№ 18326
гр. София, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20251110122820 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД от Б. Г. Б. срещу
„Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на
гаранция №**********/22.11.2022 г.
В искова молба са изложени твърдения, че между ищцата и „И.А.М.“ АД
е сключен Договор за паричен заем №********** на 22.11.2022 г. за заемната
сума 250 лв. Сочи, че според чл. 4 от договора за паричен заем, последният се
обезпечава с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция, в
чието изпълнение ищцата е сключила с ответника Договор за предоставяне на
гаранция №**********/22.11.2022 г. срещу възнаграждение от 120 лв., платимо
при условията на договора за заем и чл. 3, ал. 1 от договора. Ищецът поддържа,
че договорът за заем е недействителен, като сключен в противоречие с чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като възнаграждението по договора за предстовяне на
гаранция не е включено в ГПР, а същото е общ разход по кредита, в т.ч. клаузата
на чл. 4. Сочи, че ответникът е дъщерно дружество на заемодателят и предвид че
са свързани лица, то разходът за възнаграждение е известен и касае договаряне с
едно и също лице. Оспореният договор не предоставя услуга, а чрез сключването
му се заобикаля чл. 19, ал. 4 от ЗПК; нищожен е поради накърняване на добрите
нрави по подробно изложени съображения.
Ответното „Ф.Б.“ ЕООД оспорва иска с доводи, че договорът за
предоставяне на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца, при условията
на договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за
накърняване на добрите нрави, а договорът е действителен, възмезден за услуга,
както и съглашение отделно от заемното правоотношение. Оспорва наличието на
предпоставки по чл. 38,ал.1, т.2 от ЗА, евент. навежда възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Третото лице-помагач „И.А.М.“ АД на страната на ищеца не взима
становище.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
1
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Не се спори, а и от писмените доказателства, се изяснява, че Б. Г. Б., като
заемател, и „И.А.М.“ АД, като заемодател, са сключили Договор за паричен заем
№**********/22.11.2022 г. с предмет заемната сума от 250,00 лв.; с чл. 4 от
договора за паричен заем, последният се обезпечава с гарант – две физически
лица- поръчители или банкова гаранция, или одобрено от заемодателя дружество
–гарант, за чието изпълнение ищцата е сключила с ответното дружество
Договор за предоставяне на гаранция №**********/22.11.2022 г.;аритметично,
ако сумата за възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция
№**********/22.11.2022 г. се включи в ГПР по Договор за паричен заем
№**********/22.11.2022 г., то същият ще надвиши 50 %; едноличен собственик
на капитала на ответното дружество към датата на сключване на договорите е
„И.А.М.“ АД.
Според клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем, заемателят се
задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически
лица-поръчители, всяко от които да отговаря на изискванията: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния
размер на трудовия му доход да е в размер на 1000 лв., да работи по безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лош
от „Редовен“, поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова
гаранция с бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От Договор за предоставяне на гаранция №**********/22.11.2022 г. се
установява, че ищцата-потребител е възложила, а ответникът, като гарант, се
задължил да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения)
в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител потребителят, с цел гарантиране на
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем, както и в случай, че
не е изпълнено задължението по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от договора за заем, за което
потребителят дължи възнаграждение на гаранта – сумата 97,32 лв., платимо на
вноски от по 8,11 лв., на дати, съответни на падежните дати по договора за
паричен заем. Според чл. 3, ал. 3, заемодателят е овластен да приема вместо
гаранта изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение, както и че
при поискване от заемодателя гарантът да плати всички изискуеми задължения
на потребителя по договора за заем.
Сключеният между ищцата и „И.А.М.“ АД договор по своята правна
същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата,
2
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи
служебно. Не е приложим чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК, съгласно който разпоредбите
на закона не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на
задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Това е
така, тъй като в конкретния случай тези две кумулативни условия не са налице,
макар срокът на договора да е по-малко от три месеца. По смисъла на чл. 4, ал. 1,
т. 6 от ЗПК незначителен разход по кредита е общият разход по креда съгласно
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а лексикалното тълкуване на закона дава основание да
се приеме, че общият разход по кредита в тази хипотеза е в размер несъществен,
твърде нисък. Съдът приема, че възнаграждението на гаранта следва да се счита
като компонент на годишния процент на разходите по кредита по изложените
по-долу съображения. Действителните разходи по кредита за договорна лихва и
възнаграждението на гаранта надхвърлят 10 % от заемната сума, който критерий
съдът приема за релевантен.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по
отношение на договора за потребителски кредит, както и за задължително
минимално съдържание на същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
реквизитите в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
В настоящия случай съдът намира, че договорът за потребителски кредит
е изцяло недействителен, като сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, а
това като правна последица определя недействителност на Договор за
предоставяне на гаранция №**********/22.11.2022 г.
От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговски регистър на
Република България се установява, че към датата на сключване на договора за
паричен заем и за предоставяне на гаранция „И.А.М.“ АД е едноличен
собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД. Те са свързани лица по смисъла на § 1,
т. 5 и т. 6 от ДР на ТЗ и следва да се приеме, че търговската им дейност се
контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността
си при общи икономически интереси и ползи, и се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно
търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на гаранция, като „И.А.М.“ АД е овластено да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
както и че видно от двете съглашения, представени в оригинал, е поставен печат
с търговското наименование на заемодателя вкл. за подпис на гаранта. Тази
свързаност между двете дружествва обуславя категоричен извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, последният може
да го получи като одобри гаранта. Договорът за заем и договорът за
предоставяне на гаранция съдът счита за сключен от потребителя с един и същ
търговец („И.А.М.“ АД), от една страна, а от друга – договорът за предоставяне
на гаранция представлява допълнителна уговорка между потребителя и
заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Договорът за
предоставяне на гаранция няма самостоятелен характер, неговия предмет -
уговорените права и задължения, могат да бъдат изпълнение във връзка с
3
усвояване и управление на договора за кредит; условията и сумата по гаранцията
зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски
кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва
договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения
се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение,
без всякаква друга обективно възможна алтернатива, чрез сключване на договор
за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице
– гарант; сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият
договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и че
самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден.
Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и
информиран избор на потребителя за предоставяне на обезпечение. От начина на
уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено
допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки
средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с
чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за
дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя.
Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за
кредитиране.
По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя
обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.
Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за
допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и
преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.
Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може
да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били
поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор,
за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези
разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата
сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки
относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в
посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този
начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
4
ЗПК.
Съдът, като взе предвид изложеното, приема, че кредитният продукт е
предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без
реален избор за потребителя относно уговорката за гаранция. Тъй като са
свързани лица дружеството заемодател и гарант, и сключването на договора за
предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от
договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да
заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната
му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен
в общия му размер. Има характер на допълнително възнаграждение за ползване
на заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който
потребителят трябва да заплати. Уговорената в договора престация на
потребителя, чието основание е с цел да получи или да продължи да ползва
заемните средства, и предвид обстоятелствата, при които възниква паричното
задължение – обезпечаване на правилната преценка за даване на заемните
средства или дължима от потребителя сума за предоставяне на заемните
средства, следва да се приеме, че дори изведено извън договора като уговорка за
плащане на възнаграждение на привидно трето лице за кредитното
правоотношение, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за
времето, през което ще е лишен от паричния си ресурс. В настоящия случай е
налице хипотезата на договорна конструкция, чиято цел е възнаграждението за
заетата сума да бъде изведено извън рамките на уговорките за основните
престации по договора. Ето защо договорът само формално покрива изискването
за посочване на ГПР, но реалната му стойност, доколкото и вземането за
възнаграждение на гарант следва да се включи като разход по кредита, не
съответства на заявеното от кредитора. Годишният процент на разходите е част
от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран
избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до нищожност на целия договор, на
основание чл. 22 от ЗПК, а като правна последица от това се явява
недействителността на договора за предоставяне на гаранция, доколкото клаузата
за обезпечение в договора за заем е нищожна и същият е сключен без основание,
в т.ч. при заобикаляне на закона. С тези съображения съдът приема искът за
основателен.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за 50 лв.- платена
държавна такса.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Б. Г. Б., с ЕГН:**********,
срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.
22 от ЗПК, на Договор за предоставяне на гаранция №**********/22.11.2022 г.
5
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, да заплати на Б. Г. Б., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 50,00 лева – съдебни
разноски.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „И.А.М.“
АД, с ЕИК:**********, на страната на Б. Г. Б..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6