Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1178
гр.Бургас, 16.08.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на седемнадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
МАРТИН БАЕВ
при участието
на секретаря Михаела Радева, като разгледа НАХД № 2987 по описа на БРС за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по повод жалба на Г.Д.В. с ЕГН: **********, чрез пълномощник – адв. Т.Т.
– БАК, със съдебен адрес: ***, срещу Наказателно постановление № 17-0769-002624/08.08.2017г., издадено от Началник група към Сектор
„ПП” на ОДМВР-Бургас, с което за нарушение на чл. 147, ал.1 от ЗДвП, на
основание чл. 185 ЗДвП на жалбоподателя е наложено административно наказание
„Глоба” в размер на 20 лева, а за нарушение по чл. 174, ал.3 ЗДвП и на основание
същата разпоредба му е наложено наказания „Глоба” в размер на 2000 лева и
„Лишаване от право да управлява МПС” за срок от 24 месеца.
С жалбата се моли за отмяна на
атакуваното наказателно постановление. Посочва се, че в АУАН и НП е описано още
едно нарушение – по чл. 150а ЗДвП, като от даденото описание не става ясно дали
водачът е неправоспособен или не притежава СУМПС. По отношение на нарушението
по чл. 147 ЗДвП се посочва, че е посочена обща материална норма, а не конкретна
правна норма, поради което и не става ясно какво е нарушението и как е
извършено. По отношение на последното вменено нарушение се посочва, че жалбоподателят
действително е отказал да бъде тестван за употреба на алкохол с техническо
средство, но е поискал да даде кръвна проба, за което му е бил издаден и връчен
талон. Въпреки това полицейските служители са го задържали по реда на ЗМВР и не
са го транспортирали до сградата на МБАЛ-Бургас, поради което и реално не са му
дали възможност да даде кръвна проба. С оглед горното се застъпва, че същият не
е отказал извършването на проверка, както е застъпено в НП, а надаването на
кръвна проба се дължи на поведението на полицейските служители. Моли се за
присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание
жалбоподателят, редовно призован, се явява лично и с адв. Т. – БАК. И двамата
заявяват, че поддържат изложеното в жалбата, като адв. Т.-БАК, допълва, че за
нарушението по т. 3 от НП спрямо жалбоподателя има по-ранно издадено друго
постановление, поради което и повторното ангажиране на отговорността му е
незаконосъобразно. Пледира за отмяна на НП.
Административнонаказващият орган –
ОДМВР-гр.Бургас, Сектор „ПП” - надлежно призован не се представлява. В
съпроводително писмо, с което е изпратена преписката се прави искане за
отхвърляне на жалбата. Прави се доказателствено искане за разпит на
актосъставителя. Други доказателства не се ангажират и не се иска събирането им
от съда.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за
обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН (видно от разписката на л. 6 гръб – НП е връчено на жалбоподателя на 06.06.2018г.,
а жалбата е депозирана на 12.06.2018г.). Жалбата е подадена от легитимирано да
обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме,
че същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна,
като съдът, след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в
контекста на правомощията си по съдебния контрол, намира за установено
следното:
На 22.03.2017г.,
около 03.20 часа жалбоподателят управлявал лек автомобил „Алфа Ромео” с рег. №
А3807МК в гр. Бургас, ул. „Александър Стамболийски” в посока към ул. „Пролет”.
По същото време св. П.Ч. и св. Д.С. *** били на работа, като забелязали
автомобила и решили да го спрат за проверка. Поддали му светлинен и звуков
сигнал, но същият първоначално не се подчинил, което наложило да бъде последван
с полицейския автомобил. Малко след това водачът спрял рязко, излязъл от
автомобила и се опитал да избяга, но бил настигнат и задържан от полицейските
служители. Същите установили самоличността му в лицето на жалбоподателя, като
от направената справка се установило, че същият е неправоспособен и обявен за
издирване. Отделно от това било констатирано, че за автомобила има издаден знак
за годишен технически преглед (ГТП) с № 9399884, на база на който свидетелите
решили, че същият не е представен за ГТП. В тази връзка лицето било
транспортирано до сградата на 02 РУ-Бургас, където било поискано съдействие от
св. К.Х. – мл.автоконтрольор към Сектор „ПП”-Бургас, като същевременно в 03.20
часа В. бил задържан по ЗМВР със Заповед рег. № 434зз-88/22.03.2017г. Св. Х.
поканил водача да бъде тестван за употреба на алкохол и наркотични вещества с
техническо средство, на което същият отказал. Поискал обаче да даде кръвна
проба за анализ, като изрично декларирал, че е съгласен за заплати извършените
от МВР разходи, съгласно чл. 21 от Наредба № 30/27.06.2001г. (отм.), чрез
лабораторно изследване (декларация на л. 18). С оглед горното в 05.00 часа св. Х.
издал на жалбоподателя талон за медицинско изследване № 0043914, в който
посочил, че същият следва да се яви в МБАЛ-Бургас до 05.45 часа, за да даде
кръвна проба, като му съставил и АУАН с бл. № 624436. Актът бил съставен на
база на заявеното от св. Ч. и С., като актосъставителят посочил, че
жалбоподателят е управлявал лек автомобил, „... като не притежава
СУМПС/неправоспособен – отнето/иззето...”; МПС не е представено за ГТП, видно
от знак № 9399884; както и че водачът отказва да бъде изпробван за употреба на
алкохол с техническо средство, изрично посочвайки, че на същия е издаден талон
за медицинско изследване с № 0043914. Горните факти свидетелят квалифицирал
като нарушения по чл. 150, чл. 147, ал.1 и чл. 174, ал. 3 ЗДвП. Актът бил
предявен на жалбоподателя, който го подписал с възражението, че не е управлявал
автомобила.
Въпреки издадения
талон, жалбоподателят не бил транспортиран до МБАЛ-Бургас в указания час или
по-късно, а едва в 07.20 часа бил откаран в АПК (арестни помещения и конвой)
към ОДМВР-Бургас, без преди това да е бил съпроводен до медицинско заведение. В
15.00 часа задържаният бил освободен.
Въз основа на АУАН на 08.08.2017г. било издадено и атакуваното
НП, в което била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта.
Административнонаказващият орган счел, че по отношение на първото описано
нарушение (което квалифицирал по чл. 150а ЗДвП, а не по чл. 150 ЗДвП, както
било посочено в АУАН) не следва да се налага наказание, доколкото съставлява
престъпление по чл. 343в, ал.1 НК, поради което и не наложил санкция на жалбоподателя.
По отношение на останалите две нарушения АНО възприел фактите изложени в АУАН, като
прецени, че същите нарушават разпоредбите на: чл. 147, ал.1 ЗДвП, поради което и на основание чл. 185 ЗДвП наложил на
жалбоподателя административно наказание „Глоба” в размер на 20 лева и на чл.
174, ал.3 ЗДвП, поради което и на основание същата разпоредба, наложил на В. административно
наказание – „Глоба” в размер на 2000 лева, както и „Лишаване от право да се управлява
МПС” за срок от 24 месеца.
Горната
фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото
материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства, събрани в хода на
съдебното производство. От обстоятелствената част на акта за нарушение, който
като съставен по надлежния ред представлява годно доказателствено средство,
съобразно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП за констатациите в него, се установява
гореописаната фактическа обстановка, в каквато насока са и показанията на свидетелите-очевидци
и актосъставителя, които са еднопосочни и които съдът кредитира изцяло. Съдът
не дава вяра на изложеното от жалбоподателя, че на процесната дата и час не е
управлявал лекия автомобил. Тези твърдения категорично се оборват от изложеното
от св. Ч. и С., поради което и съдът ги окачествява като защитна версия и не ги
кредитира.
Съдът въз основа
на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото
наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и
относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така
установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Административнонаказателното
производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и
интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в
ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни
постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан
нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта
или в наказателното постановление (арг. чл.84 от ЗАНН във вр.с чл.14 ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от
28.09.1973 г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно да издири обективната
истина и приложимия по делото закон. В тази връзка на контрол подлежи и самият
АУАН по отношение на неговите функции – констатираща, обвинителна и сезираща.
