Р Е Ш Е Н И Е
Номер 67 Година
19.01.2017 Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На четиринадесети декември Година
2016
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер
2805 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 266, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „И.” ЕООД – в несъстоятелност,
твърди в исковата си молба, че с решение № 419/30.08.2013 г. по т.д. № 196/2013
г. на П., било открито производство по несъстоятелността му, а с определение №
2220/28.11.2013 г. по същото дело, синдикът му бил назначен за П.тоянен, като с
решение № 471/07.10.2014 г. по т.д. № 196/2013 г. на П., ищецът бил и обявен в
несъстоятелност. Същият имал вземане от ответника в размер на 14 240.89
лева, което било дължимо възнаграждение за извършени СМР съгласно данъчна
фактура № **********/18.04.2011 г. Възложените и извършени СМР били приети без
възражения, за което бил съставен и двустранно подписан протокол № 1 за
установяване завършването и заплащането на натурални видове СМР към 31.03.2011
г. Задължението следвало да бъде доброволно платено в срок до 18.05.2011 г.,
както било указано и в самата фактура. Целейки доброволно уреждане на
отношенията им, синдикът на ищеца изпратил до ответника писмена покана за
доброволно изпълнение с изх. № 196/2013-475/24.10.2014 г. с предупреждение за П.ледиците
от неизпълнението й. В получения отговор с вх. № 196/2013-496/11.12.2014 г.
ответникът заявил, че признавал задължението и предложил да бъде погасено чрез
„бартер” или разплащане на дължимата сума в разумен според него срок до
30.06.2015 г. След изтичането му, синдикът на ищеца отново му изпратил покана
за доброволно изпълнение с изх. № 196/2013-193-08.04.2016 г., като му предоставил
П.ледна възможност за доброволно плащане на дължимата сума. Въпреки нееднократно
предоставения му допълнителен срок обаче, ответникът не погасил задължението си
и до днес. Наред с възнаграждението за извършените СМР, ответникът трябвало да
плати и обезщетение за забавеното изпълнение на задължението, в размер на
законната лихва. Забавата му продължила много дълъг период от време и в негова
полза била изтекла погасителна давност относно вземанията за лихви за период
отпреди три години, затова ищецът претендирал заплащането им само за период от
три години назад или от 16.06.2013 г. до подаване на исковата молба в съда на
16.06.2016 г., която изчислил на 4347.54 лева. Искането е да се осъди ответника
да заплати на ищеца сумата от 14 240.89
лева за главница от неплатено възнаграждение за приети СМР по фактура №
**********/18.04.2011 г., с 4347.54
лева мораторна лихва от 16.06.2013 г. до 16.06.2016 г. и законна лихва върху
главницата от 16.06.2016 г. до изплащането й, както и разноските по делото.
Ответникът „З.” ООД не е подал писмен
отговор, като след изтичането на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК за подаването му
заема писмено становище, че не признава исковете, които моли съда да отхвърли,
ведно със законните П.ледици, правейки със същото си становище и възражение за
погасяването им по давност по чл.110 и чл.111, б. „в” от ЗЗД, а в съдебно
заседание, редовно призован, не изпраща представител.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
На 18.04.2011 г. ищецът е издал
процесната фактура № **********/18.04.2011 г., с която фактурирал на ответника
за плащане в срок до 18.05.2011 г. исковата сума от 14240.89 лева за възнаграждение
на извършени СМР по част: Електро, съгласно протокол обр. 19-1, на обект:
Кабелни линии НН за захранване от нов ТП на ресторант и помпена станция (л. 11). По делото е представен и П.оченият в
тази фактура протокол № 1 за установяване завършването и заплащането на
натурални видове строителни монтажни работи към 31.03.2011 г., в който обаче
фирмата на ответника е зачертана и вместо нея за възложител по този протокол е
отразено друго лице „И.”, чийто представител (инж. Г.С.) се е подписал под същия протокол
заедно с този на ищеца (л. 12).
От т. IV-1-3 на заключението на назначена по
делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради
неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, се установява още, че ищецът е осчетоводил редовно в
счетоводството си тази процесната фактура в месеца на издаването й и е включил същата
в дневника си за продажби и в справката си декларация по ЗДДС (л. 49). Същата фактура обаче, не се намира при
ответника и не е осчетоводена от него, като по нея той не е ползвал и данъчен
кредит, видно от т. IV-9 и 10 на ЗСИЕ (л. 50). Нещо повече. Ищецът сам е издал и осчетоводил на 02.09.2013
г. представеното по делото кредитно известие № **********/02.09.2013 г. към тази
процесна фактура № **********/18.04.2011 г., за цялото възнаграждение по нея от
14240.89 лева, поради „неосъществена сделка”, видно от същото известие и т. IV-4 и 5 на ЗСИЕ (л. 45 и 49-50). При това положение, след датата на това
кредитно известие, ответникът не дължи на ищеца никакво възнаграждение по тази фактура,
защото с издаването на същото известие към нея, ищецът сам е признал в него, че
материализираният в тази фактура процесен договор за СМР, не е осъществен по
смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД (чл. 115, ал. 3 ЗДДС). Без правно значение при това
положение е каква е причината, поради която това очаквано в бъдеще основание,
не е могло да бъде осъществено, защото именно то е П.оченият от ищеца в
исковата му молба правопораждащ процесното вземане факт, който самият ищец е
признал извънсъдебно в кредитното известие, че не се е осъществил, поради което
не е породил нито вземане на ищеца, нито задължение на ответника да му плаща
претендираното с иска възнаграждение по същата фактура (т. 1 от ППВС № 1/1979 г.).
При това положение са без правно
значение и обстоятелства, че ищецът е издал на 02.09.2013 г. и представената по
делото друга фактура № **********/02.09.2013 г., с която е фактурирал на
ответника за плащане същата по размер сума от 14 240.89 лева, за същите по вид
СМР по част: Електро, съгласно същия протокол обр. 19-1, на същия обект:
Кабелни линии НН за захранване от нов ТП на ресторант и помпена станция изпълнени
СМР, която заедно с копието от този протокол се намира от септември
Този извод не търпи промяна от представеното
по делото писмо на ответника от 11.12.2014 г., с което той извънсъдебно е
потвърдил, че в неговите счетоводни регистри съществува негово задължение към
ищеца, което му предложил със същото писмо да погаси чрез „бартер” или
отложеното му плащане в срок до 30.06.2015 г., защото видно от това писмо, признатото
с него от ответника парично задължение към ищеца, не е процесното такова по процесната
фактура № **********/18.04.2011 г., а незаявеното с иска по делото друго
вземане по неП.очената в исковата молба друга издадена от ищеца гореП.очена
фактура № **********/02.09.2013 г.,
която не е предмет на делото (л. 15). Този извод не търпи промяна и от представената по делото
покана на синдика на ищеца, с която уведомил ответника, че П.ледният има неплатено
към него задължение от 14 240.89 лева, което го поканил със същата покана да
му плати, в отговор на която ответникът му е изпратил П.оченото си потвърждение
от 11.12.2014 г., защото в тази покана не е П.очен правопораждащият П.оченото в
нея вземане факт, а към датата на получаването й от ответника на 04.11.2014 г.,
действително съществува неплатено негово задължение към ищеца за сумата от 14 240.89
лева, но не процесното такова по процесната фактура **********/18.04.2011 г., а
незаявеното с иска по делото друго вземане в същия размер по неП.очената от
ищеца в исковата му молба друга фактура №
**********/02.09.2013 г., съществуването на което друго вземане
ответникът поради това е потвърдил с това си писмо от 11.12.2014 г., но то не е
предмет на делото (л. 13-15).
Трайна е практиката на ВКС, че предметът
на делото е само спорното материално право, което се индивидуализира (а с това и различава от останалите
незаявени с исковата молба права) с правопораждащият го факт, съдържанието му и носителите на
правоотношението, съставка на което е това право. Тези белези ищецът трябва да П.очи
в обстоятелствената част и петитума на исковата си молба, като по тях
ответникът организира защитата си, а съдът дължи решение на спора, защото именно
те очертават предмета на делото, както е заявен от ищеца, който нито ответникът,
нито съдът могат да изменят, а само ищецът, чрез изменение на иска му по реда и
в сроковете по ГПК (така Р 77-2011-IV г.о. и Р
790-2011-IV г.о. на ВКС). Поради това искът може да бъде разгледан само на основанията, на които е
предявен с оглед наведените от ищеца в исковата му молба факти, а липсващите в
нея такива, не са поради това основание на иска му (Р 175-2012-III г.о. на ВКС). Законът задължава ищеца да изложи в
исковата си молба обстоятелствата, на които е основал предявения с нея иск, защото
те съставляват основанието му, а решението на съда следва да се основе само на П.ледните,
ако са доказани с представените доказателства (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Поради това уважаването на иска въз
основа на други, незаявени от ищеца в исковата му молба обстоятелства,
съставлява нарушение на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК (Р 175-2012-III г.о. на ВКС, Р 682-1986-I г.о., Р 2162-1969-I г.о. и Р 75-1988-ОСГК на ВС). В този смисъл фактурата, съдържаща
съществените елементи на конкретната сделка, отразява възникналото между
страните правоотношение и по сключен договор за изработка, който материализира и
е основание за плащане на уговореното възнаграждение (Р 158-2013–I т.о. и Р 45-2014-I т.о. на ВКС). А след като е така и в случая ищецът
излага в исковата си молба само обстоятелства, че процесното вземане от
14240.89 лева представлява дължимо му се възнаграждение за приети СМР по процесната
данъчна фактура № **********/18.04.2011 г., за приемането на които е издаден и двустранно
подписания протокол № 1 за установяване завършването и заплащането на натурални
видове СМР към 31.03.2011 г., а П.ледният удостоверява само приемането на тези
СМР (Р 723-2008-I т.о. на ВКС), то в случая ищецът сочи в исковата
си молба, като правопораждащ процесното вземане факт, само материализираният в
процесната фактура № **********/18.04.2011 г. договор за същите СМР, а не и материализираният
в неП.очената в исковата му молба друга издадена от него фактура № **********/02.09.2013 г. договор за СМР между
страните (л. 2). Поради това фактурираното в П.ледната вземане от 14240.89 лева за същите
СМР, не е идентично с процесното, защото макар да са същите страните, размера и
съдържанието му, е различен правопораждащият го факт. Поради това същото
вземане и извънсъдебното признание на ответника за неговото съществуване с
писмото му от 11.12.2014 г., както и издадената от ищеца за плащането му на
02.09.2013 г. друга фактура №**********/02.09.2013 г. и нейното осчетоводяване
от ответника, са ирелевантни за предмета на настоящото дело, защото не
вземането по тази друга фактура, а по процесната такава, ищецът е заявил за
присъждане с предявения по делото главен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, а той не
може при това положение да бъде уважен на друго, незаявено от него основание. Други
релевантни доказателства не са представени по делото.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът
намери, че предявените от ищеца искове по чл. 266, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
за осъждането на ответника да му плати исковата сума по процесната фактура, с
мораторна лихва за забава в плащането й, са недоказани още в своето основание.
Поради това следва да се отхвърлят изцяло, като неоснователни, без преди това
да се обсъждат и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно.
С исковата си молба ищецът излага по
същество само обстоятелства, че правопораждащият факт на претендираното с иска
му главно вземане е сключеният между страните договор за СМР, материализиран в
процесната фактура № **********/18.04.2011 г., по който ответникът неизпълнил
задължението си да му плати възнаграждението от 14240.89 лева по същата фактура
за приетите с П.очения в нея протокол СМР. При това положение ищецът носи
тежестта да докаже по делото пълно и пряко, тоест несъмнено, че този този
твърдян от него правопораждащ вземането му факт се е осъществил и е породил това твърдяно от него
облигационно отношение между страните (чл. 154, ал. 1 ГПК). По делото обаче ищецът не доказа да
е осъществена тази твърдяната от него облигационна връзка между страните, която
да е породила за ответника задължението да му плати възнаграждението по
процесната фактура № **********/18.04.2011 г. Тъкмо напротив. По делото се
установи, че ищецът сам е издал на 02.09.2013 г. представеното кредитно
известие № **********/02.09.2013 г. към тази фактура, за цялото възнаграждение от 14240.89 лева по нея, поради
„неосъществена сделка”. Поради това, след датата на това кредитно известие,
ответникът не му дължи никакво възнаграждение по същата процесна фактура,
защото с издаването на кредитното известие към нея ищецът сам е признал в
същото неизгодния за него факт, че материализираният в тази фактура процесен
договор за СМР, с който ответникът е поел задължението да му плати това
възнаграждение, не е осъществен (чл. 115, ал. 3 ЗДДС). Без правно значение при това положение е каква е
причината, поради която това очаквано в бъдеще основание, не е могло да бъде
осъществено, защото именно то е П.оченият от ищеца в исковата му молба правопораждащ
процесното главно вземане факт, който обаче самият ищец е признал извънсъдебно
в кредитното известие, че не се е осъществил и поради това не е породил нито
негово вземане, нито задължение на ответника да му плаща претендирано с главния
му иск по делото възнаграждение в размер на исковата сума от 14240.89 лева по
процесната фактура (чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и т. 1 от ППВС № 1/1979 г.). Само на това основание предявените
от ищеца искове за осъждането на ответника да му плати това възнаграждение, с
мораторна лихва за забава в плащането му, се явяват неоснователни и следва да
се отхвърлят. Ирелевантни при това положение са обстоятелствата, дали
ответникът му дължи същата по размер сума по сключения между тях друг договор
за СМР, материализиран в издадената от ищеца друга фактура № **********/02.09.2013
г., защото П.ледната не е предмет на делото, тъй като в обстоятелствената част
на исковата си молба ищецът не изложил обстоятелства да е издавал за плащане на
процесното вземане и такава фактура, нито претендира с иска си плащането му въз
основа на нея, а уважаването на исковете му по чл. 266, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
въз основа на тези други обстоятелства, неизложени от него в исковата му молба,
е недопустимо, защото съставлява нарушение на диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК, Р 175-2012-III г.о. на ВКС, Р 682-1986-I г.о., Р 2162-1969-I г.о. и Р 75-1988-ОСГК на ВС).
Доводите за противното на
пълномощниците му в съдебно заседание, че след като ищецът е анулирал
процесната фактура и е издал на нейно място за същото вземане гореП.очената
друга фактура № **********/02.09.2013 г., с която фактурирал на ответника за
плащане същото възнаграждение за приетите със същия протокол СМР,
възнаграждението по тези две фактури било едно и също, са неоснователни. Не
само защото в случая ищецът не е анулирал процесната фактура, като погрешно
съставена, за да издаде на нейно място гореП.очената друга фактура №
**********/02.09.2013 г. (чл. 116, ал. 1 ЗДДС). Тъкмо напротив. Издал е към процесната фактура кредитното
известие № **********/02.09.2013 г., поради неосъществяване на
материализираната в нея сделка, с което сам по същество е признал в същото
известие, че не се е осъществил материализираният в нея договор между страните (чл. 115, ал. 3 ЗДДС). При това положение съдът очевидно не
може да приеме, че е едно и също фактурираното за плащане на ответника с тези
две фактури възнаграждение, защото е различен материализираният във всяка от
тях договор за СМР, който го поражда, а този по процесната фактура ищецът сам е
признал в кредитното известие, че не е осъществен. Поради това, доколкото правопораждащият
факт е част от индивидуализацията на всяко вземане, то различието му в случая по
всяка от тези две фактури означава несъмнено, че не са еднакви, а различни, фактурираните
в тях вземания. А след като предмет на делото е само вземането по процесната
фактура, а материализираният в нея договор за СМР между страните, не е
осъществен, то само на това основание предявените от ищеца въз основа на него искове
за осъждането на ответника да му плати това вземане, с мораторна лихва за
забава в плащането му, се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят, защото
не могат да бъдат уважени въз основа на неП.очената от ищеца в исковата му
молба друга фактура № **********/02.09.2013 г., защото в обстоятелствената й част
ищецът не изложил въобще обстоятелства да е издавал такава, а уважаването на
исковете му по чл. 266, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД въз основа на тези други
обстоятелства, неизложени от него в исковата му молба, е недопустимо, защото
съставлява нарушение на диспозитивното начало в процеса (Р 175-2012-III г.о. на ВКС, Р 682-1986-I г.о., Р 2162-1969-I г.о. и Р 75-1988-ОСГК на ВС). От друга страна не би могло да се
приеме, че тези неизложени от него в исковата му молба обстоятелства, са нови,
нито пък нововъзникнали по смисъла на чл. 147 ГПК, защото от ЗСИЕ е видно, че именно
ищецът е издал и осчетоводил още на 02.09.2013 г. кредитното известие към
процесната фактура, а след него е издал и гореП.очената друга фактура №
**********/02.09.2013 г., при което е очевидно, че тези неП.очени в исковата му
молба обстоятелства не са нови, нито нововъзникнали, които той да не е могъл да
узнае и П.очи своевременно в подадената след тях в съда на 16.06.2016 г. негова
искова молба по делото (чл. 147 ГПК). Ето защо съдът намери, че въпреки неоснователните доводи за
противното на пълномощните му, предявените от ищеца искове са недоказани още в
своето основание. Поради това следва да се отхвърлят, като неоснователни, без
преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се
явява безпредметно.
При този изход на делото, само
ответникът има право да му се присъдят сторените от него разноски, но по делото
няма данни той да е сторил такива по делото, нито е налице негово искане за
присъждането им, поради което такива не му се присъждат (чл. 620, ал. 7, във
вр. с ал. 5 ТЗ и чл. 78, ал. 3 ГПК). При този изход на делото, в тежест на
ищеца обаче следва да бъде възложена, по аналогия с чл. 649, ал. 6, изр. 2, във
вр. с чл. 620, ал. 5 ТЗ, дължимата се съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
1 ТДТКССГПК за исковете му държавна такса в размер на 743.54 лева, подлежаща на
събиране от масата на несъстоятелността, защото само първоначално е освободен
от задължението за внасянето й (в този смисъл и Р 62-2012-I т.о. на ВКС).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените от „И.” ЕООД – в несъстоятелност, с ЕИК ---, със седалище и адрес
на управление ---, представлявано от синдика М.Г.С., искове за осъждането на „З.”
ООД, с ЕИК ---, със седалище и адрес на управление ---, представлявано от В.К.К.,
да му заплати сумата от 14 240.89
лева за главница от неплатено възнаграждение за приети СМР по фактура №
**********/18.04.2011 г., с 4347.54
лева мораторна лихва от 16.06.2013 г. до 16.06.2016 г. и законна лихва върху
главницата от 16.06.2016 г. до изплащането й, както и разноските по делото.
ОСЪЖДА „И.” ЕООД – в несъстоятелност с
п.а., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата от 743.54 лева за държавна такса за
производството, подлежаща на събиране от масата на несъстоятелността.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: