Р Е Ш Е Н И Е
№……
гр. София, 21 октомври 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание на 05.10.2020 г. в състав:
Натали
ГЕНАДИЕВА
при участието на секретаря Цанкова и
прокурор Милушев, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.а.н.д. № 3106/20
г., намери за установено следното:
Защитникът на обв. В.К.И.
(ЕГН: **********) е подал в срока и по
реда на чл. 378, ал.5, във връзка с гл. ХХІ от НПК въззивна жалба срещу Решение
от 24.06.2020 г. по н.а.х.д. № 1601/20 г. на СРС (НО, 109 с.), с което на
основание чл. 378, ал.4, т.1 НПК, във връзка с чл. 78а, ал.1 НК, И. е бил
освободен от наказателна отговорност за престъпление по чл. 131, ал.1, т.12,
вр. чл. 130, ал.2 НК (причинена спрямо пострадалия Г.Д.С.на 26.05.2019 г. лека
телесна повреда по хулигански подбуди), санкциониран с административна глоба от
1000 лв. и осъден да заплати разноските по делото.
И в жалбата, и в
пледоариите си пред въззивния съд в откритото заседание на 05.10.2020 г.
защитата няма оплаквания за начина, по който първата инстанция е оценила
доказателствата, нито за фактите, които са били установени по делото и на
практика се припокриват с изложеното в обстоятелствената част на прокурорското
предложение по чл. 375 НПК. Оспорват се единствено правните изводи на Районния
съд, с основен акцент върху решението му да квалифицира инкриминираната лека телесна
повреда като такава по „хулигански подбуди“. Именно с твърдението, че
посоченият по-тежко наказуем признак на престъплението по чл. 131, ал.1, т.12 НК не е бил осъществен (поради провокативното поведение на самия пострадал),
адв. М. (защитник на обв. И.) настоява деянието да бъде оценено единство като престъпление
от частен характер по чл. 130, ал.2 НК, а делото за него – прекратено (на осн.
чл. 24, ал.5 НПК), или приключено с оправдателен съдебен акт.
Прокурорът при СГП
пледира жалбата да бъде оставена без уважение.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД намери, че
следва да потвърди обжалваното решение. С него въпросите за фактите,
приложимото за тях право и дължимото административно наказание са били правилно
разрешени.
I.
Първата инстанция е
възприела изцяло обвинителните факти, изложени в постановлението на СРП по чл.
375 НПК, и без да събира непосредствено „нови доказателства“ (чл. 378, ал.2 НПК), директно позовавайки се на досъдебните свидетелски разпити, медицински
експертизи и документи, е намерила тези обстоятелства за несъмнено установени. От
своя страна, СГС също прецени, че не следва да внася по делото „нови фактически
положения“ (чл. 316 НПК), защото заявеното от прокурора и приетото от Районния
съд не търпи процесуална критика и може да бъде напълно споделено. Въззивната
жалба, впрочем, не съдържа и оплакване в тази насока.
Около 18.00 ч. на
26.05.2019 г. в Централния парк на гр. Банкя (Столична община), ул. „*******, пострадалият по делото свидетел Г.Д.С.станал
очевидец на ситуация, в която обв. В.И. набил (чрез нанасянето на удари с ръка
върху съблечените голи седалищни части) на въпросното публично място 4-годишния
си син, като вследствие на нанесените му удари, възприети от околните граждани,
детето се разплакало силно. Повод за „възпитателния“ (според обв. И.) бой било
поведението на самото дете, което за известно време изчезнало с колелото си от
погледа на своите родители. Възприемайки инцидента, св. С.отправил на висок
глас към И. забележка (с думите: „Какво правиш бе, имаш ли акъл?“), при което
обвиняемият оставил временно сина си, отправил се към С.и го ударил с юмрук в областта
на лявото око, причинявайки му болка и страдание поради кръвонасядане и
повърхностна разкъсно-контузна рана в средната трета на лявата вежда, отток и
кръвонасядане на горния клепач на лявото око, както и кръвонасядане на долния
клепач на лявото око във външната трета. От удара пострадалият С.паднал на
земята, а няколко непознати за него граждани се намесили, за да му окажат
помощ. Повикана била полиция, свидетелят бил транспортиран за медицинска помощ
в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, а в хода на образуваното при условията на чл. 212,
ал.2 НПК наказателно производство обв. И. бил установен и временно задържан по ЗМВР.
II.
Жалбоподателят И. и
неговият защитник очевидно споделят и извършения от СРС анализ на събраните в
досъдебното производство доказателства, защото пред въззивната инстанция тази
част на решението не се оспорва с аргументи, за които да се налага изричен
отговор по силата на чл. 339, ал.2 НПК. Дължимата пълна служебна проверка на
първоинстанционните изводи (чл. 314 НПК) също не констатира процесуални грешки,
които да са опорочили вътрешното убеждение на съда и да са довели до неправилно
установени факти. С основание Районният съд е кредитирал изцяло показанията на
самия пострадал очевидец (св. С.– л. 9 от д.п.), които е оценил за достоверни и
по тази причина – за носител на преки доказателства относно изследваните
събития. Разказът на въпросния свидетел е залегнал в основата на съдебните
изводи, но проявеният подход не е едностранчив и необоснован, тъй като версията
на С.се подкрепя от редица странични (косвени) данни. Втори свидетел, отново
очевидец – Н.С.(л.5 от д.п.), също е потвърдил в цялост инкриминираните факти,
защото се е намирал на процесното публично място и е възприел в цялост
поведението на обв. И. (от момента на нанесения спрямо 4-годишния му син бой,
до удрянето на пострадалия С.). Подобна констатация може да бъде направена и за
показанията на св. Г.(л.11 от д.п.), която не само е видяла агресията на
обвиняемия спрямо св. С., но и е разяснила развоя на ситуацията пред
пристигналите на място служители на МВР – свидетелите Г.(л. 7 от д.п.) и П.(л.8
от д.п.). Ценените от СРС като писмени доказателства документи, изготвени при
болничния преглед на пострадалия С.на 26.05.2019 г. (л. 20-25 от д.п.), са били
ползвани като основа за изводите на в.л. К.при извършените две СМЕ - № 128/19
г. (л. 28-29 от д.п.) и № 114/2019 г. (л.32 и сл. от д.п.). Техните заключения
са важни за предмета на делото - не само, защото са дефинирали характера и
степента на телесната повреда, но и поради констатацията, че причинените на С.увреждания
могат да бъдат получени по описания в неговите предварителни сведения начин.
Първата инстанция с
основание е обособила в отделна група източници на информация обясненията на
самия обвиняем (л. 53, гръб от д.п.), показанията на неговата съпруга – св. Й.Г.(л.
14 от д.п.) и на семейните им приятели – Н.и Д.Б.(л. 10 и л.4 от д.п.).
Посочените гласни доказателствени средства обосновано не са били възприети с
цялостно доверие, защото отделни техни части си противоречат и при същите ясно
личи опит за прикриване на някои факти, имащи пряко съставомерно значение. Нито
въпросните свидетели, нито обв. И. отричат физическото нападение над св.С.,
макар и въпросните лица да са възприели отделни негови аспекти (като например,
твърдението на св. Банева и св. Господинов, че не са видели инкриминирания
удар, а единствено приближаването на обвиняемия до св. С.и последващото падане
на пострадалия на земята). Прави, обаче, впечатление противоречивата
информация, която тези участници в производството са изнесли относно
отправените от св. С.към обв. И. реплики. Версиите в тази насока са различни
(вариращи измежду изразите „Ще ти еба майката, спри да викаш на детето“, „Изрод,
който не става за баща“ и т.н.), но подчинени на прозиращата между редовете
обща тяхна цел – казаното от С.да бъде оценено като поведение с провокативен
характер. Именно това противоречие е дало повод на СРС да ползва коментираните
доказателствени източници частично, с известни резерви откъм тяхната цялостна
достоверност.
III.
Верни са и правните
изводи, че с поведението си на 26.05.2019 г. по хулигански подбуди и умишлено (с пряк умисъл) обв. В.К.И. е
причинил на пострадалия Г.Д.С.лека телесна повреда, изразяваща се в болка и
страдание – престъпление по чл. 131, ал.1, т.12, вр. чл. 130, ал.2 НК. Това всъщност
е единствено оспорваната с въззивната жалба част на първоинстанционното решение,
защото поддържаната от жалбоподателя теза отрича квалифициращия (хулигански)
елемент на деянието, свеждайки го единствено до твърдение за лека телесна
повреда по чл. 130, ал.2 НК, чието наказателно преследване се осъществява по
тъжба на пострадалия. По така изтъкнатото съображение се иска и оправдаването
на обв. И. (чл. 336, ал.1, т.3, вр. чл. 378, ал.4, т.2 НПК) по повдигнатото му
обвинение от общ характер, но СГС прецени оплакването за неоснователно.
