Определение по дело №437/2019 на Окръжен съд - Ловеч

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

град Ловеч, 26.07.2019 год.

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и шести юли две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                    

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА

                                                                   КРИСТИАН ГЮРЧЕВ

при секретаря ……………………………………..…………………като разгледа докладваното от съдия Митева в.ч.гр.д. № 437 по описа за 2019 година и за да се произнесе, съобрази:

           Производство по чл.413, ал.2 от ГПК.

Подадена е частна жалба вх. № 2523/ 13.06.2019 година (клеймо 11.06.2019 година) „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ПК 1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3, представлявано Ивелина Цанкова Кавурска, чрез юриск. Д.А., съдебен адрес за получаване на книжа: гр. София, ПК 1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3, срещу Разпореждане № 633/ 29.05.2019 г, постановено от Районен съд – Луковит по чгд № 299/2019 г., с което е оставено без уважение и Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно претендираното вземане за такси за услуги: 236.25 лева за експресно разглеждане и 245.00 лева – за извънсъдебно събиране, и за неустойка в размер на 236.25 лева.

Посочва, че атакуваното разпореждане е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като изтъква, че заповедният съд превишава правомощията си дадени по смисъла на Заповедното производство инкорпорирано в Гражданския порцесуален кодекс.

Изтъкват, че целите на производството: опростеност. ускореност и ефективност, но и улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, всъщност са в основата на приемането и са прогласени в Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес и в Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Счита, че първоинстанционният съд ограничава постигането на основните цели заложени в заповедното производство чрез издаването на правопреграждащ акт, с който възпрепятства изначално възможността на кредитора да претендира ликвидното и изискуемо вземане в цялост чрез издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и вследствие на това не дава възможност да се реши дали процесното вземане е спорно или не. Посочава, че съдът пропуска да съобрази и нарушава оновни начала на Гражданиския процесуален кодекс, а именно заложените такива за диспозитивно и служебно начало инкорпорирани в чл. 6 и чл. 7 от ГПК, като вместо да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна в рамките на търсената защита /която до момента не съществува, тъй като производството е факултативно, едностепенно и строго формално /, то същия излиза от ролята си на безпристрастен арбитър и формира извод основан единствено на вътрешното си убеждение. Позовава се на противорече на европейското законодателство и съдебна практика, които макар и задължителни за националните съдилища на държавите-членки, следва да се прилагат при отчитане на спецификите на правната система и да бъдат имплементирани съответно, особено когато се касае за директиви, както е в настоящия случай. Пояснява, че нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит, нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи като съдържащата се в процесния договор. В решение С-618/10 СЕС действително приема, че в заповедното производство съдът следва да приложи правилата на директивата и без наличие на възражение, но при определени условия - при наличие на необходимите фактически и правни данни. Посоченото уточнение следва да се тълкува в смисъл, че в процедури, в които не се използват доказателства, съдът не е длъжен да прави подобна проверка.

В тази връзка счита, че нищожността на договорни клаузи, поради неравноправният им за потребителя характер, е особен вид недействителност, който не попада в общите хипотези на противоречие със закона или с добрите нрави. В разпоредбата на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК е предвидено, че пречка за издаване на заповед за изпълнение е налице, когато незаконно или неморално е самото искане. Законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 от ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 от ГПК, още повече, че подобна проверка несъмнено предполага запознаване с писмените доказателства, в които съответните факти са обективирани, а такива в производството по чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен да представя.

Относно „неравноправния характер" на претендираните вземания, развива съображения, че в заповедното производство не би могло да бъде извършена преценка за наличието на кумулативните предпоставки по чл. 143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г. - чл.З. Няма как да се формира извод дали уговорките в договора за потребителски кредит са определени индивидуално или не, без съдът от първо лице да се е запознал със съответните договорни клаузи.

Неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Ако длъжникът добросъвестно е изпълнил поетото договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да си събре вземането и нямало да търпи посочените по-горе вреди.

В TP № 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция. В същото Тълкувателно решение се възприема, че неустойката не може да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите нрави, както приема съдът в обжалваното Разпореждане.

Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да приемете, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер.

Претендираната със заявлението сума за разходи за извънсъдебно събиране на задължението, за чиято дължимост страните по договора на основание чл. 9 ЗЗД са постигнали съгласие, подписвайки договора, съдът неправилно е счел, че същата не се дължи по аргумент от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като от неправилното квалифициране на правното основание е достигнал до правни изводи, че в случая се касае за частична нищожност на договора по отношение на съответната клауза. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Посочените допълнителни услуги, а именно изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и други са вследствие на виновното неизпълнение от страна на заемателя на договорното му задължение да върне получената сума в уговорения срок и са такси за допълнителни услуги, които кредиторът извършва с цел напомняне за изпълнение на поето задължение.

Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Следователно законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

В заключение следва да се почертае, че преценката на съда в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се ограничава единствено до изложените от заявителя факти. Тя се простира до там, доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно индивидуализирано, спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес - ИСКОВИЯТ. В този смисъл заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.Позовава се на съдебна практика.

В този смисъл моли да бъде отменено разпореждането на първоинстанционния съд, като бъде издадена Заповед за изпълнение за сумите претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК.

Съдът, след като обсъди доказателствата по делото и разгледа жалбата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена от легитимирана страна, в законоустановения за това срок и при спазване на изискванията за редовност по чл. 260 - 261 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството е образувано по повод подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД - София заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника С.Д.Б. *** за сумите:  500.00 лева, представляващи главница по Договор за паричен заем № 5418219, получен от кредитора „Вива кредит“ ООД на 17.02.2018 г., вземанията по който са цедирани в полза на заявителя на 02.01.2019 г., заедно с 87.61 лева – договорна лихва за периода от 19.03.2018 до 14.11.2018, такси за услуги: 236.25 лева за експресно разглеждане и 245.00 лева – за извънсъдебно събиране, и за неустойка в размер на 236.25 лева, 19.16 лева – лихва за забава за периода от 15.11.2018 до 21.05.2019 г. и законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението 23.05.2019 г., както и разноски в размер на 75.00 лева.

 Посочено е, че вземането произтича от договор за паричен заем № 5418219/ 17.02.2019 година с „Вива кредит” ООД за сумата от 500 лева, цедирано на 02.01.2019 година от кредитора на заявителя. Твърди се, че длъжникът е уведомен с писмо с обратна разписка на 18.10.2018 година от стария кредитор. Посочва, че дължимата главница е в размер на 500 лева. Съгласно договора, длъжникът се е задължил за заплати договорна лихва в размер на 87,61 лева. Изтъква, че кредитополучателят се е възползвал от допълнителна услуга за експресно разглеждане на заявката, като се е съгласил да плати определена за това такса, която е в размер на 236.25 лева. Уговорено било, че в тридневен срок от сключване на договора длъжникът да предостави обезпечение чрез поръчителство, отговарящ на определени условия, като в противен случай дължи на кредитора неустойка, начислена за периода 21.02.2018 година – трети ден след усвояване на сумата, до 14.11.2018 година – падежа на договора, в размер на 236.25 лева. Освен това, при забава на плащането на погасителна, заемателят дължи на заемодателят разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, представляващи разходи за изпращане на смс-и, провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма, покани и електронни съобщения за събиране на просрочено вземане, както и предприемане на действия, включващи и ангажиране дейността на служител, който осъществява и администрира дейността по събирането, като общият размер на начислените разходи и такси за извънсъдебно събиране е 245 лева.  Посочено е, че съгласно договора се начислява и обезщетение за забава върху непогасената главница в размер на законната лихва, а именно 19.16 лева, ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми. Претендира се заплащане общо на сумата 1 324.27 лева, както и съдебно деловодни разноски в размер на 26.49 лв. ДТ и възнаграждение за проц.представителство в размер на 150 лева.

Първоинстанционията съд е отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК, в частта относно искането да бъде издадена заповед за изпълнение и за такси за услуги: 236.25 лева за експресно разглеждане и 245.00 лева – за извънсъдебно събиране, и за неустойка в размер на 236.25 лева, като се е мотивирал, че в тази част заявлението противоречи на добрите нрави и закона.

При действието на чл. 411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на РБългария, както и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията РБългария.

В конкретния случай въззивният съд приема, че са налице пречките по чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК – клаузите на договора за кредит относно уговорената неустойка са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави в обществото биха могли да бъдат накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия морал, етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото. Моралните норми от своя страна са неписани правила за поведение, които са се наложили в определен етап от общественото развитие от икономическите условия на живот, възгледите за добро и зло, справедливост и пр. Те заедно с правните норми регулират обществените отношения, и са превърнати, макар и неписани, в допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са за нищожни уговорки, които накърняват добрите нрави. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК.

 Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в размер на 500 лева, а уговорената по твърдение на заявителя и претендирана неустойка за неизпълнение на клаузи на договора е в размер на 236.25 лева, което излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като води до неоснователно обогатяване. Претендираната неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 143, т.5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице противоречие със закона и добрите нрави, поради което не са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение по смисъла на чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК.

По отношение на претендираната такса за извънсъдебно събиране в размер на 245  лева, начислената такса е в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал.4 от Закона за потребителския кредит, тъй като от изложеното не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това въпреки, че е наречена такса, е обвързана с неизпълнение на задължение по договора, което по същество противоречи на разпоредбата на чл.33 от ЗПК. Съгласно чл. 411, 2, т.2 пр.1 от ГПК, съдът следи служебно за наличието на противоречие на искането със закона и при констатиране на такова отказва издаване на заповед за изпълнение.

Противоречаща на закона е и уговорената такса за експресно разглеждане на документи в размер на 236.25 лева, на първо място на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, забраняваща възможността на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действително претендираната сума е наречена такса за експресно разглеждане на документи, но касае дейност по усвояване на кредита, което представлява заобикаляне на закона по смисъла на чл. 21, ал.1 от ЗПК и обосновава нищожност на клаузата. Следва да се отбележи, че тази такса представлява почти ½ от размера на отпуснатия кредит и в този смисъл се явява нееквивалентна с оглед предоставената в заем сума, поради което съдът приема, че се касае и до нарушаване на добрите нрави.

Предвид изложеното и съгласно чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК, определящ обхвата на проверката извършвана от заповедния съд, счита, че процесните претенции следва да бъдат отхвърлени, а атакуваното разпореждане на РС-Луковит е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Водим от горното съдът

 

                       О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 633/ 29.05.2019 г., постановено от Районен съд - Луковит по ЧГД № 299/2019 г., с което е отхвърлено подаденото от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ПК 1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3, представлявано Ивелина Цанкова Кавурска, чрез юриск. Д.А., съдебен адрес за получаване на книжа: гр. София, ПК 1527, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж 3, Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу С.Д.Б., ЕГН **********,***, в частта относно претендираните такси за услуги: 236.25 (двеста тридесет и шест 0.25) лева за експресно разглеждане и 245.00 (двеста четиридесет и пет) лева – за извънсъдебно събиране, и за неустойка в размер на 236.25 лева (двеста тридесет и шест 0.25), произтичащи от договор за паричен заем № 5418219/ 17.02.2019 година с „Вива кредит” ООД, цедирано на 02.01.2019 година.

Определението не подлежи на обжалване.  

                   

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

                                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                            2.