РЕШЕНИЕ № 260077
гр. Враца, 03.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд, гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател: МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове: НАДЯ ПЕЛОВСКА
Мл.с. КАМЕЛИЯ КОЛЕВА
при участието на секретаря М. Ценова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Колева в. гр.
дело № 515 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 310 и следващите от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по въззивна жалба
на „ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от Т. П., срещу решение № 260075/28.09.2020 г. по гр. д. №
825/2020 г. по описа на Районен съд - Враца, с което са уважени предявените от В.Ц.В.,
ЕГН **********, с постоянен адрес ***, срещу жалбоподателя обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.
3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда КТ/ и чл. 86 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/ за признаване и отмяна на уволнението му като
незаконно, възстановяването му на заемана длъжност и заплащане на обезщетение
за времето, през което е останал без работа следствие на незаконно уволнение.
Според жалбоподателя атакуваното решение е неправилно и
необосновано. Като довод за това посочва, че не се установява от събраните по
делото доказателства наведените в исковата молба фактически обстоятелства.
Твърди, че трудовото правоотношение е прекратено поради наличието на обективна
невъзможност за изпълнение на трудовите задължения, която не зависи от волята на
страните, поради което не може последната да се вмени във вина на въззивника като работодател. Посочва, че при прекратяване
на трудовото правоотношение са спазени изискванията на закона и работодателят е
бил добросъвестен. Оспорва решението с твърдения за неправилно присъждане на
обезщетението за оставане без работа по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл.
225, ал. 1 КТ и неправилно определен негов размер.
Моли решението да бъде отменено, а предявените искове -
отхвърлени, като бъдат присъдени и направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна - В.Ц.В., редовно уведомен, чрез адв. Л. В.,
депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната
жалба. Твърди, че първоинстанционният съд не е
допуснал процесуални нарушения, обсъдил е всички доказателства по делото и е
стигнал до обоснован и верен извод за решаването на спора, прилагайки правилно
и относимия материален закон, а въззивната
жалба съдържа само бланкетни оплаквания. В отговора
се развиват доводи за характера на основанието, на което е прекратено трудовото
правоотношение, като се набляга на обстоятелството, че следва да бъде
конкретизирана каква е обективната невъзможност и при която от двете страни тя
е налице, каквато конкретизация в заповедта не е налична. Посочва, че първоинстанционният съд е разпределил правилно доказателствената тежест, а сам жалбоподателят не е
ангажирал доказателства за фактите, чиято доказателствена
тежест му е възложена. Твърди, че обезщетението е правилно определено по своя
размер, доколко се основава на брутното трудово възнаграждение /БТВ/ за
последния пълен отработен месец - м. януари, за чийто размер ищецът е
представил доказателства, ведно с такива, обосноваващи наличието на другата
предпоставка - оставане без работа за процесния
период. Моли решението да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените пред
настоящата съдебна инстанция.
В проведеното открито съдебно заседание по делото въззивникът, редовно уведомен, не се представлява.
Въззиваемата страна, редовно
уведомена, не се явява и не се представляват в откритото съдебно заседание по
делото. От процесуалния й представител има постъпило становище, с което не се
възразява срещу хода на делото и се поддържа подадения отговор по изложените в
него доводи.
За
да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния
съд е образувано по предявени обективно съединени искове за отмяна на
уволнение, възстановяване на заемана длъжност и заплащане на обезщетение за
времето през което работникът или служителят е останал без работа, следствие на
незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във
връзка с чл. 225, ал. 1 КТ.
В исковата молба ищецът подържа, че е работил по трудово
правоотношение
при ответника „ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“ АД на длъжност „***“ с основно трудово
възнаграждение от 590,00 лева. Посочва, че със заповед № 791/21.02.2020
г. на директора на предприятието на основание чл. 328, ал. 1, т. 12, предл. 2 КТ е прекратено трудовото му правоотношение,
считано от 21.02.2020 г. Ищецът счита, че
извършеното с посочената заповед прекратяване на трудовото му правоотношение е незаконно, а самата заповед - незаконосъобразна, тъй като в заповедта не се съдържа означение в какво се състои
обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор и в чия тежест е тя.