Хулиганските подбуди в
поведението на И., превръщащи престъплението в квалифициран случай по чл. 131,
ал.1, т.12 НК, са оспорени основно с мотива, че деянието му било предизвикано
от словесната намеса на пострадалия в изцяло личния семеен конфликт между баща
и 4-годишния му син и допълнителната изнервеност на обвиняемия от това, че
малко преди скандала загубил за известно време детето от погледа си.
Тези доводи обаче не
водят до отпадане на квалификацията по чл. 131, ал.1, т.12 НК. Първо - касае се до такова поведение,
което съчетава в себе си посегателство срещу телесната неприкосновеност на
личността и грубо нарушаване на обществения ред, кореспондиращо с примерите за
хулиганство в П-2/74-Пл. Фактите по делото подкрепят въпросния извод, защото
предприетата спрямо пострадалия С.физическа агресия е била демонстративна и
поради това – скандално възприета от намиращите се в района на инцидента
граждани. Второ – чисто
„хулиганският“ елемент в поведението на обвиняемия не само е съпътствал
инкриминираното деяние (нанасянето на удара в лицето на пострадалия), но и е предхождал същото, защото единствено
като хулиганство може да се оцени скандализиращото му поведение на публично място да нанася удари на
плачещото си 4-годишно дете пред множество възмутени очевидци - все обстоятелства, предявени като
„фактическо обвинение“ в постановлението по чл. 375 НПК (за възможността
квалифициращите „хулигански подбуди“ да
бъдат проявени не само по време, но и преди деянието – вж. р. 39/71-І,
201/85-І, 274/78-ІІ, 532/76-ІІ, 90/76-І). И
трето - нито репликата на св. С., нито изнервеността на дееца в случая
могат да се разглеждат като фактор, допринасящ за наличието на афект, който да
изключи хулиганските подбуди – напротив: казаното от пострадалия С.към обв. И.
изцяло попада в дефиницията на деяние, реагиращо срещу непосредствено
противоправно нападение (чл. 12, ал.1 НК) спрямо беззащитно 4-годишно дете,
защото на практика съставлява предприет опит (макар и само с думи) за
осуетяване на това нападение; още повече, че наличието на семейни връзки между
„нападателя“ (обв. И.) и физически нападнатото лице не изключва намесата на
трети лица чрез института на неизбежната отбрана. Ето защо, именно по силата на
чл. 12, ал.1 НК в случая въпросната намеса е била лишена от каквато и да е
обществена опасност и на нея не може да се гледа като на противоправно
действие, годно да предизвика афектно състояние на дееца (по смисъла на чл. 132 НК) или да заличи хулиганския характер на поведението му.
IV.
Законосъобразно Районният
съд е освободил обв. И. от наказателна отговорност, защото съдебното му минало,
липсата на причинени с деянието имуществени вреди и принципната наказуемост на
извършеното престъпление са позволявали приложението на чл. 78а, ал.1 НК,
каквото впрочем е било и предложението на прокурора. Наложеното административно
наказание „глоба“ е в минимално дължимия размер от 1000 лв., поради което не
съществува възможност за неговото допълнително занижаване. Друг е въпросът, че
липсата на „съответен протест“ на прокурора и забраната за „reformation
in peius“ (чл. 337,
ал.2, т.1 НПК) правят безпредметно обсъждането дали всички отегчаващи
обстоятелства са били правилно преценени и взети предвид.
Въпросът с присъждането
на разноските в тежест на обвиняемия е бил законосъобразно разрешен като
последица от признаването му за виновен.
Така, преценявайки
неоснователността на въззивната жалба и липсата на основания за отмяна или
изменение на проверяваното решение, съобразно чл. 338 НПК, Софийският градски
съд, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 24.06.2020 г. по н.а.х.д.
№ 1601/20 г. на СРС (НО, 109 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: