Р Е Ш
Е Н И Е №….
Гр. София, 22.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и четвърти септември през две хиляди и двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Мария Малоселска
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 5926 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на 258 и сл. ГПК.
С
решение № 52947/05.11.2018 г. на СРС, 27 с-в, по гр. д. № 22098/2015 г. „Ю.Б.“
АД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на В.Г.Б. - С., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 6346. 88 швейцарски франка,
представляваща възнаградителна лихва по сключен между страните Договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL33857 от 11.03.2008 г., която е получена от „Ю.Б." АД в
периода 26.04.2010 г. - 26.03.2015 г. при начална липса на основание, поради
нищожност (като неравноправни) на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.
13, ал. 1 от договора за кредит, ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата от депозиране на исковата молба - 22.04.2015 г. до
окончателното погасяване. Ответникът е осъден за заплащане на разноските по
делото.
Срещу решението в частта, в която исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД с твърдения, че е необосновано и постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Неправилно съдът е приел, че процесната сума се дължи поради нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13 ал. 1 oт договора за кредит, които касаят начина на формиране на дължимата по договора лихва, които не са индивидуално уговорени между страните. Поддържа се, че не са налице двете кумулативно дадени законови условия, за да се счита, че договорните клаузи не са индивидуално уговорени. Освен това се твърди, че кредитополучателят не е възразявал срещу процесните договорни клаузи и не е бил лишен от възможността да изрази становище по тях, като не спори да е бил запознат с методологията на Банката за определяне на лихвените проценти по кредита. Жалбоподателят се позовава на решение от 30.04.2014 г. - дело С-26/13 Р Kasler и Kasterne Rabai. Необосновано и неправилно съдът не е взел предвид заключението на съдебно-счетоводна експертиза, с което е даден отговор на въпросите, касаещи начина на формиране на лихвата по кредита. Вещото лице е посочило, че компонентите, формиращи БЛП по кредита зависят от обективни фактори, които не могат да бъдат повлияни oт субективното решение на банката. Промените в БЛП са направени съобразно измененията в стойностите на компонентите и лихвените мерители от методологията за определяне на БЛП на Банката. Поддържа се още, че не следва да се прилага БЛП, формиран от индекса за една валута за кредити в различна от валутата индекса. Според ответника, промените в дължимата годишна лихва, вследствие промяна на БЛП, биха могли да бъдат както в намаление, така и в увеличение и те са равноправни и добросъвестно определени, защото се отнасят и за двете страни, както и са извън техния субективен контрол. Според жалбоподателя претенциите са недопустими по смисъла на императивната норма на чл. 34 ЗЗД, вр. с чл. 55, ал. 1 ЗЗД и неоснователни, тъй като с тях косвено се цели промяна в съдържанието на договора и в постигнатата воля и съгласие между страните, както по отношение на лихвата по договора, така и по отношение на валутата на кредита. Недопустимо е да се иска от съда да замени волята на страните по договора и да измени неговото съдържание, без да са налице предвидените законови хипотези – чл. 299, чл. 300 и чл. 307 ТЗ. Поддържа се още, че не е налице и „значително неравновесие“ между правата и задълженията на страните но кредитното правоотношение и нищожност на атакуваните клаузи в нито една от хипотезите на неравноправност по чл. 143 от ЗЗП. Според ответника клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13, ал. 1 от договора за декларативни и не подлежат на претенции за нищожност по член 124 от ГПК. Същите уреждат условия изцяло в полза на кредитополучателя. Излагат се съображения, че ищецът се позовава на нищожност по смисъла на чл. 143, т. 18 от ЗЗП, която разпоредба не е действаща към датата на сключване на процесния договор за кредит. Неправилно съдът приема, че разпоредбата на чл.144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изисква всички правно - релевантни мерители за определяне на ГЛП да са извън контрола на доставчика на финансови услуги и понеже това условие не е спазено от банката, приема че клаузите на договора са неравноправни, съответно недействителни. Законодателят е изброил алтернативно пазарните мерители, които участват във формирането на БЛП, като поне един от тях следва да не е под прякото субективно влияние на търговеца. Неправилно и необосновано съдът е приел, че ответникът не е установил да са водени преговори между него и ищцата преди сключване на договора. От доказателствата се установява, че кредитополучателят се е съгласил да получи кредит, при променилива лихва. Поддържа се още, че страните по договора са постигнали съгласие, че ГЛП се определя като съвкупност от няколко компонента, единият от които е променлива величина /БЛП/, което не противоречи на нормата на чл. 58, ал. 2 от ЗКИ. Действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават автоматично задължителни за страните, като банката само уведомява кредитополучателите за нея. Освен това измененията в БЛП не зависят от ответника, а са обусловени от множество пазарни фактори и лихвени мерители, в случая Либор, тъй като кредита е в швейцарски франкове. Клаузите относно определяне на ГЛП попадат според жалбоподателя в приложното поле на изключението, по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Поддържа се, че кредитополучателят може да прекрати действието на договора във всеки момент, независимо от промяната в БЛП, съгласно условията на чл. 8 като погаси изцяло или частично предоставения кредит. Неправилно и незаконосъобразно съдът приема, че в случая е приложима общата петгодишна давност, а не специалната тригодишна давност по чл. 111, б. в ЗЗД, доколкото сумите са за периодични плащания за лихви, поради което за част от периода вземанията са погасени. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението, а исковете да се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски, съгласно списък. Прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна за адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна - ищцата В.Г.Б. – С., чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението на СРС е законосъобразно постановено, при правилна преценка на събраните доказателства. Според нея са неоснователни твърденията на въззивника за недопустимост на исковите претенции, тъй като с тях се цели промяна на съдържанието на договора. Оспорва се основния довод на въззивника, че общата воля на страните по процесните клаузи е правоотношението да се развива по договорения начин. Несъстоятелен е доводът на въззивника, че с конклудентнн действия по изпълнение на договора, кредитополучателят е изразил съгласието си с неговите клаузи в цялост. Преценката за неравноправност на клаузите, съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, се извършва към момента на сключване на договора и има за последицата тяхната изначална нищожност. Нищожните уговорки не могат да бъдат санирани чрез конклудентнн действия. Въззивникът, чиято е била тежестта на доказване, не е ангажирал доказателства в първоинстанционното производство за индивидуално договаряне на атакуваните клаузи на договора. Неоснователни са доводите на банката, че дължимата годишна лихва е ясно и категорично определена, както и твърдението, че БЛП е определен съгласно методология на банката, зависеща от финансови и икономически показатели извън нейния контрол, която била свободно достъпна във всеки офис на търговеца. Поддържа още, че независимо какви фактори са влияли върху БЛП на банката, доколкото същите не са част от договорното съдържание и за тяхната приложимост не е постигнато писмено съгласие между страните, едностранната промяна на уговорената лихва представлява незаконосъобразно, едностранно изменение на договора. Според приетата съдебно - икономическа експертиза, всички компоненти, формиращи размера на БЛП, зависят от субективната преценка на банката и отсъства математическа формула, регламентираща размера на изменението на БЛП. Доводите на банката в обратния смисъл не са подкрепени от събраните доказателства по делото. Твърди се, че процесните клаузи не попадат сред изключенията на чл. 144 от ЗЗП и съдът е съобразил при постановяване на решението трайната и непротиворечива практика на ВКС, че когато в договора за кредит не е указано как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи БЛП, банката кредитор се счита недобросъвестна и изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП не намира приложение. Установената от съда възможност на банката да влияе върху включените с методологията й компоненти, прави неприложимо и изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Несъстоятелно е възражението на въззивника, че предоставената възможност за предсрочно погасяване на кредита след изпълнение на условията по чл. 8 от договора, изключва неравноправния характер на оспорените клаузи, в хипотезата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП. Основателно СРС е приел, че смисълът на цитираната законова разпоредба е в това да може да се прекрати договора незабавно. Оспорват се твърденията на банката за липса на значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, както и тези, че оспорените клаузи (които предвиждат право на банката да променя едностранно размера на приложимия лихвен процент) са декларативни и не подлежат на преценка за неравноправност. Неоснователно е и оплакването на банката, че в случая следва да намери приложение кратката 3-годишна давност по чл. 111 ЗЗД, тъй като става въпрос за вземане, което произтича от неоснователно обогатяване, по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, се прилага общата 5 - годишна давност по чл. 110 ЗЗД, която тече от момента на имуществено разместване (т. 7 на ППВС № 1/1979 г., а не тригодишна, както твърди ответника. Правилно СРС е преценил, че вземането на ищеца не е погасено по давност. Моли да се потвърди решението изцяло. Претендира разноски, съгласно списък.
Ответникът „Ю.Б.“ АД е подал и частна жалба срещу
определение № 19859/23.01.2019 г. на същият състав на СРС, с което е оставено
без уважение искането му за изменение на решението по чл. 248 ГПК. В жалбата се
поддържа, че съдът незаконосъобразно е оставил без уважение искането за
намаляване на адвокатското възнаграждение на ищеца поради прекомерност, като е
приел, че делото е с фактическа е правна сложност. Излагат се съображения, че
делата са многобройни и идентични и не се отличават с особена сложност. Ако
заключението е било изготвено, делото е можело да се реши в едно съдебно
заседание. Съдът не е изложил съображения дали счита хонорара за прекомерен.
Моли да се отмени определението и да се уважи искането за намаляване на
адвокатския хонорар на ищеца до законоустановения минимум по НМРАВ.
Ищцата В.Г.Б. – С. е оспорила частната жалба в писмен отговор с доводи, че определението по
чл. 248 ГПК е законосъобразно постановено. Съдът е достигнал до правилния
извод, че претендираното адвокатско възнаграждение не е прекомерно и не е
налице основание за намаляването му до минималните размери по Наредба № 1/2004
г. Преценката за фактическа и правна сложност се извършва по всеки конкретен
спор. Моли да се остави частната жалба без уважение и да се потвърди определението.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното :
СРС се е
произнесъл по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД - за връщане на суми,
платени без основание, поради нищожност на клаузите на договора за кредит,
касаещи определянето на възнаградителната лихва по договора.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното
решение е валидно и допустимо постановено, при изцяло изяснена от СРС
фактическа обстановка, по която няма спор между страните и която въззивният съд
не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея, с оглед
предоставената в чл. 272 ГПК възможност.
По основните установени по делото факти относно сключването на договор за
кредит за покупка на недвижим имот № H L33857 от 11.03.2008 г. с обсъденото в решението
съдържание и при предвидените в него условия, не е налице спор между страните.
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства сочат
на твърдения
за наличие на неоснователно
обогатяване от ответника със суми събрани въз
основа на едностранно променен лихвен процент на възнаградителната лихва по
кредита от страна на банката. Според ищцата ответната банка е получила без основание процесната сума
понеже за нея не е
възникнало право едностранно да променя договорения процент.
При тези факти СРС основателно е приел, че ищецът се позовава на начална липса на основание
по чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД.
По правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, по спорове във връзка с
неоснователно обогатяване и в трите хипотези на
неоснователно обогатяване по чл.
55, ал. 1 ЗЗД - начална липса на
основание, неосъществено или отпаднало основание, общия правопораждащ положителния факт е факта на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в тази насока е и ППВС 1/79 - т. 1). В
доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от тези правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника – доказването на съществуване на
основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане. В този смисъл е трайна практика на ВКС в решение № 138/07.10.2009 г. по
т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение
№ 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV ГО на ВКС, решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., Т.К., ІІ Т. О. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
По делото не е спорно и се установява от писмените
доказателства, приети пред СРС, че между страните е сключен Договор за кредит
за покупка на недвижим имот № HL
33857 от 11.03.2008 г., съгласно който банката-ответник
предоставя на кредитополучателя-ищец кредитен лимит в швейцарски франкове, в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 56 288 евро, по курс
„купува" за швейцарския франк към евро на „Българска пощенска банка“ АД в
деня на усвояване на кредита, за покупка на недвижим имот.
Уговорено е (чл. 2), че разрешеният кредит се усвоява
по блокирана сметка на кредитополучателя В.Г.Б. - С. в швейцарски франкове и се
ползва при условията на ал. 3 и 4 на чл. 2 от договора, след представяне на
определени документи на вниманието на кредитодателя. Съгласно чл. 2, ал. 3 от
договора, усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметка по ал. 1 на чл. 2 от
договора се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс
„купува" швейцарския франк към евро на Банката за съответната валута в
деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на
кредитополучателя. По силата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, за усвоения
кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на
базовия лихвен процент (БЛП) на „Ю.И Е.Д.Б." АД за жилищни кредити в
швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата
плюс договорна надбавка от 1. 65 пункта.
В чл. 3, ал. 5 от договора е предвидено, че действащият
БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените за
него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от
която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените в договора надбавки не се променят. В договора не са посочени
правилата за определяне на съответния базов лихвен процент (БЛП) от банката.
Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора предвижда, че погасяването
на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен -
швейцарски франкове, а съгласно чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че по
време на действието на договора банката промени Базовия лихвен процент (БЛП) за
жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определени в чл. 1 се
променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят, с
подписването на договора, дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.
Според чл. 13, ал. 1 от договора, банката запазва
правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията,
лихвите, таксите и комисионните, както и приложимите лихви по кредитния продукт
в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по
реда на чл. 21 от договора, като измененията в тарифата и/или приложимите лихви
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
Във
връзка с релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност и необоснованост
на решението, съдът намира следното от правна страна :
За
да обоснове връщане на надплатените суми в периода 26.04.2020 г. – 26.03.2015
г. при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, ищцата се е позовала на
нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13, ал. 1 от договора
на основание чл. 146 ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП, чл. 58 ЗКИ.
СРС е изложил
подробни съображения относно неравноправността на посочените клаузи които
настоящият състав споделя. В допълнение към изложеното от СРС съдът намира за
необходимо да отбележи следното :
Доколкото ищцата е физическо лице, на което е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, а за закупуване на имот, той има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП и може да се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП.
В чл. 58 от
ЗКИ, при действието на
който е сключен процесния договор, се въвеждат редица задължения на кредитните институции в процеса на
отпускане на банкови кредити с цел защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно
чл. 58 от ЗКИ, при отпускане на кредити банката задължително предоставя
безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредита, които съдържат най - малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези
разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент,
метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Допълнителните задължения, свързани с разплащанията и
условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Възможността
на банката да променя едностранно лихвения процент по кредита е ограничена от
изискването тя изрично и изчерпателно да информира потребителя за механизма, по
който ще се изчислява лихвата. Освен това е задължително клаузите, които
предвиждат такова едностранно изменение, да не поставят потребителя в
неравностойно положение, по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Както приема и СРС, въпросът за неравноправността на
клаузите на договора за кредит се поставя доколкото клаузите не са уговорени
индивидуално - чл. 146, ал. 1 ЗЗП). Следователно, за да е неравноправна и от там нищожна една клауза в
договор за кредит сключен с потребител, тя следва да не е уговорена
индивидуално, да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП и
да не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Ищецът е
поддържала, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3, чл. 13, ал. 1 от
договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 и 12 от
ЗЗП.
Съгласно
общата норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП неравноправна клауза в договор
с потребител, е всяка уговорка, която е направена в негова вреда, която не
отговаря на добросъвестността и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1
ЗЗП предвижда клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно, ал. 2 при съмнение
относно смисъла на определено условие то се тълкува по по
- благоприятния за потребителя начин.
Според т. 2 от диспозитива на решение на СЕС по дело
С-186/16, чл. 4, § 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която
кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил
договорен, трябва да се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа
гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват, в смисъл, че
среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. Потребителят трябва да е добре осведомен, че със
сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на
определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните
промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не
получава доходите си в тази валута. За да установи дали, в разрез с принципа на добросъвестност, дадена клауза води до значителна неравнопоставеност в ущърб на
потребителя, националният съд трябва да провери дали продавачът или доставчикът
може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне (т. 57 от решението по С-186/16, в който смисъл и
решение по C-415/11, т. 68 и 69). В т. 55 от разяснителната част на решението
по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит,
изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на
кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на
националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в
тежест на потребителя. (в този смисъл определение № 159 от 03.04.2019
г. по т. д. № 1864/2018 г., т. к., І ТО на ВКС, решение № 384 от 29.03.2019 г.
по т. д. № 2520/2016 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).
Според чл.
143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП, неравноправна е уговорка, която позволява на
търговеца да променя едностранна условията по договора, въз основа на непредвидено
в него основание, а според чл. 143, т.
12 ЗЗП, неравноправна е клауза, която предвижда търговецът да може да увеличава
цената по договора, без потребителят да има право при това да се откаже от
договора, ако първоначално определената цена е значително завишена, в сравнение
с тази, определена при сключване на договора.
Съдът намира,
че предвиждането на възможност
банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация
(цената на кредита), при
условие че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже
безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви), поставя ищеца в неравноправно положение както
по смисъла на чл. 143,
т. 10 ЗЗП така и по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП и съставлява клауза, уговорена във вреда на потребителя,
която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Клаузите, които дават право на
търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива
случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена
е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора, са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП.
Тъй като в
договора не е предвидена уговорка за незабавно му прекратяване, в случай че
насрещната страна по него не е съгласна с промяната на лихвения процент без
предизвестие, в процесния случай няма да намери приложение изключението уредено
в нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, при наличие на което не се прилага
разпоредбата за неравноправност на клаузите по чл. 143, т. 10 ЗЗП, в какъвто
смисъл са възраженията на ответника по въззивната жалба. В чл. 8, ал. 2 е
предвидена възможност за предсрочно изплащане, единствено в случай, че
кредитополучателят заплати 4 % такса върху размера на предсрочно погасената
главница, което не би могло да се приравни на предоставена възможност на
потребителя незабавно да прекрати договора без да се накърняват правата му.
Едностранното прекратяване, по смисъла на чл. 144, ал. 2 ЗЗП, трябва да е
предоставено на свободната воля на потребителя, без за него да се пораждат
насрещни неблагоприятни последици, каквато последица е задължението за
заплащане на такса.
Съдът споделя изводите на СРС за неоснователност на доводите
на ответника, поддържани и във въззивното производство, че ищцата можела да
плати предсрочно заетата сума и с това да ликвидира облигационното отношение с
ответника, от което следвало, че и е предоставена възможност незабавно да
прекрати договора по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП.
На следващо
място, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Както е посочил и СРС, по аргумент от чл. 146, ал. 4 ЗЗП, в тежест на ответника е било да докаже, че атакуваните
клаузите от договора са били уговорени индивидуално (т. е., че не са предоставени от банката на ищеца
в този вид при подписване на договора, а относно съдържанието им са протекли
преговори и клаузите са формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете
страни). Такова доказване не е проведено. Възраженията на ответника в обратния
смисъл са неоснователни.
Като
съобрази представените по делото доказателства въззивният съд намира, че в
правилно приложение на материалния закон СРС е приел, че атакуваните клаузи от
договора за кредит от 11.03.2008 г. не са индивидуално уговорени, изготвени са
предварително от банката и са типови. Поради това не може да се приеме
становището на ответника, че ищцата е имала възможност да влияе върху
съдържанието им по някакъв начин. Тези клаузи вече са били част от съдържанието
на договора за ипотечен кредит, който е предложен на ищеца направо за подпис.
Ответникът не е представил и
доказателства, ищецът да е приемал или да е бил запознат с методологията за
определяне измененията в БЛП, приложена от банката.
От тълкуване съдържанието на чл. 3, ал. 5 на договора се установява, че действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне
и промените за него стават незабавно задължителни за страните. Както основателно приема и СРС, в
договора не са предвидени конкретни основания и критерии, при които е допустимо
изменението на БЛП на банката. Не е посочено при какви предпоставки възниква
правото на банката да увеличи или намали размера на БЛП, а оттам - да промени
размера на лихвата по кредита и респективно - месечната погасителна вноска. В
договора не е направена и препратка към правила или методология за определяне
на БЛП, не е посочено и от какви вътрешно институционални или външни признаци
се влияе същият. Доколкото в договора не е посочено, че изменението на базовия
лихвен процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги, то в случая не може да се приеме, че е
реализирано изключението на чл.144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, в какъвто смисъл се
поддържат възражения във въззивната жалба.
На следващо
място, настоящият състав споделя изводите, че възможността банката да определи начина на изчисляване на базовия
лихвен процент (БЛП) по договора съставлява възможност тя едностранно да определи съдържанието на договора. Следователно,
разпоредбата на чл.
3, ал. 5 от договора е неравноправна съгласно чл. 143,
т. 10 ЗЗП, понеже е във вреда на потребителя (дава право на едностранно изменение на договора от страна
на банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие, без да го дефинира с очевидната цел
да облагодетелства страната, предложила промяната на договорната клауза) и води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от
определяне съдържанието на едно понятие само от една от тях).
От приетата пред СРС СИЕ се установява, че ответникът е възприел
методология за изчисляване на БЛП, която съдържа Трансферна цена на ресурса и
буферна надбавка, формирани както от чисто пазарни фактори (лихвени индекси
Софибор, Юрибор, Либор), така и компоненти (рискови премии при привличане на
ресурси директни нелихвени разходи на банката по привличане на ресурси), които са
твърде общи, не са достатъчно ясно определени нито в самите правила, установени
от банката, нито са определяеми по някакъв точен начин и в крайна сметка не
дават възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази
банката при промяната на БЛП. Действително, банката определя изменението в БЛП
въз основа и на обективно съществуващи фактори, но селекцията на тези фактори е
предоставен на субективния й избор. Това създава възможност кредитора да
определи произволно начина, по който ще изчисли БЛП и така едностранно да измени
съдържанието на договора.
Основателно и в съответствие както с практиката на Съда
на Европейския съюз, така и с постоянната практика на ВКС по въпроса,
обективирана в решение № 95/13.09.2016 г. по т.
д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. №
154/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. №
1777/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. районният съд е приел, че методът
за изчисляване на лихвата и условията, при които тя може да се променя до
пълното погасяване на кредита, не са били известни изначално на
кредитополучателя. Договорът не съдържа конкретна и
изчерпателна информация за механизма, по който се изчислява възнаградителната
лихва, нито за условията и пазарните фактори, при които нейният размер би
претърпял промяна. Липсват ясни, обективно съществуващи фактори и
достатъчно конкретни определени обстоятелства, по които да бъде изменян единия
от компонентите на възнаградителната лихва – БЛП.
Според комплексната СИЕ за определяне размера на БЛП
за жилищни кредити в швейцарски франкове се прилага 3 месечния либор на
швейцарския франк, но на експертизата не е предоставена информация коя стойност
се прилага – дневна, средномесечна или друга. В Методиката на банката, която е
приложима към процесния договор, не е посочена относителната значимост на всеки
от отделните индекси при формиране на БЛП, като изменението на същия е в
зависимост от субективната преценка на орган на банката. Според експертизата,
от компонентите за определяне на БЛП, банката може да влияе косвено върху
размера на разходите за МЗР в БНБ, и на ФГВБ, които се определят като процент
от депозитната база.
Предвид изложеното съдът споделя извода, че е налице субективна
възможност за банката да измени
съдържанието на сключения договор, като увеличава БЛП със ставка, преценена за
целесъобразна едностранно от банката без ясни критерии. По този начин се
нарушава принципа на добросъвестност, създава се значително
неравновесие в правата и задълженията на банката и кредитополучателите във
вреда на последните.
Когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация за начина (метода), по който кредитодателят може едностранно да промени
цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията,
създадена от банката – кредитор не е част от договора за кредит, банката не може да се
счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправни
клаузи по чл. 143 ЗЗП.
Във
връзка с възраженията на ответника, поддържани в жалбата, доколкото в договора
не е посочено, че изменението на базовия лихвен процент зависи от фактори,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, в
случая не може да се приеме, че е налице и изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1
от ЗЗП. Липсата на основания, посочени в договора между страните, за промяна на
условията по него, не позволява да се провери дали именно основанията, съгласно
в чл. 144 от ЗЗП, са предвидени от банката като даващи й възможност да променя едностранно договорни клаузи,
дали са налице обективни, основателни причини за промяната на договорните
условия и дали същите се дължат на колебания на борсов курс или индекс.
Изложеното
по отношение неравноправността на клаузата по чл. 3, ал. 5 от договора на общо
основание се отнася и за клаузата на чл. 6, ал. 3 от договора, доколкото двете
са пряко свързани. Последната засяга автоматичната промяна на погасителните
вноски, съобразно едностранно променения от банката процент на
възнаградителната лихва.
Аналогични
съображения се отнасят и до клаузата на чл. 13, ал. 1 ЗЗП, която съдът намира
също за неравноправно уговорена, доколкото дава възможност на банката да
променя едностранно Тарифата за условията,
лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си, както и
приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране, като предполага съгласие на потребителя с
извършените промени от банката, за които не е информиран предварително.
Ответната банка не е предоставила
на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна
валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка
относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо
задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически
последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на
валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е
отпуснат кредита. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна
на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това
ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в
лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е
достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми,
дадено от СЕС.
Кредитополучателят - потребител е
икономически по - слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното
правоотношение спрямо банката от гледна точка на възможностите си да преговаря
и на степента си на информираност. Банката, при спазване на принципа на
добросъвестност, като икономически по - силната страна в правоотношението
и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени
в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план в
посока на значимо поскъпване и рисковете свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута, е следвало да предостави на потребителя
достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк,
спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия
кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Предвид професионалната й дейност
банката следва да разполага с такава информация. Липсват доказателства, че тя е предоставила на кредитополучателя подобна
информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на
превалутирането на кредита в швейцарски франкове.
Ако
банката беше постъпила
добросъвестно не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен
потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на
посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при
индивидуално договаряне.
В
отговор на възраженията на ответника по въззивната жалба, настоящият състав
намира, че клаузите на чл. 3,
ал. 5, чл. 6, ал. 2,
чл. 13, ал. 1 и от договора за кредит не са съставени по прозрачен и
достъпен начин, така че кредитополучателят
да може да прецени, на основание ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от
договора, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, във вреда на потребителя, поради
което са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП - нищожни. Клаузите
са във вреда на потребителя понеже дават неконтролируеми права на другата
страна по договора за кредит, не отговарят на изискванията на добросъвестността
и водят до неравновесие в правата на двете страни по договора, като позволяват
на банката безконтролно да променя съдържанието на договорните отношения между
страните.
В обобщение на изложеното, настоящият състав споделя изводите, до които е
достигнал и СРС, че оспорените клаузи, касаещи определяне на възнаградителната
лихва по договора за кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, а
следователно и нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
След като
ищецът е задължен да заплати на банката суми въз основа на нищожни клаузи и не
е спорно, че ги е заплатил, те подлежат на възстановяване - като получени при начална липса на основание, в
хипотезата на чл. 55, ал.
1 ЗЗД.
Съгласно
заключението на СИЕ за периода 24.04.2010 г. – 26.03.2015 г. в резултат на
увеличаване на лихвите по кредита в швейцарски франкове, банката е надвзела лихва
в повече в размер на 6 346, 88 швейцарски франка, като разлика платената
лихва и дължимата при договорен лихвен процент от 6, 15 %.
Ответникът е направил своевременно възражение за погасяване по давност на
вземанията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, по което СРС се е произнесъл. В правилно
приложение на материалния закон и на константната практика на съдилищата по
въпроса СРС е приел, че исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се погасяват с общият
петгодишен давностен срок. Възраженията на ответника, поддържани и във
възивното производство, че за вземанията е приложима кратката давност, по чл.
111, б. „В“ ЗЗД, понеже става въпрос за периодични плащания, е неоснователно. В
случая вземането е породено от даване без основание и не съставлява „периодично
плащане“. (така според разяснение в ТР № 3/18.05.2012 г., тълк. д. № 3/2011г.,
ВКС, ОСГК).
Срокът на давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането – чл. 114 ЗЗД, която в случая ще настъпи от момента на отпадане на
правното основание или на неосъществяване на условието (ПП № 1/28.05.1979 г.).
Давността за вземането по конкретна вноска, както приема и СРС, започва да тече
от момента на плащането й, като за период от 5 години преди подаване на
исковата молба, вземането е погасено. В случая исковата молба
е подадена на 22.04.2015 г., когато давността е прекъсната. Следователно за
период от 5 години преди предявяване на иска, вземането би било погасено по
давност.
Доколкото се претендира възстановяване на надплатени
суми за периода 24.04.2010 г. - 26.03.2015 г.,
обосновано СРС е приел, че за този период вземанията на ищцата за връщане на
недължимо платени лихви не са погасени по давност. При това законосъобразно СРС
е направил извод, че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е изцяло доказан по своето
основание и размер.
Понеже решаващите мотиви на настоящият състав изцяло съвпадат с тези на
СРС, оспореното решение е съобразено с материалния и процесуален закон и следва
да се потвърди, както е постановено.
По частната жалба на
ответника срещу определение № 19859/23.01.2019 г.
на СРС по същото дело, с което
е оставено без уважение искането му за изменение на решението по чл. 248 ГПК,
въззивният състав намира следното :
С оспореното определение СРС е приел, че с оглед изхода от спора и
фактическата и правна сложност на делото, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, в
полза на ищцата следва да се присъди целият размер на претендираното адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
Настоящият състав намира, че дължимото възнаграждение за адвокат следва да
се определи по курса на швейцарския франк към момента на договарянето на
възнаграждението – 10.04.2015 г. Съобразно този курс и интереса по спора, на
основание чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, минималното дължимо възнаграждение за
адвокат е в размер на 887 лв. При това настоящият състав намира, че адвокатско възнаграждение
пред СРС в размер на 2 011 лв. е прекомерно и следва да се намали на
1 500 лв., като се съобрази фактическата и правна сложност на спора и
извършените пред този съд процесуални действия.
Тъй като разноските са присъдени общо в размер на 2 845, 33 лв. в това
число 2 011 лв. адвокатско възнаграждение и 834, 33 лв. - други разноски
на ищцата в производството, решението следва да се измени като се отмени над
размер от 2 334, 33 лв. (1500+834, 33) до уважения размер от 2 845,
33 лв. и искането да се отхвърли.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора право на разноски пред СГС има ищцата - въззиваема
страна. Тя е представила доказателства за заплатен адвокатски хонорар в размер
на 2 211 лв. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
възнаграждението, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящият състав намира
за основателно. Като съобрази размерът на минималното възнаграждение от 857 лв., по чл.
7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ, спрямо интереса по спора към момента на сключване на
договора – 04.02.2019 г. и извършените от представителя на ищеца процесуални
действия ред СГС, съдът намира, че възнаграждението за адвокат следва да се
намали на 1 000 лв. за тази инстанция, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 52947/05.11.2018 г. на СРС, 27 с-в, по гр. д. № 22098/2015 г., с което „Ю.Б.“
АД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на В.Г.Б. - С., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 6346. 88 швейцарски франка,
представляваща възнаградителна лихва по сключен между страните Договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL33857 от 11.03.2008 г., получена от „Ю.Б." АД в
периода 26.04.2010 г. - 26.03.2015 г. при начална липса на основание, поради
нищожност (неравноправност) на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13,
ал. 1 от договора за кредит, ведно с обезщетение за забава върху сумата, от
деня на депозиране на исковата молба - 22.04.2015 г. до окончателното погасяване.
ОТМЕНЯ определение № 19859/23.01.2019 г. на СРС, 27
с-в, по гр. д. № 22098/2015 г.,
с което е оставена без уважение молбата на „Ю.Б." АД за изменение
на решение № 52947/05.11.2018 г. на СРС, 27 с-в, по гр.
д. № 22098/2015 г. в частта по разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
:
ИЗМЕНЯ решение № 52947/05.11.2018 г. на СРС, 27 с-в, по гр. д. № 22098/2015 г., като го ОТМЕНЯ в частта, в която „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на В.Г.Б. – С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски в производството пред СРС над сумата от 2 334, 33 лв. до присъдения размер от 2 845, 33 лв. и вместо това : ОТХВЪРЛЯ искането за осъждане на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******** да заплати на В.Г.Б. – С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски пред СРС над сумата от 2 334, 33 лв. до присъдения размер от 2 845, 33 лв.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД, ЕИК: ********, със съдебен адрес ***,
офис 9 да заплати на В.Г.Б. – С., ЕГН **********
с адрес *** Б чрез адв. Г., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за
адвокат пред СГС в размер на 1 000 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.