Отделно твърди, че уволнението е незаконно, тъй като липсват фактически и
правни основания за него, а именно не са налице обстоятелства, обуславящи
обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, при които реалното
изпълнение на трудовите задължения да е станало невъзможно по причина, която
стои извън волята на страните. Посочва, че такива причини не са налице при него
и работодателя, защото притежава свидетелство за управление на МПС за нужната
категория, няма здравословни проблеми, а работният процес не е спирал. Моли
съда, след доказване на гореизложеното, да постанови решение, с което да
признае за незаконно уволнението му, извършено със Заповед № 791/21.02.2020 г.
и го отмени, заедно с отмяната на самата заповед като незаконосъобразна, да го
възстанови на заеманата от преди уволнението му длъжност "***“ и да осъди „ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“
АД да му заплати обезщетение в размер 3600,00 лева, за времето, през което е
останал без работа, в резултат на незаконното му уволнение, а именно за периода
21.02.2020 г. - 21.08.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска.
Ответникът и въззивник в
настоящото производство - „ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“ АД, редовно уведомен за
подадената срещу него искова молба, в законния срок не депозира писмен отговор.
Представител на ответника - юрк. С., се явява в
откритото съдебно заседание по делото, като не възразява срещу проекта за
доклад и оспорва предявените искове, като моли същите да бъдат отхвърлени.
В хода на производството е поискано и допуснато изменение
на иска за заплащане на обезщетение за времето, през което
работникът/служителят е останал без работа, в резултат на незаконното му
уволнение, а именно за периода 21.02.2020 г. - 21.08.2020 г., като е увеличен
неговият размер от 3600,00 лева на 4220,16 лева.
С решението си първоинстанционният
съд е признал за незаконно уволнението на ищеца, отменил е заповедта за
уволнение, възстановил го е на заеманата от него длъжност от преди уволнението
и на основание чл. 344, ал. 1 във връзка чл. 225, ал. 1 КТ е присъдил
обезщетение за времето, през което е останал без работа, в размер на 4220,16
лева за периода 21.02.2020 г. - 21.08.2020 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на подаване на исковата молба - 07.04.2020 г., до окончателното
й изплащане.
За да постанови този резултат решаващият състав, след
анализ на събраните по делото доказателства, е заключил, че ответникът, чиято е
тежестта на доказване в процеса, не е представил доказателства за наличието на
причини, обуславящи прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на
соченото основание. С този мотив е счел уволнението и заповедта, с която то е
извършено, за незаконни и ги е отменил. По отношение на искането за възстановяване
на работа, съдът е приел, че трудовият договор е срочен, но доколкото няма
доказателства за наличието на нов трудов договор между страните и на основание
чл. 69 КТ същият се е превърнал в безсрочен и ищецът следва да бъде възстановен
на заеманата от него от преди уволнението длъжност. Уважавайки главния иск,
съдът е стигнал до извода, че следва да бъдат уважени и предявените обусловени
от него обективно съединени искове. По-конкретно за иска за заплащане на
обезщетение за времето на принудителна безработица, следствие на незаконното
уволнение, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ първоинстанционният съд е приел за установено от
доказателствата по делото, че след прекратяване на трудовото правоотношение ищецът
не е работил по друго такова от 21.02.2020 до момента. Позовавайки се на представената по делото
справка-данни за осигуряване, издадена от НАП, е приел, че последното брутно
трудово възнаграждение за последния пълен работен месец - 01.2020 г., е в
размер на 703,36 лева, поради което е счел, че дължимото обезщетение за претендирания период възлиза на 4220,16 лева, за която сума
е уважил и предявеният иск.
Настоящият
съдебен състав, като съобрази наведените оплаквания в жалбата, становището на другата
страна и събраните по делото доказателства, основавайки се на своето вътрешно
убеждение, приема за установено от фактическа страна следното:
От представения и приет като доказателство по делото
трудов договор № 284/13.01.2015 г. се установява, че В.Ц.В. се е намирал в
трудово правоотношение с „ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“ АД, като е заемал длъжността „***“,
с код по НКПД ***, при категория персонал „***“ с основно трудово
възнаграждение от 590,00 лева. В трудовия договор е предвидено, че същият е
срочен - шест месеца изпитателен срок в полза на работодателя - до 13.07.2015
г.
Съгласно заповед № 791/21.02.2020 г. на директора на
„ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“ АД на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е прекратено трудовото
правоотношение с В.Ц.В., считано от 21.02.2020 г. Като фактическо основание за това
прекратяване в заповедта е посочено „обективна невъзможност за изпълнение на
трудовия договор“. Посочената заповед е връчена на служителя на 21.02.2020 г.
при отказ последният да я получи, което е удостоверено с подписа на трима
свидетели.
Установява се от представената по делото справка-данни за
осигуряване, издадена от ТД на НАП гр. Велико Търново, че последното брутно
трудово възнаграждение на В.Ц.В. за последния пълен работен месец - 01.2020 г.,
е в размер на 703,36 лева.
Видно от приетите като доказателство по делото трудова
книжка на служителя и регистрационна карта от Агенция по заетостта, Дирекция
„Бюро по труда“ към края на съдебното дирене пред първоинстанционния
съд, въззиваемият не е работил по трудово
правоотношение и няма вписани други обстоятелства, свързани с трудовата му
дейност, след вписване на прекратяването на трудовото му правоотношение с въззивника.
Гореизложената
фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания.
Решението
на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.
236 ГПК и е действително. Произнасянето на съда съответства на предявеното
искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и
съдебният акт са допуситими. Съобразно обхвата на
проверката по чл. 269, ал. 1 ГПК решението е правилно, а въззивната
жалба - неоснователна, по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ
работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено
предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 при
обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор.
Необходимите и достатъчни характеристики на обективната
невъзможност по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, които я отличават от другите
уволнителни основания, е разрешен в съдебната практика. Същественото е, че
обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор следва да е
настъпила след възникване на трудовото правоотношение и към датата на
уволнението за страните се явява непреодолима и независеща от волята им. Това
основание е самостоятелно и не се припокрива с никое от другите, затова
временната нетрудоспособност не е предпоставка за прекратяване на трудовия
договор по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ /решение
№ 99 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 380/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 342 от 4.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 11/2011 г., IV г. о., ГК/.
В практиката /напр. Решение № 324 от 26.06.1998 г. по гр. д. № 1251/97 г., III г. о.,
на ВКС/ е прието, че заповедта, с която се прекратява трудовото правоотношение,
следва да бъде мотивирана. Обективният характер на отговорността при безвиновните уволнителни основания предпоставя
задължение на работодателя да мотивира заповедта за уволнение. Само в рамките
на изложената в нея фактическа обстановка, съдът може да извърши преценка за
законност. Основание за прекратяване на трудовото правоотношение са фактите и
обстоятелствата, които пораждат съответното право за работодателя или за
работника. Когато работодателят издава заповедта за уволнение, той посочва в
нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст
на закона, който го урежда. Съдът не може да прекрати трудовото правоотношение
на основание факти и обстоятелства, които не са посочени в заповедта за
уволнение или друг документ, известен на работника, към който тя препраща, но
може да признае уволнението за законно, ако твърдените факти пораждат право на
работодателя да прекрати трудовото правоотношение и правото е упражнено
надлежно /решение по гр. д. № 380/09 г. на ВКС, четвърто г. о./.
В съответствие с тази практика правилно първоинстанционният съд е приел, че изискването за
мотивиране на заповедта за уволнение в случая не е изпълнено. Видно от
съдържанието й е, че в същата има означение само на съответния законов текст,
на който се позовава работодателят-въззивник, а
именно чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, но не и описание на фактите и обстоятелствата,
които дават основание да се приложи именно това законово основание за
уволнение. По делото няма и други доказателства, сочещи за възникнала нова
обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало
невъзможно по причини, извън волята на страните по договора, което от своя
страна да бъде фактическо основание за прилагане на законовия текст на чл. 328,
ал. 1, т. 12 КТ.
