържане на пътищата същата следвало да извърши
необходимите мероприятия,за да може да се осигури безопасно ползване на съответния
пътен участък,което обаче не било сторено и с това свое противоправно бездействие
посочената агенция допринесла за настъпването на произшествието,поради което
ответникът е заявил,че приносът й за възникване на вредите,предмет на процесното
производство,е съществен.При тези твърдения ответникът е поискал на основание чл.219 от
ГПК А."П.и."“-гр.С. с Булстат ********* да бъде конституирана като трето лице-помагач на
негова страна.Това искане е уважено от първоинстанционния съд и с определение №112 от
11.02.2022 г. /определението по чл.374 ГПК/ посочената агенция е конституирана като трето
лице-помагач.
В допълнителната ИМ ищцата не е изложила нови факти във връзка с предявения от
нея иск,но е оспорила изцяло като неоснователни възраженията на ответника,че тя не
разполага с материалноправна легитимация по предявения иск,че горното тълкувателно
решение от 2018 г. няма обратно действие и започва да се прилага от момента,в който е
постановено,че между нея и внука й К. е липсвало изградена особено близка и трайна
житейска връзка,както и че по отношение размера на обезщетението следва да се съобрази
лимита,предвиден в посочения по-горе параграф от ПЗР на ЗИД на КЗ.В този контекст
ищцата е изложила собствени аргументи за оборване на тези възражения на ответника.
В отговора на допълнителната ИМ ответникът е заявил,че поддържа изцяло
становището си,изразено в отговора на исковата молба.Изложил е и допълнителни
аргументи по повод на тези,заявени от ищцата в допълнителната й ИМ.
Третото лице-помагач А."П.и."“ е оспорило предявения иск,съгласно изразеното в
открито заседание становище /заявено чрез юрисконсулт Г.К./.
С обжалваното решение №179 от 08.07.2022 г.,постановено по т.д.№1206/2021 г. по
описа на ОС-С.З.,иска на М. И. е приет за доказан и основателен и е уважен в пълния му
предявен размер.Предвид наличието на влязла в сила присъда №16 от 19.06.2020
г.,постановена по НОХД №674/2019 г. по описа на ОС-Х.,която на основание чл.300 от ГПК
е задължителна за гражданския съд относно това,дали е извършено деянието,неговата
противоправност и виновността на дееца,настоящият съд,подобно на
първоинстанционния,също приема за безспорно установено,че на датата 31.12.2016 г.
соченото от ищцата лице-Е.Н.Т.,като водач на лек автомобил марка „Ф.“,модел „С.“,с рег.
№*********,виновно и противоправно е причинил процесното ПТП,вследствие на което е
настъпила и смъртта на К.П.К. с ЕГН **********-внук на ищцата.С други думи,извода на
първоинстанционния съд за наличието на всички кумулативни предпоставки от фактическия
състав на чл.45 от ЗЗД,пораждащи основание за отговорност на прекия причинител на
соченото в исковата молба противоправно деяние,е правилен и се споделя изцяло от
въззивния съд.Що се касае до самия факт на наличието на твърдяната от ищцата родствена
7
връзка между нея и починалият вследствие на процесното ПТП К. К.,т.е. че двамата са баба
и внук,то този факт е изначално безспорен по делото,а и се установява от приложените на
л.5 и л.6 по първоинстанционното дело удостоверение за наследници и удостоверение за
съпруга и родствени връзки.Безспорно и доказано по първоинстанционното дело е и
обстоятелството,че за управлявания от виновния водач лек автомобил е имало действаща и
сключена с ответното застрахователно дружество застраховка „Гражданска отговорност“
към момента на настъпване на процесното ПТП.
С оглед на съдържащите се във въззивната жалба оплаквания срещу
първоинстанционното решение,спорен пред настоящата инстанция остава въпросът дали
ищцата разполага с активна материално правна легитимация по предявения от нея иск и в
тази връзка дали коментираното и от двете страни ТР №1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС
намира приложение спрямо процесния случай и дали ищцата попада в очертания с това
тълкувателно решение така наречен „разширен кръг“ на лицата,имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на свой близък,причинена вследствие на
непозволено увреждане.Основно по тези въпроси въззивният съд дължи самостоятелна
преценка с настоящото решение и в тази насока приема следното:
Исковата претенция на ищцата за присъждане на застрахователно обезщетение за
търпените от нея неимуществени вреди в резултат смъртта на внука й К.,настъпила при
процесното ПТП от 31.12.2016 г.,е основана на твърдения за съществувала помежду им
трайна и дълбока емоционална връзка,тъждествена с връзката дете-родител,както и за
търпени от нея продължителни и душевни и психически болки и страдания вследствие на
тази смърт.Несъмнено ищцата не попада в кръга на лицата,очертан с ППВС №4/1961 и
ППВС №5/1969 г.,които имат право на обезщетение за търпените неимуществени вреди
вследствие смърт на лице,настъпила при ПТП.С оглед на това за преценка на
материалноправната й легитимация по процесния иск следва да бъдат съобразени
задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и прилагане на закона,дадени с
Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС.Съгласно същото
тълкувателно решение,материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и
ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпящо продължителни болки и страдания от неговата
смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.В цитираното
тълкувателно решение изрично е посочено, че обезщетение се присъжда при доказана
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
неимуществени вреди, а в съобразителната му част е разяснено, че възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., следва се
допуска само по изключение – когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина за възникване на особено близка привързаност между родствениците /баби, дядовци
и внуци, братя и сестри/, надвишаваща традиционната за българските семейни отношения
такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост,
8
така че смъртта на единия да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи
нормално присъщите за съответната родствена връзка и сравними по интензитет и
продължителност с неимуществените вреди, търпени между най-близките – лицата от
цитираните постановления. Съществуването на особено близка житейска връзка, даваща
основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт в подобна
хипотеза, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай, въз основа на
наведените и установени по делото факти, а обезщетение е дължимо само при условие, че
ищецът е провел главно и пълно доказване относно наличието й.
Ответното застрахователно дружество и пред първата,и пред настоящата инстанция
поддържа възражението,че в конкретния случай горното тълкувателно решение не намира
приложение,като се има предвид обстоятелството,че процесното ПТП и смъртта на К. К. са
настъпили през 2016 г.,т.е. преди същото тълкувателно решение да бъде прието,а то няма
обратно действие.Настоящата инстанция счита за неоснователно това възражение на
ответника-жалбоподател и намира,че съдът е длъжен да съобрази задължителните
разяснения на посоченото тълкувателно решение относно кръга на лицата,имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък,тъй като конкретното
съдебно производство е образувано по иск,предявен след приемането на същото
тълкувателно решение.Апелативният съд в настоящия си състав споделя застъпеното в
практиката на ВКС становище,обективирано например в определение №291 от 07.05.2020 г.
по т.д.№2108/2019 г. на ВКС,II т.о.,ТК и определение №117 от 24.02.2021 г. по дело
№298/2020 г. на ВКС,I т.о.,ТК,според което последващото тълкувателно решение,т.е. такова
с което е дадено ново тълкуване на правна норма,различно от даденото тълкуване с
предходно ТР,се прилага от съответните органи, за които то е задължително, по случаите,
които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях след
приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с
действие занапред.Това означава,че ако правният спор е бил висящ към момента на
приемане и оповестяване на тълкувателното решение,както и ако сезирането на съда със
спора следва по време приемането и оповестяването на решението,то даденото от
Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при
постановяване на съдебното решение по съществото на спора.В случая процесният иск е
предявен пред съда на 28.06.2021 г.,т.е. след приемане на Тълкувателно решение №1/2016 от
21.06.2018 г. и предвид преждеизложеното се налага извода,че същото тълкувателно
решение подлежи на съобразяване при преценката относно кръга на лицата,имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък,причинена от непозволено
увреждане.Съответно на това,същото тълкувателно решение подлежи на съобразяване при
преценка материално правната легитимация на ищцата по процесния иск.
По същество,за установяване на твърдяните от ищцата обстоятелства относно
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между нея и внука й К. К.,починал
вследствие на настъпилото на 31.12.2016 г. ПТП,както и за установяване на обстоятелствата
относно понесените от ищцата морални и емоционални болки и страдания вследствие
9
смъртта на същия,са разпитани по първоинстанционното дело доведените от ищцата
свидетели Ж.Т. Г.,Д.С. И. и С.С.К..Първият свидетел Ж.Г.,който е син на ищцата,дава
показания,че К. е живеел с баба си М. в с.О. и е бил с нея от 6-месечна възраст,тъй като
майка му и баща му се развели тогава и оттогава той е заживял с баба си.Същият свидетел
посочва още,че майката на К. е заминала за И. през 2000-2002 г. и той е останал при баба си
М.,а дядо му е бил починал още преди да се роди.След заминаване на майката за И.,бабата
на К. /ищцата/ се грижела изцяло за него,помагала му в училище,правела всичко,докато той
почне работа.Според свидетеля Г.,бащата на К. също бил далече от него и не са
поддържали пълноценна връзка,като рядко се чували по телефона.При трудност и нужда от
пари К. се обръщал към майка си,но най-вече към своята баба М.,тъй като бил постоянно с
нея,а майка му се върнала за постоянно от И. едва след процесното ПТП,като дотогава си
идвала в отпуск през м. август всяка година и понякога за някой от празниците.Докато К.
навърши пълнолетие баба му М. му помагала,а по-късно,след като той започнал
работа,започнал да помага на баба си-и финансово,и по друг начин /водел я по
болници,когато има нужда,ремонтирал къщата,в която са живеели заедно/.
В показанията си св.Д.И.,който е съсед на ищцата от дълго време-повече от 30
години,също потвърждава обстоятелствата,сочени и от първия свидетел,че К. е живеел при
баба си М.,а майка му е заминала за И. през 2001-2002 г. и оттогава баба му се е грижела за
него,те двамата са живеели заедно и К. бил почти като син за своята баба,тя много го
обичала и той също я обичал и приемал като своя майка.С баба си празнувал празниците,той
също й помагал като пораснал-водел я на доктор при нужда,ремонтирал къщата.Майката на
К.,след заминаването й за И.,си идвала оттам за месец и пак отивала да работи в същата
държава,а през останалото време К. живеел при баба си,както сочи свидетелят И..
На следващо място,свидетелят С.К.,който посочва,че е приятел на ищцата М. К.,от
едно село са и се познава с нея от много години,също дава показания,че К. е отгледан от
баба си М. и тя му е била като майка.Посочва,че ищцата е започнала да полага грижи за
внука си К. още след раздялата на родителите му,когато К. е бил на 5-6 месеца.Водела го на
градина,на училище и той я приемал като майка,тъй като неговата майка работела в
чужбина.След като започнал работа К.,той също започнал да се грижи за баба си.
Съдът кредитира показанията на горните свидетели като
последователни,непротиворечиви и базирани на преки впечатления и то за дълъг времеви
период.В частност съдът кредитира показанията на св. Ж.Г.,при съобразяване относно тях и
на разпоредбата на чл.172 от ГПК,от една страна,а от друга-и на обстоятелството,че
показанията на този свидетел не противоречат на показанията на останалите коментирани
по-горе свидетелски показания.
На следващо място,в показанията си същите свидетели изнасят данни за понесените
от ищцата неимуществени вреди вследствие смъртта за внука й К..Така свидетелят Ж.Т.
казва,че след като разбрала за смъртта на внука си,ищцата била толкова стресирана,че не е
можела да говори и само е плачела.След това започнала да вдига кръвно и тотално
рухнала,много се променила и се затворила в себе си,като продължава да страда за загубата
10
на внука си и към момента на проведения разпит на свидетеля /осъществен в съдебното
заседание на 04.04.2022 г./.А според показанията на св.Д.И.,ищцата възприела смъртта на
внука си К. по-тежко от смъртта на съпруга си и макар тя да има и други внуци,то обичала
най-много К. и след смъртта му се сринала и не е същата.В такъв смисъл са и показанията
на св.С.К.,който заявява,че ищцата е била „напълно съсипана“ от смъртта на внука си К. и
започнала да има здравословни проблеми-“високо кръвно,сърце,бъбреци“. Постоянно
плачела и била напрегната,редовно говорела за него и ходела на гроба му два пъти седмично
до момента,в който се обездвижила /това станало,според свидетели,преди четири години,т.е.
четири години преди разпита на свидетеля,също осъществен в съдебното заседание на
04.04.2022 г./.
Наред с горното,от заключението на съдебно-психологичната експертиза,изготвено
от вещото лице В.З. /клиничен психолог/,се потвърждава,че ищцата М. И. е преживяла
смъртта на своя внук К. К. изключително тежко и че между тях е съществувала много силна
емоционална връзка,взаимна привързаност,чувство на обич,уважение и подкрепа,както сочи
вещото лице.Последното е направило заключение и затова,че емоционалният свят на ищцата
от загубата на внука й се е сринал и болката й е толкова силна,че ищцата е загубила надежда
и стимул за живот,загубила е интереси и социални контакти.При нея,както вещото лице
посочва,персистират симптоми на тревожност и депресивност и е налице понижена
устойчивост на стрес,както и адаптационни затруднения.Към момента на извършения от
вещото лице преглед на ищцата /през м. март 2022 г./,болестната симптоматика при ищцата
все още не е претърпяла обратно развитие и симптомите,според вещото лице,остават
клинично изразени,рефлектират върху поведението на ищцата и водят до значим субективен
дистрес,който нарушава личностовото и социално й функциониране.Според вещото лице-
психолог са налице достатъчно клинични данни,които позволяват да се обсъжда,че най-
вероятно при ищцата е налице посттравматично стресово разстройство в резултат от
смъртта на внука й К.,тъй като клиничната картина е типична и не съществува друга добре
доказана алтернативна диагноза за това,но поставянето на диагноза в тази насока е
необходимо да стане от психиатър.
Предвид гореизложеното,настоящият съд счита,че коментираните гласни
доказателства-показанията на ангажираните от ищцата свидетели,установяват,че между нея
и загиналия вследствие на процесното ПТП неин внук е съществувала трайна и дълбока
емоционална връзка и че тя е била създадена при съществуваща особена житейска
ситуация,тъй като свидетелите сочат,че от най-ранна детска възраст /5-6 месечна/ на
загиналия внук родителите му са се разделили,след което детето почти не е поддържало
връзка със своя баща,той не е присъствал в ежедневието му и не е живял с него,а майка
му,когато К. е бил на около 10-години,е заминала да работи в чужбина,връщала се е в
страната само за около един месец годишно и по някои от празниците,а неговата баба М.,т.е.
ищцата,е полагала грижи за него от самото му раждане,като след заминаването на майката за
чужбина,т.е. от около 10-годишната възраст на К. е поела изцяло непосредствените грижи за
него и помежду им са се изградили взаимоотношения близки до тези между майка и
11
син.Създалите се между ищцата и внука й отношения на близост и силна привързаност не са
били прекъсвани през целия живот на К. до настъпване на смъртта му,а това обосновава и
установената психична и физическа реакция на смъртта на К. от страна на ищцата.В тази
връзка въззивният съд счита за установено и това,че смъртта на К. е станала причина
ищцата да преживее душевни болки и страдания,надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съществуващата помежду им родствена връзка.На такъв извод
навеждат фактите,установени от показанията на горните свидетели и от заключението на
коментираната съдебно-психологична експертиза,че емоционалният свят на ищцата от
загубата на внука й се е сринал и болката й е толкова силна,че ищцата е загубила надежда и
стимул за живот,загубила е интереси и социални контакти,развили са се,продължават дълго
време и не отшумяват /персистират/ симптоми на тревожност и депресивност,налице е и
понижена устойчивост на стрес,а също и адаптационни затруднения.Повече от пет години
след смъртта на внука й,към момента на извършения от вещото лице преглед на
ищцата,описаната болестна симптоматика при ищцата не само продължава да
съществува,но и все още не е претърпяла обратно развитие и както вещото лице е
посочило,симптомите остават клинично изразени и рефлектират върху поведението на
ищцата,а наред с това водят до значим субективен дистрес,който нарушава личностовото и
социалното й функциониране.
Всичко изложено обосновава и крайният извод на настоящия съд,че в случая ищцата
разполага с материалноправна легитимация да получи обезщетение за търпените от нея
неимуществени вреди,явяващи се резултат от смъртта на внука й К.,настъпила като
последица от станалото на 31.12.2016 г. ПТП,виновно причинено от лицето Е.Н.Т..В тази
насока съдът съобразява описаното по-горе разрешение,дадено в Тълкувателно решение №1
от 21.06.2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и предвид горните
съображения и становени обстоятелства счита за доказано,че в случая са осъществени и са
налице предпоставките,визирани в това тълкувателно решение,за да бъде прието,че ищцата
разполага с материалноправна легитимация по предявения иск и макар да не попада в кръга
на лицата,очертан в ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1069 г.,е справедливо тя по изключение
да получи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди,причинени й от
смъртта на нейния внук К..
По изложените съображения извода на първоинстанционния съд за установена в
случая материалноправна легитимация на ищцата по предявения от нея иск е правилен и се
споделя от настоящата инстанция.Такава легитимация се доказва в случая,както вече се прие
по-горе,а наред с това са налице и останалите предпоставки,за да се приеме процесния иск за
доказан по своето основание-наличието на сочения от ищцата деликт,виновно причинен от
горното физическо лице,довел до смъртта на внука на ищцата,както и наличието на валидна
и действаща към момента на произшествието застраховка „Гражданска отговорност“ за
лекия автомобил,управляван от виновния водач по време на произшествието,сключена с
ответното застрахователно дружество.С оглед на това настоящият съд счита,че процесният
иск е доказан по своето основание и съгласно разпоредбата на чл.432,ал.1 от КЗ на ищцата
12
се дължи от ответника /настоящ жалбоподател/ застрахователно обезщетение за
неимуществените вреди,причинени й вследствие смъртта на нейния внук К. К..
Относно размера на обезщетението въззивният съд счита,че той се определя по
справедливост при съобразяване нормата на чл.52 от ЗЗД,без да се съобразява предвидения
в §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ максимален размер.Както вече трайно се приема в съдебната
практика и се споделя и от настоящия състав,последната норма е в противоречие с чл.9,ал.1
от Директива2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно
застраховката „гражданска отговорност“ при използването на МПС и за контрол върху
задължението за сключване на такава застраховка.Въведеният с §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ
лимит на максималното обезщетение,което може да се получи при застраховка „гражданска
отговорност на автомобилистите“ е значително по-ниско от минималния размер на
застрахователната сума,уреден в посочената директива и като противоречаща на
европейското законодателство,тази норма не следва да се прилага от съда,а приложение
следва да намери общностното право.По тези съображения поддържаното от ответника в
първоинстанционното производство възражение,основано на посочения параграф,е
неоснователно и същата норма не следва да бъде съобразявана при определяне размера на
дължимото на ищцата застрахователно обезщетение.
Размерът на същото обезщетение,както вече се посочи,подлежи на определяне по
справедливост съобразно нормата на чл.52 от ЗЗД.Понятието „справедливост“ по смисъла
на тази разпоредба,е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи
обстоятелства,каквито в случая са установената емоционална връзка между ищцата и
починалия й внук,възрастта на починалия /25 г./ и на самата ищца /64 г. към момента на
процесното ПТП/,обстоятелствата,при които е настъпила смъртта на внука,последиците и
отражението от събитието върху психо-емоционалното състояние на ищцата.При
съобразяване на всичко това,както и на икономическите условия в страната към момента на
увреждането,т.е. на пътния инцидент,въззивният съд счита,че сумата от 50 000
лв.,определена и от първоинстанционния съд,се явява справедлив размер на обезщетението
за претърпените от ищцата неимуществени вреди-болки,страдания и психически
стрес,вследствие смъртта на внука й К.П.К.,причинена от процесното
ПТП.Междувпрочем,във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания и
възражения срещу определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението.
С обжалваното решение е прието за неоснователно заявеното в първата инстанция
възражение на ответника,че вредите,предмет на производството,са настъпили в условията
на независимо съизвършителство от страна на третото лице-помагач А."П.и."“.Тази
преценка въззивният съд счита за правилна и обоснована и я споделя изцяло,тъй като по
делото не са представени доказателства,от които да се направи извод,че за настъпването на
процесното ПТП е допринесло твърдяното от ответника бездействие на
агенцията,изразяващо се в неосъществяване на дължимите съгласно Наредба №РД-02-20-19
от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата дейности за зимно поддържане
на участъка от пътя,на който е станал инцидентът. Напротив,както е прието в обжалваното
13
решение,от представеният план за зимно поддържане на републиканската пътна мрежа на
ОПУ-Х. през есенно-зимен сезон 2016/2017 г. се установява,че състоянието на пътя,на който
е станало процесното ПТП,по време на настъпване на същото,е било такова,че пътят е бил
обработен и опесъчен,не е бил заледен,пътната настилка е била почистена от сняг и
проходима при зимни условия.Събраните по делото доказателства сочат на това,че
единствената причина за възникване на процесното ПТП са субективните действия на
водача на лекия автомобил „Ф.С.“ с рег.№*********.Следва да се посочи и това,че в самата
въззивна жалба липсват оплаквания срещу извода на първоинстанционния съд за
неоснователността на заявеното от ответника възражение за независимо съизвършителство.
Предвид всички изложени по-горе съображения се налага извода,че процесният иск е
доказан и основателен в пълния му предявен размер от 50 000 лв. и правилно е уважен
изцяло с първоинстанционното решение.Затова същото следва да бъде потвърдено като
правилно в осъдителната му част,с която ответникът е осъден да заплати на ищцата
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв.
Жалбоподателят е изложил във въззивната жалба оплаквания за неправилно
приложение на материалния закон по отношение на датата,от която съдът е приел,че
ответникът е в забава.Според дружеството-жалбоподател,застрахователят изпада в забава
едва след като изтекат сроковете,посочени в чл.497 от КЗ,а не както е приела първата
инстанция-от датата на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие.Това
възражение на жалбоподателя е неоснователно.Съгласно чл.429,ал.3 от КЗ,застрахователят
заплаща лихвите за забава,дължими от застрахования,считано от датата на уведомяването от
застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.430,ал.1,т.2 или
от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице,която от датите е най-ранна.В случая няма данни застрахованият да е уведомил
застрахователя за процесното застрахователно събитие.Налице е доказателство-молба от
ищцата до ответното дружество с вх.№1637/01.03.2021 г.,с която ищцата е предявила пред
ответника-застраховател претенция за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди
вследствие смъртта на внука й К. К..Именно датата на предявяване на тази претенция пред
застрахователя-01.03.2021 г. следва да е и началната дата,от която се дължи законната лихва
върху дължимото обезщетение от 50 000 лв.,като тя следва да се начисли до окончателното
плащане на тази сума.Така именно е прието и в обжалваното решение,поради което същото
следва да се потвърди и в частта,с която лихвата за забава е начислена,считано от датата
01.03.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението.
Предвид всичко изложено по-горе се налага крайният извод,че разгледаната въззивна
жалба е изцяло неоснователна,а обжалваното първоинстанционно решение е правилно и
като такова следва да се потвърди изцяло,включително и в частта за разноските,които са
правилно определени като размер и възложени в тежест на ответника съобразно изхода от
спора пред първата инстанция.
По разноските за производството пред въззивната инстанция:
С оглед неоснователността на въззивната жалба,разноски на дружеството-
14
жалбоподател не се дължат за въззивното производство.
От пълномощника на въззиваемата-адвокат Р. М. е направено искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение,определено от съда на основание чл.38,ал.2 и ал.1,т.2 във вр.
с чл.36,ал.2 от Закона за адвокатурата,във вр. с чл.7,ал.2,т.3,4 и 5 от Наредба №1/09.07.2004
г. за МРАВ,с начислен ДДС.Това искане е основателно предвид изхода от спора пред
настоящата инстанция и с оглед представения договор за правна защита и съдействие от
12.08.2022 г.,сключен между адв. Р. М. и въззиваемата М. К. И.,от който е видно,че е
уговорена безплатна адвокатска защита на последната пред настоящата инстанция на
основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.При наличието на такава уговорка и с
оглед реално осъществената от адвокат М. безплатна адвокатска защита на въззиваемата
пред настоящата инстанция,на адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение на
основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗАдв.,а размера на същото следва да се определи на
основание действащата разпоредба на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,ведно с начислен ДДС /тъй като е
представено доказателство за регистрацията на адв. М. по ЗДДС/.При това положение
дължимият размер на адвокатското възнаграждение,което следва да се присъди на адв. М.
възлиза на сумата от 5580 лв. с начислен ДДС,а заплащането му следва да се възложи в
тежест на дружеството-жалбоподател.
В молби с вх.№8681 от 09.11.2022 г. и вх.№186 от 11.01.2023 г.,дружеството-
жалбоподател е заявило,че ако въззиваемата страна претендира разноски,чийто размер не е
съобразен с относимата към претенцията наредба,то на основание чл.78,ал.5 от ГПК
дружеството прави възражение за прекомерност на същите.Подобно на това,третото лице-
помагач А."П.и."“-гр.С.,е заявило в писмено становище с вх.№387/18.01.2023 г.,че прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на „другата страна“,като моли
то да бъде редуцирано „до по-приемлива стойност“.Тези възражения,заявени от
дружеството-жалбоподател и от третото лице-помагач изобщо не следва да бъдат
разглеждани по същество,тъй като основаното на чл.78,ал.5 от ГПК възражение за
намаляване поради прекомерност на едно адвокатско възнаграждение се отнася само за
случаите на заплатено от страната адвокатско възнаграждение,не и за случаите на
адвокатско възнаграждение,което се определя от съда като размер и се присъжда на
основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1 от Закона за адвокатурата поради уговорка между
страната и адвоката за осъществяване на безплатна адвокатска защита по съответното дело
/какъвто е и настоящият случай/.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №179 от 08.07.2022 г.,постановено по т.д.
№1206/2021 г. по описа на Окръжен съд-С.З..
15
ОСЪЖДА „З.Д. "Е."“АД с ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление:гр.С.,район И., бул.“Х.К.“№** да заплати на адвокат Р. М. от АК-С.,с личен
номер от единния адвокатски регистър при Висшия адвокатски съвет №********* и с адрес
на дейност:гр.С.,ул.“Ц.А.“№*, ет.* сумата от 5 580 лв. /пет хиляди петстотин и осемдесет
лева/,представляваща адвокатско възнаграждение /с начислен ДДС/,дължимо на основание
чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата за оказана на въззиваемата М. К. И.
безплатна адвокатска защита във въззивното производство по т.д.№678/2022 г. по описа на
Апелативен съд-Пловдив.
Решението е постановено при участието на третото лице-помагач на страната на
ответника-А."П.и."“,БУЛСТАТ *********,със седалище и адрес на
управление:гр.С.,пл.“М.“№*, п.к.****.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16