№ 467
гр. София , 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на шести април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000129 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството К.
Ц. Г., срещу първоинстанционно решение № 260031 от 12. 11. 2020 г.,
постановено от Софийски окръжен съд, Търговско отделение, Трети състав по
т.д. № 280 по описа на съда за 2019 г., с което е отхвърлен, със законните
последици, предявеният от ищеца срещу „ПАРТНЬОРИ“ АД иск с правно
основание чл. 29, ал. 1, предл. 2-ро от ЗТРРЮЛНЦ – за установяване на
недопустимост на вписване № 20150703155953 в ТРРЮЛНЦ, извършено по
заявление образец А5 вх. № 20150629225803 за вписване на промени на
следните обстоятелства по партидата на ответното дружество, за които е взето
решение на Съвета на директорите на дружеството от 16.06.2015 год. – 31.
Размер на капитала; 31а. Акции; 32. Внесен капитал; 33. Непарична вноска.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност
на обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и
постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният
1
от жалбоподателя иск да бъде уважен в цялост, със законните последици,
претендират се разноски.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за
въззивната инстанция, представляващи адвокатско възнаграждение за защита
пред въззивния съд.
Във въззивната инстанция не са приемани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно по същество, по следните съображения:
Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата
се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни
правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му
молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска
защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
По-натам, доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
2
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, първоинстанционното решение се явява и правилно, поради следното:
При тази преценка въззивният състав стига до същите крайни изводи, до
които е стигнал и първоинстанционният такъв, за да отхвърли предявеният
иск, като неоснователен.
Такъв извод, като следствие от прилагането от решаващия съдебен
състав, на задължителната за съдилищата практика на касационната съдебна
инстанция, обективирана в ТРОСГКВКС № 1/2002 г., се налага поради
следното:
В жалбата са изложени две групи оплаквания.
Първата е базирана на твърдения в насока на това, че процесното
вписване е извършено по заявление, подадено от нелегитимирано лице,
поради пороци в съдържанието на представеното пред търговския регистър
/ТР/, воден от Агенция по вписванията /АВ/ към Министъра на правосъдието
/МП/, пълномощно на адв. Я.Д. да представлява дружеството – заявител, в две
насоки:
На първо място се твърди, че пълномощното на адв. Д. не е изрично,
както това предвижда разпоредбата на чл. 15, ал. 1, т. 4 от ЗТРРЮЛНЦ и
оплакването в жалбата, базирано на това твърдение, е неоснователно.
Видно е от ясното съдържание на самата разпоредба, на която
жалбоподателят основава оплакването си, че надлежното упълномощаване за
представителство, като процесното, осъществявано от адвокат, изисква
изрично пълномощно, съставено съгласно изискванията на Закона за
адвокатурата, за представителство пред агенцията.
От подчертаното е видна действителната воля на законодателя досежно
това доколко и в какъв смисъл пълномощното следва да е „изрично“ по
3
смисъла на посочената законова разпоредба, и според въззивният състав тази
воля е да ограничи изискванията за изричност на пълномощното /извън,
разбира се, другото му съдържание, необходимо за безсъмненото
идентифициране на упълномощителя, пълномощника и обемът на
представителната му власт, ако същата е ограничена /обхватът на
упълномощаването/ до това, пълномощното да включва упълномощително
изявление от представлявания, конкретен адвокат да го представлява именно
пред АВ.
Както се посочи, въззивният състав намира, че приложимата норма на
ЗТРРЮЛНЦ е ясна, съобразно разпоредбите на чл. 46 от ЗНА тълкуват се
неясните норми, а ясните само се прилагат според точния им смисъл. И
доколкото в случая безспорно е, че адв. Д. е упълномощен от
представляващия АД с права да представлява последното именно пред АВ с
право да съставя, подписва като заявител и подава заявления, да изисква и
получава документи, да отправя молби и искания, и да предприема всякакви
действия по защита на права и интереси, то и съдът счита, че прилагането на
нормата според точния и смисъл следва да води до безспорния извод, че
процесното пълномощно с права адвокат да представлява заявител пред АВ, е
в достатъчна степен изрично.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи и това, че
въззивният съдебен състав се присъединява изцяло към изводите в
решаващите мотиви на първоинстанционния такъв и в частта им относно
това, че посоченият грешно номер на заявлението от образец „А“ – този,
относим към ООД, каквото дружеството – ответник и заявител по процесното
заявление не е, поради което и този номер е изцяло неотносим към него, а не
към АД, каквото това дружество е, и противно на подробно обосноваваното
от ищеца по делото и в жалбата му, не е от естество да опорочи
пълномощното на представлявалия заявителя пред АВ адвокат до степен, че
да го легитимира като такъв по см. на чл. 15, ал. 1, т. 4 от ЗТРРЮЛНЦ,
съответно – и да обоснове претендираната, и процесна недопустимост на
вписването.
На второ място от първата група оплаквания в жалбата се твърди, че
доколкото отново разпоредбата на чл. 15, ал. 1, т. 4 от ЗТРРЮЛНЦ, изисква
4
пълномощното за представителство пред ТР, да е съставено съгласно
изискванията на Закона за адвокатурата, то и процесното не отговаря на
императивните законови изисквания, доколкото в него не е посочен личният
номер на адв. Д., и това оплакване също е неоснователно.
Изискването за необходимото съдържание на пълномощното от гледна
точка на задължителните му елементи, както и това досежно неговата
изричност по-горе, не следва да се абсолютизират.
Що става въпрос за елементите, осигуряващи идентификацията на
пълномощника, въззивният състав отново споделя изводите на
първоинстанционния съд относно това, че е достатъчно от съдържанието на
пълномощното да може да се направи безспорен извод за това кой точно е
пълномощника, и в процесния случай също е безспорно, че от представеното
пред АВ пълномощно, точната идентификация на конкретния представител
по пълномощие - адвокат /макар и Д. да е често срещано име/ е абсолютно, и
безспорно постижима, и видна.
В този смисъл и въззивният състав намира, че препратката в чл. 15, ал. 1,
т. 4 от ЗТРРЮЛНЦ към „изискванията на Закона за адвокатурата“ които
трябва да бъдат спазени при съставянето на пълномощни, като процесното, се
отнасят повече до формата, отколкото до непременно, императивно
необходимите елементи на тяхното съдържание, за да удостоверяват
надлежна легитимация на адвокати, представляващи заявители пред АВ, и
доколкото от самото пълномощно както качеството на адвокат, така и
неговата самоличност, могат по безспорен и ясен начин да бъдат установени,
то и личният номер на адвоката не съставлява такова императивно изискване
в посочения смисъл.
Все в насока на така приетото следва да се настои и на обстоятелството,
че доколкото по делото всъщност въобще /още по-малко пък своевременни/,
твърдения в насоката, подробно изяснена от жалбоподателя в жалбата,
досежно /липсата/ в лицето на адв. Д., на адвокатско качество, съответно - в
оспорване притежаването от страна на представлявалия заявителя пред АВ
адв. Д., на адвокатско качество и към онзи момент включително /съответно –
полагането на клетва, включването в регистър и т.н./, то и съдът намира
придаваното от жалбоподателя в жалбата му, значение на непосочването в
5
процесното пълномощно, на личния номер на адвоката в установяване на
качеството му именно на адвокат, макар и същото действително да води до
формална непълнота на пълномощното, за преувеличено.
Отново само за пълнота на изложението и все в насока на изложеното
следва да се посочи, че в материята на представителството, включително
договорното такова, всички действия извършени без представителна власт,
подлежат и на валидиране, включително и чрез последващото им
потвърждаване от представлявания, а в случая няма никакво съмнение в
представителната власт на физическото лице, подписало процесното
пълномощно от името и за сметка на представляваното търговско дружество
в полза на представлявалия го пред АВ адвокат.
Втората група оплаквания в жалбата, свързана с уточняването на
исковата молба, извършено пред първоинстанционния съд /л. 110-111 от
първоинстанционното дело/, се базира на непредставяне от страна на
заявителя, на всички необходими документи в уверение на валидното
възникване /срв. чл. 602, ал. 2, предл. 1, вр. с чл. 601, ал. 2 ГПК, чл. 13, ал. 4,
декларация в какъвто смисъл е налична от представляващия дружеството, а
не от депозиралия заявлението адвокат, и ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ/.
Дори и да биха били установени по делото, обстоятелствата, на които
същите оплаквания се базират обаче, въобще не са от естество да обусловят,
съответно – и да обосноват, претендираната по делото с конкретно
предявеният иск, недопустимост на вписването, така както същата е разяснена
с цитираната, задължителна за съдилищата практика на касационната съдебна
инстанция, и съобразно която недопустимо е вписване, което е постановено
по искане на нелегитимирано в регистърното производство лице
/обсъдено по-горе, включително относно първото основание по т. 2.1. от
молбата на ищеца на л. 110/гръб от първоинстанционното дело/, или
вписване по което длъжностното лице по регистрацията /ДЛР/ се е
произнесло без да е било сезирано.
Доколкото няма никакво съмнение, че в случая ДЛР се е произнесло
именно по заявените за вписване обстоятелства, то и тези оплаквания от
втората група в жалбата всъщност са такива, които съобразно цитираната и
задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, са
6
относими не към евентуалната, претендирана недопустимост на вписването, а
към съответствието на съответните решения на органите на дружеството –
ответник, въз основа на които същите процесни обстоятелства са вписани в
ТР, със закона и на устава на АД, т.е. към тяхната евентуална
незаконосъобразност, която се релевира с иск не като процесния, а с друг иск.
Изложеното сочи на неоснователност на въззивната жалба срещу
първоинстанционното решение, с която настоящият въззивен състав е
сезиран, поради което и обжалваното с нея първоинстанционно решение, като
валидно, допустимо и правилно по същество, следва да бъде потвърдено, със
законните последици.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция и на основание чл.
272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите и на обжалваното
първоинстанционно решение.
При този изход на делото във въззивната инстанция жалбоподателят
няма право на разноски за въззивната инстанция, а ответникът по жалбата има
право на такива в установения от представените по делото доказателства да
са реално извършени, размер.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за прекомерност на
заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение за защита пред
въззивния съд, чиито размер въззивният съдебен състав намира за съответен
на действителната фактическа и правна трудност на делото, и на конкретния
начин на протичането му във въззивната инстанция – макар и в едно
заседание, но налагащо ответникът по жалбата да се брани срещу същата –
необходимост, преценявана при отчитане конкретно и на броя, и вида на
оплакванията в жалбата, а в крайна сметка – и на нейния обем.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260031 от 12. 11. 2020 г., постановено от
7
Софийски окръжен съд, Търговско отделение, Трети състав по т.д. № 280 по
описа на съда за 2019 г.
ОСЪЖДА К. Ц. Г., ЕГН: **********, да заплати на „ПАРТНЬОРИ“ АД,
ЕИК: ********* сумата 2500 лв. адвокатско възнаграждение за защита във
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8