Доколкото с иска за признаване на уволнението за
незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ищецът отрича потестативното
право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно
изявление, то предмет на делото е именно съществуването на това потестативно право. Затова в производството по чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ доказателствената тежест винаги е на
работодателя, който следва да обоснове наличието на всички факти, които
пораждат това му право или имат значение за надлежното му упражняване. В случая
доказателствената тежест между страните е правилно
разпределена още с доклада по делото, обективиран в
разпореждане № 3107/24.06.2020 г. Въпреки това обаче възивникът
не е предприел действия по повод на възложената му доказателствена
тежест, като представи доказателства за наличието на факти и обстоятелства,
обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор, респ. за
възникване на правото му да прекрати последния,
поради което следва да понесе и последиците от своето си бездействие.
Изложеното дава основание да се приеме, че субективното
право на уволнение не е упражнено от работодателя законосъобразно, което
поражда необходимост от неговата отмяна, ведно с отмяна на заповедта, с която
то е извършено.
Основателността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
обуславя основателността и на предявените с него обективно кумулативно
съединение искове.
Относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 2:
Както бе посочено по-горе, основателността на този иск
е обусловена от основателността на главния. Следва да се отбележи, че няма
данни по делото да са налице пречки за възстановяване на служителя на заеманата
от преди уволнението длъжност. Няма спор между страните отностно
характера на сключения между тях трудовия договор. Същият има характер на
трудов договор за неопределено време. Този извод не се разколебава от уговорената
в трудовия договор клауза, според което договорът е „срочен - шест месеца
изпитателен срок в полза на работодателя - до 13.07.2015 г.“. Подобна клауза на
първо място не прави договора срочен, доколкото тълкуването й дава основание да
се приеме, че договорът по-скоро е сключен със срок за изпитване по смисъла на
чл. 70 КТ. Дори и да се приеме противното - че договорът е срочен, то на
основание чл. 69 КТ последният се е трансформирал в договор за неопределено
време. Тези доводи обуславят извод за наличието на предпоставките за уважаване
и на този иск.
Относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 във
връзка с чл. 225, ал. 1 КТ:
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225,
ал. 1 КТ е обусловен на първо място от незаконността на уволнението, а при доказана
незаконност – от установените вреди в размер на брутното трудово възнаграждение
на работника или служителя за времето, през което е останал без работа. С оглед
изложеното по-горе, че уволнението на въззивника,
извършено с оспорваната заповед, е незаконно, е налице първата предпоставка за
уважаване на иска.
По отношение на размера на обезщетението, настоящият
съдебен състав съобрази, че последното брутно трудово възнаграждение на въззиваемия В.Ц.В. за последния пълен работен месец -
01.2020 г., е в размер на 703,36 лева. Съобразено бе и обстоятелството, че
съобразно представената по делото трудова книжка на лицето, която съгласно чл.
347 КТ е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства,
свързани с трудовата дейност на работника или служителя, и регистрационна карта
от Агенция по заетостта, Дирекция „Бюро по труда“, до края на съдебното дирене
пред първоинстанционния съд, до който момент се
обхваща периодът на претендираното обезщетение, въззиваемият не е работил по трудово правоотношение,
съответно е бил без работа следствие на незаконното му уволнение. Тези
обстоятелства дават основание и са база да бъде определено дължимото по чл.
225, ал. 1 КТ обезщетение за претендирания период
/максималния по закон/ и размер, а именно за периода 21.02.2020 г. - 21.08.2020
г. в размер на 4220,16 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на исковата молба - 07.04.2020 г., до окончателното й
изплащане.
При съвпадение на изводите на настоящата съдебна
инстанция с тези на контролираната, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото въззиваемият
има право на разноски. Последният в срок е заявил претенцията си за
присъждането им и е представил доказателства за реалното им заплащане, поради
което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът - „ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“
АД, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия -
В.Ц.В., сумата от 500,00 лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното по-горе и на основание чл. 271,
ал. 1 ГПК Окръжен съд - Враца, в настоящия съдебен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260075/28.09.2020 г. по гр. д. № 825/2020 г. по описа на Районен съд
- Враца.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ПЪТСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от изп. директор Т. П. П., да заплати на В.Ц.В., ЕГН **********,
с постоянен адрес ***, сумата от 500,00 /петстотин/ лева, представляваща
направени във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател:
Членове:1
2