Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр.
София, 02.03.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГРОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на втори февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
при секретаря Й. Петрова, като разгледа т.д. № 453/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 1 и изр. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД.
Ищeцът „Р.“ ЕООД твърди, че на 29.04.2002 г. сключил с ответника „А. – БСИ“ АД договор за продажба, обективиран в Нотариален акт № 14/2002 г., по силата на който ответникът се задължил да му прехвърли правото на собственост върху недвижим имот, представляващ магазинно помещение, находящо се в гр. София, бул. „*******, с площ от 154,16 кв.м. С влязло в сила през 2011 г. решение обаче по отношение на ищеца било установено, че собственик на имота е „Р.К.“ ООД, и той бил евинциран. Ето защо ищецът моли съда да развали договора от 29.04.2002 г. и да осъди ответника да му върне платената цена в размер от 122 000 лв., както и да му заплати разноските по сделката в размер от 3 650 лв. Претендира законна лихва и разноски.
Ответникът „А. – БСИ“ АД не оспорва изложените в исковата молба фактически обстоятелства, като счита, че при разваляне на процесния договор в негова полза ще възникнат права по отношение на неговия праводател – „С.и.“ ЕАД, който апортирал имота в капитала му през 1999 г. Претендира разноски.
Помагачът „С.и.“ ЕАД оспорва исковете, като твърди, че през 1950 г. имотът, в който е построена процесната сграда, бил отчужден в полза на държавата по реда на ЗОЕГПНС, а след приемане на Закона за общинската собственост (ЗОС) собствеността върху междувременно построения магазин ex lege се трансформирала в общинска. През 1998 г. Столична община включила процесния имот в капитала на дружеството-помагач, легитимирайки се като собственик въз основа на Акт № 287/1997 г., съставен по реда на ЗОС. Общинският характер на собствеността върху имота не се оспорвал от държавата, тъй като през 1999 г. същата отказала да го актува като държавен. Освен това по реда на ЗОСОИ била проведена административна процедура по възстановяване на правото на собственост на действителния собственик, която приключила с обезщетяване чрез компенсаторни записи именно поради включване на имота в капитала на общинското търговско дружество. Впоследствие, в качеството си на собственик на имота помагачът го апортирал в капитала на ответното дружество, а то от своя страна като собственик се разпоредило с придобитото право чрез сключване на процесната сделка. Според помагача претендиращото права дружество „Р.К.“ ООД ползвало неправомерно имота, за който факт сочели издадените по повод държането му прокурорски постановления. Наред с това помагачът твърди, че искът за разваляне на договора бил погасен по давност, като давностният срок започнал да тече от 03.11.2011 г. – датата на влизане в сила на решението, с което спрямо „Р.“ ЕООД било признато, че собственик на магазина е „Р.К.“ ООД. Оспорва също реалното заплащане на цената по процесния договор. Въз основа на всичко изложено помагачът моли съда да отхвърли исковете.
Съдът,
като отчете събраните по делото доказателства, достигна до следните правни и
фактически изводи:
По иска по чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД:
Ако продадената вещ принадлежи изцяло
на трето лице, купувачът може да развали продажбата. Когато прехвърленото право е върху недвижим имот, то
развалянето се извършва по съдебен ред чрез конститутивен иск, какъвто е и
предявеният. Съгласно даденото с ТР № 1/2019 г. на ОСГТК разрешение този иск е
допустим и при вече реализирана евикция на купувача (както в случая) и поради
това следва да бъде разгледан по същество.
За основателността му следва да се установи, че между страните е сключен договор за продажба на процесното право, но ответникът-продавач не може да го прехвърли, тъй като то принадлежи другиму. Първият факт е безспорен - на 29.04.2002 г. между „А.“ АД и „Р.“ ЕООД е сключен договор за продажба на процесния имот, представляващ магазинно помещение, находящо се в гр. София, бул. *******, със застроена площ от 154,16 кв.м., за което се съставен Нотариален акт № 14/2002 г. на нотариус с рег. № 203 на НК-СРС.
Безспорно е също, а и се установява от събраните писмени доказателства, че през 1999 г. помагачът „С.и.“ ЕАД е извършил апорт на правото на собственост върху процесния магазин в капитала на ответника „А.“ АД, участвайки в увеличение, вписано с Решение № 2/1999 г. по ф.д. № 17582/1997 г на СГС. При апорта помагачът от своя страна се е легитимирал като собственик въз основа на апорт, извършен от Столична община съобразно Решение № 46 по Протокол № 45/1998 г. на Столичния общински съвет. Впоследствие обаче, с влязло в сила на 03.11.2011 г. съдебно решение, постановено по гр.д. № 10810/2004 г. на СРС, 26 състав, е признато за установено по отношение на приобретателя „Р.“ ЕООД, че действителен собственик на горепосочения имот е трето лице – „Р.К.“ ООД, придобило имота на основание преобразуване по реда на чл. 1 от ЗОЕТДДИ на държавната фирма „Р.-К.“.
