Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 164 от 17.07.2020 г., гр. Кюстендил
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А
Административен съд –
Кюстендил, в открито съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: АСЯ
СТОИМЕНОВА
при
секретар Антоанета Масларска, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 52 по описа за 2020 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението
по пътищата (ЗДвП).
Делото е
образувано по жалба от Т.Х.К., с ЕГН ********** и постоянен адрес:***, срещу
Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) №
19-0804-001058/09.12.2019 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция”
(ПП) при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОД на МВР) –
Сливен, с която на основание чл. 171, т. 2а, б. „а” от ЗДвП ѝ
е наложена ПАМ прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство (ППС)
за срок от 190 дни. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на
процесната заповед на основанието по чл. 146, т. 4 от АПК. Иска се отмяна
на заповедта. Претендират се направените разноски по производството на делото.
Т.К. не се явява
и не се представлява в съдебното заседание по делото.
Ответникът –
началникът на сектор ПП при ОД на МВР – Сливен, не изпраща процесуален
представител в съдебното заседание по делото. С писмени становища с вх. №
1527/18.03.2020 г. и вх. № 1904/18.05.2020 г. оспорва жалбата като
неоснователна.
Въз основа на
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
На 09.12.2019 г.
С.Х.Ч.– младши автоконтрольор при ОД на МВР – Сливен, в присъствието на
свидетелите С.Т.С.и Я.П.Г.е съставил Акт за установяване на административно
нарушение (АУАН) серия GA № 122510 срещу Н.Г.Б.с ЕГН **********, за това, че
на същата дата в 23:30 часа в община Сливен, на път III-6007
(Сливен – Лозенец)
– Сотиря – (Ичера – Сливен),
на км 1,5 в посока от разклона за с. Тополчане към гр. Сливен, е управлявал състав
от пътни превозни средства – лек автомобил
марка и модел „Ф.П.”, с рег. № КН****ВР и ремарке за
лек автомобил с рег. №КН****ЕЕ, без да притежава валидно свидетелство за
управление на моторно превозно средство (МПС). В акта е посочено, че с това
водачът виновно е нарушил чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, както и че
като доказателства са иззети свидетелствата за регистрация на моторното
превозно средство и на ремаркето към него, два броя регистрационни табели с №
КН****ВР и регистрационна табела с № КН****ЕЕ. Като част от административната
преписка по делото е представена справка за нарушител/водач, от съдържанието на
която е видно, че свидетелството за управление на МПС № *********, издадено на Н.Г.Б.на
15.11.2013 г., е било валидно до
15.11.2018 г. и е унищожено. Представена е и справка от АИС – МВР, от
която е видно, че от 13.07.2017 г. собственик на процесния лек автомобил е Т.Х.К..
На 09.12.2019 г. началникът на сектор ПП при ОД на МВР – Сливен е издал
оспорената заповед. От фактическа страна същата е обоснована с обстоятелството,
че собственият на Т.К. лек автомобил марка и модел „Ф.П.”, с рег. № КН****ВР, на
09.12.2019 г. на път III-6007, км 1,5 в
посока от разклона за с. Тополчане, е управляван отН.Б., без същият да
притежава валидно свидетелство за управление на МПС.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е
процесуално допустима. Подадена е в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК срещу акт,
който подлежи на оспорване по съдебен ред и от лице с правен интерес от
оспорването. Разгледана по същество на посоченото в нея основание и в обхвата
на служебната проверка по чл. 168 от АПК, същата е неоснователна по следните
съображения:
Оспорената
заповед е издадена от материално и териториално компетентен орган по смисъла на
чл. 172, ал. 1 от ЗДвП – началникът на сектор
ПП при ОД на МВР– Сливен. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните
административни мерки по чл. 171, т. 2а се налагат с мотивирана заповед от
ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от
оправомощени от тях длъжностни лица. Със Заповед № 343з-86/20.01.2017 г.
директорът на ОД на МВР – Сливен на основание чл. 43, т. 4 от Закона за
Министерството на вътрешните работи и Заповед № 8121з-48/16.01.2015 г. на
министъра на вътрешните работи е оправомощил началника на сектор ПП при ОД
на МВР – Сливен да издава заповеди за
прилагане на принудителни административни мерки, включително такива по чл. 171, т. 2а от ЗДвП.
Заповедта за
налагане на принудителна административна мярка има характер на индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и се издава
съобразно изискванията на този кодекс, като специалният закон въвежда и
изрично изискването същата да е мотивирана. Оспорената заповед съдържа
изискуемите от чл. 59, ал. 2 на АПК реквизити,
включително фактически и правни основания за издаването ѝ, поради което е
надлежно мотивирана. От съдържанието на заповедта става ясно в достатъчна
степен защо е наложена принудителната административна мярка на
жалбоподателката. В заповедта е посочено, че на 09.12.2019 г. на път III-6007,
км 1,5 в посока от разклона за с. Тополчане,Н.Б. е управлявал лек автомобил
марка и модел „Ф.П.”, с рег. № КН****ВР, собственост на Т.К., без същият да
притежава валидно свидетелство за управление на МПС. Тези фактически
обстоятелства са напълно достатъчни за адресата на принудителната
административна мярка да разбере за какво се налага същата, както и да бъде
упражнен съдебният контрол върху заповедта за налагането ѝ. Съгласно
разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. „а” от ЗДвП в приложимата
редакция към 09.12.2019 г. (ДВ, бр. 2 от 2018 г., в сила от 03.01.2018 г.) за
осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения се прилага следната принудителна административна мярка:
прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който
управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното
от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява
моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или
свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния
кодекс,
както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице,
за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година. В
случая административният орган е приел наличието на последната хипотеза на чл. 171, т. 2а, б. „а” от ЗДвП. Нормата не
въвежда като предпоставка за прилагане на принудителната административна мярка
прекратяване на регистрацията на ППС установяването, че собственикът на това
превозно средство е предоставил или допуснал управлението на същото от
неправоспособно лице, а изисква единствено обективното установяване на
обстоятелството на управление на чуждото превозно средство без водачът да е
правоспособен. Посоченото в заповедта фактическо основание за прилагането на
ПАМ съответства на правното основание за издаването ѝ. В разпоредителната
част (диспозитива) на заповедта не е посочено превозното средство, по отношение
на което се прилага мярката, но в мотивната ѝ част автомобилът е
индивидуализиран с марка, модел и регистрационен номер, така че не се създава
съмнение по отношение на кое ППС е приложена мярката и тази нередовност не
съставлява съществено процесуално нарушение.
Административният
орган е изпълнил задължението си по чл. 36 от АПК за служебно
събиране на доказателствата, необходими за установяване на релевантните за
спора юридически факти. Към административната преписка са приложени писмени
доказателства, удостоверяващи наличието на фактическите основания, мотивирали
органа да издаде заповедта.
Спазена е и
приложимата материалноправна разпоредба на закона. Видно от справката от АИС –
МВР, към 09.12.2019 г. собственик на процесния автомобил е Т.К.. Административният
орган правилно е установил, че към датата на проверката водачът на автомобила –Н.Б.,
не притежава съответното свидетелство за правоуправление, т.е. водачът е неправоспособен.
Оплакванията на жалбоподателката против този извод са неоснователни. Видно от справката
за водач, към момента на проверката – 09.12.2019 г., притежаваното отН.Б. свидетелство
за управление на МПС № ********* е с изтекъл срок на валидност – до 15.11.2018
г., и е със статус в БДС: унищожен. Предвид легалната дефиниция, дадена чл. 3, ал. 3 и чл. 50 от чл. 51 от Закона за българските лични документи
(ЗБЛД),
свидетелството за управление на МПС е официален свидетелстващ документ, който с
обвързваща всички доказателствена сила установява релевантния факт –
правоспособността на притежаващия го да управлява моторно превозно средство от
съответната категория. Същото е и идентификационен документ за самоличност на
българските граждани на територията на Република България. По своята правна
същност правоспособността да се управлява моторно превозно средство представлява
признато от държавата право да се извършва дейността по управление на МПС, като
за придобиване на правото са поставени две групи изисквания – съвкупност от
знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно
средство, както и физическа и психическа годност за управление на моторно
превозно средство. Това право е обвързано със срок, като видно от нормата
на чл. 51 от ЗБЛД, свидетелството за управление на МПС е със законово
определен срок на валидност – пет, съответно десет години. След изтичането на
срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява
моторно превозно средство, респ. за който срок свидетелството за управление на
моторно превозно средство удостоверява по официален начин съществуването на
правото, следва да се счита, че правото на управление на моторно превозно
средство вече не съществува. По аргумент от разпоредбата на § 1, т. 2, б. „ж” от Допълнителните
разпоредби на ЗБЛД
свидетелството за управление на МПС „с изтекъл срок на валидност” е нередовен
български личен документ. Доколкото свидетелството за управление на МПС е официален
документ, който удостоверява, че правото на правоуправление съществува за
определен срок, с изтичането на този срок следва да се приеме, че не е налице
валиден документ, който да удостоверява правото. Трайната съдебна практика
приема, че управляването на моторно превозно средство със свидетелство за
управление на МПС с изтекъл срок на валидност е равнозначно на липса на
свидетелство за правоуправление, което квалифицира водача като неправоспособен
такъв (вж. в т. см. Решение № 15700/17.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6876/2018
г., II о. и Решение №1329/31.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9037/2018 г., VI о.).
Предвид
обстоятелството, че към процесната датаН.Б. не е притежавал валидно
свидетелство за управление на МПС, е налице годно правно основание за налагане
на ПАМ. Ирелевантни за спора са твърденията на К., че на 10.12.2019 г. Байнов е
платил дължимата такса и е подал необходимите документи за издаване на свидетелство за управление на МПС.
Основание за прилагане на мярката по чл. 171, т. 2а, б. „а”, предл.
последно от ЗДвП е
„непритежаването” от водача на моторното превозно средство на свидетелство за
управление на МПС, валидно за категорията към която спада управляваното от него
МПС, към момента на проверката, което в случая е безспорно установено.
Приложената
принудителна административна мярка съответства на целта на закона. Като израз
на административна принуда принудителната административна мярка трябва да бъде
определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в
степен, надхвърляща тази, произтичаща от преследваната от закона цел.
Налагането на процесната принудителна административна мярка има за цел да се
преустанови едно противоправно поведение, което се състои в нарушаване на
забраната да се управлява ППС от неправоспособен водач и така да се осигури
безопасността на всички участници в движението. Именно охраната на обществения
интерес в случая обуславя необходимостта от налагането на принудителната
административна мярка и ограничаването правата на жалбоподателката като
собственик на моторното превозно средство в допустимите от закона граници. За
органа, прилагащ принудителната административна мярка, е налице правна
възможност, след като извърши преценка на всички обстоятелства, да определи
срока на действие на мярката – от шест месеца до една година, т. е.
административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност при
определяне на срока на мярката, която съдът не е компетентен да контролира.
Такъв контрол може да бъде извършен само по отношение на законосъобразното
проявление на оперативната самостоятелност, като в случая то е налице.
Продължителността на срока на мярката е определена от органа съобразно степента
на обществена опасност на деянието и в рамките на законовите предели.
По изложените
съображения съдът намира, че оспорената заповед е законосъобразна, поради което
жалбата против същата следва да бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед
отхвърлянето на жалбата на Т.К. не следва да се присъждат направените от нея
разноски по производството на делото.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК,
съдът
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата от Т.Х.К., с ЕГН ********** и
постоянен адрес:***, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка № 19-0804-001058/09.12.2019 г., издадена от началника на сектор „Пътна
полиция” при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Сливен.
Решението не
подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: