Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 27.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети януари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 4087 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 19630 от 22.01.2020 г., постановено по
гр.д. № 42039/2018 г. на СРС, II ГО, 75
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М.В.Л. искове за признаване
на установено, че М.В.Л. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 097, 39 лв. –
главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.05.2015 г. – м.04.2016 г. за топлоснабден имот: апартамент № 44, находящ се в
гр. София, ул. „*******, и сумата от 92, 47 лв., представляваща мораторна лихва
за периода 30.07.2015 г. – 12.07.2017 г. Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „М.Е.“ ООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като
е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
ответницата няма качеството потребител на топлинна енергия. В тази връзка
поддържа, че от ангажираните по делото доказателства се установява собствеността
на процесния имот, тъй като е представено постановление за възбрана на недвижим
имот, а налагането на възбрана от съдебния изпълнител се извършва след проверка
на собствеността на длъжника. По изложените съображения моли съда да отмени
обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответницата М.В.Л. чрез назначения особен представител адв.
Н.Д..
Третото лице-помагач „М.Е.“ ООД не е взело становище
по жалбата.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответницата М.В.Л. е клиент на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот: апартамент
№ 44, находящ се в гр. София, ул. „*******, аб. № 096577, като му дължи сумата
от общо 1 189, 86 лв., от която: сумата от 1086, 36 лв. – главница,
представляваща стойността на потребената топлинна енергия за периода м.05.2015
г. – м.04.2016 г., сумата от 90, 62 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 30.07.205 г. – 12.07.2017 г., сумата от 11 лв., представляваща цена на
услугата дялово разпределение и сумата от 1, 85 лв., представляваща мораторна
лихва върху нея. Във връзка с подадено на 12.07.2017 г. заявление по ч. гр. д.
№ 47017/2017 г. по описа на СРС, 75 състав, е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за дължимите суми, връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока
по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата М.В.Л. чрез
назначения особен представител адв. Н.Д.. Оспорва предявените искове по
основание и размер. Оспорва качеството на ответницата на клиент на топлинна
енергия за процесния имот по съображения, че не са ангажирани доказателства да
е собственик на същия. Оспорва съществуването на облигационно правоотношение с
ищеца през исковия период. Моли съда да отхвърли предявените искове.
На 12.07.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.В.Л. за сумата от 1 097 лв. – главница, както
и 92, 47 лв. – мораторна лихва за периода 30.07.2015 г. – 12.07.2017 г. В т.12
от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна
енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г. за топлоснабден имот: апартамент
№ 44, находящ се в гр. София, ул. „*******, аб. № 096577. Посочено е, че
дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 1086, 39 лв.
главница и 90, 62 лв. лихва и за дялово разпределение: 11 лв. главница и 1, 85
лв. лихва.
С
разпореждане от 21.07.2017 г. по ч. гр. д. № 47017/2017 г. по описа на СРС, 75
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 75 лв.,
от които: 25 лв. държавна така и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК - чрез залепване
на уведомление.
В срока
по чл.415, ал.4, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
По
делото е представено постановление за налагане на възбрана по изп.дело №
20148560402617 на ЧСИ Б.Б.с изх. № 9733/06.02.2015 г., вписано в Служба по
вписванията, с което на основание чл.449, ал.2 ГПК е наложена възбрана върху
следния недвижим имот, за който в постановлението се сочи, че е собственост на
длъжника М.В.Л.: апартамент № 44, находящ се на ет. 4, вх. В, в сградата на ЖСК
„Път-Проект“, м. Буката на в ул. „*******в гр. София.
Представен
е протокол от проведено на 29.09.2002 г. Общо събрание на етажните собственици
на адрес: гр. София, ул. „*******, на което те са взели решение да се сключи
договор с „М.Е.“ ООД, за индивидуално разпределение на топлинната енергия, като
услугата се възложи на „М.Е.“ ООД. Под № 42 в съставения към протокола списък е
посочена М.В.Л., за която не е положен подпис в списъка.
Представен
е договор № 563-III/25.11.2002
г., сключен между ЕС на адрес: гр. София, ул. „*******, вх. А, Б и В като
възложител и „М.Е.“ ООД като изпълнител за извършване на услугата дялово
разпределение.
Пред
СРС е ангажиран договор № У-№ 104 от 08.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „М.Е.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От
заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, изготвена от вещото
лице инж. М.Т., се установява, че стойността на потребената топлинна енергия за
исковия период възлиза на сумата от 1 086, 38 лв., представляваща сбор на
фактурираната по прогнозни стойности сума в размер на 559, 01 лв. и сума за
доплащане от изравнителни сметки в размер на 527, 37 лв.
Според
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице
Виолета Стоянова, след запознаване с материалите по делото и справка в
счетоводството на ищеца, се установи, че не са налице данни за плащания на
дължимата сума за исковия период. Констатира се, че за процесния топлоснабден
имот е начислена сума в размер на 11 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение, мораторната лихва върху която възлиза на сумата от 1, 71
лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се пристъпи
към обсъждане на доводите относно неговата правилност.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със
сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В
случая по делото е представено постановление за налагане на възбрана по
изп.дело № 20148560402617 на ЧСИ Б.Б.с изх. № 9733/06.02.2015 г., вписано в
Служба по вписванията, с което на основание чл.449, ал.2 ГПК е наложена
възбрана върху процесния имот, за който в постановлението се сочи, че е
собственост на длъжника М.В.Л..
В тази
връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 449, ал.1 и ал. 2 ГПК, когато
изпълнението се насочва върху имот, съдебният изпълнител едновременно с
поканата за доброволно изпълнение до длъжника, изпраща до службата по
вписванията писмо за налагане на възбрана върху имота. Възбрана се налага чрез
вписването й в нотариалните книги по партидата на длъжника, където се нанасят
последователно всички вписвания, отбелязвания и заличавания и се посочва и
съответната книга, том и страница, където е подреден актът - чл. 36, ал.1 от
Правилника за вписванията. Към момента на изпращане на писмото за вписване на
възбрана върху имот на длъжника, съдебният изпълнител не извършва проверка дали
длъжникът действително е собственик на имота. Възбраната ще породи действие
само ако длъжникът е собственик и в този случай съгласно чл. 453 ГПК, всички
последващи разпоредителни сделки с имота ще бъдат непротивопоставими на
взискателя и на присъединилите се кредитори. В случай, че имотът не е
собственост на длъжника, вписаната по партидата му възбрана няма да породи действие,
нито ще породи действие спрямо действителния собственик, тъй като в
нотариалните книги по неговата партидата няма да има вписване.
Задължение
за извършване на проверка дали имотът е собственост на длъжника възниква за
съдебния изпълнител едва при описа на имота. Съгласно чл. 483 ГПК, съдебният
изпълнител описва посочения от взискателя имот, след като се увери, че той е
бил собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната и тази проверка
на собствеността се извършва чрез справка в данъчните или нотариалните книги
или по друг начин, включително чрез разпит на съседи. За разлика от действията
по налагане на възбрана, чиято цел е да обезпечи изпълнението върху имота за
събиране вземането на взискателя, без обаче с това действие да се засягат правата
на трети лица, независимо дали имотът е собственост на длъжника, извършването
на опис на чужд имот е в нарушение на закона, тъй като би довело до
недействителност на публичната продан – 499 ГПК.
Предвид изложеното, при налагане на възбраната съдебният изпълнител няма
задължение за извършване на проверка дали имотът е собственост на длъжника.
Съдебният изпълнител извършва проверката дали имотът е бил собственост на
длъжника към момента на налагане на възбраната при пристъпване към опис на
възбранения имот /в посочения смисъл – решение № 128 от 02.06.2016 г. по гр.д.
№ 335/2016 г. на ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
По
изложените съображения и след като при налагане на възбраната съдебният
изпълнител няма задължение за извършване на проверка дали имотът е собственост
на длъжника, не може да се приеме, че от представеното постановление за налагане
на възбрана се установява качеството на ответницата на собственик на процесния
имот.
Ето
защо, следва да се приеме, че ответницата не е надлежно пасивно
материалноправно легитимирана да отговаря по предявените срещу нея искове. Тъй
като претенцията на ищеца не е установена по своето основание, не се налага
обсъждане на доказателствата, ангажирани за установяване на размера й. С оглед
неоснователността на претенцията за главницата, неоснователна се явява и
претенцията за мораторна лихва предвид акцесорния й характер.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответницата
по жалбата има право на разноски, но не е заявила искане за присъждане на
такива, нито е ангажирала доказателства да е извършила такива, поради което разноски
не следва да й се присъждат.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19630 от 22.01.2020 г., постановено по гр.д.
№ 42039/2018 г. на СРС, II ГО, 75
състав.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „М.Е.“ ООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.