Номер 41409.09.2020 г.Град Пазарджик
Окръжен съд – ПазарджикI Граждански състав
На 09.09.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав С. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно частно гражданско дело №
20205200500604 по описа за 2020 година
Производството е по чл.413 от Граждански процесуален кодекс.
С разпореждане на Районен съд Велинград , постановено по ч.гр.д.
№289 по описа на съда за 2020 година е отхвърлено на основание чл.411 ал.2
т.2 и 3 от ГПК заявлението на „А.Т.“ ЕООД против Ф. П. Ф. относно
претенцията за договорна лихва в размер на 86,54 лева за периода от
7.05.2019 до 31.10.2019 година и претенция за административни разноски в
размер на 58,15 лева.
Първата претенция е отхвърлена като противоречаща на добрите нрави
,поради това че лихвата надхвърля трикратния размер на законната такава.
Претенцията за административни разноски е отхвърлена като
противоречаща на чл.33 ал.1 от ЗПК.
В срок така постановеното разпореждане е обжалвано от „А.Т.“ ЕООД.
Считат постановеното разпореждане за неправилно, незаконосъобразно
и необосновано.
Съдът неправилно е възприел, че сумата 86,54 лв., представляваща
договорна лихва, противоречи на закона и добрите нрави, като значително
надвишаваща трикратния размер на законна лихва.
Съгласно чл. 11 от ЗЗП задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР бил в 50.00%
, а ГЛП 41.24%.
Към датата на сключването на договора следвало да се съобрази
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД съгласно която страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите
нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26,
1
ал.1 от ЗЗД според който са нищожни договорите, които накърняват добрите
нрави.
Според съдебната практика преценката дали е нарушен някой от
основните правни принципи, се правела от съда във всеки конкретен случай,
за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Към датата на
сключване на договора за кредит липсвали императивни разпоредби на закона
по отношение размера на възнаградителната лихва. Налице са единствено
такива по отношение на ГПР, който включва в себе си и ГЛП. Тоест, по
тълкувателен ред, можела да се изведе презумцията на законодателя, че ГЛП
не може да надвишава петкратния размер на законната лихва.
Поради това считат,че не е налице накърняване на добрите
нрави.Действително в трайната съдебна практика, преобладавали решения, с
които са въведени такива доводи, но същите били постановявани в периода
преди редакцията на ЗПК от 2014 г. В конкретния случай следвало да се
отчете обстоятелството, че се касае за рисково небанково кредитиране по
занятие, при което цената на обичайно предлаганата услуга следва да покрива
по-големи очаквани загуби от дейността, а това от своя страна налага по-
големи лихви, липсата на предоставено обезпечение, както и съобразявайки
размера на предоставената сума с този на уговореното възнаграждение и
периода за издължаване на кредитния ресурс,следвало да се приеме,че
клаузата за лихви не регламентира прекомерен размер на договорна лихва,
който да обосновава нейната нищожност/Решение № 875 от 14.10.2019 г. на
ОС - Варна по в. т. д. № 1200/2019 г./
Неправилно съдът възприел, че административните разноски за
събиране на вземането са свързани с процедурата по управление на кредита и
влизат в колизия с разпоредбата на чл.10а,ал.2 ЗПК.
Претенцията на Дружеството за административни разноски била
формирана от всички извършени разходи от Кредисимо и впоследствие
заплатени от А.Т. във връзка с извънсъдебното събиране на просроченото
вземане, което Кредисимо има спрямо Длъжника, а именно - разходи по
ежемесечно изпращане на напомнителни писма, разходи за изпратени покани
с актуален размер на задължението на Потребителя и указания за плащането
на същите, разходи за многократно проведените разговори във връзка с
доброволното плащане на задълженията на Длъжника.
Сумата от 58,15 лева представлявала разход за събиране на вземането и
не попадала в обхвата на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, тъй като сумата не
съставлява нито такса, нито комисионна, събирана за действия, свързани с
допълнителни услуги или усвояване и управление на кредита. Касае се за
разходи, които Кредисимо е направило не при усвояване и управление на
кредита, а вследствие на некоректно поведение на длъжника и при просрочие,
2
какъвто е настоящият случай. Тези разходи не са изискани към дата на
сключване на Договора или при точно изпълнение, а с оглед неизпълнение
на задълженията за погасяване на кредита.
Освен това, предвид неизпълнение задълженията на кредитополучателя
по Договор за кредит и невъзможността да събере сумите доброволно от
длъжника, Кредисимо е поискало дължимите суми по процесния договор за
кредит от А.Т. в качеството на поръчител, като му е предоставило срок за
плащане от 5 работни дни. За това обстоятелство и съгласно чл. 3, ал. 2 от
сключения Договор за предоставяне на поръчителство, А.Т. е изпратило
уведомление до .длъжника, в което са посочени всички дължими суми и
предстоящо плащане от А.Т.. В указания срок, на 09.03.2020 г., А.Т. изпълнил
задълженията си, като заплатил на Кредисимо всички дължими суми съгласно
искането за плащане, включително и разноските по събиране на вземането в
размер на 58,15 лева, дължими и по чл. 140 от Закона за задълженията и
договорите. На същата дата А.Т. уведомил длъжника за така извършеното
плащане и встъпване в правата на кредитора. Съгласно чл. 15, във връзка с
чл. 12 от Договора за кредит и съгласно чл. 14 от Договора за предоставяне
на поръчителство, длъжникът се бил съгласил всички уведомления,
електронни изявления и документи във връзка с подписаните договори да
бъдат изпращани на предоставения електронен адрес от кредитополучателя.
Ето защо, изпратените от А.Т. уведомления за предстоящо плащане и за
вече извършеното плащане се считали за надлежно връчени. Съгласно чл. 143
от ЗЗД, в случай че поръчителят е изпълнил задълженията на длъжника, без
да го уведоми за това, последният може да противопостави на поръчителя
възраженията, които е могъл да направи на кредитора при изпълнението. В
настоящия случай длъжникът е бил уведомен за предстоящото плащане от
А.Т., като не е противопоставил никакви възражения, поради което считат,че
е признал по всички дължими суми.
Молят разпореждането да бъде отменено и уважено заявлението им за
издаване на заповед за изпълнение и за посочените суми ,като се присъдят
всички разноски.
Съдът като прецени доказателствата по делото и доводите на страните ,
прие за установено следното:
До РС Велинград е отправено заявление по реда на чл.410 от ГПК и
образувано ч.гр.д.№289 по описа за 2020 година.
Заявителят „А.Т.“ ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение
срещу Филип Филипов за сума ,представляваща главница , административни
разноски и вънаграждение по предоставяне на поръчителство.
Претендирана е сума от 58,15 лева , представляваща административни
3
разноски и сума от 86,54 лева - възнаградителна лихва / след корекция/.
След постъпване на заявлението ,съдът го е оставил без движение ,като
е дал указания за конкретизации ,каквото действие не е могъл да предприеме.
Съгласно т. 1 от ТР № 4/2013г. заповедният съд може да оставя без движение
подадено заявление по чл. 410 от ГПК само поради невнесена държавна такса
или в изрично уредената хипотеза на чл. 425 ал. 2 от ГПК. Той следи за
редовността на заявлението, но не дава указания за поправянето му, освен в
горните случаи.Действията на заповедния съд в тази насока са значително по-
ограничени от тези на исковия съд.
Видно от представените доказателства и изложените в заявлението
обстоятелства вземането произтича от договор за кредит между длъжника и
„Кредисимо“ ЕАД от 7.05.2019 година.ГПР е 50% и лихвения процент
41,24%.Заемната сума е 700 лева със срок на погасяване шест месеца.
Сключени са договори за поръчителство , съответно между
кредитодателя и заявителя и договор за предоставяне на поръчителство
между заявителя и длъжника ,в който е уговорено възнаграждение. В
светлината на добросъвестността и добрите нрави ,следва да се отбележи
факта ,че едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител е
именно дружеството – кредитодател.
Постановеното разпореждане е обжалвано в срок , поради което
частната жалба е допустима ,но по същество – неоснователна.
Разпоредбите на чл.411 ал.2 т.2 и 3 от ГПК оправомощават съда при
наличието на основанията посочени в тях да откаже издаването на заповед за
изпълнение.Разбира се ,преценката е в известна степен ограничена ,поради
характера на заповедното производство.
Действително е налице съдебна практика според която не съответства
на добрите нрави уговорка за лихва , надвишаваща трикратния размер на
законната такава.Вярно е и това ,че с изменението на чл.19 ал.4 от ЗПК е
въведена граница на ГПР,който се формира и с участието на уговорената
лихва,като следва да се посочи ,че след този момент не е формирана изрична
съдебна практика по въпроса относно критерии за нарушаване на добрите
нрави при уговорката за лихва.Съдебната практика се е ориентирала към
преценка ,която се прави във всеки конкретен случай с оглед конкретните
обстоятелства.
Такава преценка е възможна в рамките на исково производство.
Следователно ,данните по делото дават достатъчно основание да се
откаже издаването на заповед за изпълнение за сумата , представляваща
възнаградителна лихва и заявителят разполага с възможността в състезателно
производство да докаже основателността и.
4
По отношение на претенцията за административни разноски:
Тази претенция е доста неясна.В частната жалба се излагат доводи
,които отново могат да бъдат преценени както по основание така и по размер
в едно състезателно исково производство.Обоснован е извода на съда ,че така
заявена претенцията дава основания за вероятна оценка за неравноправност и
противоречие със закона ,като се има предвид нормата на чл.33 от ЗПК ал 1 и
2 от ЗПК във връзка с чл.21 ал.1 от ЗПК.
По изложените съображения ,съдът намира ,че обжалваното
разпореждане следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното Пазарджишки окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане на Районен съд Велинград ,
постановено по ч.гр.д.№289 по описа на съда за 2020 година,с което е
отхвърлено на основание чл.411 ал.2 т.2 и 3 от ГПК заявлението на „А.Т.“
ЕООД против Ф. П. Ф. относно претенцията за договорна лихва в размер на
86,54 лева за периода от 7.05.2019 до 31.10.2019 година и претенция за
административни разноски в размер на 58,15 лева.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5