Следователно ищецът се явява съдебно отстранен от закупения от него имот и това би му дало основание за разваляне на договора съгласно чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, ако съдебното отстранение беше противопоставимо на неговия прехвърлител. Тъй като обаче в производството, в което е постановено горепосоченото решение, продавачът „А.“ АД не е бил привлечен, то същият не се явява обвързан от извода относно принадлежността на правото на собственост на трето лице и може да го опровергае в настоящия процес (арг. чл. 191, ал. 2 ЗЗД). Същата възможност има и неговият помагач и сочен за праводател „С.и.“ ЕАД. По този подлежащ на доказване въпрос съдът намира следното:
Принадлежността на правото на собственост върху процесния имот към патримониума на Столична община към момента на апортирането му в капитала на „С.и.“ ЕАД се обосновава от помагача с разпоредбата на § 6 ПЗР ЗМСМА, която считано от 17.09.1991 г. дефинира критериите за разграничаване на държавната и общинската собственост, и с чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, която разпоредба в редакцията, действала към момента на съставяне на Акт № 287/28.0.7.1997 г. за частна общинска собственост (АОС № 287), е предвиждала, че общински са обектите, предназначени за търговско обслужване на населението на съответната община, какъвто обект е и магазинното помещение. Доколкото актът за общинска собственост обаче има само констативен характер, е необходимо да се установи дали са се реализирали фактите от посоченото в него придобивно основание.
За да се придобие имотът от общината на някое от основанията, посочени в § 7, ал. 1 ПРЗ ЗМСМА (съответно чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, ред. ДВ 55/1997 г.), е необходимо по отношение на този имот към момента на влизане в сила на ЗМСМА (17.09.1991 г.) да не е било налице ограничението на разпоредбата на § 7, ал. 2 ПРЗ ЗМСМА, съгласно която „не преминава в собственост на общините имущество по ал. 1, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество“, независимо от това дали имуществото се ползва за посочените в ал. 1 цели. Действително, сочената норма е приета през 1995 г., но както е прието и в Решение № 52/03.11.2011 г., постановено по гр.д. № 325/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ отделение, макар и приета в по-късен момент, разпоредбата на § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА „има тълкувателен характер и само доизяснява принципа, заложен в ал. 1 още от приемане на закона през 1991 г.“
Следователно посоченото в АОС № 287 придобивно основание би могло да се е реализирало, само ако не е била налице отрицателната предпоставка на § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА. Нейното осъществяване е прието за доказано в производството по гр.д. № 10810/2004 г. на СРС, 26 състав, в рамките на което е установено, че след одържавяване на имота държавата го е предоставила за стопанисване на Софжилфонд, а с решение на МС от 14.03.1985 г. имотът е предоставен за изграждане на фирмен магазин на стопански комбинат „Рила“; че след въвеждане в експлоатация магазинът е включен в баланса на ДФМ „Рила“; че с разпореждане на МС от 21.03.1986 г. стопански комбинат „Рила“ е преобразуван в стопанско обединение „Рила“, а с решение на МС от 10.03.1989 г. на основание Указ № 56 е образувана държавна фирма „Рила“, поела дейността на ДФМ „Рила“; че със заповед № РД-17-35/20.06.1991 г. на министъра на индустрията, търговията и услугите ДФ „Рила“ е била прекратена и активите й са преминали към новооразувани фирми, а процесният магазин в частност – към ДФ „Р.К.“, преобразувана със заповед № РД-17-233/05.08.1991 г. на министъра на индустрията, търговията и услугите на основание § 3 ПЗР ЗОЕТДДИ в „Р.К.“ ЕООД. Както беше посочено обаче, решението по това дело не обвързва ответника и помагача му и горепосочените факти подлежат на самостоятелно доказване, което според настоящия състав е успешно проведено и в това производство по две съображения. На първо място, осъществяването на горепосочените факти се признава от ответника, а в депозираното от помагача становище от 23.11.2021 г. съществуването на описаните в цитираните съдебни решения документи и тяхното съдържание не е оспорено, нито това е сторено в подадената на 06.12.2021 г. молба в изпълнение на указанието от 24.11.2021 г. за посочване на спорните релевантни факти. Напротив, в становището от 23.11.2021 г. помагачът излага основно твърдения относно придобивното основание на Столична община, а по отношение на заявените твърдения относно придобиване на собствеността от третото лице „Р.К.“ ООД навежда доводи за неоснователност не поради отричане на фактите, свързани със създаването и преобразуването на държавната фирма и предоставянето на имота за нейно стопанисване, съответно включване в уставния капитал, а поради по-късно осъществени факти, каквито са издадени прокурорски постановления и актове на областния управител, както и решения по осъществена реституционна процедура. Всички тези факти обаче са се осъществили след осъществяване на придобивното основание на третото лице, и не са му противопоставими, не могат да го дерогират, нито имат собствено конститутивно за правото на собственост значение.
Поради липса на изрично заявено оспорване съдът не е концентрирал доказателствената дейност в установяването на фактите, свързани с включване на магазина в баланса на ДФМ „Рила“ и последвалите трансформации на стопанския субект до 17.09.1991 г. Дори обаче да се приеме, че тези факти са били спорни, те могат да се приемат за доказани косвено въз основа на производни писмени доказателства, каквито съставляват съдебните решения, обективиращи съдържанието на първичните документи – решение на МС от 14.03.1985 г., разпореждане на МС от 21.03.1986 г., решение на МС от 10.03.1989 г., заповед № РД-17-35/20.06.1991 г. и заповед № РД-17-233/05.08.1991 г. на министъра на индустрията, търговията и услугите на основание. Няма процесуална пречка (а и това е прието еднозначно от теорията) съдържанието на документите да бъде установено не първично, а производно въз основа на неговото възпроизвеждане в други писмени доказателства, както е сторено и в настоящия случай. Фактът, че тези производни документи са съдебни решения, не води до разпростиране на силата им на пресъдено нещо спрямо трети лица, тъй като силата на пресъдено нещо е формирана въз основа на фактически и правни изводи, които съдът прави на база приетите за доказани факти, докато в настоящия случай съдът самостоятелно достига до идентични правни изводи въз основа на факти, удостоверени в производни писмени доказателства.
Въз основа на изложеното съдът счита, че са налице условията за разваляне на процесния договор – ищецът е евинциран и в настоящия процес не се доказаха правата на праводателя му.
Правото
да се развали договора принадлежи на приобретателя и се погасява с петгодишен
давностен срок, който започва да тече от осъществяване на предпоставките за
развалянето, в случая – от влизане в сила на решението по иска по чл. 108 ЗС.
Въпреки това изтичането на давностния срок не може да бъде съобразено в
настоящото производство, тъй като възражение за това не е направено от
ответника в срока за отговор, а от неговия помагач. Съгласно Решение №
68/15.07.2014 г., постановено по гр.д. № 5985/2013 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.,
възражението за давност би било ненадлежно въведено в процеса, „ако ответникът не е направил същото в срока
за отговор и този принцип не търпи изключение в случай че след конституиране на
трето лице помагач по искане на този ответник подпомагащата страна изтъкне
погасителната давност като основание за отхвърляне на иска срещу ответника.
Разрешението в чл. 216 ал. 2 ГПК относно кръга действия, ползващи страна, която
не ги е извършила, касае единствено необходимите другари и е различно по обем
от съдържащото се в чл. 221 ГПК процесуално разрешение спрямо третото лице … Законът
дава право на привлеченото трето лице да извършва всички процесуални действия в
защита на страната, на която помага, с изключение на действията, представляващи
разпореждане с предмета на спора, към което изключение при действащата уредба
на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК следва да се прибавят и
действия, представляващи предявяване на преклудирани за ответника възражения … Ако
подпомагащата страна се окаже обвързана с мотивите по осъдително за ответната
страна решение по иск, който е бил погасен по давност, по-широко тълкуване
следва да намерят и изключенията по чл. 223 ал. 2 ГПК, ограничаващи
възможността на третото лице помагач да оспорва установеното в обвързващите го
мотиви по решение , при постановяването на което е участвал.“
Ето защо настоящият състав не дължи да разгледа заявеното от помагача възражение за давност и поради установената по-горе основателност на иска следва да постанови разваляне на договора.
По иска по чл. 189, ал. 1, изр. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД:
При разваляне на договора продавачът е длъжен да върне платената цена и направените разноски по договора.
Плащането на цената е факт, признат от кредитора на това вземане, а имено – от прехвърлителя. Признанието е обективирано както в нотариалния акт чрез възпроизвеждането му от нотариуса, така и в настоящия процес чрез неоспорване на въведения с исковата молба факт. Ето защо и при липса на опровергаващи кредиторовото признание доказателства съдът е длъжен да приеме за установено, че ищецът е заплатил на ответника посочената в нотариалния акт продажна цена в размер от 122 000 лв.
При сключване на сделката ищецът е направил разноски за нотариални такси в размер от 3 560 лв., който факт се установява от представената сметка по чл. 89 ЗН № 004824. На основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, пр. 2 ЗЗД продавачът следва да възстанови на ищеца и тази сума.
По разноските:
С оглед изхода от делото на ищеца следва да се присъдят разноски в размер от 15 366,08 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
РАЗВАЛЯ на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 189, ал. 1, изр. 1 ЗЗД по предявения от „Р.“ ЕООД, ЕИК*******, иск сключения между „А.“ АД, ЕИК*******, като продавач и „Р.“ ЕООД, ЕИК*******, като купувач договор за продажба на право на собственост върху недвижим имот, представляващ магазинно помещение, находящо се в гр. София, бул. „*******, с площ от 154,16 кв.м., обективиран в Нотариален акт № 14, том. 11, рег. № 3040, дело № 195/2002 г. от 29.04.2002 г. на нотариус рег. № 203 НК-СРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД „А.“ АД, ЕИК*******, да заплати на „Р.“ ЕООД, ЕИК*******, сумата от 122 000 лв., представляваща платената по разваления договор продажна цена, и сумата от 3 560 лв., представляваща разноски по сключване на договора, ведно със законната лихва върху сумите от 05.03.2021 г. до погасяването, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 15 366,08 лв. – съдебни разноски.
Решението е постановено при участието на „Софийски имоти“ ЕООД като помагач на ответника.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: