Р Е Ш Е Н И Е
№ 17.08.2020
г. гр. С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С.З. ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
22.07 2020 година
В открито заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА
БОНЧЕВА
Членове: 1. ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
2.
ТРИФОН МИНЧЕВ
СЕКРЕТАР:
Диана Иванова,
Като
разгледа докладваното от съдията – докладчик Минчев в. търг.д. № 1110 по
описа за 2020 год., за да се произнесе съобрази:
Производството е на основание чл. 258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. АД против решение
№ 228/13.02.2020г., постановено по
гр.д. № 2097/2019г. по описа на
Районен съд – гр. С.З., с което е признато за установено по отношение на В.С.Ф.
***, че дължи на „П.” АД, гр. С., сумата в размер на 7 683,65 дева - неплатена
главница по договор № 13КР-АА- 7263/03.01.2008г. за банков кредит, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в
съда - 12.07.2018г. до изплащането й, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 3554/2018г. по описа на Районен съд -С.З., като са отхвърлени
исковете за установяване съществуването на вземането на Банката за сумата в
размер на 767,42 лева - възнаградителна лихва за периода от 10.06.2013г. до
12.01.2015г. и за сумата от 6 033,82 лева - обезщетение за забава на просрочени
задължения от 11.02.2013г. до 11.07.2018г., като неоснователни и са присъдени разноските по делото по съразмерност. Въззивната жалба касае отхвърлителната част
на решението, като са изложени съображения за неправилност на
постановеното решение в тази част. Развити са съображения във връзка с
направените оплаквания. Направено е искане да се отмени решението на РС и да се
постанови друго, с което да се присъдят претендираните суми. Претендират се
разноските. Направено е доказателствени искане за назначаване на ССЕ, която да
даде заключение относно размера на наказателната лихва върху просрочената част
от главница за периода 11.07.2015г. – 11.07.2018г., ако същата е в размер на
законната лихва.
В законния срок
е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия, с който се взима становище,
че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. Изложени са съображения по
направените във въззивната жалба оплаквания. Моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната част като законосъобразно и правилно. Взема се становище
по искането на въззивника за назначаване на ССЕ. Няма направени доказателствени
искания. Претендират се разноските по делото, като е представен договор за
процесуално представителство.
Окръжен съд – гр. С.З., в
настоящият си състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и
въззивното производства, установи:
Видно
от приложеното ч.гр.д. № 3554/2018 г. по описа
на Районен съд - С.З., съдът е издал в полза на „П.“ АД против В.С.Ф. заповед
за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за следните суми: 7 683,65 лева
- просрочена главница, ведно със законната лихва, считано от 12.07.2018г. до
окончателното изплащане на задължението; 767,42 лева - просрочена договорна
лихва, начислена за периода от 10.06.2013г. до 12.01.2015г.; 6 033.82 лева -
обезщетение за забава за просрочени плащания по т.19 от Договора за кредит,
начислено за периода от 01.02.2013г. до 11.07.2018г. включително; 289,70 лева
държавна такса и 150 лева юрисконсултско възнаграждение. Длъжникът е възразил,
поради което и в срока по чл. чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил настоящите
искове за установяване на вземанията по заповедта.
Страните
не спорят, че са сключили договор No 13КР-АА- 7263/03.01.2008г. за банков
кредит. Видно от съдържанието на този договор, в т.4 е уговорено, че Банката
предоставя на кредитополучателя В.С.Ф. банков кредит в размер на 20 000 лева,
при възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен процент (БЛП) на Банката
за евро, увеличен с надбавка от 7,70 пункта, с краен срок за погасяване на
кредита 10.01.2015г. (т. 15 от договора).
За
изясняване на обстоятелствата по делото е назначена съдебно- икономическа
експертиза, чието заключение съдът кредитира като пълно, ясно и съответстващо
на писмените доказателства. От същото се установява, че по договор № 13КР-АА-
7263/03.01.2008г. за банков кредит сумата от 20 000 лева е отпуснат и усвоен по
банков път на 03.01.2008г. Към датата на подаване на заявлението задълженията
на В.С.Ф. са следните: 7 683,65 лева - просрочена главница, ведно със законната
лихва, считано от 12.07.2018г. до окончателното изплащане на задължението;
767,42 лева - просрочена договорна лихва, начислена за периода от 10.06.2013г.
до 12.01.2015г.; 6 033.82 лева - наказателна лихва. Дължимата наказателна лихва
е изчислена на база непогасената главница. При олихвяването са приложени
договорените условия в раздел VIII, т.19 и раздел VI, т.11 от договор №
13КР-АА- 7263/03.01.2008г. за банков кредит. Лихвата за периода от 23.09.2017г.
до 12.07.2018г. е наказателна и е определена върху главница от 7 683,65 лева,
при лихвен процент 17,70 %.
Предвид установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
С въззивната
жалба се обжалва решението в частта от вземането за наказателна лихва в размер
на 2 342,51 лв. за периода 11.07.2015 г. до 11.07.2018 г.. Основното
оплакване за неправилност, въведено с въззивната жалба е, че след като
решаващият съд е констатирал и обявил нищожност, респ. недействителност на
договорната клауза, уреждаща обезщетение за забава на просрочени задължения, то
е следвало да уважи частично иска за наказателна лихва до размера на законната
такава.
В случая е видно от съдържанието на
договора, че между страните е била договорена както възнаградителна, така и
наказателна лихва, чието уговаряне е допустимо от закона. Но волята на страните
е меродавна, само ако уговорената лихва не надвишава най – високия размер,
допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това
следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея.
Поставя се единствено ограничение да не я надвишава. С оглед изискването на
закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва
да се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението
за плащане на наказателна лихва е действително. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това,
че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП “неравноправна е клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо възнаграждение или неустойка”. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В конкретния случай съдът намира, че не е установено индивидуално уговаряне на условията по кредита от страна на въззивника.
Ето защо уговорената между страните наказателна лихва противоречи както на ЗПК /чл. 19, ал. 2 отм./, така и на добрите нрави, поради което, съгласно горното се явява нищожна.
С оглед отговора на
поставения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че възражението на
въззивника, че следва да замести нищожната процесната клауза от договора за
кредит с повелителните правила на закона- съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД, е в
противоречие със задължителната практика на СЕС и е неоснователно.
Неравноправната договорна клауза е нищожна, т.е. няма задължителна сила за въззимаевия,
имащ качеството потребител, поради което същата не следва да се прилага в
отношенията между страните.
Правилно при това положение е решението на СтРС,
поради което следва да бъде потвърдено. С оглед цената на иска, в размер на 3 857,54
лв., настоящето решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК.
Водим от
горните мотиви, Старозагорският окръжен
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 228/13.02.2020г.,
постановено по гр.д. № 2097/2019 г. по описа
на Районен съд – гр. С.З..
ОСЪЖДА
„П.” АД,
с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., район ***, да заплати на В.С.Ф.
*** ***, с ЕГН **********, сумата от
300,00 лева, представляваща направени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.