Р Е Ш Е Н И Е
№ 254
гр.Русе, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет
и девети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
Членове: ГАЛЕНА ДЯКОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Бисерка Василева и с участието на прокурора Радослав Градев, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 208 по описа на съда за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи
гр. Русе (ОДМВР – Русе), чрез процесуалния й представител, против решение № 260082/02.02.2021
г., постановено по АНД № 1995/2020 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е
отменено Наказателно постановление № 134-ЗЗ/27.08.2020 г., издадено от директора
на ОД на МВР – Русе. С наказателното постановление, за нарушаване на въведената
със Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г., допълнена със Заповед №
РД01-197/11.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, противоепидемична
мярка по чл. 63 от ЗЗ на територията на страната и на основание чл. 209а, ал. 1
от същия закон, на Т.Г.Х. *** е наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 300 лева. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната
инстанция нарушение на материалния закон. В жалбата са изложени подробни
съображения за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че изводите на
съда за маловажност на конкретното административно нарушение са неоснователни. Иска
се отмяната на въззивното решение и решаване на делото по същество чрез потвърждаване
на отмененото с него наказателно постановление. Претендира се и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение и за двете инстанции.
Ответникът по касация – Т.Г.Х., чрез пълномощника си
адв. Д., в хода на делото по същество изразява становище за неоснователност на
касационната жалба. Счита обжалваното решение правилно и моли то да бъде
оставено в сила. Претендира разноски пред касационната инстанция.
Постъпила е и частна жалба от Т.Г.Х. срещу определение
№ 260181/13.05.2021 г. на РРС, постановено по същото АНД № 1995/2020 г. по
описа на РРС, в което в производство по чл. 248 от ГПК съдът е оставил без
уважение молбата на адв. В.Д., пълномощник на жалбоподателя във въззивното
производство Т.Г.Х., с която се иска от съда да допълни решение № 82/02.02.2021
г. по АНД № 1995/2020 г. по описа на РРС в частта за разноските, чрез присъждане
на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Частният жалбоподател иска
отмяна на цитираното определение с аргумент, че претенцията му за присъждане на
разноски пред въззивната инстанция е заявена своевременно като доказателствата
за заплатеното адвокатско възнаграждение, макар и непредставени в хода на
делото, са депозирани в деловодството на съда незабавно след приключване на
делото.
ОДМВР – Русе, в качеството на ответник по частната
жалба, в депозирано писмен отговор по нея, поддържа становище за
неоснователността й, поради което иска да бъде отхвърлена.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава
заключение за неоснователност, както на касационната жалбата, така и на
частната жалба.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, но по
различни от изложените в нея съображения.
С оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение
Районен съд – Русе е отменил наказателно постановление № 134-ЗЗ/27.08.2020 г.,
издадено от директора на ОД на МВР – Русе като е приел за безспорно установено,
че от наказаното лице е извършило административното нарушение, за което му е
наложена санкция, но в конкретния случай нарушението има белезите на маловажен
случай и на основание чл. 28 от ЗАНН административнонаказателна отговорност на
дееца не следва да бъде реализирана, а същия е следвало да бъде предупреден.
Изводът за маловажност съдът е обосновал с факта, че се касае за единичен
случай, при липса на предходни нарушения, без да е имало струпване на хора, чийто
живот и здраве биха могли да бъдат застрашени от нарушението на
противоепидемичните мерки, изразяващи се в неносене на маска на открито обществено
място. С тези доводи въззивният съд е отменил наказателното постановление като
незаконосъобразно.
Касационният съд споделя единствено крайният извод на
въззивната инстанция за незаконосъобразност на оспореното пред нея наказателно
постановление, но счита, че тази незаконосъобразност се основава на други
съображения.
Настоящия съд намира, че в конкретния случай
приложение намира нормата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН. Тази разпоредба предвижда,
че ако до влизане в сила на наказателното постановление последват различни
нормативни разпоредби, прилага се онази от тях, която е по-благоприятна за
нарушителя. Посочената норма е израз на основен принцип на наказателното (чл.2,
ал.2 от НК) и административнонаказателното право за приложение на
по-благоприятния за дееца закон (lex mitior), който е в основата на
конституционните традиции на европейските държави и на правото на ЕС [1].
Според чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ, в редакцията, действаща
към датата на деянието, който наруши или не изпълни въведени с акт на министъра
на здравеопазването или директор на регионална здравна инспекция
противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 1 или 2, освен ако деянието съставлява
престъпление, се наказва с глоба от 300 до 1000 лв., а при повторно нарушение
от 1000 до 2000 лв.
Санкцията на нормата е относително определена, а
нейната диспозиция е от категорията на бланкетните като за попълването й със
съдържание и определяне на признаците на нарушението от обективна страна се
отпраща към акт на министъра на здравеопазването или директор на РЗИ, с който следва
да са определени неизпълнените или нарушени противоепидемични мерки. Тези
актове на министъра на здравеопазването, първоначално в съдебната практика на
ВАС, а впоследствие и в самия закон – чл.63, ал.11 от ЗЗ, са обявени за общи
административни такива. Възможността за определяне на конкретните състави на
нарушенията със заповед, която няма
характеристиките на нормативен акт, е изрично уредена в чл.2, ал.2 от ЗАНН. За
целта е необходимо санкционната норма да се съдържа в закон или подзаконов
нормативен акт (указ) и визираното в нея административно наказание да е определено
по вид и размер, което изискване в случая е изпълнено – чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ.
Съставът на конкретното нарушение, изразяващо се в нарушение на противоепидемичните
мерки, е определен със заповед на член на правителството, какъвто е и
министърът на здравеопазването, която заповед съставлява общ административен
акт и създава задължение за конкретното описано в нея поведение (носене на
маска на открити обществени места). Налице е и изискуемото от чл. 2, ал. 2 от ЗАНН овластяване на министъра на здравеопазването със закон – чл. 63, ал. 1 от
ЗЗ, в приложимата редакция на текста към датата на издаване на административния
акт.
Обсъжданата в чл.2, ал.2 от ЗАНН възможност има за цел
да създаде условия за по-голяма оперативност при определяне на конкретните
състави на административните нарушения на фона на динамично изменящите се
обществени отношения, каквито безспорно са налице и при изменението на
епидемичната обстановка в страната, а не и дерогиране на основополагащи
принципи на административнонаказателното право като приложението на
по-благоприятния закон (lex mitior). Обстоятелството, че с процеса на натрупване на научни
познания се стига до последващото преосмисляне на необходимостта от по-рано
въведените противоепидемични мерки и до извод за липсата на ефективност на
някои от тях и отмяната им от административния орган след сравнително кратък
период на тяхното действие, не изключва приложението на посочения принцип. Той
е приложим независимо от динамиката на обществените отношения и
продължителността на периода, през който едно поведение е било обявено за
административно нарушение. Посредством овластяването на министъра на
здравеопазването да определя видовете противоепидемични мерки и препращането в диспозицията
на нормата на чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ към актовете, с които той е определил
такива мерки, тяхното неизпълнение или нарушение става част от обективния
състав на административното нарушение съгласно принципа на законоустановеност
на административното нарушение – чл. 2, ал. 1 от ЗАНН.
Следователно под „нормативни разпоредби“ по смисъла на
чл.3, ал.2 от ЗАНН следва да се разбират не само разпоредбите от закон или
подзаконов нормативен акт, но и тези правила за поведение, съдържащи се в заповедите
на министъра на здравеопазването, които представляват общ административен акт,
щом те са издадени при условията на чл. 2, ал. 2 от ЗАНН – при изрично законово
овластяване на съответния орган на централната изпълнителна власт и при
предвидена в закон или подзаконов нормативен акт санкция, определена по вид и
размер.
След като още на 14.05.2020 г., с т.IV от заповед №
РД-01-263 от 14.05.2020 г. на министъра на здравеопазването, заповед № РД-01-124/13.03.2020
г., включително и допълнението й в т.9 със заповед № 197/11.04.2020 г., е била отменена
и в последващите заповеди на същия орган не е възпроизведена обсъжданото
изискване за носене на защитни маски на открити обществени места, то следва да
се приеме, че след посочената дата - 14.05.2020 г., описаното поведение занапред
вече не е съставлявало административно нарушение по чл.209а, ал.1 от ЗЗ, доколкото
липсва акт, с който да бъде попълнена диспозицията на тази норма. Следователно,
към датата на издаване на санкционния акт – 27.08.2020 г.,
административнонаказващият орган е следвало, на основание чл.3, ал.2 от ЗАНН,
да съобрази последвалия по-благоприятен за касатора закон и обстоятелството, че
той вече не обявява извършеното деяние за нарушение, и да прекрати, на
основание чл.54 от ЗАНН, административнонаказателната преписка с мотивирана
резолюция. Вместо това наказващият орган е издал наказателно постановление,
което се явява един незаконосъобразен акт, който районният съд правилно е
отменил. По тези съображения решението на въззивната инстанция следва да бъде
оставено в сила.
Настоящата инстанция намира неоснователна и частната
жалба срещу определението на районния съд, с което не е уважено искането на
въззивния жалбоподател за присъждане на разноски в размер на 300 лв. заплатен
адвокатски хонорар.
В тази връзка няма спор по фактите, а именно –
жалбоподателят е бил представляван в производството пред районния съд от
адвокат, на който, съобразно сключения договор за правна помощ, е заплатил
сумата от 300 лв. Безспорно, при изхода на спора по АНД № 1995/2020 г. по описа
на РРС, Х. има основание да претендира присъждане на посочената сума като
направени от него по делото разноски. Тази претенция обаче, ведно с всички
доказателства относно извършването на разноските, е следвало да бъде заявена до
приключване на делото, т.е. до даването на ход по същество. Това е моментът, в
който се преклудира възможността за представяне на доказателства от страните в
съдебното производство, включително и по отношение на направените в
производството разноски. В този смисъл е и т.11 от Тълтувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК.
В случая искането за присъждане на разноски е
направено от пълномощника на страната своевременно, но без заедно с него да са
представени доказателства, както за размера на адвокатския хонорар, така и за
неговото заплащане. Тези доказателства са представени от адвоката пълномощник
едва след приключване на делото, поради което правилно не са били взети предвид
при произнасянето на съда по отношение на разноските. За надлежното представяне
на тези доказателства пред въззивната инстанция жалбоподателят е могъл да иска
възобновяване на съдебното следствие на основание чл.294 от НПКвр. чл. 84 от ЗАНН. С подадената молба, с която е представен договорът за правна помощ, обаче
такова искане не е направено, а се иска единствено приемането на това
доказателство след приключване на фазата, в която то е могло да бъде прието –
след приключване на съдебното следствие.
С оглед на изложеното постановеното от районния съд определение
№ 260181/13.05.2021 г. по АНД № 1995/2020 г. по описа на РРС се явява правилно
и също следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото касационният ответник има
право, на основание чл.143, ал.3 от АПК вр.чл.63, ал.3 от ЗАНН, на разноски за
адвокатско възнаграждение за осъщественото по касацията процесуално
представителство в размер на 300 лева, за заплащането на които е представен
своевременно договор за правна помощ. Деловодните разноски, на основание § 1,
т.6 от ДР на АПК вр. чл.63, ал.3 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на
ОД на МВР – Русе, която дирекция има качеството на юридическо лице съгласно
чл.37, ал.2 от ЗМВР.
В акцесорното производство по оспорване на
определението по чл.248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта за
разноските присъждане на разноски не се дължи, поради което на ОДМВР – Русе
като, ответник по частната жалба, такива не се следват.
Така
мотивиран и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА решение №
260082/02.02.2021 г., постановено по АНД № 1995/2020 г. по описа на Районен съд
– Русе.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 260181/13.05.2021 г.,
постановено по същото АНД № 1995/2020 г. по описа на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Русе, с
адрес гр. Русе, бул. "Генерал Скобелев" № 49, да заплати на Т.Г.Х., ЕГН
**********,***, сумата от 300 лева -
разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: