РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 57 25.07.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: четвърти юни две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 636 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от Й.М.К. от ***, подадена от
пълномощник адв. Владимир Янков Вакрилов, против решение № 9/30.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 410/2018 г. по описа на
РС-Царево, с което е прието за установено, че Й.М.К. дължи на „Трансфер ТВ“
ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Ат.Христов“ №
12, ет.1, ап.1, сумата от 2 320 лв., представляваща неустойка по чл.3 от
Договор от 03.08.2017 г. /ненаименован/, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по
чл.410 ГПК в съда – 12.06.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
с № 169/20.06.2018 г. по ч.гр.д.№ 281/2018 г. по описа на РС-Царево, както и
ответникът Й.К. е осъден да заплати на ищцовото дружество направените разноски
в исковото и в заповедното производство.
Въззивникът изразява недоволство от
постановеното решение, като счита същото за недопустимо и необосновано. Счита
се, че твърдяните от ищеца факти не могат да бъдат доказани, като се излагат
съображения за добросъвестно спазване от въззивника на условията по чл.2 от
сключения между страните Договор. В тази връзка е посочено, че ответникът е
полагал всички необходими усилия през четиримесечното си обучение, положил е
изпит по немски език и след приключване на обучението е отпътувал за Германия в
указания срок, поради което е видно неговото намерение да спазва уговореното в
договора. Сочи се, че в периода на изпълнение на трудовите си задължения в
Германия ответникът е страдал от заболявания, които за възпрепятствали работния
му процес. Изложени са и съображения, че съгласно чл.48, ал.1 и ал.3 от Конституцията на РБ всеки гражданин има право на труд и свободно да избира
своята професия и място на работа, както и че отказът от трудови права е
недействителен съгласно чл.8, ал.4 КТ, а според чл.74, ал.4 КТ вместо
недействителната клауза следва да се прилага императивната законова норма. В
тази връзка, въззивникът счита, че предвид характера на задължението, за чието
неизпълнение се претендира процесната неустойка, а именно за полагане на труд
при осигурения работодател не по-малко от 1 календарна година, същата нарушава
фундаменталното и конституционно закрепено право на труд и свободен избор на
професия и място на работа. Сочи се, че естеството на изпълняваната работа не е
съответствала на очакванията на служителя, здравословното му състояние и
длъжността, с оглед на която е сключен трудовият договор, като е недопустимо
служителят да бъде принуден да полага труд при определено лице и за определен
срок само поради това, че ако прекрати трудовото правоотношение предсрочно, би
дължал на посредника предварително определено обезщетение. Според въззивника,
такава уговорка противоречи на императивната норма на чл.48, ал.1 и ал.3 от КРБ
и на добросъвестността в гражданските отношения, поради което е нищожна. По
тези съображения моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да
постанови ново решение, с което да отхвърли предявения иск. Не са направени
доказателствени искания.
Към въззивната жалба е приложена
Епикриза, издадена от Кардиологично отделение на „Аджибадем Сити Клиник СБАЛК
Бургас“ ООД за проведено на въззивника болнично лечение за периода 19.05.2018
г. – 22.05.2018 г. Не е направено искане за приемане към доказателствата на
приложената епикриза.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
отговор от въззиваемата страна „Трансфер ТВ“ ООД, подаден чрез пълномощник адв.Б.З., с който са изложени
подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба, като се счита, че
оплакванията в същата са несъстоятелни и бланкетни. Споделят се изводите на
районния съд за основателност на предявения иск, за което също са изложени
съображения. Моли се съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди
първоинстанционното решение. Не са направени доказателствени искания. Претендират
се направените по делото разноски, за които се представя списък по чл.80 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 410/2018 г. по описа на РС-Царево е образувано по
исковата молба на „Трансфер ТВ“ ООД против Й.М.К. за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2320 лв. – неустойка, дължима по чл.3 от договор от 03.08.2017 г. за
предоставяне на парични средства във връзка със започване на работа в чужбина,
ведно със законната лихва от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с № 169/20.06.2018г. по ч.гр.д.№ 281/2018г. по описа на ЦРС.
Изложени са твърдения,
че страните
са в облигационни правоотношения по сключени между тях Договор от 03.07.2017 г.
за посредническа дейност по наемане на работа в чужбина и Договор от 03.08.2017
г. за отпускане на парични средства във връзка с обучението и подготовката на ответника
за работа в чужбина. По силата на договора за отпускане на парични средства от
03.08.2017 г. ищцовото дружество отпуснало на Й.К. сумата от 2320 лв., която е
била заплатена на четири равни вноски, в края на всеки месец, следващ този на
подписване на договора. Сумата се отпускала във връзка с изпълнението на
договора за посредничество и служила за покриване на разходите на ответника в
периода на обучението му, предхождащ отпътуването му за работа в Германия. Срещу
отпуснатата му сума ответникът се задължил да положи всички необходими грижи и
усилия през периода на обучение, като след приключване на обучението да
отпътува за Германия в рамките на 10 дни и да работи за осигурения от „Трансфер
ТВ“ ООД работодател не по-малко от една календарна година. Сочи се, че съгласно
чл.3 от договора за отпускане на парични средства: „В случай, че втората страна
не изпълни някое от задълженията си по чл.2 от договора, то дължи на първата
страна връщане на получената сума“. В тази връзка са изложени твърдения, че
ищецът е организирал на ответника обучението му по немски език, заплатила е
всички разходи по снабдяването му с нужните книжа и му е заплатил сумата от
2320 лв., на четири равни вноски, срещу което ответникът е разписал и 4 броя
Записи на заповед, а след завършване на курса си ответникът е получил
потвърждение за назначаване от работодателя в Германия – „Транслоджистик
Монтаж“, връчен му е трудов договор с превод на български език и същият е
разписал декларация, че е запознат с действащото законодателство в Германия,
работодателя, бита, културата, обичаите и т.н., като след изпращането му и
настаняването му в осигурената от работодателя квартира, ответникът се е явил и
на новата си работа, на която е изкарал кратък период от време, тъй като е
напуснал самоволно, освободил е квартирата си и не се е явил повече на работа,
като е разписал документ, че напуска по свое желание. Твърди се, че с
поведението си ответникът е нарушил задълженията си чл.2, т.3 от договора за
предоставяне на парични средства, а именно „да работи за осигурения работодател
не по-малко от една календарна година“, поради което и търпи санкцията на чл.3
от същият, а именно да върне получената сума от 2320 лв. В подкрепа на
твърденията си ищецът е ангажирал писмени доказателства – цитираните от него договори от 03.07.2017 г. и
03.08.2017 г.; 5 бр. РКО за сумата общо от 2320 лв., платена на ответника от
страна на дружеството за покриване на разходите в периода на обучението му,
съгласно постигнатите между страните уговорки;
трудов договор от 06.11.2017 г., сключен между ответника и немския му работодател; молба от
ответника от 31.01.2018 г. за прекратяване на трудовите му правоотношения.
Ответникът не е
депозирал писмен отговор на исковата молба и не е направил възражения против
иска в срока
по чл.131 ГПК.
В съдебно заседание чрез процесуалния си представител, ответникът е оспорил
предявения иск като неоснователен. Оспорил
е и всички изложени в исковата молба твърдения. Не е ангажирал доказателства.
Първоинстанционният съд е приел за установено по делото
наличието на сключени между страните Договор от 03.07.2017
г. за посредническа дейност по наемане на работа в чужбина и Договор от
03.08.2017 г. за отпускане на парични средства във връзка с обучението и
подготовката на ответника за работа в чужбина, по които ищецът е изпълнил задълженията си да заплати
на ответника сумата от 2320 лв. за покриване на
разходите му в периода на
обучението му, предхождащ отпътуването му за работа в Германия. Прието е, че К.
не е изпълнил поетите от него договорни задължения да работи за осигурения от „Трансфер ТВ“
ООД немски работодател не
по-малко
от една календарна година, тъй като същият по своя инициатива с молба от
31.01.2018 г. е прекратил трудовото си правоотношение по сключения с
„Транслоджистик Монтаж“ гр.Лангензелболд, Германия трудов договор от 06.11.2017
г. При това е прието, че ищецът е изпълнил договорните си задължения и има право да търси
от ответника неустойка съгласно чл.3 от договора от 03.08.2017 г., тъй като е налице
хипотезата на виновно неизпълнение на чл.2 от договора от страна на К., който неоснователно е
прекратил трудовото си правоотношение с немския работодател преди изтичането на
една календарна година,
като дължимата неустойка е
размер на получената сума
от 2320 лв. По тези
съображения, районният съд е уважил като основателен предявения иск, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения
на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като обсъди доводите на страните и
прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е
изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и
допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да
променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя
и решаващите правни изводи на БРС за основателност на предявения иск по чл.422 ГПК и за дължимост на претендираната сума, поради неизпълнение на задълженията
на ответника да работи за осигурения му от ищеца немски работодател не по-малко
от една година, които са формирани въз основа на установената и изяснена по
делото фактическа обстановка, като намира тези изводи за правилни и в
съответствие с приложимия закон, поради което препраща към мотивите на
първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Съгласно разпоредбата
на чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. В тежест на ищеца по иск с посоченото основание е да установи
фактите, от които е възникнало вземането му – собствената си изправност по
договора; наличието на главно задължение, което ответникът не е изпълнил и
валидно сключена клауза за неустойка, а в тежест на ответника е да докаже, че
се явява изправна страна по гарантираното с неустойката главно договорно
задължение.
В случая, по делото
е установено по категоричен начин, че между страните са сключени Договор от 03.07.2017 г. за посредническа дейност по
наемане на работа в чужбина и Договор от 03.08.2017 г. за отпускане на парични
средства във връзка с обучението и подготовката на ответника за работа в
чужбина. Установено е също, че ищецът е изпълнил задълженията си по договорите,
като е заплатил в брой на ответника сумата от 2320 лв. за покриване на
разходите през четиримесечния период на обучението му по немски език и за
автошкола, предхождащ сключването на трудов договор за работа в Германия. От
доказателствата по делото е видно също, че с посредничеството на ищеца е
сключен трудов договор от 06.11.2017 г. между ответника Й.К. и осигурения
работодател в Германия, със срок на трудовия договор до 31.10.2018 г.
Установено е също, че К. не е изпълнил поетите от него задължения по чл.2 от
договора от 03.08.2017 г. след сключване на трудов договор да работи при
немския работодател не по-малко от една календарна година, като с молба от
01.02.2018 г. (л.48 от делото на ЦРС) е прекратил по своя инициатива и без
основателна причина трудовото си правоотношение с „Транслоджистик Лангензелболд
Монтаже“ Германия, считано от 31.01.2018 г. Горните обстоятелства не се
оспорват от К., като следва да се отбележи, че същият не е депозирал
писмен отговор и не е навел релевантни възражения против исковата претенция в
срока по чл.131 ГПК, поради което изложените от процесуалния му представител възражения
в съдебно заседание пред ЦРС не следва да бъдат обсъждани и съобразявани от
съда. Освен това, установените по делото факти относно изпълнението на
задълженията от ищцовото дружество, получаването на сумата от 2320 лв. от
ответника и неизпълнението от негова страна да работи при работодателя за срок
не по-малко от една година не се оспорват и във въззивната жалба.
С оглед установените
факти, настоящата инстанция намира за правилни изводите на
районния съд, че ищцовото
дружество е изпълнило задълженията си по договора и има право да търси от
ответника К.
заплащане на уговорената неустойка по чл.3 от договора от 03.08.2017 г., поради виновното неизпълнение от страна на
последния на задълженията му чл.2 от същия договор,
тъй като неоснователно е прекратил
трудовото си правоотношение с немския работодател преди изтичането на една
календарна година.
Във връзка с
горно, БОС намира за неоснователни наведените във въззивната жалба възражения,
че ответникът е страдал от заболявания, които са възпрепятствали работния му
процес. По делото липсват доказателства, установяващи, че неизпълнението се
дължи на факти и обстоятелства, които не могат да се вменят във вина на
длъжника, обуславящо освобождаването му от отговорност, като твърдението за
влошаване на здравословното му състояние не е доказано по делото, пред първата
инстанция липсват представени доказателства от ответника в този смисъл. Освен
това, както бе посочено по-горе, К. не е подал писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, такива възражения относно здравословното му състояние не са правени пред
районния съд, поради което заявяването им едва пред въззивния съд е
преклудирано и не следва да бъдат обсъждани.
Неоснователни са
и възраженията на въззивника за нищожност на клаузата за неустойка по чл.3 от
договора от 03.08.2017 г., поради противоречието й с чл.48, ал.3 от Конституцията на РБ и на добросъвестността в гражданските отношения. В
конкретния случай, договорът от 03.08.2017 г. има характер на договор за
обучение във връзка с посредничеството за наемане на работа, поради което при
преценка действителността на уговорената в този договор клауза за неустойка
следва по аналогия на закона да се приложи уредбата на договора за повишаване
на квалификация по чл.234, ал.2 и ал.3 КТ. Съгласно посочените разпоредби, с
този договор, страните по трудово правоотношение определят професията и
специалността, по която работникът или служителят ще се обучава; мястото,
формата и времето на обучението; финансовите, битовите и други условия за
времето на обучението, како с него страните могат да уговарят: задължение на
работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не
повече от 5 години; отговорност при незавършване на обучението, както и при
неизпълнение на задълженията по предходната точка. В тази връзка следва да се
приеме, че щом възможността за уговаряне на задължение на работника или
служителя да работи при работодателя за определен срок е уредена в закона за
страните по трудов договор, то по аргумент за по-силното основание възможност за
подобно договаряне е налице и по нетрудов договор, с оглед принципа за свобода
на договаряне по чл.9 ЗЗД. Ето защо, поемането на задължение за полагане на
труд при работодател за определен срок по трудово или нетрудово правоотношение,
не нарушава правото на труд и свободен избор на професия и място на работа,
провъзгласени в нормата на чл.48, ал.1 и ал.3 от Конституцията на РБ, а
напротив, съставлява упражняване на това право и личен избор, поради което
възраженията в този смисъл във въззивната жалба са неоснователни.
Настоящата
инстанция намира, че уговорената между страните неустойка не е нищожна предвид
характера на задължението, за неизпълнение на което се претедира. Като такава
тя е предвидена за договаряне по трудов договор в самия закон като отговорност
при неизпълнение на задълженията, уговорените между страните по договора. В
случая, в чл.3 от договора страните валидно са уговорили, че за неизпълнение на
задължението по чл.2 от същия ответникът дължи на посредника получената за
обучението му сума. Тази уговорка има характер на неустойка, доколкото й е
предадена обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция от страните по
договора и е израз на признатата им свобода на договарянето, като същата съставлява
санкция за това, че обучаващият се не е изпълнил задължението си по договора да
работи при осигурения работодател не по-малко от една година. Тук следва да се
отбележи, че претендираната неустойка обезпечава изпълнението на поетите от
ответника задължения по договора за обучение, а не по договора за
посредничество по наемане на работа в чужбина, както неправилно се счита
въззивника. Ето защо, с уговорената клауза за неустойка не се нарушава
фундаменталното и конституционно закрепено право на труд и свободен избор на
професия и място на работа, като не не е налице и противоречие с добросвестността
в гражданските отношение, поради което възраженията на въззивника в този смисъл
са неоснователни. А що се отнася до доводите в жалбата за несъответствие на
изпълняваната работа с очакванията на ответника, същите са неотносими и не
следва да се обсъждат.
Не на последно
място, съдът счита, че клаузата за неустойка не е нищожна и поради накърняване
на добрите нрави, преценена съобразно критериите по т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСTK. При преценка на съдържанието на уговорената
неустойка, съдът намира, че формирането й в размера на получената сума за
обучение не може да обоснове нищожност, поради накърняване на добрите нрави.
С оглед изложените съображения, настоящата инстанция
намира, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в
претендирания размер от 2320 лв., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК. Ето защо и поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно, поради което същото следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, на въззивника не му се следват направените пред
настоящата инстанция разноски, като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва
да заплати на въззиваемото дружество сумата от 300 лв. за направени в
настоящото дело разноски за платено адвокатско възнаграждение, съгласно
представения договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9/30.01.2019г., постановено по гр.д.№ 410/2018г.
по описа на РС – Царево.
ОСЪЖДА Й.М.К. от ***, да заплати на „Трансфер ТВ“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.Варна, ул.“Ат.Христов“ № 12, ет.1, ап.1 сумата от 300 лв.
(триста лева) за направените разноски във въззивното производство пред БОС.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.