В конкретния случай съдът счита, че наказателното
постановление е издадено от компетентен орган – Р П – Началник Група към Сектор
„Пътна Полиция” към ОДМВР-гр.Бургас, която към дата 08.08.2017г. е била
оправомощена да издава НП, видно от приложената Заповед Рег. № 8121з-952/20.07.2017г.
на министъра на вътрешните работи. АУАН е съставен от компетентно (териториално
и материално) лице – младши автоконтрольор към Сектор „ПП” – ОДМВР-Бургас,
който безспорно е длъжностно лице на службите за контрол, предвидени в ЗДвП и
който по силата на чл. 189, ал. 1 ЗДвП е компетентен да съставя АУАН за
нарушения по този закон. Административнонаказателното производство е образувано
в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в
шестмесечния срок. Въпреки това съдът счита, че
в хода на административнонаказателното производство са допуснати съществени
нарушения на закона, като е налице и недоказаност, поради което същото следва
да се отмени.
На първо място
следва да се посочи, че предмет на съдебно обжалване е наказателното
постановление само досежно нарушенията по т.2 и т.3. Това е така, доколкото за
нарушението по т. 1 (това, което е било квалифицирано по чл. 150а ЗДвП) с
процесното НП не е наложено никакво наказание, което да бъде предмет на
обжалване, а е направено отбелязване, че за това деяние е налице образувано ДП.
От допълнително изисканите материали се установява, че това е ДП № 434
ЗМ-264/22.03.2017г. по описа на 02 РУ-Бургас, което в последствие е било
прекратено от БРП и едва след прекратяването му на 09.10.2017г. това деяние е
било санкционирано по административнонаказателен път с издаване на НП №
17-0769-003755/09.10.2017г. (л.9), което обаче не е предмет на настоящето дело.
Поради тази причина следва да се приеме, че с настоящето НП е ангажирана
отговорността на жалбоподателя само за нарушенията по т.2 и т.3, поради което и
само те са предмет на обжалване и само по тях съдът дължи произнасяне.
По същество съдът следва да посочи следното. По т. 2 от НП отговорността на жалбоподателя е ангажирана за нарушение по чл. 147, ал. 1 ЗДвП, който в редакцията към датата на нарушението е предвиждал, че регистрираните моторни превозни средства подлежат на задължителен периодичен преглед за проверка на техническата им изправност. Настоящият съдебен състав приема, че в случая е допуснато съществено нарушение при описанието на нарушението както в АУАН, така и в НП, което е ограничило правото на защита на наказаното лице. В административнонаказателния процес АУАН изпълнява аналогична функция на обвинителния акт в наказателното производство, като с него на наказаното лице се предявява своеобразно „обвинение“. АУАН следва да очертае нарушението с неговите съставомерни признаци от обективна и субективна страна, както и фактите, сочещи на връзката между противоправното деяние и лицето, сочено като нарушител. Посочването на всички съставомерни признаци на вмененото във вина нарушение както в АУАН, така съответно и в НП се явява съществен елемент от правото на защита на наказаното лице, за да може то да се брани изначално срещу тези факти и да бъде обезпечена възможността му да упражнява адекватно и в пълен обем правото си на защита.
В процесния случай досежно нарушението по т. 2 от НП както в АУАН, така и в НП липсва каквото и да било излагане на фактическа обстановка. Вместо това е наличен само правният извод на актосъставителя, а в последствие и на административнонаказващия орган, че МПС не е представено на технически преглед. Не са посочени обаче приетите за установени от АНО факти, на които той е направил този правен извод. Както приема практиката на касационната инстанция - Решение № 964 от 16.05.2018 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 594/2018 г. – „...самото нарушението не е описано в пълнота, тъй като декларативно се сочи, че автомобилът не е представен на годишен технически преглед в срок, без да е посочено в какъв срок, съответното крайната дата, на която е следвало да бъде представен, което съставлява съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на нарушителя”; Решение № 1981 от 30.11.2016 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 2084/2016 г.: „... описанието на деянието, касаещо непредставянето на ППС на технически преглед е непълно, тъй като не е посочен началният или най-малко крайният момент на срока за представяне на ППС за преглед, доколкото разпоредбата на чл. 147, ал.3 ЗДвП предвижда различни срокове за това по отношеине на леките автомобили - на третата и петата година от първоначалната им регистрация като нови, след което - всяка година”. В конкретния случай в АУАН и НП е записано само, че МПС не е представено на ГТП, видно от знак № 9399884. Това описание не съдържа абсолютно никакви факти, от които да може да се направи извод, дали действително изводът на АНО е правилен или не. Видно от разпоредбата на чл. 147, ал. 3 ЗДвП периодичността на техническите прегледи е различна в зависимост от вида на моторните превозни средства, както и от изминалия период от датата на първоначалната им регистрация като нови. Нито в АУАН, нито в НП е посочен срокът на валидност на предходния годишен технически преглед. По този начин съдът не би могъл да извърши преценка дали той действително е бил изтекъл към датата на проверката – 22.03.2017 г. Следва да се посочи, че наказващият орган носи доказателствената тежест в процеса и той следва да докаже проявлението в обективната действителност на всички съставомерни обстоятелства, въз основа на които е направил правния си извод за виновно извършено административно нарушение. Жалбоподателят не носи доказателствена тежест и същият няма задължение да доказва, че не е извършил съответното нарушение, поради което не може да се вменява в негова тежест да доказва дали правният извод на АНО съответства на обективната действителност. В проведеното съдебно заседание нито един от свидетелите-очевидци не успя да посочи кога автомобилът е следвало да премине ГТП, а св. С., дори заявява, че доколкото си спомня всички документи на МПС-то са били редовни – т.е. налице е и недоказаност на нарушението.
В случая обаче се касае не само за непълнота на доказателствения материал, но и за изначално процесуално нарушение, което не би могло да бъде „санирано” едва във въззивното производство. Както се посочи, още с АУАН е следвало да бъде очертан кръгът на подлежащите на доказване факти в производството, но в настоящата хипотеза срокът на валидност на последния преминат годишен технически преглед е останал извън предмета на доказване – липсва твърдение на актосъставителя, както и фактически извод на АНО за това обстоятелство.
Отговорността на наказания не може да бъде ангажирана въз основа на обстоятелства, които са разкрити в хода на съдебното следствие, но които не са посочени в АУАН, защото те не са му надлежно предявени и съответно са извън предмета на доказване. В тази връзка дори и съдът да установи датата, на която е преминат последният годишен технически преглед (примерно, чрез изискване на справки), то не би могло жалбоподателят да бъде наказан по факти, които му се предявяват за пръв път във въззивното производство и по които не е могъл да се защитава. Това налага обжалваното НП да бъде отменено като незаконосъобразно в тази си част.
С оглед пълнота следва да се посочи и че практиката на касационната инстанция по приложението на чл. 147 ЗДвП - Решение № 1981 от 30.11.2016 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 2084/2016 г., е категорична, че правната квалификация на така описаното деяние следва да бъде не по чл. 147, ал.1 ЗДвП, в която е посочено само общото положение, че регистрираните в страната МПС подлежат на задължителен периодичен преглед за проверка на техническата им изправност, без нормата да съдържа сроковете за отделните видове превозни средства, а по чл. 147, ал. 3 ЗДвП, където реално са разписани сроковете, в които това задължение следва да се осъществи, респективно налице е и неправилна квалификация на вмененото нарушение, което е самостоятелно основание за отмяна на НП.
По отношение на другото вменено нарушение – това по т. 3 от НП съдът следва да посочи следното:
Разпоредбата на
чл. 174, ал. 3 от ЗДвП (в редакцията към датата на извършване на
нарушението) предвижда, че водач на моторно превозно средство, трамвай или
самоходна машина, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо
средство за установяване употребата на алкохол и/или наркотични вещества или
техни аналози или не изпълни предписанието за медицинско изследване на
концентрацията на алкохол в кръвта му и/или наркотични вещества или техни
аналози, се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство,
трамвай или самоходна машина за срок от две години и глоба 2 000 лева. Съгласно
§ 6, т. 25 от ДР на ЗДвП "водач" е лице, което управлява пътно
превозно средство или води организирана група пешеходци, което води или кара
впрегатни, товарни или ездитни животни или стада по пътищата. За да бъде законосъобразно
ангажирана административно-наказателната отговорност на жалбоподателя и да му
бъдат наложени предвидените в чл. 174,
ал.3 от ЗДвП наказания, следва да бъде установен отказ на водача на МПС да му
бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на
алкохол/наркотични вещества или неизпълнение на предписанието за медицинско
изследване на концентрацията на алкохол/наркотични вещества в кръвта му.
Разпоредбата съдържа два алтернативни способа и отказ на който и да е било от
тях, при липсата на отчетен резултат, изпълва състава на едно нарушение.
Независимо обаче чрез кое от предвидените в закона изпълнителни деяния - отказ
от изпробване с техническо средство или неизпълнение на предписание за
медицинско изследване, се осъществява едно и също нарушение - това по чл. 174,
ал.3 от ЗДвП - Решение № 984 от
2.06.2017 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 973/2017 г. Основната цел да
се запрети такова деяние е да липсва възможност водачите на МПС, чрез отказ да
избягват контрола за наличие на алкохол/наркотици или упойващи вещества.
Законодателят е преценил, че не следва да се стимулира такъв отказ и за това
той е наказуем много по-строго, отколкото нарушението по чл. 174, ал.1 от ЗДвП.
Съгласно приетото в Решение № 799 от 5.05.2015 г. на АдмС - Бургас по к. н. а. х. д. № 587/2015 г. – в разпоредбата на чл. 174, ал.3 ЗДвП са посочени две различни алтернативни възможности, които контролиращият орган следва да предостави на проверявания водач на МПС с цел да бъде установено дали управлява превозното средство с или без концентрация на алкохол в кръвта. Ако водачът откаже само медицинското изследване, но се съгласи да му бъде извършена проверка с техническо средство, тогава той не би осъществил състава на чл. 174, ал.3 ЗДвП, защото след проверката ще се установи дали има концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда до 1,2 на хиляда вкл. и ако се установи наличие на алкохол в тези параметри, то нарушението следва да се квалифицира по чл. 174, ал.1 ЗДвП, а ако не се установи наличие на алкохол или е налице такъв до 0,5 на хиляда деянието не би било съставомерно, независимо от факта, че лицето отказва и да изпълни предписание за медицинско изследване. Същите изводи следват и при обратната хипотеза - когато проверяваният водач откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство, но се съгласи да изпълни предписанието за медицинско изследване. По тази причина изброяването на методите, с които се установява от контролните органи наличието на алкохол или упойващи вещества в кръвта не представлява две различни хипотези на административни нарушения, а се касае за едно единствено нарушение, изразяващо се в това, че водачът на МПС е отказал да му бъде извършена проверка за наличие на алкохол в кръвта, независимо по кой метод.
В конкретния случай няма спор, че жалбоподателят е имал качеството „водач”, както и че е отказал да му бъде извършено проба за алкохол с техническо средство. Това се установява, както от показанията на разпитаните свидетели, така и от заявеното от самия жалбоподател. Това обаче, с оглед всичко казано по-горе, не означава, че поведението му представлява административно нарушение, а само, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал.2 от Наредба № 30/27.06.2001г. (отм.), действала по време на проверката - употребата на алкохол или друго упойващо вещество следва да се установи с лабораторно изследване. Едва и при направен отказ за взимане на кръв за изследване може да се приеме, че лицето е осъществило състава на чл. 174, ал.3 ЗДвП. Жалбоподателят е декларирал изрично (л. 18), че желае да даде кръвна проба и да му бъде извършено изследване, което дори да бъде заплатено от самия него. В тази връзка актосъставителят е издал в 05.00 часа на 22.03.2017г. талон за медицинско изследване, в който е определил срок от 45 минути за явяване в МБАЛ-Бургас и даване на проба. В нито един от процесуалните документи (талон, АУАН, декларация и т.н.) жалбоподателят не е посочил, че отказва да даде кръвна проба (между другото - съгласно чл. 11, ал.4 Наредбата – при връчен талон за медицинско изследване евентуален последващ отказ следва да се удостовери не от кого да е и къде да е, а от медицинско лице и то в протокол за медицинско изследване). Тъкмо напротив – очевидно е желанието на жалбоподателя да се възползва от законовогарантираната му възможност да се установи дали е употребил алкохол с лабораторно изследване, което видно от обясненията му – същият счита за по-точно и надеждно. В конкретния случай обаче В. е бил задържан по реда на ЗМВР още от 03.20 часа, поради което и правото му на свободно предвижване в пространството е било ограничено. Логично същият не е имал възможност сам и по своя воля да се придвижи до сградата на МБАЛ-Бургас, което е налагало органите на МВР, които са решили да ограничат правото му на свободно предвижване, да му обезпечат възможността да даде кръвна проба, като го конвоират до болничното заведение. Видно от приложените документи обаче – те не са сторили това и не са отвели задържания в МБАЛ-Бургас, където същият да даде кръвна проба или да откаже да стори това (в който случай, както стана вече дума - съгласно чл. 11, ал.4 от Наредбата - отказът следва да се отрази от лекаря в протокола за медицинско изследване, което се удостоверява с подпис на изследвания и/или на свидетел).
По мнение на настоящия състав на база на горното следва да се приеме, че въпреки желанието на В. да даде кръвна проба, същият обективно не е могъл да стори това, доколкото е бил задържан и не е бил отведен до болничното заведение. В такъв случай няма как да се приеме, че същият е отказал да му бъде извършена проверка, респективно – да се ангажира отговорността му по чл. 174, ал.3 ЗДвП. Прави впечатление от разпитите на полицейските служители, че същите си прехвърлят взаимно отговорността за това, кой е следвало да транспортира задържания до МБАЛ. Св. С. завява, че това е работа на „катаджията”, а въпросният служител от Сектор „ПП” - св. Х. счита, че това влиза в задълженията на тези, които са задържали лицето. Тези противоречия логично са довели до там, че въпреки изразеното желание за даване на кръвна проба и въпреки връчения и приет талон за медицинско изследване, водачът не е бил отведен в МАБЛ-Бургас (нито е бил освободен, за да може да се придвижи сам до там), поради което и правото му да поиска лабораторно изследване е било ограничено не по негова вина – т.е. не може да се приеме, че същият виновно е извършил нарушение по чл. 174, ал.3 ЗДвП. Поради това съдът счита, че поведението на жалбоподателя не изпълва съдържанието на вмененото му нарушение и следва да се отмени и в тази му част.
По отношение на искането за присъждане на разноски на жалбоподателя съдът следва да отбележи, че производството е по реда на ЗАНН и доколкото в този закон не е предвидена възможност за присъждане разноски на страните, на основание чл. 84 ЗАНН субсидиарно приложим е НПК. Според чл. 190 от НПК, в случаите, когато подсъдимият е признат за невинен, разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата. В цитираната норма не е предвидена възможност за възлагане върху съответния орган, повдигнал обвинението, на разноските за осъществена правна помощ на подсъдимия, респ. нарушителя, в случаите, когато наказателното постановление е отменено/изменено. Процесуалният ред за присъждане на тези разноски е друг и те следва да се претендират в отделно производство, в който смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС, I и II колегия.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.3 ЗАНН, Бургаският районен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 17-0769-002624/08.08.2017г., издадено от Началник група към Сектор
„ПП” на ОДМВР-Бургас, с което за нарушение на чл. 147, ал.1 от ЗДвП, на
основание чл. 185 ЗДвП на Г.Д.В. с ЕГН: ********** е наложено административно
наказание „Глоба” в размер на 20 лева, а за нарушение по чл. 174, ал.3 ЗДвП и
на основание същата разпоредба му е наложено наказания „Глоба” в размер на 2000
лева и „Лишаване от право да управлява МПС” за срок от 24 месеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по
делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
В.О:К.А.