Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ ............./……..08.2020 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми юли през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

                                                                             мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   6860  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

  Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 13881 от 16.01.2019 г. постановено по гр.д. № 86812/2017 г. на СРС, 67 състав, е признато за установено на основание чл.422 ТПК, че Р.М.П. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. ЧЛ.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3294,21 лева, за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от 25.05.2017г. до окончателното й изплащане и сумата 63,25 лева - дължима сума за дялово разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от 25.05.2017г. до окончателното й изплащане, които вземания касаят топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „*******и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. Х° 33189/2017г. по описа на СРС, 67 състав, като е отхвърлен иска за главница за доставена топлинна енергия за разликата над 3294,21 лева до 3357,46 лева, иска за обезщетение за забавено плащане на главницата за топлинна енергия за сумата 374,70 лева, касаеща периода от 15.09.2015 г. до 11.04.2017г., както и иска за обезщетение за забавено плащане в размер 10,04 лева на дължимата сума за дялово разпределение, касаещо периода от 15.09.2015 г. до 11.04.2017 г.

С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът да заплати на ищеца сумата 278,51 лева - разноски за държавна такса, депозит за експертиза и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и сумата 112,36 лева - разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство.

Решението е постановено при участието „Б.“ ООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

Това решение е обжалвано в срок от ответника Р.М.П. в частите, в които исковете срещу него са били уважени, и в частта за разноските.

С въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния и на процесуалния закон. Конкретно се правят оплаквания за неправилност поради липса на доказателства за дължимост на исковите суми поради недоказване наличието на облигационно отношение между страните, липсата на убедителни писмени доказателства, които да обосноват извод за дължимост на претендираните от ищеца суми, не се установявало и изправността на уредите, чрез които е извършвано измерването на топлинна енергия (ТЕ) през процесния период, със суми за връщане са прихванати стари задължения, извън процесния период, липсата на отчетните документи и невъзможност за прилагане служебно начисляване на топлинна енергия /ТЕ/, поради което не следвало да бъде обсъждана СТЕ която е дала заключение само по документи от ищеца и третото лице-негов помагач, непредставянето на фактури или други отчетни документи, подписани от ответника, поради което не следвало да се съобразяват приетите по делото СТЕ и ССчЕ, че липсвали документи за метрологична проверка на топломера и и въвеждане на абонатната станция в експлоатация, че нямало качествени параметри на услугата, за нарушение на чл.62 от ЗЗП за доставяне на непоискана енергия/услуга, за липсата на методика за определяне на ТЕ поради отмяна на методиката за дялово разпределение с решение от 13.04.2018 г. по а.д.№ 1372/2016 г. на ВАС, 4 –то отд. Оспорва се и дължимостта на сумата за дялово разпределение поради неизвършване на услугата от ищеца. Претендира за присъждане на разноските по делото.

            Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „Техем сървисис” ЕООД не са дали писмен отговор по въззивната жалба, в  срока по чл.263, ал.1 от ГПК.

            Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с  писмена молба слезд този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПКГПКГПСГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо.

Въззивната жалба на ответника е насочена срещу първоинстанционно решение в частите, в които исковете срещу него са били уважени.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предметът на проверка на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба относно преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите такива, както и относно приетото и кредитирано от СРС заключение на съдебно-техническа експертиза, и несъгласието на ответника с нея.

Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответника като собственик на топлоснабдено жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка на ТЕ при договор при Общи условия, обвързващи ответника като собственик на жилище в топлоснабдена сграда-етажна собственост, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището му, установени от приетата по делото съдебно-техническа експертиза и писмени доказателства за отчет и изравнителни сметки, представени от третото лице-помагач.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

Досежно правилността на първоинстанционното решение настоящият въззивен състав намира наведените от ответницата с въззивната жалба доводи за неправилност за неоснователни.

            От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ответникът е съсобственик на процесния апартамент № 2, находящ се в гр. София, ул. „*******по силата на правна сделка от 1996 г. За това жилище при ищеца се води партида на с  абонатен № 17008 на името на Р.М.П., като самият Р.М.П. е подал на 26.08.2002 г. молба до ищеца за откриване на партидата на негово име. Това сочи, че  ответникът се явяват потребители на ТЕ за битови нужди съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр.54/2012 г. Така изградената договорна е продължила да съществува и за исковия период поради липсата на доказателства, че е била прекъсната, нито че  през исковия период ответникът е загубил правото на собственост върху жилището. Има данни в последващия н.а. от 10.05.2016 г., че вещния ползвател Л.П.е починала, при което задължено лице към ищеца е именно ответника като собственик, доколкото ищецът, като е приел молбата-декларация на собственика Р.М.П. от 26.08.2002 г. и води партидата за имота на негово име, ищецът като доставчик на ТЕ за битови нужди се е съгласил облигационната връзка да се създаде само със собственика на имота, а не с неговия вещен ползвател. Създаването на облигационна връзка доброволно е допустимо съгласно разясненията по ТР № № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС. През целия исков период приключващ на 30.04.2016 г. ответникът е собственик на жилището. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката, облигационната връзка - договор за продажба на топлинна енергия - се създава по силата на закона. Страни по договора са топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят на топлоснабдения имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тези разпоредби са специални по отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги само ако ги е подписал. Видно от приложените по делото ОУ/2014 г., за процесния период ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна енергия, като обявяването им е и служебно известно на съда. Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По делото не се твърди и не се доказва ответникът да е подал възражение по посочения ред.

Събраните по делото писмени доказателства сочат, че най-късно към есента на 2002г. сградата на етажната собственост ( ЕС) в която е процесното жилище, е била топлоснабдена и "Топлофикация София" е доставчикът на ТЕ. С решение от 27.08.2002 г. ЕС на вх.А, № 17-1, където е процесното жилище, е решила да сключи договор  на услугата "топлинно счетоводство" с третото лице-помагач по делото, и да се монтират индивидуалните измервателни урежи на отоплителните тела в имотите на етажните собственици (изискване съгласно ЗЕЕЕ/отм./). Ответникът, придобивайки жилището през 1996 г., и невъзразявайки срещу ОУ за продажба на ТЕ на абонатите на "Т.С." ЕАД след това, придобива качеството на потребители на ТЕ и става страна в облигационното правоотношение с ищеца, съдържанието на което облигационно отношение се регулира от закона и Общите условия, които се считат приети от ответницата, доколко тя не са доказала, че е възразила  срещу тях в срок.  Към 2002 г. действа ЗЕЕЕ(отм.), който за  първи път регулира договорните отоншение мужду доставчика на ТЕ, какъвто в случая е ищецът "Т.С." ЕАД, и потребителите на ТЕ за битови нужди, и в частност тези в сгради Етажна собственост- раздел V от ЗЕЕЕ отм. За възникване на това облигационно отношение и за правата и задълженията на страните по него, законът не е поставил като условие установяване законност на абонатната станция, доколкото съгласно същия закон, тя е собственост на топлопреносното предприятие-доставчик на ТЕ, и същото предприятие-ищецът има задължението да поддържа топлопреносната мрежа и нейните елементи в съотвествие с техническите изисквания и изискванията за безопасност -чл.102 от ЗЕЕЕ(отм., но в сила към 2002 г.). Общите условия на топлопреносните предприятия, одобрените от регулационната комисия, задължително се публикуват най-малко в един централен и един местен всекидневник, което по делото е установено. Те влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им без писмено приемане от потребителите, и в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат различни условия. Предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия различни условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. Данни за такива различни условия по делото няма.

За да уважи предавените искове за главница, и обусловения иск за мораторна лихва за забава, първоинстанционият съд не се е позовал на представените от ищеца фактури, а на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която е дала заключение и въз основа на документите , приети по делото-  документите за отчет, носещи и подпис на абоната- от 21.05.2015 г. и от 17.05.2016 г.,  и изравненителни сметки от третото лице-помагач. Ето защо оплакването по въззивната жалба на ответника за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд относно липсата на фактури, или тяхното невръчване, се явява неоснователно. Изготвяни от ищеца фактури, нямат обвързваща доказателствена сила и ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно доставяне на претендираното количество ТЕ за исковия период за имота собствен на отвтеницата. Съдът не е основал решението си на едностранно съставените от ищеца фактури, а на други събрани и неоспорени доказателства, въз основа които може да бъде извършената преценката за реално доставената и потребена от ответницата ТЕ за исковия период- в случая съдът и СТЕ са  съобразявали и приетите по делото съставени от третото лице индивидуални справки за отопление и топла вода и за дялово разпределение, документи за главен отчет, подписан от ответната страна, и свидетелство за годност на разпределителите в абонатната станция и за показанията на общия топломер в абон.станция за исковия период. При преценката на тези същи доказателства, въззивният съд прави същите изводи, като тези направени от първоинстанционния съд за установеност с тези доказателства на реално доставено количество ТЕ и потребена от ответника  за собственото му жилище за исковия период в размер на общо 3294,21 лв.  Приети са и документи, че топломерът в АС е преминавал периодично изискуемата по закон метрологична проверка. Заключенията по СТЕ и икономическа експертизи, са дадено от компетентни вещи лица с притежавани специални знания в науката топлотехника и счетоводството, мотивирано е подробно и е обосновано, като вещите лица са дали отговор на поставените им задачи, предвид на което и настоящият състав на съда при извършена преценка във връзка с чл.202 от ГПК намира, че следва и да ги кредитира. Видно от СТЕ, дължимите суми за реално потребена ТЕ в жилището на ответника са посочени без предходни задължения и без да се прави прихващане. След като е установена доставката на топлоенергия, ответникът дължи заплащането й, без значение дали ищцовото дружество е издало фактури за тези доставки доколкото вземанията на ищеца не са доказани само чрез счетоводните му записвания. Без значение е дали ответната страна е получавала издаваните от ищеца фактури и дали ги е подписала, тъй като задължението за плащане на топлинната енергия произтича от доставката й до топлоснабдения имот, а не от фактурирането й. Ответникът, като етажен собственик, дължи цената на реално потгребената ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в тази сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на общите части, също и за сградната инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът съобрази т.2 от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на  липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на сградата. Това възражение по жалбата е неоснователно. Неоснователно е и възражението за отмяна на методиката за разпределение с решение на ВАС от 2018 г., потвърдено от 5  чл. състав на ВАС с решение  № 13691 от 8.11.2018г. по адм. дело № 4785 от 2018 г. , тъй като това решение на ВАС няма обратно действие по силата на чл. 195 ал. 1 от АПК, поради което до отмяната му, подзаконовият нормативен акт поражда правни последици и следва да бъде прилаган. Следователно независимо от решението на ВАС по отмяна, настоящия състав е длъжен да съобрази и приложи действащата към процесния период на доставка на топлинна енергия нормативна уредба и по- конкретно методиката- приложение към чл. 61 ал. 1 от Наредба за топлоснабдяването № 16- 334 от 06. 04. 2007 год.

Наличието/липсата на доказателства за спазването на процедурата за въвеждане на абонатната станция в експлоатация, обаче, не се отразява върху наличието на облигационно отношение между страните по спора, нито е факт, който влияе върху действителността на това правоотношение. Това е така, защото е безспорно, че ответникът, придобивайки жилището през 1996 г.г., и невъзразявайки срещу ОУ за продажба на ТЕ на абонатите на "Т.С." ЕАД след това, когато е подал сам писменото заявление-декларация до ищеца партидата да се води на негово име, е придобил качеството на потребител на ТЕ и става страна в облигационното правоотношение с ищеца, съдържанието на което облигационно отношение се регулира от закона и Общите условия, които се считат приети от ответника, доколко  не са доказа той да е възразил  срещу тях в срок.  Към 2002 г. действа ЗЕЕЕ(отм.), който за  първи път регулира договорните отоншение мужду доставчика на ТЕ, какъвто в случая е ищецът "Т.С." ЕАД, и потребителите на ТЕ за битови нужди, и в частност тези в сгради Етажна собственост- раздел V от ЗЕЕЕ отм.  За възникване на това облигационно отношение и за правата и задълженията на страните по него, законът не е поставил като условие установяване законност на абонатната станция, доколкото съгласно същия закон, тя е собственост на топлопреносното предприятие-доставчик на ТЕ, и същото предприятие-ищецът има задължението да поддържа топлопреносната мрежа и нейните елементи в съотвествие с техническите изисквания и изискванията за безопасност -чл.102 от ЗЕЕЕ(отм., но в сила към 2002 г.). Нововъведеното изискване в ЗЕЕЕ(отм.) в облигационните отношение между страните относно реалното отчитане на количеството доставена ТЕ в сградата-ЕС, и тази, потребена за отопление на отделните обекти в сградата, респ. и на жилищата, е да се монтират както в абонатната станция, така и на отполителните тела в отделните обекти, средства за търговско измерване- топломери, респ. и водомери за топла вода, по показанията на които да се отчита реално доставената ТЕ на всеки потребител-страна по договора с топлофикационното дружество-доставчик на ТЕ, регулиран при Общи условия . И това възражение по жалбата се явява неоснователно.

Възражението относно дължимостта на сумата за услугата дялово разпределение също е неоснователно. Цената на услугата дялово разпределение по силата на чл.32 от ОУ от 2014 г. се заплаща на търговеца-продавач, а не на ФДР. Ответникът не е установил да е възразил срещу тези ОУ от 2014 г. и те го обвързват. Ето защо по делото е доказано наличие на задължение на ответника към ищеца за заплащане на услугата дялово разпределение, като реалното извършване на тази услуга от ФДР през исковия период не се отразява върху заплащане на задължението към ищеца. Относно цената на тази услуга, първоинстанционният съд е приел сумата 63,25 лв. за исковия период, която и въззивният съд по реда на чл.162 от ГПК приема за правилно определена, като съобрази, че по делото има данни по договора между ищеца и ФДР, според ценоразписа към който цената излиза за исковия период и по-висока.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решение в обжалваните части, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваните части и относно разноските, спрямо които и няма оплаквания..

По разноските за въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от въззивника-ответник разноски остават в негова тежест.

Съгласно чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 13881 от 16.01.2019 г. постановено по гр.д. № 86812/2017 г. на СРС, 67 състав В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които исковете са били уважени, както и в частта относно отговорността за разноските.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски за въззивната инстанция.

            РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

                                                                                                    

 

 

                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    

 

 

 

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                            

 

 

 

                                                                                                        2.