МОТИВИ КЪМ ПРИСЪДА по
ВНЧХД № 292
по описа на Варненския Окръжен съд за 2019 год.
Въззивното
производство е образувано по жалба на адв. Й. Д., като защитник на подсъдимия Х.И.Т. срещу Присъда № 309, постановена на 26.11.
2018г. по НЧХД № 700/2018г. на ВРС, 44 наказателен състав.
С жаления
съдебен акт, подсъдимият Х.И.Т. е бил
признат за виновен в това, че на 07.08.2017 г. в гр. Варна, причинил
на Й.К.М. лека телесна повреда, изразваща се в контузия на главата, мозъчно
сътресение, травматичен оток в теменната област на главата, кръвонасядане в
дясна челна област на главата, кръвонасядане и ожулване по гърба на носа,
кръвонасядане по долния клепач на лявото око, ожулвания по задната повърхност
на левия лакът, обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за
живота – престъпление по чл. 130, ал. 1
от НК
На основание чл.
130, ал. 1 от НК вр. с чл. 78а от НК съдът го е освободил от наказателна
отговорност и му е наложил административно
наказание „ГЛОБА” в размер на ****
лева (хиляда лева).
С присъдата подсъдимия
Х.И.Т., е осъден да заплати на
частния тъжител Й.К.М., сума в размер на 2000 лева (две хиляди лева),
представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в
резултат на престъпното деяние по чл. 130, ал. 1 от НК, ведно със законната
лихва от датата на извършване на деянието – 07.08.2017 г. до окончателното
заплащане на сумата, като е отхвърлен
предявения граждански иск за горницата над 2000 лева до пълния предявен размер
от 2300 лева.
Подсъдимия Т., е осъден да заплати разноските по
делото : на частния тъжител Й.К.М., в размер на 738 лева за процесуално
представителство и в размер на 80 лева (осемдесет лева), представляваща
държавна такса върху уважената част от гражданския иск.
В
жалбата от името на подсъдимия се
сочи, че присъдата е необоснована,
постановена в противоречие с материалния закон, и се моли същият да бъде признат за невинен и оправдан по
повдигнатото му с частната тъжба обвинение.
С допълнително писмено становище във въззивната
жалба се навеждат поддържаните доводи, развити накратко в следните аспекти:
- В
мотивите си съдът е декларирал, че изцяло възприема фактическата обстановка,
описана в частната тъжба, тъй като същата се потвърждава от показанията на всички
свидетели в това число и тези на К.К.и СМЕ но този извод е противоречив, що
касае показанията на св. К.Г.К., тъй като практически те са изключени от
доказателствения материал по делото с изречение 1-во, стр.З-та от мотивите,
където изрично е записано, че съдът не
дава вяра на тези показанията, че подсъдимия е бил нападнат от частния тъжител М..
- казусът, предмет на разглеждане по НЧХД № 700/
2018г. на ВРС - 44 състав е идентичен с този, предмет на разглеждане по гр. д.
№ 13036/ 2017г. на ВРС- 46 състав с основание чл.8 от Закона за защита от
домашно насилие. С решението си, влязло в сила, съдът е отхвърлил молбата на
св.З.Р.А.ова срещу подсъдимия, като неоснователна, давайки вяра именно на св.
К.К.като единствено незаинтересован от изхода на делото Споделяйки изцяло
изводите на гражданския съд в тази насока, с цел процесуална икономия се моли
същите да се считат като част от становището на защита и във въззивната жалба.
- неправилно не са кредитирани
показанията на св. К., а е дадена вяра на показанията на св. А., П. и
Т. които са в приятелски отношения. С непротиворечивите си показания, давани не
само по настоящото производство, но и в хода на извършената от полицията
проверка, св. К.не само описва физическото нападение срещу подсъдимия от страна
на частния тъжител и св. А. Т., но и предшестващото вербално такова, изразяващо
се в закана за физическа саморазправа. Показанията на св. К.се поставят под
съмнение, и с оглед твърденията му, че частния тъжител и св. А. Т. са
консумирали бира пред магазина, в който работила св. А., с оглед нейните
твърдения, че в същия алкохол не се предлагал, както и че св. Т. поради
характера на служебните му задължения никога не употребявал алкохолни напитки.
Това обаче е в противоречие с молбата на св. З.Р.А.ова до ВРС от 07.09.2017г.
л. 19 по гр. № 13036/2017г., в която се твърди, че приятеля й св. А. Т. е пиел
кафе в заведение, намиращо се до нейния магазин, където, вероятно би могло да
се закупи бира, а и към този момент св. Т. не е бил служебно ангажиран.
- св. Н.Ц.П., е новопоявил се
свидетел, който никога не е свидетелствал, както в хода на извършваната от
органите на полицията проверка, така и по гражданско дело № 13036/ 2017г. по
описа на ВРС- 46 състав. Според защитата и да е бил свидетел на инцидента, той
не е възприел началото на инцидента и
конкретно кой го е предизвикал и кой пръв от участващите в него е употребил
физическо насилие, тъй като към този момент е лежал в апартамента си, и е имал
възприятия след като като е чул силен шум от падане.
-
за да изключи обясненията на подсъдимия и показанията на К., съдът се е позовал
на несъществени противоречия, без да е спорен най- важния факт, че подсъдимия е
бил нападнат.
- съдът не е обсъдил в мотивите
си получените от подсъдимия телесни увреждания, описани в приложеното по делото
медицинско удостоверение № 756/2017г. на МБАЛ „Св. Анна- Варна" АД, които
според извършилият прегледа съдебен лекар биха могли да бъдат получени, „ след
нанасяне на удари с юмруци в областта на главата, крайниците, гръдния кош,
стискане за шията." Това заключение е в противоречие с показанията на
свидетелите на частния тъжител, които заявяват, че никой от присъстващите на
инцидента не му е нанасял удари.
ВОС намери делото
за неизяснено от фактическа страна поради което даде ход на същото от фазата на
съдебното следствие, като проведе допълнителен разпит на подсъдимия.
След изчерпване
предмета на съдебното следствие защитата на подсъдимия поддържа жалбата по наведените в нея и в допълнителните съображения доводи.
Акцент се поставя на влязлото
в сила решение, по гр.дело № 13036/2017 г. на ВРС, 46 състав, с което по
същество е прието, че подзащитният му няма никаква вина за инцидента, който е
предмет и на настоящия процес, тъй като е действал при условията на неизбежна
отбрана. В мотивите на посоченото решение съдът подробно е обсъдил всички
доказателства - показанията на свидетелите, посочени и от частния тъжител, в
това число и тези на единствения не заинтересован свидетел, - К., като е приел, че следва да се даде вяра именно на него.
Макар и това дело да няма пряка доказателствена стойност, то постановения акт е
в коренно противоречие с постановената присъда. Иска се изключване на
показанията на св. П., който не е очевидец на началото на инцидента и негови
впечатления не са от съществено значение и не допринасят до промяна да
установената вече фактическа обстановка. На следващо място се твърди, че
наказателния съд произнесъл присъдата, по никакъв начин в мотивите си не
коментара, как подсъдимият е получил телесните увреждания, описани в
медицинското свидетелство. В коментираното мед.свидетелство е записано, че
нараняванията са получени след нанасяне на удари с юмруци в областта на
главата, крайниците, гръдния кош, стискане за шията, каквито са обясненията по
делото. Според защитата, ако се дава вяра на показанията, посочени от частния
тъжител, то не може това да е частично, защото ако те съответстват на истината,
би следвало да признаят, че подсъдимия също е получил удари, но показания в
този смисъл липсват, а в мотивите на съда не е взето отношение по този въпрос.
В заключение моли подсъдимия да
бъде признат за невинен и оправдан по повдигнато му с частната тъжба обвинение,
алтернативно делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда
поради липса на мотиви..
В хода на съдебните
прения, процесуалният представител на частния тъжител, намира жалбата на
подсъдимия за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Навежда
доводи, че гражданското
дело заведено за домашно насилие, което ирелевантно към настоящия процес. Предлага да
не бъде преразглеждан въпроса за оценката на показанията на св.П., който е в
служебни отношения с частния тъжител. Желае да не се дава вяра на св. К., тъй
като той твърди, пострадалите са пили бира, което е в разминаване с
доказателства по делото. Предлага да не се кредитират обясненията на
подсъдимия, че е имало разговор между него и частния тъжител, тъй като това не
е възприето от св.З.А. На следващо място се акцентира на обстоятелството, че
подсъдимия е инициатор на отиването на
работното място на А., където е бил и частния тъжител и пръв е проявил агресивно
поведение към намиращите се там лица. Св. К.е дал противоречиви показания по
отношение факта, кой е започнал инцидента, като е твърдял , че това е св. А.Т.,
а след това частния тъжител. В заключение предлага постановената присъда да
бъде потвърдена.
Подсъдимият в
последната си дума моли да бъде оправдан.
Въззивният съд, като обсъди
направените с жалбата възражения, съобрази становищата на страните заявени в
съдебно заседание и след като извърши цялостна служебна проверка на решението
съгласно чл. 314, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С тъжба до ВРС, подсъдимият Х.И.Т. е
бил предадена на съд за деяние, квалифицирано от съда като престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК
за това ,че на
07.08.2017 г. в гр. Варна причинил на Й.К.М. лека телесна повреда,
изразваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
Настоящият
състав на окръжния съд намира въззивната жалба от името на подсъдимия за
основателна относно съставомерността на деянието за което е осъден, като счете,
че в хода на наказателното производството са събрани достатъчно безспорни доказателства,
от които може да се направи категоричен извод, че подсъдимият Х.И.Т. не
е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК, поради това че деянието
е извършено в условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12,ал.1 от НК,
поради което отмени присъдата постановена на Присъда № 309, постановена на
26.11. 2018г. по НЧХД № 700/2018г. на ВРС, 44 наказателен състав и постанови
нова, с която го призна за невинен и оправда по възведеното му обвинение, по
следните съображения:
Първоинстанционният съд е провел
съдебно следствие, в което е положил дължимата грижа с допустими
доказателствени способи да установи обективната истина. За да постанови присъдата си,
контролираната инстанция е изяснила почти всички
правно значими обстоятелства, свързани с действията на подсъдимият, взаимотношенията между
него и частният тъжител, както и тези му със св. З.А.. По предвидения в НПК ред са били събрани множество
гласни и писмени доказателства, които обаче в по
- голямата си част са не са обсъдени внимателно. Както бе посочено въззивният съд
прие, че пред него делото не е изяснено в нужната пълнота, поради което проведе
допълнителен разпит на подсъдимия. В резултат на проведеното съдебно дирене, намира
за установени следните релевантни факти:
Подс. Х.И.Т. и св. З.Р.А., имали интимна
връзка от която им се родила дъщеря. Към 07.08.2017г. връзката им била
прекратена, но Т. полагал грижи за детето им и регулярно осъществявал правата
си на личен контакт. Последния такъв бил на 06.08.2017г., когато детето било с
влошено здравословно състояние. На 07.08.2017г. подсъдимият се опитвал да се
свърже по телефона със св. З.А. за да се интересува за състоянието на детето,
но А. не приемала позвъняванията. По това време тя била на работното си място -
магазин за продажба на плодове, зеленчуци и здравословни храни, находящ се в
гр. Варна, ул. „Братя Бъкстон“ № 30. Около 15ч. при нея отишли частния тъжител
и св. Н.П.. Малко по късно към тях се присъединил и св. А. Т., който бил новия
интимен приятел на А. Тримата седнали на пластмасова масичка пред търговския
обект и консумирали напитки. След известно време св. Н.П., който живеел в
близост си тръгнал. При поредното позвъняване от страна на подсъдимия, св.А. Т.
взел телефона на А. и отговорил с думите : „ Какъв си ти? Майка ти ще еба,боклук
! Ела тук да се разберем!” По този повод
към 17:00 часа подс. Х.Т. отишъл до работното
място на З. А. Преди да достигне до търговския обект, преминал покрай св.
Костадин К., който по това време полагал павета в близост до магазина, в който
работила А.. Т. се обърнал към А.с думите: „З., какво става?“. От своя страна св.
Т. се обърнал към подсъдимия с думите „А ти кой си?“ Ей сега ще ти ебем
майката” Тази реплика привлякла вниманието на св. К.К.. След това св. А. Т.
станал от стола на който седял приближил се към подсъдимия и го изблъскал в
гърдите, на което подсъдимия отговорил със същото. Последвал удар от страна на
свидетеля с ръка, който попаднал в бузата на подсъдимия и такъв с крак попаднал
в крака Х.Т.. Тогава подсъдимия нанесъл удар на свидетеля, попаднал в носа му и
в резултат на който свидетеля паднал на земята,събаряйки стола на който седял
преди това. Междувременно частния тъжител минал зад гърба на подсъдимия
обхванал го за торса,а след това започнал да го души със сгъвката на лакъта си.
От тези телодвижения частния тъжител и Х.Т. паднали на земята, като съборили
намиращата се в близост декоративна ограда. Този шум бил възприет от св. Н.П.,
който по това време си лежал в апартамента и се насочил към прозореца. За да се
освободи от захвата, подсъдимия нанесъл удари в лицето на Й.М. първоначално с
лакът, а след това и с юмрук. Възприемайки случващото се, св. К., се притекъл
на помощ на подсъдимия и му помогнал да се изправи. Св. А.Т. от телефона на А.
се обадил на тел.112, а подсъдимия си тръгнал. На място пристигнал полицейски
екип , който установил участващите лица в инцидента и самоличността на св.К..
По случая била образувана полицейска преписка
рег.№ 436000-9096 от 08.08.2107г. по описа на ІІ РУП. В хода на същата били
изготвени протоколи по чл.65, ал.2 ЗМВР за предупреждение на подсъдимия, частния
тъжител и св. А. Т..
Вследствие на падането и нанесените от подс. Т.
удари, частният тъжител М. получил контузия на главата, мозъчно сътресение,
травматичен оток в теменната област на главата, кръвонасядане в дясна челна
област на главата, кръвонасядане и ожулване по гърба на носа, кръвонасядане по
долния клепач на лявото око, ожулвания по задната повърхност на левия лакът за
което той се освидетелствал и му било издадено медицинско удостоверение №742 от
11.08.2017г.
Вследствие на действията на частния тъжител и
св. А.Т. подсъдимия получил кръвонасядания по лигавицата на дясната буза, дясна
хълбочна обалст; ожулвания в областта на десния горен крайник и левия долен
крайник. Според издаденото мед.удостоверение № 756 от 10.08.2017г. в своята
съвкупност врежданията в своята съвкупност са обусловили чувство на болка и
страдание.
След деянието, по повод осъществяването му, по молба на св.З.Р.А.срещу
подсъдимия било образувано гр.
д. № 13036/ 2017г. на ВРС с основание
чл.8 от Закона за защита от домашно насилие. С влязло в сила решение, съдът е отхвърлил молбата на А., като неоснователна, приемайки, че иницидента е предизвикан от А. Т. и частния тъжител.
Така приетата и горе изложена фактическа
обстановка съдът приема за установена от
обясненията на подсъдимия и показанията на св. К.К., частично от
показанията на св. З. А., А.Т. и Н. П.; заключението на назначената по делото
СМЕ и писмените доказателства по делото- медицинско удостоверение за
освидетелстване на подсъдимия мед. удостоверение № 756 от 10.08.2017г, материали по полицейска преписка рег.№
436000-9096 от 08.08.2107г. по описа на ІІ РУП и
Решение № 5257 от 15.12.2017г. по гр.д. №13036/
2017г. на ВРС 46 състав.
За разлика от ВРС, настоящия състав кредитира
показанията на св.К.К., като ги намери за достоверни,
последователни, незаинтересовани и съответстващи на писмените доказателства.
ВОС кредитира частично показанията на св.З.А., А.Т. и Н.П.,
като на първите двама само в частта касаеща че са присъствали на развилия се
инцидент, а за Н.П., че е възприел неговия завършек.
Съдът не кредитира показанията на св.З.А., А.Т. че
подсъдимия отишъл на мястото на
инцидента изненадващо за тях, че е отправял обидни думи спрямо А. и че пръв е
осъществил физическо нападение срещу частния тъжител. Показанията в тази им
част се опровергват от показанията на св.К., които пък се подкрепят писмените
доказателства: мед. удостоверение № 756 от 10.08.2017г,
материали по полицейска преписка рег.№ 436000-9096 от
08.08.2107г. по описа на ІІ РУП и Решение №
5257 от 15.12.2017г. по гр.д. №13036/
2017г. на ВРС 46 състав.
Правилна
е оценката на ВРС, по отношение на кредитирането на заключението на съдебномедицинската експертиза, тъй като същото е
обективно и компетентно изготвено, и не буди съмнение за неговата правилност.
От същото се установява, че на 07.08.2017 г. частният тъжител Й.К.М. е получил
контузия на главата, мозъчно сътресение, травматичен оток в теменната област на
главата, кръвонасядане в дясна челна област на главата, кръвонасядане и ожулване по гърба на носа, кръвонасядане по
долния клепач на лявото око, ожулвания по задната повърхност на левия лакът.
Травматичните увреждания са резултат на удари с или върху твърди тъпи предмети
в порядък не по – малко от 5 на брой.
Съгласно утвърдената практика посочените
наранявания с оглед на обстоятелството, че отшумяват за срок по-малък от 30 дни
/период от около 2 - 3 седмици/, покриват юридическия критерий да се
квалифицират като лека телесна повреда в нейната разновидност- временно
разстройство на здравето, неопасно за живота.
Обясненията на подсъдимия,
бяха ценени като правдиви от гледна точка на фактология, тъй като същите
кореспондират със свидетелските показания на К. и писмените доказателства по
делото, посочени по горе.
Първоинстанцонният
съд, позовавайки се на теорията и съдебната практика се е опитал да мотивира
осъдителна присъда, но подбрания подход е вътрешно противоречив и неубедителен. Описаната фактическа обстановка макар сходна е по-кратка, без важни нейни детайли посочени по горе, като същевременно неправилно са оценени
и съпоставени гласните доказателства събрани в хода на съдебното следствие,
които имат отношения към правилната и цялостна оценка на деянието, а те са
следните:
- от кредитираните
обяснения на подсъдимия е видно, че на инкриминираната дата той се е опитвал да
се свърже със св.З.А.ова, тъй като се интересувал от състоянието на детето си.
Този факт не се отрича от св.А., но тя го интерпретира в полза на св.А.Т., тъй
като към момента на депозирането на свидетелските показания същите са били в
интимна връзка. Житейски логично е А. да не иска да проведе разговор с
подсъдимия в присъствието на новия си интимен приятел. Същата оценка следва да
се даде и на поведението на св.А.Т., който е възприемал настоятелното
позвъняване като намеса в личния им живот. Безспорно е установено, в това число
и с влязло в сила в сила съдебно решение, че подсъдимия не е имал агресивно
поведение спрямо З.А., поради което и не е имало необходимост от намеса било от
страна на св.А.Т., било то от частния тъжител.
-
по делото не е спорно и с обясненията си подсъдимия потвърждава ,че е нанасял
удари на частния тъжител и на св.Т.. При оценката на изпълнителното деяние обаче, следва да се вземат
предвид и обстоятествата при които то е осъществено. Съдът не споделя доводите на ВРС, че подсъдимият не е действал при условията на
„неизбежна отбрана” - институт уреден в чл.12 НК. Тогава „деянието
е правомерно, общественополезно и необходимо” –въпрос разрешен с Постановление
№ 12 от 29.XI.1973 г. по н. д. № 11/73 г., Пленум на ВС За да
възникне правото на защита на дееца е необходимо наличие на непосредствено и
противоправно нападение от страна на пострадалия, в рамките до като то
продължава и не е завършило. Съгласно дадените задължителни за съдилищата
указания в т.4 и т.5 на горепосоченото ППВС „За правилното прилагане на закона
относно неизбежната отбрана е необходимо точно да се установят моментите, в
които нападението става непосредствено и е прекратено. В т.4 на постановлението
е посочено, че „нападението е непосредствено не само когато е
започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална опасност за
увреждане” на защитимите интереси. Пак там е посочено, че не е допустима
„неизбежна отбрана при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение, защото
такова в момента обективно не съществува” Тази хипотеза е свързано с познатия в
теорията на наказателното право термин - „мнима неизбежна отбрана”, който е
разработен в съдебната практика, за което ще стане и реч по-долу. В т.9 на
разглежданото постановление е посочено,
че под „мнима неизбежна отбрана” следва да се разбира, грешката на деецът
относно действителността на нападението като се изпуска „….обстоятелството, че
деецът действа при грешка, като смята, че е нападнат или съществува реална
съществена заплаха от нападение, каквато всъщност няма, и че той има право на
самоотбрана. Грешката изключва умисъла за извършване на престъпление, защото
деецът не съзнава, че върши общественоопасно деяние….“ По-нататък ППВС №12/73
продължава, че „…за да е налице грешка
относно действителността на нападението, респективно грешка относно
обществената опасност на деянието, е необходимо по същество обективно да бъде
установено, че деецът, без да е имал основание, е бил уверен, че се отбранява
срещу едно непосредствено противоправно посегателство…” В този смисъл са множество решения на ВКС./сред които и Р №
700 от 9.12.1996 г. по н. д. № 570/1996 г., II н. о., Р № 325 от 3.10.2008 г.
на ВКС по н. д. № 284/2008 г., III н. о./
Нападението е прекратено, когато е отблъснато от
нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши
или го е завършил и др”, съгласно задължителните указания в разглежданото ППВС.
В настоящия случай от доказателствата по делото се установява по безспорен
начин, че частният тъжител е предприел действия
срещу подсъдимия, обхвайщаки тялото му
в гръб, след като св.Т. е нанесъл удар в лицето на Х.Т..
Издаденото медицинско удостоверение недвусмислено потвърждава този факт.
От това се налага само един извод, и той е, че както св.Т., така Й. М. са
реализирали нападение с активни и недвусмислени като характер и резултат
действия, срещу което подсъдимия е предприел мерки за защита. Тези действия са
били възприети от свидетеля К., чието внимание е било насочено към подсъдимия и частния тъжител, в резултат на
проявената словесна агресия предшестваща действията им, като се съдържат като
неопровергана теза и в обясненията на подсъдимия. По делото няма никакви
доказателства, от които може да се направи извод, чеь към момента на
осъществяваните действия по защита от страна на подсъдимия, е било налице
прекратяване или отблъскване на нападението, както и че то е било „мнимо” .
Тук, се поставя и
въпроса било ли е нападението противоправно и не ли то резултат на
провокация? На първо място съгласно утвърдената практика „нападението“ трябва да се разбира като едно
или няколко действия или бездействия, които пряко и непосредствено застрашават
или накърняват държавни и обществени интереси, личността или законните права на
гражданите. Обикновено то се осъществява с активни действия, като бездействието също може да се оцени като
нападение по смисъла на закона, ако деецът е бил длъжен по закон да действа и
бездействието му реално застрашава посочените вече ценности Не само умишлените,
но в някои случаи и непредпазливите деяния също могат да се изразят в
нападение, което да наложи активна защита. Ето защо неизбежна отбрана е
допустима и срещу деяния, извършени по непредпазливост. Несъмнено „провокацията
към нападение” изключва неговата противоправност, тъй като неизбежната отбрана
предполага нападение, което не е позволено от закона. Затова, съгласно ППВС
№12/73, „когато "отбраняващият се" съзнателно провокира с активни
действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на
определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на
общо основание. От друга страна, на деянията, извършени при неизбежна отбрана,
не може да се отговори с неизбежна отбрана, тъй като нападнатият има право да
се защитава и неговото деяние е правомерно” Доказателствата по делото не сочат
на наличието нито на посочената „провокация”, нито на наличието на
предварителна цел от страна на подсъдимия да причини телесна повреда на
пострадалия или другиму. Опровергана е дори тезата, че подсъдимия е обиждал св.З.А. Макар, че е извън предмета на доказване по
настоящото дело какво е субективното отношение на пострадалия към причинените
от него вреди, то за да се отговори положително на въпроса дали деянието
му е било противоправно се налага през
горе упоменатите реално установени фактически положения да бъде разгледан и този въпрос. ППВС №12/ 73
изрично указва, че не може да има отбрана, ако нападението е предполагаемо или
бъдещо. В действителност, когато св. А.Т. и частният тъжител са решили, че ще действат първи и активно, нищо не ги
е заплашвало. Възможните хипотези за поведение от страна на пристигащия подсъдим са множество. Изключено е обаче частният тъжител да е изпаднал в грешка относно намеренията му, защото несъмнено е възприел действията
на св. А. Т. с оглед проведения разговор, а по късно и с нападението спрямо
подсъдимия. Правната
оценка на настоящия състав на съда, е че липсва на грешка по смисъла на чл. 14 НК, в действията на частния тъжител, тъй като той е
нямал увереност, а само е предполагал или
допускал, че ще има нападение спрямо него. Той е имал достатъчно
време, да премине зад гърба на подсъдимия и да осъществи активни действия по
неговото душене. В този случай обаче е налице евентуален умисъл
за извършеното от него деяние, което неминуемо е противоправно. В последния
смисъл и е утвърдената съдебна практика /Напр. Р № 321 от 23.VІІ.2001 г. по н.
д. № 200 от 2000 г., І н. о., докладчик съдията Пламен Томов/
От друга страна, от гласните доказателства не може да се изведе намерение у подсъдимия да напада частният тъжител.
Преценявайки правната страна на деянието съдът
оцени, че подсъдимият не е превишил пределите на
неизбежната отбрана по смисъла на чл.12, ал.2 от НК тъй като защитата му е била в съответствие на характера и опасността на нападението. От многократно
цитирано вече ППВС е известно, че към характера на нападението може да се
отнасят видът и обектът на защита - обществените отношения, които се засягат, а
когато нападението е престъпление, и обстоятелствата, които характеризират
степента на обществената опасност, с оглед на която законодателят е дал и
съответна квалификация на деянието. За опасността на нападението пък са от
значение онези обстоятелства, които засягат интензивността на нападението,
начините и средствата, с които се извършва, броя на нападателите, мястото и
времето, където е упражнено насилието и др. В т.7 на ППВС №12/73г. изрично е
посочено ,че „несъответствието е явно, когато е изразено ясно и не възбужда
съмнение. Деянието, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана,
е неправомерно и срещу него е допустима неизбежна отбрана” Нито в теорията,
нито в практиката е имало спор, че превишаването на пределите на неизбежната
отбрана е възможно само до като нападението продължава и е незавършено. Приведено към настоящия казус,
доказано , е че подсъдимия е бил изправен пред двама мъже, които последователно
и в синхрон са предприели нападение срещу него.
В закона
няма легално изискване отбраняващият се да подбере възможно най-лек и
безболезнен за нападателя начин на защита, още по-малко да избяга, както и за
равностойност между причинените и предизвикани вреди. Казаното е така, защото
законът позволява упражняване на активна защита. В случая подсъдимия е съобразявал активните действия на всеки
един от нападателите си, , че нападението от частния тъжител се осъществява без оръжие и че по интезитет е заплашвало не само
здравето, но и живота му, тъй като са касае за задушаване
В края на правните изводи,
следва изрично да се посочи, че до колкото не е налице превишаване на пределите
на неизбежната отбрана е безпредметно обсъждането на хипотезата на чл. 12, ал. 4 НК
Въз основа на горното съдът намери, че от обективна и
субективна страна подсъдимият е
осъществил състава на чл. 130, вр. чл. 12, ал.1 от НК, което съгласно последния посочен текст не е
извършено виновно и не е наказуемо. поради което и го призна за невинен и го
оправда по възведеното обвинение.
Горното има за резултат и
отмяната на присъдата в частта и с която подсъдимият е бил осъден да заплати
разноските по делото.
По предявения граждански иск
С определение от 21.03.2018 г., в наказателното производство е приет за
съвместно разглеждане граждански иск, предявен от частния тъжител Й.К.М. срещу
подс. Х.И.Т. в размер на 2300 лева /две хиляди и триста лева/,
представляващи претърпени в резултат на евентуално извършено деяние
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на извършване на
деянието до окончателното изплащане на сумата.
Съобразявайки наказателната част на
присъдата, и въз основа на събраните доказателства, съдът е преценил, че
предявеният граждански иск е основателен и доказан по справедливост до размера от сумата 2000 лева, като в
останалата си част – за разликата до претендираните 2300 лева, е бил
отхвърлен, поради недоказаност. По отношение на лихвата за забава в мотивите
липсват съображения.
Настоящия състав на ВОС намира,
че за правилното разрешаване на този въпрос следва да се изследват всички
елементи на деликта /т.нар. непозволено увреждане/, тъй като в основата на
гражданския иск е деянието, а не престъплението. От гледна точка на чл. 45 ЗЗД деликтът е противоправно и виновно действие, причиняващо вреди, поради
което възниква задължението те да бъдат поправени. Вярно е чл. 45 ЗЗД не говори
за противоправност, но от факта, че в него е упоменато че вината на
дееца се предполага за доказана до установяване на противното е известно, че без
противоправност вина не може да има. От друга страна очевидно е, че обективната
страна на всеки деликт е противоправността - ако увреждането не е
противоправно, то няма как да се окаже по-нататък виновно или въобще
релевантно Отнесено към настоящия случай по делото са събрани безспорни
доказателства, че подсъдимият не е извършил виновно деяние, което да е
противоправно. Съгласно
нормата на чл.12 ал.1 от НК, съдебната теория и практика деянието, извършено в
състояние на неизбежна отбрана, не е обществено опасно, а тази на чл.46 от ЗЗД при неизбежна
отбрана няма отговорност за вреди. Приемайки, че подсъдимия е действал именно в условията на неизбежна
отбрана, съдът отхвърли предявения от частния тъжител граждански иск е неоснователен.
По посочените мотиви ВОС отмени присъдата и в
гражданско осъдителната и част и относно свързаните с него разноски.
По тези съображения съдът постанови
присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: