Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 12. 11. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи май две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 9432 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила жалба от ответниците в първоинстанционното производство И.М.Д., ЕГН **********, адрес ***, и П.М.Д., ЕГН **********, адрес ***,
адрес на пълномощника град София, ул. „*****(въззивници) чрез упълномощения
представител адвокат З.О. срещу решение № 136740, постановено на 30. 06. 2020 г. от Софийския
районен съд, 28-и състав, по гр. д. № 61403 по описа за 2018 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил иска с
правно основание чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността (ЗС) за сумата от по 2 814
лева и 50 стотинки, представляваща разноски за ремонт на апартамент и на покрив,
като е отхвърлил възражението за прихващане.
Въззивниците обжалват решението в частите, в които всеки от тях е
осъден да заплати разноски в размер на 1 867 лева и 50 стотинки
(представляващи 1 767 лева и 50 стотинки разходи за замяна на унищожено от
авария кухненско оборудване и електроуреди с новоизработено кухненско
оборудване и нови кухненски електроуреди и 100 лева разходи за труд), както и в
частта, с която е отхвърлено възражението за прихващане. Излагат доводи, че
първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на иска, защото
чл. 30, ал. 3 ЗС урежда правата на съсобственика във връзка със запазването и
поддържането на съсобствената вещ, а в случая кухненското оборудване и електроуредите
са били унищожени от аварията. Вземат становище във връзка с правото на
собственост върху кухненското оборудване и електроуредите (твърдят, че
унищожените уреди и оборудване са били съсобственост на ищеца и
наследодателката на въззивниците; и че новото оборудване и уреди са
индивидуална собственост на ищеца). Поддържат, че правилната правна
квалификация на иска всъщност е по чл. 50 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД). Оспорват да дължат
обезщетение по чл. 50 ЗЗД, защото вещта, причинила вредите, е съсобствена на
съсобствениците на погиналите вещи. Ако съдът прецени, че все пак дължат
обезщетение по чл. 50 ЗЗД, то поддържат главното си възражение за прихващане,
по което заявяват, че районният съд не се е произнесъл. Аргументират
необоснованост на обжалваното решение относно присъдените 100 лева за труд
поради липса на съответни доказателства. Искат от въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните части и да отхвърли исковете за
плащане на разноските за ремонт на апартамент в размер на 1 867 лева и 50
стотинки. Претендират разноски пред двете съдебни инстанции съразмерно на
отхвърлената част. В откритото съдебно заседание пред въззивния съд правят
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца в първоинстанционното производство Л.А.Т., ЕГН **********, постоянен
адрес ***, съдебен адрес *** (въззиваем) чрез упълномощения представител
адвокат М.Д.. Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че
обжалваното решение е правилно, законосъобразно, обосновано и че при
постановяването му не са допуснати процесуални нарушения. Поддържа, че
районният съд е определил правилно правната квалификация на исковете. Проследявайки
подробно основанието на иска стига до заключение, че делото е образувано по
обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС,
като се претендира стойността на извършени от ищеца необходими разходи за
запазване на съсобствения имот във връзка с аварийни ремонти преди възлагането
му в изключителна собственост. Оспорва тезата, че съсобственикът на унищожената
вещ няма право на обезщетение от другите съсобственици на същата вещ, когато тя
е унищожена от вещ, обща тяхна съсобственост. Подкрепя изводите на районния
съд, че процесните ремонти не са били предмет на уреждането на сметки в
производството по делбата, че ремонтът на покрива е бил необходим, че ремонтът
на апартамента е налагал и възстановяване на помещението. Твърди, че разноските
са били необходими както за запазването, така и за използването на общата вещ
чрез възстановяване на функционалността ѝ. Оспорва въззивниците-ответници
да имат вземания в размер на 2 596 лева и 13 стотинки, съответно 62 лева и
99 стотинки, поради което приема, че възражението им за прихващане е
неоснователно. Иска от Софийския градски съд да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната част. Претендира направените в настоящото въззивно
производство разноски. В писмено изявление за разглеждането на делото от
въззивния съд в открито заседание прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и
събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от заинтересовани лица чрез надлежно упълномощен
процесуален представител. Представен е документ за внасянето на държавна такса
в изискуемия размер. При това положение жалбата е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд
приема обжалваното решение за валидно. Относно допустимостта му в обжалваната
част и с оглед на твърденията във въззивната жалба за неправилност на дадената
от първостепенния съд правна квалификация приема следното.
Всеки иск се състои от обстоятелства, на
които се основава, и искане (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК). Правната
квалификация на иска се прави въз основа на твърдените с исковата молба
обстоятелства и исканата защита-санкция. Правната квалификация на иска трябва
да бъде дадена от първоинстанционния съд служебно. Самият ищец не е длъжен да
дава правна квалификация на иска. Ако прецени въпреки това да даде такава, то
дадената от него правна квалификация не обвързва съда. Въззивният съд следи за
правилността на дадената от първата инстанция правна квалификация служебно в
изпълнение на принципа на законността (т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 2013
г. по тълкувателно дело № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС).
В разглеждания случай в исковата молба
са били направени твърдения, че въззиваемият-ищец и въззивниците-ответници са
били съсобственици на апартамент № 3, находящ се в град Варна, ул. „*****,
идентификатор 10135.1507.477.1.3 по кадастралните карти на град Варна, с площ
94, 17 квадратни метра (недвижимият имот) до 12. 09. 2015 г., когато е била
извършена делба чрез възлагане на недвижимия имот в изключителна собственост на
въззиваемия-ищец на основание чл. 349, ал. 2 ГПК; че преди възлагането на
недвижимия имот на 02-03. 03. 2014 г. е била възникнала авария на вертикален
щранг на сградата, вследствие на която недвижимият имот е бил наводнен; че в
периода 09. 03. 2014 г. – 03. 06. 2014 г. въззивникът-ищец е предприел ремонт
на тогава съсобствения недвижим имот, като е извършил следните строително-монтажни
работи и необходимите разноски за тях: изработка на кухненско обзавеждане –
поръчкови шкафове долен и горен ред, плот за вграждане на стойност 3 700 лева
(кухненско оборудване), кухненски уреди – вградени мивка, аспирация, съдомиялна
машина и котлони и фурна на стойност 3 370 лева, и разноски за труд и
организиране на ремонта в размер на 400 лева. Останалите твърдени в
обстоятелствената част на исковата молба разноски не са предмет на въззивното
производство. Исканата защита-санкция е въззивниците-ответници да бъдат осъдени
да заплатят по 1/4 от стойността на предполагаемите необходими разноски. В
исковата молба е посочено правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС. Същото правно
основание е дадено и от първостепенният съд с определението по чл. 140 ГПК (л.
42 от делото на Софийския районен съд). При тази правна квалификация районният
съд също така е уважил и обективно и субективно съединените искове.
Така дадената от първата инстанция
правна квалификация е правилна. Според твърдяното с исковата молба ремонтът на
сградата от етажната собственост е бил неотложен и авариен, като такъв е бил и
ремонтът на самия недвижим имот, съставляващ извършване на строително-монтажни
работи и необходими разноски. Липсват твърдения ищецът да е владял идеалните
части от недвижимия имот на наследодателката на ответниците, поради което исковете
не може да се квалифицират по чл. 74 ЗС. Исковете не са и по чл. 50 ЗЗД, защото
в исковата молба изрично се твърди, че подмяната на кухненското оборудване и
кухненските уреди съставлява неотложен ремонт на недвижимия имот. Допълнителен аргумент е и обстоятелството, че
исковете не са насочени срещу всички етажни собственици (които са съсобственици
авариралия вертикален щранг) съразмерно на дяловете им от общите части на
сградата, както би следвало ако се претендираше обезщетение за вреди от
вертикалния щранг, а са насочени само срещу наследниците на съсобственицата на
недвижимия имот, при това съразмерно на дяловете им от недвижимия имот. Исковете
следва да се квалифицират по чл. 30, ал. 3 ЗС като такива за необходими
разноски, предвид твърдяното в исковата молба, че подмяната на кухненското
обзавеждане и на кухненските уреди, както и свързаният с това труд, съставляват
неотложен авариен ремонт на недвижимия имот, и с оглед насочеността им срещу
наследниците на съсобственицата на недвижимия имот съразмерно на дяловете им от
него.
Следователно първоинстанционният съд е
разгледал иск, с какъвто е бил надлежно сезиран, правилно е разпределил
доказателствената тежест по него и закономерно е събрал относими по делото
доказателства. При това положение решението е допустимо в обжалваната част.
Относно правилността му в обжалваната част въззивният съд приема следното.
Предмет на делото във въззивното
производство са обективно и субективно съединените искове по чл. 30, ал. 3 ЗС
за стойността на кухненското обзавеждане, кухненските уреди и труда, свързан с
организирането на ремонта в недвижимия имот. В тежест на въззиваемия-ищец е да
установи при условията на пълно и главно доказване съсобствеността върху
недвижимия имот към момента на осъществяването на предполагаемите разноски;
заплащането на кухненското обзавеждане, кухненските уреди и труда, както и че
те съставляват разноски, свързани със запазването и съхраняването на недвижимия
имот; наследяването на В.И.Д.от въззивниците-ответници при съответните дялове.
В тежест на въззивниците-ответници по главното
възражение за прихващане е да установят при условията на пълно и главно
доказване, че наследодателката им е била съсобственица на увреденото и
впоследствие подменено кухненско оборудване, претърпени имуществени вреди и
техния размер, както и наличието на причинна връзка между аварията на
вертикалния щранг и имуществените вреди. В тежест на въззивниците-ответници по евентуалното
възражение за прихващане е да докажат възникването, изискуемостта и
ликвидността на техни вземания за разноски спрямо въззиваемия-ищец.
От събраните по делото доказателства се
установява, че към 02-03. 03. 2014 г. въззиваемият-ищец е притежавал 1/4
идеални части от правото на собственост върху процесния недвижим имот, а В.И.Д.е
притежавала 1/2 идеални части от правото на собственост върху него. На същата
дата била установена авария на вертикалния щранг на сградата-етажна собственост,
вследствие на която част от апартаментите, в това число и недвижимият имот,
били наводнени. Поради аварията и наводнението били увредени и следните мебели
и уреди в недвижимия имот: шкафове, ширм, котлон, печка и хладилник, които били
вградени и направени по поръчка, като страните не спорят, че те са били
съсобствени. В периода от 09. 03. 2014 г. – 12. 03. 2014 г. бил извършен ремонт
на банята на недвижимия имот, а на кухнята на недвижимия имот бил извършен
ремонт в рамките на два-три месеца от установяването на аварията. Увредените
шкафове и уреди били изхвърлени и на тяхно място били поставени нови шкафове,
нова вградена фурна, нови котлони, нов ширм, нова микровълнова печка и
съдомиялна машина. Въззиваемият-ищец платил изцяло стойността на новите
шкафове, която била 3 700 лева. Той платил изцяло и стойността на новите
уреди, която била 3 370 лева. На 25. 07. 2014 г. В.И.Д.починала и
въззивниците-ответници наследили по 1/4 идеални части от правото на собственост
върху недвижимия имот. На 12. 09. 2015 г. съсобствеността между страните е била
прекратена, като недвижимият имот е бил възложен в индивидуална собственост на
въззиваемия-ищец на основание чл. 349, ал. 2 ГПК.
С решението за извършване на делбата от
първата инстанция (решение на Варненския районен съд № 3488 от 12. 08. 2015 г.
по гр. д. № 2112 по описа за 2010 г., допълнено с решение № 1432 от 09. 11.
2015 г., поправено с решение № 2056 от 25. 05. 2016 г.) въззиваемият-ищец е бил
осъден да заплати на всеки от въззивниците-ответници по 37 350 лева
парични уравнения; по 2 596 лева и 13 стотинки и по 1 694 лева и 25
стотинки обезщетения за ползване на недвижимия имот; разноски в
първоинстанционното производство в размер на по 125 лева. С решението на
въззивния съд в производството за извършване на делбата (решение на Варненския
окръжен съд № 229 от 24. 02. 2017 г., постановено по в. гр. д. № 1373 по описа
за 2016 г., поправено с решение № 971 от 16. 06. 2017 г.) въззиваемият-ищец е
бил осъден да заплати при условията на разделност на въззивниците-ответници 204 лева и 11
стотинки разноски във въззивното производство.
От друга страна, с решението за
извършване на делбата от първата инстанция въззивниците-ответници са били
осъдени да заплатят на въззиваемия-ищец по 5 829 лева и 13 стотинки разноски за
ремонт (подобрения); по 303 лева и 75 стотинки разноски за управление на имота;
по 674 лева и 50 стотинки и по 1 450 лева разноски в първоинстанционното
производство. С решението на въззивния съд по извършване на делбата въззивниците-ответници
са били осъдени да заплатят разделно на въззиваемия-ищец сумата от 864 лева и 4
стотинки разноски във въззивното производство. С решението на касационния съд в
производството по извършване на делбата (решение № 99, постановено на 23. 07.
2018 г. по гр. д. № 3414 по описа на ВКС за 2017 г., I
г. о., поправено с решение № 234 от 02. 11. 2018 г.) въззивниците-ответници са
били осъдени да заплатят на въззиваемия-ищец при условията на разделност сумата
от 1 161 лева и 23 стотинки разноски в касационното производство.
На 20. 03. 2017 г.
въззивниците-ответници са получили изявление от въззиваемия-ищец за прихващане
на следните суми: задължения на въззиваемия-ищец за по 2 596 лева и 13
стотинки и разноски в размер на по 62 лева и 99 стотинки спрямо задължения на
въззивниците-ответници за по 6 132 лева и 88 стотинки (която, настоящият
съд констатира, отговаря на сумата от присъдените разноски за ремонт и разноски
за управление на недвижимия имот).
С отговора на исковата молба по
настоящото дело от 04. 06. 2018 г. въззивниците-ответници са направили
възражения за прихващане: ако исковете са за обезщетение по чл. 50 ЗЗД, то
правят евентуално възражение за прихващане с тяхното вземане за обезщетение по
чл. 50 ЗЗД срещу въззиваемия-ищец; съответно с техни вземания срещу него до
размера на 3 535 лева, присъдени им с въззивното решение в производството
по извършването на делбата. Освен това са направили възражение за прихващане спрямо
претендираното вземане на въззиваемия-ищец за разходи за организация на ремонта с техни вземания до размера на 770
лева, присъдени им с въззивното решение по извършването на делбата.
Възражението на въззивниците, че не е
бил доказан трудът, свързан с организирането на ремонта, е основателно. По
делото е представена разписка, според която въззиваемият-ищец е заплатил 800
лева на Р.З.К.за изпълнени и приети от 12. 03. 2014 г. строително-монтажни
работи. Според свидетелските показания обаче ремонтът е бил осъществен от мъж на
име Ю.. Освен това в разписката липсва конкретизиране на строително-монтажните
работи, за които е било платено. Според експертното заключение по
съдебно-техническата експертиза сумата е неконкретизирана и необичайно висока.
Въззивният съд също така споделя
доводите във въззивната жалба, че искът по чл. 30, ал. 3 ЗС за стойността на
кухненското оборудване и на кухненските уреди е неоснователен. Направеният още
с отговора на исковата молба принципен аргумент, че кухненското оборудване и
кухненските уреди са движими вещи, които следва да се разграничават от
недвижимия имот, е правилен. Основен признак на всяка вещ е обособеността
ѝ от другите вещи. При закупуването на кухненското оборудване и на
кухненските уреди, те представляват движими вещи, които са отделени и обособени
от недвижимия имот. Действително, от свидетелските показания, които въззивният
съд кредитира, се установява, че кухненските уреди и кухненското оборудване са
били „вградени“ в кухнята на недвижимия имот. По делото обаче не се доказва по
категоричен начин, че въпросното „вграждане“ води до невъзможност кухненското
обзавеждане и кухненските уреди да се отделят от недвижимия имот (стените на
кухнята) без съществено да го повредят (чл. 97 ЗС). При това положение трябва
да се приеме, че липсва присъединяване на кухненското оборудване и на
кухненските уреди към недвижимия имот по смисъла на закона. Функционалната
връзка между кухненското оборудване и кухненските уреди, от една страна, и
недвижимия имот (в частност кухнята), от друга страна, не може да доведе до
различен извод.
Доколкото ищецът обосновава исковете си
по чл. 30, ал. 3 ЗС с разноски за ремонт на недвижимия имот, подмяната на едни движими вещи в имота с други
движими вещи чрез тяхното вграждане, макар и да е доказана пълно и главно, не
може да обуслови основателност на исковете. В допълнение следва да се изтъкне,
че дори и да можеше да се приеме, че кухненското оборудване и кухненските уреди
са били присъединени към недвижимия имот по смисъла на закона, то отново нямаше
да са налице необходими разноски за недвижимия имот. „Необходими“ са тези
разноски, които са свързани със съхраняването и запазването на недвижимия имот
– в разглеждания случай такива са къртенето на овлажнената мазилка и полагането
на нова мазилка след подмяната на авариралия вертикален щранг. Последвалото
възстановяване на обикновеното ползване на недвижимия имот след това чрез
вграждането на кухненско оборудване и кухненски уреди не може да се приеме за
необходими разноски, защото само по себе си не допринася за съхранението и
запазването на недвижимия имот. Що се отнася до исковете за разноски за
организирането на ремонта, по вече изложените съображения въззивният съд не
приема тези разноски за доказани при условията на пълно и главно доказване.
Дори и самите разноски да бяха доказани пълно и главно, поради липсата на
конкретизация е невъзможно да се установи каква част от тях са свързани с
подмяната на мазилката и следователно биха съставлявали необходими разноски, и
каква част от тях са свързани с подмяната на кухненското оборудване и
кухненските уреди.
При това положение въззивният съд приема
първоинстанционното решение за неправилно в обжалваните части. В тях то следва
да бъде отменено, а съответните искове трябва да бъдат отхвърлени. Предвид този
извод въззивният съд не дължи произнасяне по съответните възражения за
прихващане.
Разноски. При този изход
на делото следва да бъдат присъдени разноски в първоинстанционното и въззивното
производство.
В първоинстанционното производство
ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 272 лева и 20 стотинки, 470
лева и 40 стотинки депозит за възнаграждение на вещото лице, 5 лева такса за
издаване на съдебно удостоверение и адвокатско възнаграждение в размер на
1 400 лева, или общо 2 147 лева и 60 стотинки. Пътните разноски за
свидетелите не следва да се присъждат поради допускането им при режим на
довеждане. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение след устните състезания пред първата инстанция с писмената
защита е преклудирано (в този смисъл определение № 206 от 30. 04. 2019 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 1557/2019 г., IV г. о., ГК, и цитираната в него съдебна
практика). Съразмерно с уважените искове от така сторените разноски следва да
се присъдят 722 лева и 60 стотинки разноски или по 361 лева и 30 стотинки от
всеки ответник.
Ответниците са претендирали разноски в
първоинстанционното производство и са представили данни за тях за пръв път пред
въззивния съд, поради което разноски за първоинстанционното производство не
следва да им се присъждат (т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК).
Във въззивното производство въззивниците
са сторили разноски за държавна такса по въззивната жалба в размер на 74 лева и
70 стотинки и адвокатско възнаграждение в размер на 840 лева (по 420 лева от
всеки въззивник). Въззиваемият своевременно е направил възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК, което обаче въззивният съд приема за неоснователно. Материалният
интерес за всеки въззивник е в размер на 1 867 лева и 50 стотинки, с оглед
на което минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 360 лева и 73
стотинки. Доколкото разглежданото дело представлява умерена правна сложност
обаче (поради въпроса за точната правна квалификация, предвид направените възражения
за прихващане и с оглед на предходните правни спорове между страните, данни за
които са представени по делото), уговорените и действително заплатени
възнаграждения в размер на по 420 лева не са прекомерни. При това положение
въззиваемият трябва да бъде осъден да заплати в полза на въззивниците общо 914
лева и 70 стотинки или по 457 лева и 35 стотинки разноски на всеки въззивник.
Доколкото въззивната жалба е изцяло
основателна, разноски за въззивното производство в полза на въззиваемия не
следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 136740, постановено на 30. 06. 2020 г. от Софийския районен съд, 28-и състав, по гр. д. № 61403 по описа за 2018 г. в
обжалваната част,
в която П.М.Д., ЕГН **********, адрес ***, и И.М.Д., ЕГН **********, адрес ***, са осъдени на основание чл. 30, ал. 3 от
Закона за собствеността да заплатят на Л.А.Т., ЕГН **********, постоянен адрес ***,
сумите от по 1 867 лева и 50
стотинки, съответни на притежаваните от всеки от ответниците 1/4 идеални
части от апартамент № 3 на етаж 2 в сградата на ул. *****в град Варна и
представляваща разноски за изработка на кухненско оборудване, закупуване на
кухненски уреди и организация на ремонта в апартамента – труд, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ
изцяло
исковете с правно основание чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността, предявени
от Л.А.Т., ЕГН **********, постоянен адрес ***, срещу П.М.Д., ЕГН **********,
адрес ***, и И.М.Д., ЕГН **********, адрес ***, за заплащане на сумите от по 1 867 лева и 50 стотинки,
съответни на притежаваните от всеки от ответниците 1/4 идеални части от
апартамент № 3 на етаж 2 в сградата на ул. *****в град Варна и представляваща
разноски за изработка на кухненско оборудване, закупуване на кухненски уреди и
организация на ремонта в апартамента – труд.
ОТМЕНЯВА решение № 136740, постановено на 30. 06. 2020 г. от Софийския районен съд, 28-и състав, по гр. д. № 61403 по описа за 2018 г. в частта за разноските, като вместо това
постановява:
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс П.М.Д., ЕГН **********, и И.М.Д.,
ЕГН **********, да
заплатят в полза на Л.А.Т., ЕГН **********, разделно по 361 лева и 30 стотинки – разноски в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс Л.А.Т., ЕГН **********, да
заплати в полза на П.М.Д., ЕГН **********, и И.М.Д., ЕГН **********,
разделно по 457 лева 35 стотинки –
разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.