Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,
03.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия
Малоселска в.гр.дело № 4826 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 2341 от 04.01.2019 г., постановено
по гр. д. № 6334 по описа за 2018 г. на СРС, Първо гражданско отделение, 41
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ, че ответниците Н.М.Ш., М.А.Д. и М.С.Ш. дължат разделно при квоти
4/6 за М.С.Ш. и по 1/6 за Н.М.Ш. и М.А.Д. сумата от 5 473,80 лева - главница,
представляваща цена на доставена и незаплатена топлинна енергия до топлоснабден
недвижим имот с аб. № 193158 за периода 01.11.2014 г. – 30.04.2017 г. и сумата
от сумата от 77,68 лева за дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2017г., които суми се разпределят както следва: 3 649,20 лева за
топлинна енергия и 51,79 лева за дялово разпределение М.С.Ш. и по 912,30 лева
за топлинна енергия и по 12,95 лева за дялово разпределение за Н.М.Ш. и М.А.Д.,
ведно със законна лихва върху сумите от датата на депозиране на заявлението по
чл.410 ГПК (07.11.2017 г.) до окончателното плащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 15.11.2017 г. по
ч.гр.д. № 79128/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 41-ви състав.
Със същото решение СРС отхвърлил предявените
от ищеца срещу тримата ответници искове с правно основание чл.422 ГПК във вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за разликата над 5 473,80 лева главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия до същия топлоснабден недвижим до
пълния предявен размер от 6 170,43 лева, както и за периода месец 05.2014 г. –
месец 10.2014 г., както и исковете по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата
от 776,07 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законна лихва
за забава върху главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за времето
от 16.09.2015 г. до 04.10.2017 г. и за сумата от 12,43 лева – обезщетение за
забава в размер на законна лихва за забава върху главница за дялово
разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 04.10.2017 г.
Срещу постановеното решение са подадени
въззивни жалби от ищеца „Т.С.“ ЕАД и от ответника М.С.Ш..
Въззивникът М.С.Ш. обжалва съдебното
решение в частта, с която предявените срещу него искове са били уважени. С
жалбата са заявени оплаквания, че неправилно решаващият състав на
първоинстанционния съд приел, че ответникът има качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ. Поддържа, че не е налице
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, по
силата на което да дължи цената на доставена в имота топлинна енергия с всички
произтичащи от това последици. Обръща внимание, че своевременно е оспорил това
си качество, но първият съд неправилно интерпретирал събраните по делото
доказателства. Съдът основал решението си на предположение, че ответникът е
собственик на имота. Отделно от това се поддържа, че от заключението на СТЕ се
установявало, че ищецът не спазил нормaтивно
установената процедура за извършване на метрологична проверка на средствата за
търговско измерване. В условията на евентуалност поддържа, че не е приемал
общите условия, приложими към договора и, че същите не го обвързват. По
посочените съображения иска от въззивния съд решението в обжалваната част да
бъде отменено, а исковете за уважения от СРС размер - отхвърлени.
Не е постъпил отговор от ответника по
жалбата „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице помагач не заявява становище по подадената от ответника жалба.
В подадената от ищеца „Т.С.“ ЕАД
въззивна жалба решението в частта, с която предявените главни искове за
разликата над уважените до пълните предявени размери и акцесорните искове за
заплащане на лихви върху главницата за топлинна енергия и върху главницата за
цена на услугата дялово разпределение са отхвърлени, се обжалва с доводи за
неправилност и необоснованост. Жалбоподателят счита, че потребителите на
топлинна енергия са обвързани с общите условия от 2008 г. и на чл. 32, ал. 1 от
същите, в които бил определен срокът за заплащане на сумите за топлинна енергия
– в 30-дневен срок от изтичане на периода, за който издадената фактура се
отнася. Позовава се и на приложимите към процесния период общи условия, в сила
от 12.03.2014 г., като счита, че с обявяването на фактурите на интернет
страницата на дружеството ответниците са изпаднали в забава за плащане на
главниците. Излагат се оплаквания и за неправилно приложение от страна на СРС
на правилата за давността. От въззивния съд се иска да отмени решението в
обжалваната от ищеца част и да уважи в цялост предявените искове.
Отговори на въззивната жалба, подадена
от ищеца, са постъпили от ответниците М.С.Ш. и М.А.Д.. Въззиваемите поддържат,
че решението на СРС е правилно и обосновано в обжалваната от ищеца част и молят
същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните от страните части. При
постановяването му обаче, съдът е допуснал нарушение на приложимия към правнорелевантните
за спора факти материален закон, обусловено от неправилен анализ на събрания по
делото доказателствен материал, което налага отмяната му в обжалваната от
ответника М.С.Ш. част. В частта, в която решението се обжалва от ищеца „Т.С.“
ЕАД, същото е правилно и следва да бъде потвърдено. Съображенията на въззивния
състав на съда да достигне до тези правни изводи са следните:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба от "Т.С." ЕАД против М.С.Ш., с която по реда на чл. 422 ГПК ищецът е предявил искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумите, за които срещу този ответник била издадена
оспорената от длъжника заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 79128/2017 г. на СРС,
41 състав.
Спорно по делото се явява
обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответникът има качеството на потребител
на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ с оглед притежавано от ответника
право на собственост върху процесния имот, а с отговора на исковата молба последният
е оспорил да е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор
за доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот,
като изрично са наведени доводи, че липсват доказателства ответникът да
притежава право на собственост или вещно право на ползване върху имота.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ (приложима
редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна
енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно
право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Съгласно тълкувателно решение № 2/2017
г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни
субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на
доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие,
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената й на топлопреносното предприятие. Правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Следователно договорът за доставка на
топлинна енергия за даден имот, част от сграда намираща се в режим на етажна
собственост, може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със
самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като
всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина
/изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно
сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого
дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия
за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
След така направените разяснения съдът
намира следното:
По делото е прието като писмено
доказателство писмо, рег. индекс ОИ/30-31/1/29.04.2015 г., подписано от от
кмета на район „Люлин“, Столична община, съгласно което в отговор на отправено
запитване № П-1988/01.04.2015 г. относно събиране на вземания за топлинна
енергия, ищецът се уведомява, че с договор за покупко-продажба от 03.07.1990
г., сключен въз основа на заповед от 03.05.1990 г., апартамент № 37, находящ се
в ж.к. „*******, е продаден на М.С.Ш. и Р.Н.Ш..
С доклада по делото и по реда на чл.
140, вр. чл. 146, вр. чл. 154 ГПК СРС е разпределил доказателствената тежест за
правнорелевантните за спора факти, като е указал на ищеца, че следва да
установи по делото наличието на договорно правоотношение между страните,
качеството на ответника на потребител на топлинна енергия /собственик или
ползвател на топлоснабдения имот/, както и че се явява изправна страна по
договора с потребителя.
С решението си районният съд,
позовавайки се на представеното по делото писмо от кмета на Столична община,
район Люлин, както и на списък на етажните собственици към протокол за проведено
общо събрание, на представените индивидуални отчети за топлоснабдения имот,
неоспорени от страните, приел, че ответникът извънсъдебно признал, че има
качеството на потребител на топлинна енергия за имота.
Настоящият състав на въззивния съд
не се съгласява с така направените изводи. В разглеждания случай ищцовото
дружество, чиято е доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК, не е ангажирало доказателства, чрез които пълно и главно да
установи наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинни услуги между страните по делото. Не са представени доказателства кому
принадлежи правото на собственост, респективно ограниченото вещно право на
ползване върху процесния имот, нито доказателства за сключването на изричен
писмен договор /напр. молба-декларация за откриване на партида/ между страните.
Не може да бъде споделено заключението на първия съд, че ответникът
извънсъдебно е признал, че има качеството потребител на топлинна енергия, с
оглед което се явява материално легитимиран да отговаря по претенциите на ищеца.
С отговора на исковата молба е направено изрично оспорване на тези релевантни
за спора фактически твърдения, въведени в производството от страна на ищеца.
Дори да се приеме, че извънсъдебно признание, че именно ответникът потребява
услуги в имота, е налице, то изричното възражение, своевременно релевирано в
производството от страната, прави този факт спорен, с оглед което и страната,
черпеща благоприятни последици от осъществяването му, е тази, която следва да
го докаже в производството по несъмнен начин.
Извод, че ответникът има качеството
потребител на топлинна енергия, с оглед притежавано от него право на
собственост, каквото е фактическото основание на предявения иск, не следва от
представеното писмо от кмета на район Люлин, съгласно което с ответника М.Ш. бил
сключен договор за продажба на процесния недвижим имот. Този документ не се
ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179,
ал. 1 от ГПК. Последното е така, тъй като удостоверените в него обстоятелства
не попадат в обхвата на служебната удостовертителна компетентност на органа-издател.
За да има документът качеството на официален такъв, е необходимо той да е
издаден в рамките на предоставената от закона компетентност на издателя. В
случая документът е съставен от общински орган, но извън материалната му
удостоверителна компетентност, поради което не се ползва с доказателствената
сила на официални документи.
Ето защо и основателни се явяват
възраженията на въззивника ответник, поддържани пред настоящата инстанция с
подадената срещу решението въззивна жалба. От представените по делото писмени
доказателства не се установява при условията на пълно и главно доказване
лицето, срещу което са насочени исковете за 4/6 части от задълженията за
исковия период – М.С.Ш., да е материално легитимиран да отговаря по същите. Ето
защо предявените искове за потребена и незаплатена топлинна енергия и за цена
на услуга за дялово разпределение, в частите, уважени с решението на СРС, са
неоснователни. Следователно обжалваният съдебен акт следва да се отмени в
частта, предмет на въззивна проверка, а с въззивното решение - същите да бъдат
отхвърлени.
Въззивната жалба, подадена от ищеца
„Т.С.“ ЕАД, въззивният съд намира за неоснователна.
Първоинстанционният съд е изложил
изчерпателни мотиви относно приложението на института на погасителната давност
за част от вземанията на ищеца, като настоящата съдебна инстанция не намира за
нужно да преповтаря същите. Възражението за погасяване по давност е релевирано
своевременно – още с възраженията по чл. 414 ГПК. Ето защо верен е изводът на
районния съд, че с оглед разпоредбите относно ежемесечното фактуриране, изискуемост и изпълняемост на
задълженията на потребителите на топлинна енергия съгласно приложимите за
съответните периоди общи условия, погасени по давност се явяват вземанията за
топлинна енергия за периода до м.10.2014 г. вкл. Неоснователен е доводът,
поддържан от ищеца с въззивната жалба, за „изместване“ напред във времето на
изискуемостта на задълженията по общите фактури, доколкото изложените аргументи
не са в съответствие с приложимите към договорите с потребителите общи условия.
Вземането е за доставена топлинна
енергия през определен месец, като за всеки месец дружеството издава отделна
фактура. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това вземане не
е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че погасителната давност
за него тече от последната издадена фактура за това вземане. Моментът, от който
започва да тече погасителната давност е определен от законодателя в зависимост
от възникване на вземането и настъпването на изискуемостта. Изискуемостта на
вземането и изпадането в забава на плащането на същото са различни юридически
факти, от тях произтичат и различни последици. Ето защо правилни са изводите на
първия съд, че извън погасителна давност остават вземанията за периода 01.11.2014
г. – 30.04.2017 г., за които искове са уважени.
Като неоснователни въззивния съд прецени
и доводите на въззивника-ищец относно изпадането на длъжника в забава за
заплащане на задълженията си за цена на топлинната енергия и цената на услугата
за дялово разпределение, доколкото изцяло споделя съображенията, изложени в
решението, чиято отмяна се иска с депозираната от ищеца въззивна жалба, като
аргументите за това са следните:
Основателността на акцесорните искове
предполага наличие на главни задължения и забава в погасяването на същите. Неправилно
във въззивната си жалба ищецът се позовава на разпоредби от общите условия от
2008 г., които не са приложими към процесния период. Що се отнася до следващите
ги във времето по-нови общи условия - тези от 2014 г., препратки към които също
се съдържат във въззивната жалба на ищеца, следва да се посочи, че моментът на
забавата се определя съобразно предвиденото в клаузата на чл. 33, ал.2 от
Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация
София” EАД на клиенти в град София /в сила от 12.03.2014г./ - купувачът е
длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен
срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача.
Продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за
реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на
изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33, ал.5 от цитираните Общи
условия, при забава в плащането на задълженията по чл.33, ал.2 от ОУ,
потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Ищецът обаче не
представя доказателство за публикуването на общата фактура за двата отчетни
периода, необхванати от погасителна давност, на интернет страницата си
/например съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи явяването
на последния и извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за
ТЕ, чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти
в масивите на дружеството, осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/. С
оглед последното съдът приема, че без доказателства в изложения смисъл забава
за длъжниците в плащането на установената главница до датата на депозиране на
исковата молба в съда, не е налице, както е приел в решението си и
първоинстанционният съд. Не се установява изпадане в забава на длъжниците и по
отношение на вземането за цена на услугата дялово разпределение.
В производството не са наведени доводи
за приложимост на други правила за изпадане на ответниците в забава, с оглед
което и въззивният съд, предвид нормата на чл. 269 ГПК, е ограничен да ревизира
преценката на решаващия състав на първия съд в тази връзка.
Ето защо следва да се заключи, че
правилно СРС е приел, че исковете за мораторна лихва върху главните вземания са
неоснователни.
Доколкото изводите на настоящия въззивен
състав съвпадат с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната от
ищеца част следва да бъде потвърдено.
Тук е мястото да се отбележи, че
първоинстанционното решение в частите, с които предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ за цена на топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. – 30.04.2017 г. и
за цена на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия за същия период
срещу Н.М.Ш. и М.А.Д., заместил в хода на производството Р.М.Ш., са уважени, е
влязло в сила поради необжалването му от страна на тези ответници.
По разноските:
В резултат от изводите, до които
въззивният съд достигна – за основателност на въззивната жалба, подадена от
ответника М.С.Ш. и неоснователност на жалбата, подадена от ищеца, решението на
първоинстанционния съд следва да се отмени в частта за разноските, с която
такива са възложени в тежест на този ответник /за сумата от 262,61 лева за
исковото производство и сумата от 100,32 лева за заповедното производство/. В
полза на представляващия ответника М.Ш. - адв. И.Д., предоставил му безплатна правна
помощ, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. следва да се присъди
сумата от още 296 лева за производството пред СРС.
Разноски за въззивното производство се
следват на жалбоподателя М.Ш., както и на въззиваемия М.Д., доколкото
въззивната жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД е неоснователна. В полза на въззивника
Ш. следва да се присъдят разноските за заплатена държавна такса в размер на
74,02 лева. В полза на процесуалния представител на М.Ш., имащ качеството на
въззивник и въззиваем в настоящото производство, и на въззиваемия М.Д., съдът
на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. следва да определи адвокатско
възнаграждение с оглед предоставената на страните безплатна правна помощ. Като
взе предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че
във въззивното производство не са събирани доказателства, а страните не са
ангажирали нови доводи, и като съобрази предвиденото в чл. 7, ал. 2 Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения въззивният съд определя
адвокатско възнаграждение в полза на адв. И.Д. в размер на 600 лева, което
следва да се възложи в тежест на „Т.С.“ ЕАД.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 2341
от 04.01.2019 г., постановено по гр. д. № 6334 по описа за 2018 г. на СРС,
Първо гражданско отделение, 41-ви състав, в частта, с която е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, че ответникът
М.С.Ш., ЕГН **********, дължи 4/6 части
от сумата от 5 473,80 лева - главница, представляваща цена на доставена и незаплатена
топлинна енергия до топлоснабден имот с аб. № 193158 за периода 01.11.2014 г. –
30.04.2017 г. и от сумата от 77,68 лева за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017г., а именно: сумата от 3 649,20 лева за топлинна енергия и сумата
от 51,79 лева за дялово
разпределение, ведно със законна лихва върху сумите от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК (07.11.2017 г.) до окончателното плащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
15.11.2017 г. по ч.гр.д. № 79128/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 41-ви състав,
както и в частта за разноските, с която в тежест на М.С.Ш., ЕГН **********, е
възложена сумата от 262,61 лева -
разноски в исковото производство и сумата от 100,32 лева – разноски в заповедното производство, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от "Т.С." ЕАД, ЕИК ********,
искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ за признаване за
установено, че М.С.Ш., ЕГН ********** дължи на ищеца 4/6 части от сумата от 5
473,80 лева - главница, представляваща цена на доставена и незаплатена топлинна
енергия до топлоснабден недвижим имот с аб. № 193158 за периода 01.11.2014 г. –
30.04.2017 г. и от сумата от 77,68 лева за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017г., а именно: сумата от 3 649,20
лева за топлинна енергия и сумата от 51,79
лева за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 15.11.2017 г. по ч.гр.д. №
79128/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 41-ви състав.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 2341 от 04.01.2019 г., постановено по гр. д. № 6334 по описа за 2018
г. на СРС, Първо гражданско отделение, 41 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу Н.М.Ш.,
ЕГН **********, М.А.Д., ЕГН **********, в качеството му на наследник на Р.М.Ш.,
и М.С.Ш., ЕГН **********, искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150
ЗЕ за разликата над 5 473,80 лева главница за доставена и незаплатена топлинна
енергия до пълния предявен размер от 6 170,43 лева, както и за периода м.05.2014
г. – м.10.2014 г., както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от
776,07 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законна лихва за
забава върху главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за времето от
16.09.2015 г. до 04.10.2017 г. и за сумата от 12,43 лева – обезщетение за
забава в размер на законна лихва за забава върху главница за дялово
разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 04.10.2017 г.
ОСЪЖДА "Т.С."
ЕАД, ЕИК ********, да заплати на адвокат И.Г.Д., АК – Кюстендил, личен № ********,
на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в
размер на още 296 лева за
осъществено безплатно процесуално представителство на ответника М.С.Ш. в
производствата пред СРС.
ОСЪЖДА
"Т.С." ЕАД, ЕИК ********, да заплати на М.С.Ш., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 74,02
лева – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, ЕИК ********,
да заплати на адвокат И.Г.Д., АК – Кюстендил, личен № ********, на основание
чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева за осъществено безплатно
процесуално представителство на М.С.Ш. и М.А.Д. в производството
пред настоящия съд.
Първоинстанционното решение в частта, с
която предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за цена на топлинна енергия
за периода 01.11.2014 г. – 30.04.2017 г. и за цена на услугата за дялово
разпределение на топлинна енергия за същия период срещу Н.М.Ш. и М.А.Д., заместил
в хода на производството Р.М.Ш., са уважени, е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.