Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 01.04.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осми март през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7952 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 322096 от 24.01.2018 г. постановено по гр.д.№
18112/2016 г. на СРС, 58 състав е признато за установено, по чл.422, алЛ ТПК,
във вр.с чл.150, ал.1 от ЗЕ и чл.110, ал.2 ЗС, чл.86 от ЗЗД, във връзка със
заповедно производство 60345/2015 г. на СРС 58 с-в, за имот в София ул.*********,
аб. Номер **** че Д.А.Е. и С.И.Е., дължат на „Т.С.” ЕАД по 448,31 лв.
главница от всеки един от тях, за периода от м. 11.2012-m.04.2015 г., със законната лихва от 07.10.2015 г., по
93,21 лв. мораторна лихва от всеки един от тях за периода от 30.05.2013
г. до 30.09 2015 , като са отхвърлени исковете над посочените до пълните
предявени размери -до общо 1505,47 лв. главница, до 27,71 лв. сума за дялово
разпределение, 4,94 лв. лихва върху сумата за дялово разпределение. С решението съдът се е произнесъл и относно
разноските, като е осъдил ответниците да заплатят на ищеца на осн. чл.
78 ал.1 вр. ал.З от ГПК разноски по заповедното производство пропорционално и
по компенсация, общо от 541,60 лв., като са отхвърлени претенциите на
страните в останалата част заразноските.
Решението е постановено при участие на трето лице-
помагач на страната на ищеца- «Т.» ООД.
Това
решение е обжалвано в срок от ищеца “Т.С.” ЕАД, в частите, в които исковете му срещу
ответниците са били отхвърлени и за разноските като последица от това. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и
несъобразяване с чл.31, ал.2 от ОУ за продажба на ТЕ. Излага и оплаквания, че
между него и ответника не е сключен договор за продажба на ТЕ за стопански
нужди при което ответника се е обогатил неоснователно, както и че безспорто
ответника като собственик на топлоснабден имот е потребител на ТЕ по пар.1,
т.43 от ЗЕ при общи условия, и дължи и лихви за забава върху главницата. Моли
да се отмени решението и исковете да се уважат, прави и искане за разноски.
Ответниците Д.А.Е. и С.И.Е. не са дали отговор по
жалбата в срока по чл.263 от ГПК. В откритото съдебно заседание пред въззивния
съд същите, чрез пълномощник адв.С.Р., оспорват
жалбата и молят тя да се остави без уважение, претендират разноски по списък по
чл.80 от ГПК.
Третото лице-помагач
на ищеца-«Т.»
ООД, не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно.
По служебната
проверка за допустимост на решението в обжалваната част, въззивният съд намира
следното:
Видно от мотивите на
решението на СРС, и от определението по чл.140 от ГПК, първоинстанционният съд
е приел, че е сезиран с установителни искове на „Т.С.” ЕАД срещу
Д.А.Е. и С.И.Е., за признаване за установено, че ответниците дължат по равно следните суми : сумата от 1505,47 лв. главница за периода м. 11.2012-М.04.2015 г., със
законната лихва от 07.10.2015 г., сумата 186,42
лв. морат. лихва от 31.12.2012-30.09.2015 г., сумата 27,71
лв. за дялово разпределение, и сумата 4,94 лв.
мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от
31.12.2012-30.09.2015 г. При обсъждане основателността на предявените иское, е прието в мотивите на
решението, че съдът ще уважи
исковете така, както са предявени- т.е по 448,31 лв. главница от всеки и по
93,21 лв. лихва от всеки от тях (съобразно
определения от съда размер общо 213,14 лв. по реда на чл.162 от ГПК на лихвата
за забава върху главницата от 896,63 лв. за периода от 30.05.2013 г. до 30.09
2015 г. но се уважава в рамките на предявения размер от 186,42 лв.).
Така изложеното от
първоинстанционния съд в мотивите
съответства на диспозитива на решението, т.е. не е налице очевидна фактическа грешка,
отстраняването на която би могло да се инициира и служебно от съда. Налице е
обаче, несъответствие в претендираните от ищеца размери и в тези, за които СРС
е приел, че е сезиран с исковата молба. Ищецът претендира общо от двамата
ответници сумата 1841,44 лв., като дължима поравно от всеки един от ответниците
при разделна отговорност, а от всеки един ответник поотделно претендира
следните суми: за главница за цена на ТЕ, 701,66 лв. за периода м.11.2012
г.-.04.2015 г., лихви за забава върху главницата от 31.12.2012-30.09.2015 г., 186,42 лв. , за дялово разпределение за периода м.11.2012 г.-.04.2015 г. 27,71 лв. , и 4,94 лв. мораторна лихва върху сумата за дялово
разпределение за периода 31.12.2012-30.09.2015 г. Първоинстанционният съд е приел, че се претендира
сумата общо 1505,47 лв. главница цена на ТЕ, поравно от ответниците, вместо вярното общо 1403,32 лв. поравно от
ответниците или по 701,66 лв. от всеки от ответниците, или в частта по
главницата цена на ТЕ е налице произнасяне свръх петитум, и решението в обжалваната
му отхвърлителната часттта над сумата
общо 1403,32 лв. до 1505,47
лв. главница е
недопустимо, постановено в нарушение на чл.6 от ГПК и подлежи на обезсилване в
тази част.
За останалите съединени искове
първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с размери спрямо всеки от ответниците,
които са по-малки от предявените размери, наполовина, но при липсата на оплакване
от ищеца за непроизнасяне по целия предмет на делото и липсата на искане от
ищеца за допълване на решението по реда на чл.250 от ГПК, въззивният съд не
може да поправи непълнотата на първоинстанционното решение относно разгледания
размер на исковете, а следва да се произнесе в рамките на тези размери, приети
от първоинстанционния съд, тъй като те не надхвърлят исковите размери в тези
части.
Ето защо в останалите
обжалвани отхвърлителни части – общо за главница до 1403,32 лв., за дялово разпределение 27,71 лв. и за лихва върху сумата за дялово
разпределение 4,94 лв., решението е допустимо, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл по предявените по основание претенции.
В частта, в която
предявените осъдителни искове са били уважени срещу всеки от ответниците за
заплащане от тях на по 448,31 главница, ведно със законната лихва,
считано от 07.10.2015 г., и по 93,21 лв. лихви за забава, решението на СРС
като необжалвано е влязло в сила и не подлежи на въззивна проверка за
допустимост и правилност.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
На основание
чл.289-300 от ГПК въззивният съд е задължен да приеме, че между страните по спора
съществува облигационна връзка по доставка на ТЕ за битови нужди при договор
при Общи условия, обвързващи ответниците като съсобственици на жилище в
топлоснабдена сграда-етажна собственост, и за дължимост от тях поравно, на
сумата общо 896,63 лв., или всеки по 448,31 лв. представляваща
дължима цена за доставена от дружеството-ищец топлинна енергия за периода от м. 11.2012-m.04.2015 г., основано на приетата по делото СТЕ, като сумата е без неплатени предишни и
просрочени задължения или лихви, и респ. върху така дължимата обща сума за
главници, лихвата за забава е общо 186,42 лв., също дължима поравно и разделно
от ответниците или всеки по 93,21 лв.
За отхвърлената част
от главницата над общо 896,63 лв. до предявения размер 1403,32 лв., исковете
срещу двамата ответници са приети за неоснователни, на база СТЕ, сочеща сумата 896,63
лв. като правилно определена за дължима, без в нея да се включват минали неплатени
задължения или просрочени такива. С решението СРС не е излагал мотиви за
прихващане с минали задължения. Въпреки това въззивният съд намира това
оплакване с въззивната жалба на ищеца за неоснователно. Съгласно чл.32, ал.3 от
приложимите ОУ, се допуска възможността
за прихващане с просрочени стари задължения, но само при условие, че за следващ
период при изравнението се установи, че абонатът има по-малки задължения реално.
В случая за исковия период се установи, че задължението за реална ТЕ е по-малко
от това по прогнозно начисление потребление и суми, като няма данни ответниците
да са заплащали прогнозно начисляваните им суми за исковия период, т.е. няма
след изравнението сума, която да се връща на потребителя. Отделно от това, дори
и да имаше надплащане за исковия период, то ищецът не може да прихваща със
сумите, реално платени в повече за исковия период, стари задължения отпреди
исковия период.
По делото ищецът с
исковата молба е правил доводи за договор за продажба на ТЕ за стопански нужди,
нито за ползване на ТЕ без основание и неосноватпелно обогатяване на
ответниците, при което тези доводи по
въззивната жалба се явяват недопустими и не могат да се разглеждат от въззивния
съд като заявен за първи път по делото, а и те противоречат на довода с
исковата молба за договор за топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
По
отношение на вземането за лихви за забава върху главницата , въззивният съд
намира, че не са допуснати нарушения с обжалваното решение, водещи до неговата
неправилност. Този иск е уважен изцяло, на база приетото от СРС, че е предявен
в общ размер от 186,42 лв. или по 93,21 срещу всеки едни от ответниците.
Следователно не е налице отхвърляне по размер на този иск, а допълване на
първоинстанционното решение по този иск, няма, както вече беше изложено по-горе
в настоящето решение.
По отношение
отхвърлянето на другите два иска- за дялово разпределение 27,71
лв. и за лихва върху сумата за дялово разпределение 4,94 лв., като общи суми, претендирани поравно от всеки от
ответниците, както е приел СРС, същите са отхвърлени, като с въззивната жалбла няма конкретни оплаквания в тези части,
същата в тази част е бланкета, при което, и след като не се установи нарушение
на императивни материално правни норми при служебната проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд приема, че решението в тези части е правилно.
Поради съвпадане крайния решаващ извод
на двете съдебни инстанции за неоснователност на отхвърлените исковете (за глравницата до 1403,32 лв.), решението на СРС в обжалваните части следва да се потвърди, вкл. и
относно разноските, определени според изхода на спора .
По разноските за въззивната
инстанция: Разноски
на въззивника-ищец не се дължат предвид изхода на спора.
Съгласно чл.78, ал.1
и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемите страни-ответниците, биха имала право на разноски пред въззивната
инстанция, поради неуважаване на въззивната жалба, в уговорения с адв.С.Р.
размер от по 350 лв. платне от всеки от ответниците на адвоката, съгласно
договора за правна помощ, представен пред въззивния съд, ако беше осъществена
по делото процесуално представителство, защита и съдействие от адвоката в пълен
обем, съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата и по
смисъла на чл.7 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. В случая обаче, единственото
извършено от пълномощника на ответниците адв.Р.процесуално действие се изчерпва с явяване в
единственото открито съдебно заседание пред СГС и устно, общо оспорване на
жалбата. Няма писмен отговор в срока по чл.263 от ГПК. Ето защо въззивният съд
намира, предвид и направеното от ищеца възражение по чл.78, ал.5 от ГПК пред
въззивния съд, че за явяването на адв.Р.в съдебното заседание пред въззивния
съд, му се дължи само по 200 лв. като минимален размер за явяване, но не и
уговореното по 350лв., нито минималния размер от по 300 лв. за всеки от
товетниците. До този размер от 200 лв. за явяване само в съдебно заседание, без
изготвяне на отговор, въззивният съд стигна при прилагане по аналогия на чл.9,
ал.4, изр.второ, вр. пар.1 от ДР от
Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, като единствен текст в Наредбата, сочещ на
минимален размер на адв.възнаграждение само за явяване в съдебно заседание, без
изготвяне на книжа. Ответниците са обикновени другари, при което всеки организира защитата си
сам, и договаря отделно възнаграждение с упълномощения от него адвокат, дори и
той да е един и същ за двамата ответници.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 322096 от 24.01.2018 г.
постановено по гр.д.№ 18112/2016 г. на СРС, 58 състав, В ЧАСТИТЕ, в които са
отхвърлени исковете на „Т.С.” ЕАД срещу Д.А.Е. и С.И.Е., за признаване за
установено, че всеки един от ответниците дължат на „Т.С.” ЕАД суми за
главница-цена на ТЕ за периода от м. 11.2012-m.04.2015
г., за разликата над 701,66 лв. до 752,74 лв.(или общо по размер срещу двамата ответници над 1403,32 лв. до 1505,47 лв. ).
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 322096 от 24.01.2018 г. постановено по гр.д.№ 18112/2016 г. на СРС, 58
състав, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които исковете са били отхвърлени, вкл.
и в частта за разноските.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.З, вр. ал. 5 ГПК „Т.С.” ЕАД ЕИК ********със
седалище и адрес на управление *** да заплати по 200 лв. разноски за въззивната
инстанция, поотделно на Д.А.Е. ЕГН ********** и на С.И.Е., ЕГН **********
двамата от
гр.София, / съдебен адрес адв.
В.А. ***/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.