№ 448
гр. Плевен, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20254430100228 по описа за 2025 година
Делото е образувано по искова молба от М. К. П., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр.***”, бл.№35, вх.А, ет.2, ап.6, чрез пълномощник адв. С.
С. Т. против „Ф.Б. ЕООД. Ищецът твърди, че е сключил с ответното дружество
на 27.03.2023г. Договор № 1250017 за предоставяне на потребителски кредит,
по силата на който получил кредит в размер на 2500 лева, при срок на кредита
от 18 месеца, при лихва в размер 875 лева и следва да върне на дружеството
сума в размер на 3375 лева, при ГПР 49.66 %, лихвен процент 35 %. Твърди,
че съгласно чл.5 от Договора, кредитът се обезпечава с Поръчителство
предоставено от “**** в полза на “Ф.Б.” ЕООД, поради което следвало да
сключи Договор за гаранция (поръчителство) с дружеството "****", по който
Договор за гаранция (поръчителство), М. П. следвало да заплати сумата от
2525 лева, представляваща такса за предоставяне на гаранция
(поръчителство). Ищецът твърди, че заплатил по процесния кредит на вноски
сумата от 5192,36 лв. Навежда доводи, че договорът е недействителен, тъй
като съгласно чл.22 ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК не е посочен годишен процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19 ал.1
ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
1
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т.1 ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси". Ищецът твърди, че е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. Сочи, че договора е посочена обща сума за
връщане 3375 лева, която включва отпуснатия кредит - 2500 лева, и 875 лева -
лихва, при лихвен процент - 35 %. Твърди, че е посочен ГПР 49,66%, но не е
ясно същият от какво се формира и не са посочени взетите предвид
допускания, каквото е изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Навежда доводи, че
както в Договора, така и Преддоговорната информация липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл.10 ал.1 ЗПК). Ищецът твърди, че в общата сума не е включено
допълнителното плащане по договор за гаранция в размер на 2525 лева.
Твърди, че съгласно чл.5 от договора заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от **** на кредитора, за което кредитополучателя заплаща такса
в горепосочения размер от 2525 лева, която сума не е включена в ГПР.
Ищецът твърди, в Преддоговорната информация, в т. 4.3 изрично е посочено,
че разхода от 2525 лева, който кредитополучателя ще направи при сключване
на договор за гаранция, не се включва в ГПР по кредита, тъй като не влиза в
общия разход по кредита, съгласно §1 т.1 ЗПК, доколкото касае допълнителна
услуга, която не е задължително условие за предоставяне на кредита. Ищецът
твърди, че тази сума следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във
връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19 ал.1 ЗПК, който
2
предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Твърди, че ако се включи в ГПР, то
той би бил многократно над допустимия размер.
Ищецът твърди, че по този начин е заобиколена императивната
разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита и посочените в договора размери
на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл. 22 ЗПК/.
Посочва съдебна практика на СЕС, съгласно която когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Ищецът твърди, че съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, но
в случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на
процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена
по право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски
кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР,
тъй като той е въведен като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Твърди,
че в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26 ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор.
Отделно от това ищецът твърди, че в т. 4.3 от преддоговорната
информация е посочено какъв ще е размера на задължението по договора за
гаранция, а имено сумата от 2525 лв., поради което въпреки условното
описание в преддоговорната информация, кредиторът е бил напълно наясно
3
какъв ще е размера на задължението на кредитополучателя във връзка с
ползване на услугата /посочена като допълнителна/ договор за гаранция.
Ищецът сочи, че това води до извод, че единствената цел на гаранцията
/поръчителството/ е да бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за
нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата на чл.19 ал.1 ЗПК
подлежи на задължително включване в ГПР. Твърди, че обстоятелството, че
кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил
на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава
кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още
повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за
всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните
условия и обстоятелства, при които договора за кредит се сключва.
Наведеното обстоятелство, че ищеца е избрал поръчителя си е без значение в
случая. Ищецът твърди, на ищеца е предоставена единствено възможността
да избира кой да бъде поръчителят избрано от него лице или "****", но при
всички случаи условие за сключване на договора е било предоставянето на
обезпечение под формата на поръчителство, което се одобрява чрез
одобряване на заема. Твърди, че след като ищецът е избрал възмездното
поръчителство от "****", то ответникът е следвало да включи
възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било
сторено. Сочи, че възнаграждението за поръчителство, дължимо на
предложения от кредитора гарант е изрично посочено в т.4.3 от
преддоговорната информация и дори е посочена цената на услугата - 2525 лв.
, което установява, че при сключването на договора за кредит ответното
дружество не само е знаело за договореното възнаграждение за поръчителство
и неговият размер, но и представянето на договора за поръчителство е
съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да бъде одобрен.
Твърди, че с оглед изложеното, сключеният между страните договор за
кредит се явява недействителен на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10
ЗПК.
Ищецът твърди, че предвид недействителността на договора, то на
основание чл.23 ЗПК е следвало да върне само главницата по договора за
кредит, като всички други платени суми по договора за кредит, се явяват
платени без основание, а именно заплатената сумата от 2692,36 лв. на
4
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД подлежи на връщане, като недължимо платена
по недействително правоотношение.
В заключение моли съда да прогласи на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1
т.10 ЗПК за недействителен сключения между М. К. П., с ЕГН: ********** и
„Ф.Б.“‘ ЕООП, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. *****
№ 51, вх. А, ет. 9, ап. Офис 20, представлявано от управителите i Д.В.Н. и
И.В.В., Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1250017/27.03.2023г., поради това, че посоченият в договора годишен процент
на разходите не съответства на действителния годишен процент на разходите и
не са посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по договора.
При условие на евентуалност моли съда да прогласи за нищожна
клаузата на чл.5 от договора за кредит, изискваща предоставяне на
поръчителство от кредитополучателя, поради противоречие с чл.146 ал.1 ЗЗП,
а също и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Моли съда на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД да осъди ответника да му
заплати сумата от 2692,36 лева, представляваща недължимо платени суми по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1250017/27.03.2023г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда
до окончателното заплащане на сумата.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът
оспорва предявените искове. Сочи, че ищецът е имал възможност да избере
свой поръчител или този, предложен от кредитора, като всъщност той сам
избира обезпечението. Оспорва твърдението, че е нарушена разпоредбата на
чл.143 ЗЗП.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от приложения на лист 4
договор, че между ищецът като кредитополучател, и „Ф.Б.“ ЕООД, е сключен
Договор № 1250017/27.03.2023г., с който договор на ищеца е предоставен
паричен заем в размер от 2500 лв., платим на 18 месечни вноски, с първа
падежна дата 26.04.2023г. и погасителен план неразделна част от договора.
Видно от договора, възнаградителната лихва е определена в размер на 23,33
5
%, което се равнява на сума от 875 лева. Видно от договора, ГПР е определен в
размер на 49,66 %, като в него влиза ГЛП от 23,33 %.
Видно от договора, съгласно чл.5, заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Ф.Б. в полза на ответното дружество. По
делото с исковата молба ищецът е представил разписки за платени суми на
каса И.П., в които е посочен наредител М. К. П.и получател „Ф.Б.“ ЕООД.
Общият сбор на всички плащания по договора, които е извършил ищеца, е в
размер на 5192,36 лева.
Не са представени доказателства как са осчетоводени внесените от
ищеца суми, тъй като по делото не е назначена съдебно-счетоводна
експертиза. С общата сума, която ищецът е внесъл в размер на 5192,36 лева,
съдът приема, че ищецът е погасил главницата от 2500 лева, а остатъкът от
2692,36 лева е разпределен за възнаградителна лихва (875 лева) и такса
съобразно разпоредбата на чл.1.6 от договора за поръчителство ( 2525 лева).
Не е спорно между страните, че таксата за поръчителство не е включена
в ГПР по Договора за кредит. В случай, че сумата възнаграждение по договора
за гаранция бъде включена, то ГПР би надвишило многократно пет пъти
размера на законната лихва, тъй като се установи, че ищецът е заплатил извън
договорната лихва и допълнително сумата от 1817,36 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът счита, че намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл.4
ЗПК, разпоредбите му не се прилагат при договори за кредит със срок за
погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат
незначителни разходи. В случая главницата е 2500 лева, а разходите в размер
на 875 лева лихва и 2525 лева такса за поръчителство, съдът приема, че са
значителни, поради което приложим е ЗПК.
Съгласно чл.9 ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл.22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл.10 ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.7 - 12 и
т.20 и чл.12 ал.1 т.7 – 9 ЗПК. Съдът е длъжен служебно да извърши проверка
дали разпоредбите на договора не противоречат на закона и добрите нрави.
Касае се за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за
потребителски кредит, по което длъжникът има качеството на „потребител“,
6
от което следва, че съдът е задължен да провери дали договорът съответства
на разпоредбите на ЗПК.
Съобразно изрично уговореното в чл.5 от Договора за кредит, заемът е
обезпечен с поръчителство от „Multitud Bank“ в полза на кредитора. Предвид
това съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил
включен, като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски
кредит и общата дължима сума по същия. Съгласно § 1 т.1 от ЗПК към общия
разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на
договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.
При кандидатстването за кредит при „Ф.Б.“ ЕООД потребителят няма
възможност за избор на обезпечение и за да получи кредит, единствена
възможност е да сключи договор за гаранция с „Multitudе Bank“. „Multitudе
Bank“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитор „Ф.Б.“ ЕООД,
поради което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на
поръчителство от „Multitudе Bank“ и в частност с възмездния характер на
договора за гаранция. Насочвайки потребителя към въпросното дружество-
поръчител, кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят
ще се задължи да направи във връзка с договора за кредит, поради което тези
разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и
известни на кредитора още при сключването му. Ответникът навежда доводи,
че сключването на договор за поръчителство не е задължително и личен избор
на потребителя е да сключи такъв договор или да предостави личен гарант.
Видно е, че в чл.5 от договора е предвидено единствено обезпечение на
договора за кредит с поръчителство, предоставено от „Multitudе Bank“ и
потребителят няма право на избор, каквито са твърденията на ответника.
По изложените съображения съдът приема, че разходите по
обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума,
която следва да плати по договора. Дължимата сума по договора в размер на
2500 лева главница и 875 лева лихва е завишена с таксата за поръчителство в
размер на 2525 лева. Реалните разходи по кредита, които ще направи - при
главница от 2500 лв., дължима за срок от 18 месеца са общо 5900 лева и
включват освен чистата стойност на кредита, също договорна лихва от 875
лева и такса за поръчителство от 2525 лева.
Не са необходими специални знания в областта на счетоводството, за да
се установи, че посочения в договора годишен процент на разходите от 49,66%
не съответства на действително приложимия между страните и ако се включи
и таксата за поръчителство, ГПР би станал многократно над пет пъти
7
законната лихва. Това води до извода за нарушение на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
което води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл.22
ЗПК.
По тези съображения, съдът счита, че предявеният иск е основателен и
като такъв следва да бъде уважен. С оглед извода за основателност на главния
иск, съдът не дължи произнасяне по предявения евентуален иск.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Видно е, че ищецът е внесъл сумата от 5192,36 лева. С оглед приетото,
че по договора ищецът дължи само чистата стойност на главницата, то
надвнесената сума от 2692,36 лева следва да бъде върната, тъй като е платена
без основание.
На основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски в размер на 292,14 лева за
държавна такса. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищеца възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА.
Адвокатското възнаграждение следва да се определи като се отчете реалната
фактическа и правна сложност на делото, по аналогия с разпоредбата на чл.47
ал.6 ГПК,съгласно която съдът определя възнаграждението на особения
представител съобразно фактическата и правна сложност на делото и при това
положение може да определи възнаграждение и под минималния размер за
съответния вид работа съгласно чл.36 ал.2 ЗА. В конкретния случай с исковата
молба са предявени два обективно съединени оценяеми иска, произтичащи от
едно правоотношение и в защита на един интерес, а именно Договор за кредит
№ 1250017, сключен на 27.03.2023г. между „Ф.Б. ЕООД и ищеца М. К. П..
Съдът счита, че предявените искове с една искова молба следва да се
разглеждат като искове, предявени в защита на един интерес, базираща се на
едни и същи доказателства, с идентични доводи и твърдения и с една и съща
аргументация, произтичащи от едно и също правоотношение, а именно
Договор за предоставяне на потребителски кредит.
В този смисъл е и практиката на ВКС (Определение №29 от 20.01.2020 г. по
ч.т.д. № 2982/2019г. ТК), че когато с една искова молба са предявени от един
ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове интересът, върху който следва да се определи минималният
размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове
/за разлика от субективно съединените искове, когато с една искова молба са
предявени искове от няколко ищци срещу определен ответник, като всеки
ищец претендира защита на свои права, то адвокатското възнаграждение за
процесуално представителство, защита и съдействие се определя на база
интереса на всеки отделен ищец по делото/. С оглед на това, съдът счита, че
обективно съединените искове са предявени в защита на един интерес, а
именно произтичат от Договор за предоставяне на потребителски кредит №
8
1250017/27.03.2023г., за които се събира една държавна такса върху
защитавания интерес, независимо от броя на ответниците.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Като съобрази, че делото е приключено в едно съдебно
заседание и не се характеризира с фактическа и правна сложност, съдът счита,
че следва да бъде определено възнаграждение под минималния размер по
наредбата и с оглед интереса, такова би било справедливо в размер на 600
лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр.
чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК по иска, предявен от М. К. П., с ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр.***”, бл.№35, вх.А, ет.2, ап.6, чрез пълномощник адв. С.
С. Т. против „Ф.Б. ЕООД ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
гр.***** №51 вх.А офис 20 Договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 1250017/27.03.2023г. поради противоречие с нормите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ЗЗД „Ф.Б. ЕООД ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр.***** №51 вх.А офис 20 ДА ЗАПЛАТИ на
М. К. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.***”, бл.№35, вх.А, ет.2,
ап.6 сумата от 2692,36 лева, ведно със законната лихва от 13.01.2025г. до
изплащането.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 ГПК „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.***** № 51, вх.А, ет.9, ап.офис 20 ДА
ЗАПЛАТИ на М. К. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.***”, бл.
№35, вх.А, ет.2, ап.6 сумата от 295,14 лв. направен.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 ГПК „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.***** № 51, вх.А, ет.9, ап.офис 20 ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат С. Т. от АК Плевен възнаграждение за осъществена
безплатна правна помощ по чл.38 ал.2 ЗАдв. В размер на 600 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9